БЕЗМИСЛЕНИ ТУРНИРИ

 

Отдавна не гледам „Сблъсък“.

От мига, в който осъзнах, че когато го гледам, почти нищо не чувам.

Авторите на това предаване или не могат да го овладеят, или се съзнателно го водят към онази степен на хаос, която да превърне сблъсъка на идеи в обикновена тв мазня – поредното кудкудякане по нашите телевизии.

В хаоса на поредния „Сблъсък“ беше въвлечен и моя приятел Румен Леонидов.

Той със сетни сили се опитваше да овладее неовладяемото.

Впрочем, хаосът и неговото овладяване се обозначава с понятието ентропия.

Може би поради тази причина темата на предаването беше дъвканата и предъвкана инсталация на Давид Черни – „Ентропа“. Където България е изобразена като поредица от така наречените турски тоалетни, а всъщност селски кенефи.

Но в „Сблъсък“ си бяха поставили и „свръхзадача“ – да изяснят въпроса с националното ни достойнство. Тези от Европа/Ентропа уважават ли ни, или напротив? Ще ни се извинят ли, или… „да препашем остра сабя, знаме да развеем“.Голям майтап.

Впрочем, Румен Леонидов се опита да обясни що е туй цивилизован национализъм, ала думите му потънаха като глас в кудкудякаща пустиня.

 Но нека помислим – защо е цялата тази дандания.

Кой всъщност е Давид Черни? Изкушавам се да цитирам Владимир Путин: „Дайте да ги видим тези дисиденти – адреси, явки, имена.“

Черни е художник-инсталатор, относително известен със своите провокации. В Чехия се прочува когато боядисва в розово един съветски танк и поставя върху него огромен кукиш.

Така той протестира срещу съветската агресия от 1968 година. Само че 23 години по-късно, с извинение…

За разлика от великия Ян Палах, който се самозапали по онова време пред очите на съветските офицери, Давид Черни протестира една година след като истинските руски танкове са се изтеглили от Чехословакия.

И тъй като вече няма върху кого да упражнява своя провокативен стил, Черни се насочва към една от националните светини на чехите – Свети Вацлав. Срещу прочутия паметник на Вацлавския площад през 1999 г. той инсталира светията яхнал умрял кон.

 Пошлостите с националните светини продължават през 2002 г. с проекта му да сложи върху сградата на Националния театър огромна златна фигура на онанист, пародирайки надписа „Народът за себе си“ – поставен още в 19 век, когато с подписка по цяла Чехия хората събират средства за да си построят народен театър. Замисълът на това велико остроумие е да се появи на бял свят точно преди приемането на Чехия в ЕС.

 Черни не изпуска и другия ключов политически момент – чешкото председателство на ЕС, когато се прочува с инсталацията „Ентропа“.

 Някои умни глави в България побързаха да обявят Давид Черни за световна фигура в концептуалното изкуство. По-полека, господа от Пловдив. Обърнете се назад към близкото си минало и ще видите, че сред вас имаше един концептуалист, който е на светлинни години пред елементарните внушения на чешкия си колега. Казва се Кольо Карамфилов. В творчеството на Кольо се очертават само две слабости – първо, че не е чужденец и второ, а всъщност първо, че не е евреин.

Малкият Давид от Чехия е твърде малък до фигури като Джаспър Джоунс, да не говорим за Деймиън Хьорст. Прашката му дори не може да докосне тези великани. Но те са удобни за имитаторски постижения в „инсталациите“. През 2005 г. Черни прави именно това като поставя полуразголена фигура на Саддам Хюсеин в аквариум с формалдехид. Фигурата на бившия диктатор е изобразена с болезнено вързани ръце и крака. Работата е представена като някакво уж намигване към световноизвестната, и струваща 20 милиона лири, инсталация на Деймиън Хьорст, със заглавие, което приканва зрителя да мисли когато гледа. Инсталацията се казва „ The Physical Impossibility of Death in the Mind of Someone Living“ – в буквален превод – „Физическата Невъзможност на Смъртта в Съзнанието на Някой, който Живее“. 

А препарираният Саддам на Черни от 2005 година е проста регистрация на факта, че една година по-рано иракския диктатор беше хванат от американците и вързан по подобен начин, преди да бъде убит по политически причини, а не вследствие нормален съдебен процес. Което, впрочем, предизвика взрив от възмущение в консервативните среди на световната общественост. Ако си спомняте.

 Аз не съм специалист по концептуално изкуство, но не чак дотам, че да го бъркам с плоскодънните политически изяви.

Изкуството, било то концептуално-инсталационно, ако е изкуство, тръгва по два пътя – към ума и сърцето на зрителя. Свидетелство за това е творчеството на самия Деймиън Хьорст. Неговите творби – „Девствената майка“ и особено разтърсващата „Благотворителност“ – ни показват как този художник, който е може би най-високоплатения концептуалист, прекарва своите творби през сърцето си, а не през банковите сметки. Що се отнася до „Ентропа“, нека нашите пишман националисти да не скачат толкова. Тази нескопосана „инсталация“ обиди не само нас, българите. Вижте само как е представена Италия – футболно игрище, по което безцелно тичат онаниращи футболисти.

Единственият, който се е смял на плоските вицове в творбата на Черни е неговия приятел и бивш премиер на Чехия, Мирек Тополанек. Той явно споделя възгледите на Давид, хеле що се касае до онанизма.Или поне така ми се струва, като гледам папарашките снимки от вилата на Берлускони. Където е видно, че в присъствието на самия Берлускони и група италиански курви, Тополанек бая се е натополчил.

Озаглавих този текст „Безмислени турнири“ заради безмисления „Сблъсък“, в който имаше неудоволствието да участва Румен Леонидов. Тъй като той там не успя да обясни що е туй „цивилизован национализъм“, ще кажа някои от нещата, които съм чул от него по темата.

Всъщност само едно. В основата на неговите убеждения стои следното правило: Любовта към Отечеството трябва да бъде благородно окована в белезниците на културните задръжки.

Тази любов не бива да ни води към шаблонни представи за различните от нас – било по вяра, нация или раса.

Признавам си, че не споделям докрай възгледите на Румен. Но се старая да ги спазвам. Ако не ги спазвам, би трябвало да напиша следния текст, който ви съветвам да забравите, веднага след като го прочетете:

 Давид Черни е типичен представител на еврейската раса и нейната деструктивна роля в световната история.

В творбата си „Ентропа“ той нахално демонстрира откритата си ксенофобия към всички европейски нации, поставяйки себе в ролята на съдник, комуто е позволено да се гаври с техните чувства и национални комплекси.

В умишлената разпокъсаност на Ентропа/Европа лесно могат да се разпознаят древните еврейски ритуали, култове и жестове, чрез които това племе се опитва да докаже своята богопомазаност през вековете.

Единствената що годе интересна работа на Черни е поставена в Северна Каролина, САЩ.

Откъдето вероятно идват парите на автора да се размотава с частния си самолет от Израел до Щатите – другата люлка на световното еврейство.

„Ентропа“ е посредствена творба, но затова пък много ясно изразява страха на Черни и неговите отвъдокеански спонсори от консолидацията и единството на Европейския съюз като глобална икономическа сила.

 Е, те – това е. Толкова се увлякох, че съм готов за „Атака“.

Но когато Румен Леонидов прочете този текст, ще каже:

• А бе, Живко, това не е портрета на типичния евреин. Ти си обрисувал един класически бездарник.

 …

 

КУПЕТЕ СИ ТАЗИ КНИЖКА… ВМЕСТО ЛЕКСОТАН

ОЧЕРТАНИЯТА НА НАШАТА ПОЕЗИЯ В СЛОВЕНИЯ: ХРИСТО БОТЕВ – ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА – РУМЕН ЛЕОНИДОВ

Виж повече информация в страница ПРИЯТЕЛИ

 

Виж повече информация в страница ПРИЯТЕЛИ

ВИП БРАДЪР – НЕ НАСЪСКВАЙТЕ ЖИВОТНОТО

Биг Брадър е един от най-старите риалити формати, ако не и най-стария.
Замислен е като телевизионна снимка на обществото в херметична среда. Поради тази именно среда още през миналия век той се обръща в своята противоположност и започва да произвежда изкривени картини на човешките състояния, свързани най-вече с основните инстинкти. На телевизионния пазар това се харчи като топъл хляб.
Но впрягането на такъв телевизионен формат в благородна кауза и то за деца в неравностойно положение е, меко казано, „кауза пердута“.
Преди време написах няколко добри думи за авторите и продуцентите на това издание, главно заради подбора на участниците.
Нямам никакво намерение да си връщам думите назад. Да – „Вип Брадър“ е най-мащабната провокация в телевизионното пространство. И ще си остане такава, но в друг, по-дълбок смисъл.
Защото Големият брат има свой собствен живот. Той е автономно същество, което се храни с тези, които участвуват в него, а също така с идейната плът на онези, които са го създали и си въобразяват, че го управляват. Колкото повече тази идейна плът наподобява идейна каша, толкова по-лесно я преглъща животното и толкова по-бързо расте.
Няма смисъл да влизаме надълбоко в Теорията на информационните обекти – нека само си припомним, че понятието „информа“ се тълкува като „ин“ – индивидуален и „форма“ – живот.
По тази теория Вип Брадър е сложен информационен обект. Пак съгласно нея такива обекти се определят като небиологични форми на разума в информационното пространство, притежаващи признаци на индивидуалност и стремеж към развитие и себепроизводство.
Колкото по-сложни задачи се поставят пред същества като Големия брат, толкова по-сложно и непредсказуемо се формира тяхната структура. Тъй като общите правила на различните издания са уточнени от телевизионния формат, сложността на задачите се определят единствено от качеството и обществения статус на участниците.
Когато в търбуха на информационното животно влизат маргинални и случайни фигури, то отговаря аналогично – развива се като маргинална, лесноуправляема структура. Съществото бързо и без усилия се самоигражда като временна машина за производство на временни „звезди“. Изпълнява задачата поставена му от телевизията, събира парите от смс и реклами и угасва заедно със „звездите“, които е създало. В тези случаи то прилича на слабо, високодоходно огнище, което лесно може да бъде потушено.
За Него не е от значение какво ще вкараш в търбуха му – някой си Тишо, Мара от Горна Оряховица или Иванчо Устата от Стара Загора. Съществото ги изплюва по калъп и вади от това пари.
Този път обаче организаторите на шоуто си поставиха непосилни задачи. Вкараха в играта няколко сравнително сложни, неслучайни, самоизгдрадили обществения си статус личности. На всичкото отгоре заложиха и латентен политически конфликт в силно политизирана предизборна обстановка.
За което аз си позволих да направя комплимент на Нова тв, без да си там сметка за някои особености при формирането на това телевизионно създание.
Когато пред информационното животно Вип Брадър се изправи една относително автономна, самодостатъчна личност, то пренастройва търбуха си за по-дълъг и сложен процес на смилане. Особено когато тази личност е трудносмилаема.
Случаят Кошлуков е показателен в това отношение. Той се изправи през зейналата паст на животното, с намерението да играе роля. В началото разигра, твърде неуспешно, едно „иди ми, дойди ми“, коментирайки Тодор Славков като представител на комунистическата върхушка, която го вкарала в затвора за някакъв виц. После изигра втори неуспешен етюд, обявявайки /някак трепетно/ внука на Тодор Живков за приятел и „пич“, който също е пострадал от режима, ама по свой начин. Безпогрешният поетичен инстинкт на Румен Леонидов зафиксира това лигавене в един тиражен вестник с определението „кошутата Кошлуков“.
Информационното животно Вип Брадър вече се беше подготвило за артистичните изяви на Емил и изхвърли в обществото някакво размазано внушение – кой лежал, с кого лежал и за какво, няма значение. Вечна дружба между страдащите плейбои, карай да върви.
Разбира се това не е истината. Това е наказанието на Съществото за опитите на Емил да го преметне.
На финала То даде на Кошлуков шанс да изиграе последната си роля. Видяхме го истински разстроен в изповедалнята, където едва сдържаше сълзите си уж заради общата кауза. Но това бяха сълзите на безсилие и отвращение от факта, че се е набутал
в мелница, която не прощава на актьорите.
На другата сутрин Емил се изправи пред Лора Крумова, а тя продължи да дразни Животното, говорейки от негово име. Чрез нейната уста Вип Брадър попита Кошлуков за последен път – намерил ли си е гадже в къщата. Той се усмихваше, за да не се издрайфа. Може би си е мислил дали не е време да си намери сериозно гадже. Ама в политическия спектър.

Не съм далеч от мисълта, че подобна ще бъде съдбата и на другите стойностни хора в търбуха на животното.
Вероятно ще оцелеят тези, които играят ва банк и с открити карти.
Вип Брадър все още им дава шанс да обясняват тежките си вътрешни травми с каузата за децата в неравностойно положение.
Скоро ще им отнеме и този шанс.
Защото всички знаем, че няколкостотин хилядарки не решават проблема.
Всички знаем, че не става така.
Но какво да се прави – такъв е живота в търбуха на Животното.

РУМЕН ЛЕОНИДОВ – пред LiterNet

ПРЕД ДЕНЯ НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ.
ИНТЕРВЮ С РУМЕН ЛЕОНИДОВ

Николай Фенерски

Николай Фенерски: За пореден път отбелязваме Деня на будителите. Но не е ли опразнено от смисъл това отбелязване в тази чалгизирана и комерсиална обстановка?

Румен Леонидов: Денят на будителите наистина буди противоречиви чувства в чалгизираното ни общество, в което духът е на заден план, материалното е напред. Този ден още не може да се наложи като истински празник. Сякаш хората, загрижени за собственото си битуване, а не битие, не могат да възприемат, че е имало и по-свестни, по-качествени духовни и не само духовни водачи, които са били готови да се жертват в името на нацията, на свободата, бих добавил, на демокрацията. И все пак този празник трябва да съществува. Има традиции, които са били прекъснати по времето на социализма, така наречения социализъм.

От всеки човек не става будител, от всеки човек не става герой. Във всекидневието си мнозина от даскалите, от тогавашните даскали, от тогавашните духовни лица в Църквата, от онези, които за първи път са отпечатвали книгите, въобще тази огромна, безименна, за съжаление, за мнозинството армия от духовни люде, те всички са будители. А ние се въртим все около едни и същи. Но ако попитаме случайни хора кои са будителите, едва ли ще се сетят за кого става дума.

Мен лично ме тревожи, че май не мърдаме като маса, не мърдаме особено от онова заспало време, когато Паисий възкликва: „О, неразумни и юроде…“. Въобще има нещо доста кофти във факта, че един народ трябва да се буди. Тъй като този, който е заспал, и да го събудиш, пак ще заспи. Сега имаме особена нужда от национално самочувствие, в тази икономическа ситуация, в този изтощителен преход. Смениха се поколенията. Но тази нация трябва да остане, да се запази, да остане име, да си запази духовните корени. За съжаление, много е постно днешното съвремие. Най-големите ни писатели от близкото минало починаха. Сега политолозите, социолозите и някакви случайни депутатчета са всеки ден по медиите. Те са духовните водачи. Хора, които нямат нищо общо с духовното. На които в монитора на очите им вървят само сметки нагоре и надолу. Сметки лични най-вече, не обществени. Или обществени, които са за източване към личните. И това е проказата, която въздейства върху разложението на цялото общество. Няма примери, отчаянието е тотално. Светлите образци са само от миналото. А човек не може да живее само с миналото. Не може нашето българско семейство да гледа само назад. Настоящето е отвратително. Трябва да гледаме напред. Но ние вече нямаме ясна национална кауза, нямаме парламент, който да приеме една национална доктрина. Какви са най-важните приоритети на нашите деца, на нас самите, докато сме живи в следващите 20, 30, 40, 50, а защо не и 100 години.

Нашите съседи го правят това много отдавна. И гърци, и сърби, и македонци, и албанци не само че имат доктрина, но се работи за лобирането двупосочно. Как държавата да лобира за българите примерно, които живеят в чужбина, и как самите българи да лобират за България. Това е напълно естествено. Само че, както винаги, ние винаги сме накрая. Но този празник трябва да се изпълни със съдържание. Трябва да се намери нова, модерна, интелигентна форма, достъпна за младите.

Аз като един приложен националист, прагматичен човек, смятам, че в България трябва да гледаме не към националния отбор по футбол, а към националния отбор по духовност. Там имаме наистина големи завоевания в миналото. Но все пак имаме много читави хора и днес. Те са разпръснати, те не са обединени, те са повечето скромни, скрити в областта, в която работят. И от честния учител, натоварен с мизерията на заплатата си и агресията на своите разлигавени възпитаници, които пушат скъпи цигари и се возят в скъпарски автомобили, до обикновените книжари, книжовници, до хората, които работят в изкуството, а те не са малко. Духовността е това, да имаш съзнание за минало, настояще и бъдеще. Не трябва да се допусне ние да надживеем България. Защото има и такива мрачни перспективи. Все пак аз съм един умерен оптимист, тъй като във всяка една епоха са се оплаквали от властта и от тази паплач, която не разбира духовните си представители.

Цялото интервю:
© Електронно списание LiterNet, 31.10.2008, № 10 (107)