Из новата книга на Кольо Парамов „ВЪПРОСИТЕ НА ДЕНЯ“

 

КОГАТО ОЛИГАРХИЯТА НАПАЗАРУВА КУЛТУРАТА, ДЪРЖАВАТА Е ВЕЧЕ В КАНАЛА

 

 Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
„Богат е“, казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи….”

Христо Ботев

 

 

 

Гърците са странни хора. За разлика от нас, българите, които умеем да скачаме дори върху необяздени конете, националната им култура векове ги е белязала – къде със знание, къде с обучение. Гърците притежават трайно чувство да уважаваш културата на другия, обичат да го изтъкват и то съвсем последователно. А при нас да унижиш другия минава за вид културно надмощие и става водещо условие при публичните взаимоотношения и политиката. Но не дай Боже да попаднеш в полезрението на човек, който дълго време е свързан с културните занимания като занятие и вече е свикнал да се представя като фактор в България. Подобни „културтрегери” са готови с лека „уста” да психологизират всеки в името на собствената си „политкултура”, дори са склонни да сатанизират опонента си. Да обявиш някого за луд и то публично, в ефира, да му лепнеш диагнозата невнятен, за подобни дефектирали фактори не е проблем – явно го правят с културоподобно самоудоволствие – заради изкривеното си вътрешно „аз”-че, което е резултатище от безнаказаната им безпардонност и липса на елементарно чувство за такт и възпитание.

 

Веднъж в един много дълъг разговор у дома на Вера Мутафчиева, в нейната уникална кухня-кабинет, на чашка ракия обсъждахме дисертацията на моя гръцки приятел Трифон Харитос. Попитах я директно: „Защо някои хора, които тръбят, че са толкова видни със своята наука и култура, се проявяват толкова нагло и безпардонно?”.

Академикът ме погледа в очите и отсече: „Тяхната безпардонност идва от лошотията им като човеци. Да знаеш добре това. Това не се променя, то е ген, а се е превърнал вече в смисъл на много животи. Не ги съди „корифеите” – допълни тя с ирония – а ги изследвай в комплекс. Нали така са те учили твоите учители – старите шпиони. Понякога точно с наглостта си „корифеите” могат да свършат и някоя „друга работа”. Иначе читав човек не би се навил да се позори заради лошото.”

Днес думите на уникалния дух, на големия историк и учен Вера Мутафчиева звучат доста по-откровено, дори смразяващо за истината, която ни обкръжава.

 

В началото на декември 1993 г. бяхме на едно особено посещение в Гърция по линия на ГОР. За два дни и половина се срещнахме с толкова хора от елита на елините, че едва успявах нощем да запиша впечатленията си. Гърците ги интересуваше утрешна България. Те искаха да „пипнат” хората, които евентуално ще определят политиката на България и пазара, както и пътя им на север, към другите от Източна Европа.

Най-много ме впечатли ниския на ръст, но странен като подход и стил министър на обществения ред Папатемилис. Като дясна ръка на стария Папандреу, той много не обичаше България, но бе знаков човек с характерната за него информация, дори и за всеки от нас.

И докато Илко Шивачев и Димитър Енчев превеждаха прекаленото ми любопитство, Папатемилис изведнъж се обърна към мен с думите: „Кириос Парамо, теб винаги са те интересували много неща, а сега трябва да добавиш и културата на Гърция. И да знаеш – културата на гърка е духът ни, а възприемането й е основополагащо за гръцката държава”.

Докато се осеферя, министърът беше продължил с новите си обяснения, че бързо трябва гръцка банка да стъпи в София. Това посещение реши идването след четири месеца на Националната банка на Гърция в София и стартирането на първия й клон. Не можех да повярвам за най-важното, а именно, че бях в атинския Пентагон, в кабинета на министъра на всички гръцки шпиони, пия чай с него и разговарям за живота и културата. Все едно за това съм мечтал цели 21 години! А наистина беше реалност! Предупреждението за културата обаче ми се наби сериозно в главата и до ден-днешен си спомням за него – първо културата, и след това банката. Така беше подредил приоритетите си като разбиране министърът на гръцката сигурност, че нямаше начин да не се осъзнае главното. Това бе едно странно впечатление и един голям урок за в бъдеще. Независимо, че се срещнахме с други важни гръцки ръководители и бизнесмени, между които Варвициотис, А. Самарас, Сотиропулус, Вардоянис, от Папатемилис наистина можеше да се научи нещо.

 

Една година по-късно, през ноември 1994 г. в разговора си с действащия кмет на Атина – Димитриус Аврамопулос нарочно го провокирах със същото сравнение, изказано от Папатемилис като представител на ПАСОК. Кметът Аврамопулос, който по-късно стана министър на туризма в дясното правителство на Нова Демокрация, а в момента е министър на здравеопазването, буквално натърти: „По отношение на културата за гърка няма дясно и ляво – тя е вековна и не подлежи на палиатива, а винаги е на пиедестала”.

Тогава в края на 1994 г. в Атина бяхме няколко нови политици от БСП, както и водещите Пирински и Луканов. По-късно гръцкият вестник „Вима” писа, че в Атина се събират на консултации противниците на Жан Виденов, потенциалният млад министър-председател, с цел да ограничат влиянието му и властта вътре в партията. По това време перчемът на Жан все още не беше настръхнал толкова, че да се налагат такива извънредни мерки. Срещата бе за друго и изобщо не даваше повод за подобна констатация. Там умувахме за много неща – търговия, бизнес, банки и не на последно място, за изминалия етап в старта на промяната – октомври 1991 – ноември 1994 г.

БСП бе на прага на властта, но не беше готова – нито организационно, нито морално, нито политически и най-вече като нова мащабна лява идея. Предстояха Лесидрен и Солун, а партията не бе готова. Зад Жан се криеха всякакви муцуни, които не ги интересуваше партията, а по-скоро съдържанието на джоба им. Това бе много важно време за България.

 

Но да се върнем в началото. Краят на юни 1991 г. Миришеше на избори за парламент. СДС бяха взели връх и ситуацията беше изнервена. След като пристигнах от Златоград в София отидох направо в Партийния дом. Там се обозначих на Кольо Добрев и Николай Гюров в Oрг. Отдела. Първият ми съобщи, че Карлович му е поръчал да ме търсят в Смолян за бърза среща. Вторият отговаряше за Смолян, но не знаеше за това. Явих се при Луканов съгласно указанията. Говорихме доста време по партийни дела, включително и за отзивитe и резултата от посещенията му в Смолянския район. Луканов се заинтересува за защитата на дипломата ми в МИО, отнасяща се за участието на България в МВФ, в Световната и Европейската банка, както и за готовността по бъдещата ми емиграция във Венецуела.

Предната година, когато беше министър-председател, бяха му предали едни мои доста нестандартни таблици по тематиката с Фонда за срещата му с Камдесю, от които бе впечатлен. Карлович тогава ме бе похвалил и това ме зарадва, защото трудно и само след доказване признаваше професионализма на другите.

По време на същия разговор стана и дума за Кюлев. Информирах го, че Емил е зарязал последния семестър и има куп невзети изпити. Карлович, гледайки през прозореца от партийния дом към Народната банка, уточни: „Взел-невзел – да се оправя. Бързо го намери и му предай, че 50 млн. лева от Спортния тотализатор може би ще бъдат ползвани за капитала на новата банка („Туристспортбанк”). Провери най-вече кадровото му обезпечение.”. След което повтори рязко: „Провери лично хората му за изпълнителни директори. Кой кой е? Стават ли? Да не излюпим някои пепелянки!”.

Излязох доста смутен, но усещах, че и Луканов е притеснен. Той никога не се издаваше, че е разтревожен, но чрез продължителното си взиране очите на събеседника, от разговора си очи в очи с него, търсеше знак за доверие. В това отношение моят директор Петко Пехливанов ме бе обучил до съвършенство. Луканов имаше неговите реакции, поглед, стил и унификация на езика. И особено, когато ставаше въпрос за пари. Луканов ненавиждаше да говори за пари и никога за някакъв интерес. До юни 1996 г. е ставало често дума за много пари, но само и единствено за държавата. А Живков в същото време най-подло излъга, че Луканов откраднал парите на България.

Намерих бързо Кюлев на първия етаж в „Рила” и на другия ден на обяд с него и с Йотко Йотов работихме върху конструкцията на банката. Предупредих Кюлев да внимава с кадрите и особено за рязкото уточнение на Луканов за изпълнителните му директори. Той ми сподели, че опипва двама, а единият желае да бъде несведущ, бил зъболекар.

„Как зъболекар?” – кипнах аз. „Да, зъболекър, ще го кажа и на „големия”. – (имаше предвид Карлович) – Зъболекарят ще подписва, а вторият ще го проверява.”

„Кой е вторият” – попитах тогава.

„Един млад, слабичък, малко съсухрен, леко прегърбен, с насила набола черна брада. Наш човек е, учил е в Москва. Носи понякога сакото си наметнато, а не облечено”.

„Не ме интересува, какво му е сакото. Важното е да е прецизен и точно да проверява подписващия, иначе ония „пепелянки”, за които ми намекна Карлович, ще те нахапят. Предупредил съм те и съм дотук.”

Емил Кюлев на свой ред също ме изгледа остро, сякаш искаше да ми каже нещо, но не го премълча. Използвах вакуума и продължих: ”Когато случайно бях в Горного Комбината – казвам му на Емил – там имаше много странни съветници. Водеха се консултанти, тази длъжност тогава у нас не беше много позната. Един от тях бе доста интересен и отговаряше за обезпечението. На външен вид – странен тип. Никога не можеш да го засечеш пиян, независимо колко водка е приел. Та този консултант бе наредил в коридора пред кабинета си много портрети на съветски военачалници – маршал Тухачевски, Егоров, Ян Карлович Берзин, Николай Кознецов, а накрая в редицата след Зорге – самият Белински и Марина Цветаева. Когато влязох при него за трети път добих смелост и го попитах: „Началство, портретите на Белински и Цветаева тук са последни. Нима, вие, Пьотр Егорович, вкарвате чрез тази подреденост равнопоставеност между първите и последните личности?”.

Отговорът: „Слушай Коля, нали разбираш, че тези първите няма да могат да се оправят без последните. Белински и особено Цветаева, с нейните „Писма от лятото на 1926 г. до Рильке”, детайлизира по друг начин дълбокия психологизъм на личността. Внимавай Коля, ние сега сме тук, за да регулираме силата и разума по действията ти.”. Тогава останах вцепенен подобно на Кюлев, след като чу забележките ми по избора му на зъболекаря и този с едва наболата брада – кандидати за банкери.

 

Емил Кюлев се заоглежда наляво-надясно, рязко се изправи, провери зад вратата дали няма някой и ме подхвана язвително. Тогава вече бе станал и твърде иносказателен, особено след смъртта на баща му на околовръстното шосе: “Слушай бате, (така се обръщаше, когато бяхме насаме), вие, във вашия аквариум искате само хубави риби да плуват – есетри, моруни, щуки и сьомги. Но животът на Петровка е друг. Разбери. Идва ново, друго време, времето на шараните, на тези отдолу, от най-голямата тиня – мръсни, кални, но много лакоми. Какво да правим с тия шарани, които утре като преядат с власт и пари, ще станат колкото толстолобите? Ако не намерим механизма на влияние и респект… – продължи Кюлев – шараните ще ни оглозгат като пирани”.

 

Не мога да не призная, че Емил Кюлев тогава много ми хареса. Изведнъж се беше изпарила прекалената му гордост, проявяваща се често като надменност. Кюлев беше стъпил здраво на земята и разсъждаваше извън тесния партиен коридор за бъдещето на България – логично и точно, и се оказа прав. За разлика от мен, той бе готов да работи, контактува и респектира чрез парите най-долните етажи на обществото – тихо, по други способи, но реално.

 

Защо си спомних и проверих за всичко това? Защото като този съсухрения, слабия, с наметнатото сако и вече остаряла, но набола черна брада, тези „шарани” днес дърпат конците на културата в България. Те ръководят доста умни интелектуалци и доказали се хора, т.е. хранят ги и ги издържат. Значи преместили са се в по-горен етаж, а на мястото на шараните вече искат да пратят други – тези, които оспорват тяхното забогатяване и техния стил в обществото. У нас не е както беше казал министърът на обществения ред на Гърция Папатимилис – „Кириос Парамо – първо културата, после банките”, а стана точно обратното – „първо банките, а после културата”, за огромно съжаление.

 

Както доста пъти, съдбата ми поднесе уникалната изненада. Бях куриращ свидетел на раждането на новите български банки, и после като главен ревизор на БНБ бях свидетел като закриващ същите институции. Днес като на екран са ми всичките тези лица, маниерите им и физиономиите, виждам фалша и лицемерието им, техните порядки на гуляйджии, на фрапантни картоиграчи, на измислени бизнесмени. Това бяха обикновени крадци и елементарни последователи на Остап Бендер, просто утайката на елита, която днес чрез манипулациите си и олигархията управлява България.

 

Но темата ми бе за културата – измина втората половина на 1991 г. и почти цялата 1992 г. СДС спечели с малко, но завинаги, както обявиха, а БСП се гънеше под прелома. Живковистите се бяха изпокрили и ни помен, ни звук от тях ни идваше, ни се чуваше. Пуснаха ни 42-45 момчета в парламента заради онази кауза, на която се бяхме врекли. Периодът X. 1991 до XII. 1992 г. и после до XII. 1993 г. бе най-интересният от старта на промяната. Той се характеризираше с нескончаеми съвещания, денем и нощем на “Позитано”, а вечерните заседания в парламента бяха до 22.00 ч. След юни 1992 г., когато създадохме ОСД, тихото противоречие между някои от нас във Висшия съвет на БСП явно ескалира. Ние не бяхме съгласни с консервирането на партията и искахме явно новия социалдемократически стил да надделее. В късното лято на 1992 г. у Луканов се чувстваше все по-голямото напрежение във връзка с ареста му на „Развигор. Всеки от нас по различен начин поддържаше връзка с Луканов. Висшето ръководство на партията и най-вече парламентарната група в лицето на Нора Ананиева официализира информационния си канал. Нора беше силно загрижена и много прецизна в отношенията си с Карлович. Велко Вълканов и други се ангажираха с международната му защита, а Петя Шопова стана официален адвокат. Отделно някои от нас поддържахме връзка с него, особено конфендициално, извън властта и партийното ръководство.

Напрежението в ОСД по проблема с арестуването на Луканов растеше сериозно и затова от 30.09.02 г. до 02.10.02 г. организирахме среща в курорта „Дружба”. Ние, ръководството на ОСД, разбирахме, че идеята за промяната в партията пропада, а и Кюранов се нуждаеше от далеч по-голяма организационна и програмна помощ.

Макар и в „Развигор” Луканов имаше детайлна информация за ставащото в партията. Той усещаше недоволството на ръководството на БСП от създаването и разрастването на ОСД, а чрез СДС долавяше, че му готвят по-голям клопка от „Развигор”. Установихме по различни канали, че едните ще подготвят слуха за откраднатите големи „червени пари”, а другите – СДС – ще го ругаят за някаква „безнравственост” към комунизма.

Тогава Андрей Луканов доказа своята уникална подготовка, правото си официално или задкулисно да ръководи партията. Днес малко хора се наемат да говорят за този период от живота на Луканов. Това бяха дни на силна възбуда у мнозина и най-вече в БСП. Тези, които бяха пипали по сметките на външнотърговските дружества си отдъхнаха за момент. Други, които трябваше да се отчитат, се държаха така, все едно, че надничат през ключалката.

Интересни физиономии, изображения и всякакви проявления на човешкия дух можеше да се наблюдават по това време. И най-вече елементарната, продажна хитрост и лукавство, примесено с нагаждачество до и след затвора на Луканов. Предполагаше се, че престоят му там няма да е за кратко, както искаха доста хора от СДС и най-вече шмекерите от БСП.

 

От всички в БСП и управляващи в СДС най-спокоен тогава беше Иван Йорданов Костов. Първо беше взел страха на Филип Димитров, а и чувстваше, че проектът по идващия му звезден миг е на път да се сбъдне. На 20.XI.1992 г. българският Фил Кенеди поиска вот на доверие в парламента, изфабрикуван от същия Ив. Костов, а на другия ден осъзна, че му остават не повече от 40-50 дни да управлява България. Луканов беше в затвора. Бе започнал да пише добре, прокрадваха се указания, напътствия, а и чувството за някаква нова и по-голяма сигурност бе налице. Правителството на Беров се печеше, а Костов всяка вечер чакаше Ахмед да прати нишан, че баклавата е вече готова, а Елена може всеки момент да я сервира.

Андрей Карлович, като всеки прецизно подреден човек, гледаше през решетките на „Развигор” на мераклиите за власт като накичени и напарфюмирани пудели. Тези мечтатели наистина му доставяха определена радост, дори и смях, особено нужен за този момент. Най-много го беше яд само на едно – Тодор Живков го презираше, но вече бе на свобода, а той консумираше несгодите в килията си, предизвикани от лобитата и от крадците в партията му. Имаше само един вече напълно осъзнат шанс – да извади Иван Костов от пъзела на СДС, да събори правителството, да програмира нов кабинет – с или без Костов, но на всяка цена парламентът да го извади от „Развигор”.

Така и стана. На Иван Костов му предстоеше, а после издържа и последния си изпит от голямата комбинация на Луканов, която му гарантираше другото бъдеще. Това на властен и силен лидер, изведен в политиката чрез 3-4 хода по матрицата на Карлович. Андрей Луканов, като новият Дънов за партията, наруши спокойствието в парламентарната група на БСП. То бе накърнено и от силата и завистта му към някакъв нов дух, освободен у него след „Развигор”.

Луканов започна да елиминира последователно уж уважението към себе си, представено като загриженост и вторачи недоверието си към другите. Дори и Лилов бе станал по-самотен и по-стеснителен пред непредсказуемото бъдеще, но умело балансираше в стремежа си да ограничи безпокойството на Луканов. Предстояха 2 години на размисъл и лутане, 2 години на замеряне на живковистите с утопистите, с мечтата на последните да успеят да променят партията издъно. Но така и не можаха!

 

Цяла година, от I.1993 г. до XII.1993 г., не седнах на парлaментарната банка. През цялото време на заседанията стоях най-отзад прав отзад, из правен, и наблюдавах всички детайлно. Взирах се в тях – в колегите-депутати, в министрите, наблюдавах всичко – от маниера до походката, от подготовката до изказа, от физиономията, през интереса до манипулацията. С всеки изминал ден се убеждавах, че сме направили фундаментална, възможно най-лошата си грешка – съхранили сме БСП. Ако тогава бяхме разтурили БКП/БСП, както Елцин разтури КПСС, днес наглата реживковизация нямаше да има онези финансови основи на прогреса си. Днес новата лява партия по коренно различен механизъм щеше да бъде далеч от разни Райчевци, Кънчевци, Станишевци, Минчевци, Заимовци и тем подобни.

Днес със съжаление само можем да констатираме тази уникална реалност, която не съумяхме да преодолеем дори и по по-лошия начин. Имитацията на лявото и дясно в България обективно добре се ситуира, защото предполага един и същ произход – това е казанът на хотел „Рила”. Там в кухнята на хотела през 70-те и 80-те години се е варяла всеки ден супата за новите български леви и десни управляващи. И докато за някои от нас бе отредено да се скитаме немили – недраги по държавните граници и в оловните мини, при това за една консерва русенско варено и 100 гр. халва, то волгата на УБО всяка сутрин довозваше вкусната супа за закуската – било то на Мартин Заимов, брат му Михаил или приятелчето им Сергейчо. Така под уникалните грижи на УБО – майстор готвачите на хотел „Рила” захранваха и отглеждаха новите бъдещи, т.е. днешни ръководители на България. И те получаваха необходимата сила, за да осигурят снага за управлението на държавата.

Те се утвърдиха благодарение на глупостта ни, че ги запазихме в партиен план за онова тяхно бъдеще, станало вече днешно настояще. А за нас оставиха само едно – ликвидация – индивидуална, материална, а вече и духовна. За този процес са приготвени опитни и авторитетни за обществото хора, личности, чиито имена са познати в България и могат да натрапят измислени и фалшиви тези, да ни „деградират” като „стари и замиращи” партийни функционери от прехода към пазара, като „гадни ченгета и псевдоспециалисти”.

Къде да ги търсим тези оръдия на сериозната пропаганда и манипулация – ами в културата. Днес срещу малко пари олигархията може да намери достатъчно индивиди, които да тропнат на масата, и като че ли с правото си на последна дума, да елиминират всеки, който застрашава или разкрива методите им. И имената им. Всички до един о същата тази освирепяла и забогатяла върхушка.

Днес олигархията си пазарува култура, защото се чувства неспокойна за няколкото тесни места – това са парите им в чужбина, имотите в България, гладът на събратя им, който може да им развали спокойствието. Днес олигархията се нуждае от Голямата култура. Тя иска да се представи достатъчно сраснала се с нея – с културата, за да не я упрекнат утре в уклон на антиинтелигентност, в уклон на зависимост или като надстройка за хегемония на демокрацията в страната. Олигархията има силна потребност да притежава творците, пишещите и говорещи глави. На тях олигархията ще им поръча да кажат кой е добър в стадото и кой не е. Кой става за тая, оная или никаква работа. Срещу жълти стотинки олигархията ще им препоръча, кой как да се кипри пред телевизионните камери, какви тези да изкажат в радиото, как още по-добре да баламосва стадото.

И тук е вече разковничето. Колкото повече олигархията купува и прекупува културата, толкова по–зле става с демокрацията, а оттам и с държавата. Време е да озаптим олигархията, за да не ни изкупи всички.

 

След като се върнахме от Гърция през декември 1993 г. ГОР бе в заченато положение. Макар и с надежда за социалдемократизиране, обединението беше стартирало само с една идея – т.н. ТРЕТИ ПЪТ. С него хем се целеше да се тества БСП отвътре, хем да се използва насъбраната енергия за формиране на нова и модерна левица. Левица, която с центризма си да овладее по–свободно мислещите умове, а чрез „Третия път” на Блеър да обедини всички ония, които чувстваха и не понасяха вече мухъла в БСП.

В началото на февруари 1994 г. на едно заседание на висшето ръководство на ГОР стана сериозен разговор по програмните намерения. На него присъстваха Александър Томов, проф. Карасимеонов, Огнян Минчев, проф. Димо Димов, Въло Радев, Генчо Стоев, Петя Шопова, Илиян Илиев, Васил Дончев, Николай Шопов, Камелия Иванова, Димитър Енчев и др. Заседавахме в един апартамент на 3-тия или 4-тия етаж, на един разкрач до НДК. В хода на заседанието всички спореха за пътя, който трябва да премине ГОР, за да социалдемократизира центъра и лявото пространство в България. А. Томов изнесе голяма, пламенна реч, в която много място отдели „на големите личности от културата, които трябваше да го последват“. Усетих как Въло Радев и Генчо Стоев го наблюдаваха остро и като че ли му мереха шапката. Огнян Минчев се разфилософства, правейки сравнение между миналата БКП, настоящата БСП и евентуалната ГОР, но не пропусна да отбележи, че това става с „много осигурени пари“. Проф. Карасимеонов го подкрепи, но интелигентно го оспори за старта на ГОР. Петя Шопова ни наблюдаваше, а моя милост, Васил Дончев и Илиян Илиев бяхме като във фризера, заради тежкото професорско тяло и толкова умните хора край нас.

На нас, по-младите, ни казваха „шерпите”. А и ние се определяхме като такива. Е, и като такива работехме сериозно по идеите на старите. Носехме, с каквото ни натоварят. Но винаги успявахме да докажем, че

сме мислещи хора.

В края на заседанието се престраших и поисках да попитам нещо Огнян Минчев. Тъй като беше много пълен, Минчев трудно се обърна, за да види, кой от пройдохите иска да оспори тезите му и светлите му мисли за бъдещето на България. Уточних, че ако започваме да говорим за фактора пари, по–добре да си останем в БСП, тъй като там тепърва ще има доста много пари. Другото бе за невъзможността да се преборим вътре в парламентарната група с някои от закостенелите комунисти, а това ни тласка да правим нещо модерно, нов тип партийно по стила на третия път на Блеър, а не да се увъртаме около старите ни другари.

С една дума тогава в ГОР не се нуждаехме от някакво мнимо преустройство, за да бъдем пак отгоре и при това с пари, а трябваше задължително да променим матрицата на политическата реалност в страната.

Така или иначе, след остри спорове за пътя на ГОР закрихме заседанието. След това – от февруари 1994 г. до май 2004 г. – имаше стотици заседания на ГОР, ДАР, Евролевица, за да се даде накрая картбланш на идеята в ръцете на Райчев и Кънчев, Сергей Станишев да овладее партията, от което да последва новият уникален банкрут на държавата и голямата промяна на собствеността. Тази уникална политическа боза е политическата БСП днес.

 

След заседанието на ГОР тръгнахме пеш по „Витошка“ с Генчо Стоев, в посока на хотел “Рила“. Бях му направил с нещо впечатление и той искаше насаме допълнително да се убеди кой съм. Вървеше бавно, питаше и пак уточняваше. Цели два часа навън в студената февруарска вечер. По средата на разговора ненадейно ме попита: „Защо си толкова открит, партийците са обикновено по–лукави, увъртащи, а ти направо бос през просото?“.

Отговорих му: “Другарю Стоев, ако ти не беше написал „Цената на златото“ още щеше да пасеш биволите в Харманлийско…“.

Този отговор страшно му хареса. Генчо Стоев разбра, че не съм толкова бос, колкото е очаквал, в литературната материя, и продължи: “Ей младо, пасъл ли си биволи и кой те праща в онова минало сега?“

Почувствах се неудобно, че може би съм го засегнал и му отговорих: “Аз не съм пасъл биволи, но майка ми е разказвала. Биволите много обичали през лятната жега да влизат в калта и целите да се овъргалят.

Абе, другарю Стоев” – допълних със сериозен тон – те, биволите, са като днешните кандидат–чорбаджии – едни такива меки, тъмни, лъскави и пухкави, а целите в кал. Точно такива като един от директорите на “Туристспортбанк“ с наметнато сако и едва наболата черна брада; един такъв смуглив, че чак очите му блещят…”.

„Блещят му очите, на него и на другите като него, защото у тях винаги най-напред в акъла им е златото. Те от друго не се интересуват. Пред тях са трупове, сила и безнравственост. Но златото най ги успокоява. Блести, лъщи, чак ги изпълва – духом и всякак. Но само, когато е тяхно! Това е болест, Парамов. За теб съм спокоен, на теб злато, доколкото усещам, няма да ти трябва”.

Благодарен съм на Генчо Стоев – само от няколко заседания авторът на уникалния роман „Цената на златото” усети кой от нас го сърбят ръцете за пари и у кого липсва алчността към жълтия метал. Три години по-късно като главен ревизор, когато действително описвах, теглих, отмятах и регистрирах в подземията на БНБ тонове злато – по-точно 32 тона жълтици, кюлчета, торби и сандъци с жълтия метал, винаги гледах на него през думите на Генчо Стоев, а не с блещукащите очи на днешния милионер от вчерашната “Туристспортбанк“.

 

Петнадесет години по-късно – 2009 г. вече е ясно и другото. Олицетворението на олигархията са онези, които им беше предадена собственост за милиарди, след „блестящия” край по фалита на банките от първата вълна, след псевдоприватизацията на Ив. Костов и стартирането на банките от втората вълна, те регламентираха кражбата си. Нямаше действие на закона, нямаше реална управа и олигархията си зае своето свободно място в нашето общество.

След манипулацията по произхода на капитала, след промяната и продажбата на част от собствеността, пред олигархията възникнаха други проблеми. Главната й задача вече бе друга. Трябваше да се смени посоката на часовниковата стрелка, трябваше да се промени истината за нейното забогатяване. Как може да стане това? Само чрез медиите и „факторите” в културата. И тъй като в страната няма цялостен културен процес, обоснован от друг тип възприемане, творците поотделно подлежат на купуване. Купуваш фигури, както си купуваш министър – факт: Нина Чилова. Купуваш депутати, както си купуваш закон за историческото наследство. Купуваш депутати, правиш си музей от откраднатото в държавата и печелиш от него. Това е в кратце. Лошата и тежка констатация, която обаче е истинска и справедлива.

Днес олигархията напазарява културата, а чрез това праща държавата в канала. Няма истинска демократична държава, на която културата й да е изцяло погълната от олигархията.

И понеже говорим за олигархията и свързаната с нея култура, да вметна нещо скромно, което ме засегна или по-просто – то ме унизи. Чрез интернет се запознах с интервюто на гл. редактор на вестник „Култура” г-жа Копринка Червенкова и неин помощник с известната тв журналистка, озаглавено – „Цветанка Ризова – журналистката прелъстителка”. От него ми стана ясно, че г-жа Червенкова настойчиво препоръчала на журналистката Ризова, такива люде като мен да не се допускат никога до никоя телевизия. С цел сигурно да не смущават добре подреденото ни общество, още повече и добре облечените ни културни милионери-олигарси. На въпроса на г-жа Червенкова – „Добре, но как тогава ще обясниш поканите от предаване като твоето към хора като Колъо Парамов – за мен е проблем това лице”?, журналистката-прелъстителка уточнява – „Мога да ти отговоря, защото говори неща, които звучат абсурдно и поради това никой друг няма да ги изговори”. Ако обаче се позовем на Любомир Милчев – Денди, ще разберем и другата оценка, че „тази й роля сега на тв журналистката-общественица, загрижена за демокрацията на мен ми се струва доста пасквилна”. На свой ред приемам, че г-жа Ризова не е доста пасквилна, а по-скоро в случая – неточна. Ако се бе поровила и проследила в детайл съобщените публично факти от въпросния Парамов, „които звучали абсурдно”, щеше да разбере, че впоследствие са се оказали твърде точни и самата истина. Въпросът по-скоро е във времето на говорене и акцентът по конкретизацията. Колкото до г-жа Червенкова, като някакъв страж на свободното слово, регистратор, цензор или пък като губернски секретар от времето на Петър I, необяснимо за мен е да оправдая ненавистта й към скромната ми персона. Ползвайки стила и правото си на последна дума, тя отправя въпросите си и констатациите, касаещи мен, в директна и груба форма. Госпожата препоръчва в добрите си „действия” на младата Ризова, че Парамов няма място в нейни и подобни тв предавания.

Жалко, изненадан съм от толкова лошите думи, изречени по мой адрес от културната госпожа Червенкова, без да ме познава. Може би е плод на лошото време или пък е вече пренаситена от културните си концепции, но явно дават признаци на преумора. Защото е общоприето, когато се правят характеристики на хора от обществено-политически спектър, оценителите би трябвало да имат по-задълбочени познания за отделните личности.

А умората може да е плод и на миналото. Правило ми е впечатление по времето на Т. Живков и отразяването на неговата априлска линия, как доста от културтрегерите пригласяха на Първия като папагали, когато трябваше да опозорят някого. Те просто цитираха думите на „човека от народа” директно, без да се замислят за иронията и болката към незаслужено обидения вече бивш техен другар.

Но г-жа Червенкова не е сигурно такъв човек. Тя възприе навремето достатъчно добре линията на перестройката, мотивира я в себе си, а чрез вестник „Народна култура” до края на 1991 г. я програмира и за масите, които искаха да чуят нещо по-свежо, по-нестандартно и по-фрапиращо от Живковото слово, но вестникът й не успя да си извоюва търсения обществен респект, като например тогавашния „Московски новости”.

Не знам, може и да се лъжа, но би следвало да е невъзможно човек с толкова голям авторитет в културните среди на България да се опозорява толкова неграмотно, дори бих казал на ръба на простащината. Госпожа Червенкова притежава голяма професионална и обществена позиция, тя говори френски, чете в оригинал Монтескьо и Дидро, Мопасан и Дюма, закусва с френския президент Митеран и определя бъдещето на демокрацията в България. Какво толкова лошо й е направил един човек, който е стоял двадесет и кусур години по границите на България и оловните мини, съмнявал се е в правотата на априлската линия на глас, но е устоял себе си като прецизност.

Ако можех днес да видя на живо уважаемата г-жа К. Червенкова, бих й казал: „Г-жо Червенкова, през 1972-1992 г., през този период на най-силната си младост, аз работих на светло като учител, кмет и заместник директор на мина с 3 400 души, а на тъмно бях шпионин. Шпионин в най-тежкия и най-опасен за България район – Подкова – Чорбаджийско – Бенковски. Аз, г-жо Червенкова, шпионирах, а не доносничех, срещу най-силните на Балканите разузнавания, за да можете Вие – културната интелигенция, спокойно да получавате валута за командировки в чужбина и да отразявате достойнствата на Живковата демокрация, макар и да не Ви бе приятно. Ваше задължение бе да посещавате и приемите в посолствата и НДК, където по-културно да обсъждате априлските ценности от линията на живковизма. Това правихте Вие, а аз, и моите колеги, Ви осигурявахме спокойствието”.

 

Сигурно някога съм прегрешил я към културата, я към олигархията, което вече си е повод за един сериозен размисъл, дори и страх. Ако обаче перифразирам Радой Ралин, дали се страхувам от г-жа К. Червенкова, мога и да допълня, „че не ме е страх от главния редактор на вестник „Култура”, а започвам да се замислям и страхувам за културата на главния редактор на това сериозно издание”. А за това наистина може да се съжалява. Наистина, сега сме друг тип общество и по друг път всеки ще докаже себе си. Обществото ще приеме или ще отхвърли тезите ни, но вече отсъства онзи с правото на първа и последна дума, с правото на заклинание и всеядни оценки.

И вместо заключение нека г-жа Червенкова и нейните колеги от вестник „Култура” да оценят мястото си от другия ъгъл на обществото срещу олигархията. Затова Кольо Парамов не може да им бъде пречка. Надеждите в спомена за голямата закуска с френския президент Митеран през януари 1989 г. ни пращат винаги там като уважение за осмислените публично първи стъпки към промяната, а по този начин и към истината. А истината за българската култура днес е свързана с ограничителните прийоми на олигархията към нея. Трябва да направим всичко възможно, след като не сме в състояние да прекършим реживковизацията в икономически план, да ограничим влиянието на олигархията над културата, с цената на всичко.

                                               Кольо Парамов

Те дават ли си сметка? А ние?

Анархията на либерализма превърна България в безпомощна, силнозависима от външни фактори държава, с реален сектор, който не покрива нуждите на все по-намаляващото население. Бюджетът на страната се крепи върху данъци и акцизи от внос, пенсионните осигуровки на хората, външни помощи и квазиданъчното бреме, което периодично и безконтролно се увеличава за сметка на минималните постъпления от корпоративния сектор.

Традиционни, същностни за страната дейности като селското стопанство и свързаните с него преработващи индустрии на практика са заличени от икономическата физиономия на България и техния дял в добавената стойност на икономиката непрекъснато намалява. През 1998 г. – 18.8%, 2002 г. – 12.5%, 2004 г. – 10.8%, 2007 г. – 9.3%.
Целият сектор е в ръцете на няколко монополни групи прекупвачи, които безконтролно натискат изкупните цени надолу, превръщайки земеделския производител в крепостен селянин, който няма никакъв шанс да излезе на реалния пазар, при непосредствения потребител. Чрез своите ортаци в митническата система, тези хора безнаказано диктуват цените на вътрешния пазар посредством масов контрабанден внос на стоки от първа необходимост и суровини за преработка с ниско качество и изтекъл срок на годност. Те превърнаха България е в най-големия бит-пазар на Европа.

България е страната с най-ниска производителност на труда в ЕС.
В същото време почти няма българин, който да е напуснал страната и да не е намерил мястото си в стопанствата на други страни.
Българинът е дотолкова успешен, че внася ежегодно близо 2 милиарда евро, за да поддържа стандарта на своите роднини и близки останали тук. Управляващите, кой знае защо, се хвалят с това унизително положение на трудовия човек, когото са изгонили от собствената му страна.
Азбучна истина е, че в модерните общества производителността на труда отдавна няма нищо общо с мускулната сила и количеството отработени часове.
Управляващите постоянно натякват на хората за ниската производителност, но винаги забравят примитивната технологична база и безобразния мениджмънт на повечето български предприятия, които те подариха на своите братовчеди. От времето на масовата приватизация, замислена от Луканов, подписана от Виденов и осъществена от Костов, в българската индустрия не е направена нито една съществена крачка за нейното технологично обновяване и усъвършенстване.

Неотдавна беше направен анемичен опит да се докаже, че през 2006 г. ние сме достигнали икономическите показатели на страната от времето на Тодор Живков. Опитът не пожъна особен успех, тъй като стана ясно, че са „изпуснати“ някои съществени показатели като: брутен външен дълг, междуфирмена задлъжнялост, постоянния дефицит в съотношението внос-износ, както и структурата на износа в полза на стоки с ниска добавена стойност, тоест суровини.

На този фон, твърденията, че преходът у нас е приключил, би следвало да се разглеждат като индивидуални идеологически изяви.
По отношение на икономическите и структурните тенденции
в България – ПРЕХОДЪТ НЕ Е ЗАВЪРШИЛ, ТЪЙ КАТО ВЪОБЩЕ НЕ Е ЗАПОЧВАЛ.
Започнало е /и е на път да привърши/ безогледно
разграбване на общонародна собственост, създадена след половин век комунизъм, уравновиловка и принудителен труд на нашите бащи и майки.

Казаното дотук е известно на експертите, макар че една част от тях не го споделят. Особено в публичните си изяви, което може да се обясни с политическите им ангажименти.
Но има още нещо, което витае в обществото – това е комбинацията от страх и срам, която сякаш ни забранява да разсъждаваме върху реалностите – очевидните истини, към които се опитват да ни насочат „черновите“ и докладите на ЕС.
Не политическите оценки, а критиките по отношение на структурно-икономическите статуква са най-тревожните – както в оценката на ОЛАФ, така и в “черновите” на ЕК. Там се говори за схеми и вериги от фирми. В окончателните документи присъствува императивно препоръката да се разплетат мрежи от стопански субекти и зависимости между политиката и бизнеса.
Казва се в прав текст, че моделът, който е избран се е провалил окончателно и е необходимо да се започне всичко отначало.

Радикалните послания на Европа бяха възприети от по-новите политически партии – „Герб“ /Б.Борисов: „Когато ние дойдем на власт, това няма да го позволим“/ и в последно време от РЗС /Янев: „Да рестартираме държавата“/.
В името на истината, обаче, трябва да отбележим, че хората от „Атака“ първи заговориха за ревизия на прехода, за възстановяване на справедливоста и възмездие за виновниците.

Основният политически въпрос днес съдържа в себе си два еднакви по сила подвъпроса.
Първият е насочен към избирателите и трябва да изясни доколко те осъзнават същностните очертания на тази радикална промяна.
Вторият касае дейците от горепосочените политически субекти – те дават ли си сметка срещу какво се изправят и докъде могат да стигнат в изпълнение на радикалните си послания. Защото ще се наложи да стигнат докрай.

Що се отнася до неотложната нужда от генерална промяна в България, този въпрос не стои.
Старият континент има достатъчно глобални и трудни задачи за решаване, свързани с утвърждаването на тази уникална общност – Европейския съюз.
Това са огромни предизвикателства, както за моделирането на междудържавните отношения вътре в съюза, така и по отношение мястото на половинмилиардната общност на световната геополитическа карта.
Европа днес живее в условията на световна финансова криза и провежда новата си инициатива „Източно партньорство“, където трябва да се разсекат няколко гордиеви възела – преди всичко въпроса за Украина.
Много е съмнително, че те ще продължават да дундуркат някаква незначителна икономика, заклещена между Турция, Румъния, несигурните Западни Балкани и управлението на собствените й крадци.
Тезата, че веднъж влезли в ЕС с топ не можеш ни извади, е опасна илюзия.
Генералната промяна в България има само една алтернатива – продължителен престой във фризера. Въпреки, че самият ЕС отрече идеята за „Европа на две скорости“, няма да се учудя ако ни оставят за малко на хладно – да си покараме крадените джипове още едно десетилетие.
Тогава окончателно ще забравим думички като атака, рестарт, герб, че и презареждането.
Тъй като ще ни предстои РЕПРИЕМАНЕ в Европейския съюз.
Заедно с Турция, разбира се.
Което, кой знае защо, ми напомня за един известен роман на Иван Вазов.

НЕГЛАСУВАЩИЯТ ЧОВЕК

Политическата дейност в България , както и в повечето посткомунистически страни, страда от сериозна амнезия по отношение структурирането на обществото и движещите го сили.
Това е резултат от спецификата на онзи обрат, който настъпи в края на 80-те на миналия век. Той беше сблъсък на идеологии.
Идеологията на либералния капитализъм, в своя естествен икономически апогей от края на 70-те, се наложи над деградиралата визия за „безкласовото“ общество от съветски тип.
В същото време обаче победителите в този гигантски конфликт донесоха в посткомунистическото пространство една нова илюзия, която популистки се свързваше с възмездието над комунистическия апарат и някакъв нов „равен старт“. Впрочем и двете понятия нямаха и нямат нищо общо с реалното съотношение между движещите сили в тези посткомунистически общества.
Получи се така, че двете системи започнаха да воюват /което впрочем правят и днес/ върху доста хлъзгав терен.
„Изтокът“ защитаваше своите постижения, изтъквайки предимствата на държавната собственост и уравновиловката, представяйки ги за социална справедливост.
„Западът“ рекламираше и въвеждаше на всяка цена частната собственост, убеждавайки хората, че „невидимата ръка“ на пазарните отношения, автоматично и едва ли не още утре, ще ни доведе до модерната фаза на „постиндустриалното“ – либералния вариант на същото това „безкласово“ общество, където всички са „собственици“ и танцуват безметежен валс, разменяйки си фактури.
Поставени между чука и наковалнята на тези две илюзии, родните политици в последните 20 години съвсем забравиха за съществуването на Карл Маркс.
Политическото отношение към Маркс, всъщност, няма значение. Доколкото няма значение, от днешна гледна точка, и неговия „Манифест на комунистическата партия“.
Ако марксизмът се оценява в наши дни, то е заради безспорния факт, че обществото се състои от класи и прослойки. По същия безспорен начин Дарвин разделя флората и фауната на видове и подвидове, които си взаимодействуват в една обща среда.
При осъществяването на прехода у нас тази азбучна истина беше напълно елиминирана. Заради конюнктурата на прехода хората бяха разделени на две основни групи – за и против комунизма. Което вършеше работа в първите години на демокрацията.
Идеологемата „за и против“ обаче изигра лоша шега на посткомунистическите общества. Постепенно тя се освободи от конкретната си задача в първите години след преврата. И се превърна в постоянно състояние на обществото, нещо повече – в иманентна среда за изграждане на личностни, групови и партийни статуква.
Още в началото на прехода стана ясно, че колкото си повече „за“ или повече „против“ /все едно/, толкова са по-големи шансовете ти да се впишеш в пейзажа на общата конюнктура. Повечето хора загубиха реална представа за това откъде идват и накъде отиват.
Схематичната конструкция „за и против“ съвсем не е случайна. Целият период на развития социализъм и по-късната „перестройка“ бяха белязани от нея. От времето когато започна изграждането на т.н. „развито социалистическо общество“ датират опитите да се замажат класовите различия вътре в него. Това ставаше чрез обединяването на индустриалния пролетариат и селската класа в общото понятие „трудещи се“. Техните експлоататори – партиен и чиновнически апарат – бяха обединени в етикета „служащи“, а интелектуалците, които са вечния коректив и изразител на обществен негативизъм – под графата „народна и художествено-творческа интелигенция“.
От началото на прехода тенденцията да се елиминират класовите различия се засили, включително и чрез учредяването на казионните профсъюзи, които не възникнаха по логиката на съсловните интереси, а бяха назначени да овладеят евентуалния активитет на социалните низини и да го насочват в „правилната“ посока, съобразно конюнктурата на политическия момент.
Принудителната класова амнезия се насаждаше и се насажда сред хората, включително и чрез фигурите на политическите дейци. Ако хвърлим бегъл поглед към емблемите на прехода – Луканов и Костов, ще получим доста гротескна картина.
Няма логично обяснение сценката, в която червена бабичка рони сълзи до партийната трибуна, само заради факта, че от трибуната говори другаря Луканов. Бабичката дори не разбира какво говори той. До съзнанието й стига само един лозунг „Много сме, силни сме“. Нейното вълнение не може да бъде обяснено дори със стадното чувство, което е присъщо на младостта, а не на хората с изтляващи жизнени сокове. Бабичката с нейната /по онова време/ четиридоларова пенсия, с гарсониерката, която всъщност е една стаичка и не е платено парното – тази бабичка е типичен представител на градската беднота.
Ако приемем, че не е окончателно изкукуригала, остава въпросът: Защо тази жена идва от социалното подземие на града, за да подкрепи един потомствен червен аристократ, свързан с еврейско-масонски общества?
Неприятен въпрос.
На синия митинг отсреща двама мъже с ленти на главите скачат като изоглавени на едно място и пригласят на своя лидер: „Кой не скача е червен“. По-младият е хулиганстващ рок музикант, звезда на квартала, в който е бил репресиран от комунистическата милиция, а по-точно привикван два-три пъти в районното, където са му „наблегнали на факта“, че ако продължава да пее на английски може и да го вържат за парното, преди да го изселят от София. Неговото присъствие на митинга е логично.
Другият скачащ до него, обаче, е в зряла възраст, лекар по професия, бил е 10 години в Либия, има два апартамента в центъра, къща в Панчарево и към 60 хиляди долара в банката. Той не е тук, за да защитава своите съсловни интереси, а просто защото мрази комунистите. Което не е лошо по принцип.
Лошото е, че докато той скача, доларите му в банката се топят като ланшния сняг, а задаващата се на хоризонта Здравна каса не дава никакви гаранции за тяхното възстановяване в предишния им размер.
Но истинският въпрос тук стои така. Защо един представител на посткомунистическата „upper-middle class“, който и преди, и след промените има и ще има стабилно обществено положение, стои под трибуната на един политически ренегат, бивш незначителен преподавател по политикономия, с неясен съсловен, класов и партиен произход?

Отговорите на въпросите от горните две сценки могат да бъдат много, включително и такива, чертаещи особената харизма на политическияте лидери.
Но уви, това не е така. Чрез такъв тип отговори, ние просто се самоуспокояваме. Поредицата разочарования от политическия елит през последните 20 години са най-сигурното доказателство за това.
Истината е, че вътрешните връзки в отделните социални групи, прослойки, общества, класи – са увредени до неузнаваемост. Днешният български политически елит паразитира върху и благодарение на това болестно състояние на обществото.
Националното ни „общежитие“ може да бъде сравнено със сграда, в която асансьорите /ако въобще работят/ тръгват и спират, когато и където си поискат. Не е ясно коя група обитатели на кой етаж живее и защо точно там.
Инсталациите за пренос на енергия, подгряване и охлаждане са умишлено повредени, поради което благата, които пренасят, неочаквано се изсипват в произволни части на общежитието. В резултат на това обитателите периодично изпадат в паника и започва блъсканица по стълбите в търсене на по-комфортно място за живеене. Никой, както стана ясно, не може да разчита на асансьорите…

Политическото представителство у нас вече натрупа критична маса от недоверие. Негативното отношение на хората към политиците само привидно е свързано с техния външен образ – корумпирани, лъжливи, алчни.
Хората са наясно и по-скоро биха простили на един прохождащ политик, ако той се облагодетелства във връзка с новия си обществен статут. Това може да бъде обяснено и с особеностите на народопсихологията. Изпращайки една личност в политиката, народният глас казва под сурдинка: „Е, добре, той е наше момче. Защо да не отиде и той на жълтите плочки. Нека се отърка малко в хубавия живот. Пък и за нас да си спомни.“
Това, което българинът не може да прости, обаче, е липсата на ефективност. В такъв момент народният глас казва: “ Язък. И този излезе ялова крава“.
Разбира се, такова отношение към собствените политическо представителство е крайно примитивно. То говори, че маса хора у нас още не са излезли от патриархалните, полуфеодални отношения, от времето когато чрез занаятчийско-еснафските гилдии започва да се формира икономическата физиономия на нацията.
Колкото и да ни се иска, няма основание да мислим, че ще настъпят някакви промени в основната част от активно гласуващите. Те ще продължат да пускат бюлетините по семейна и кланово-групова /даже не партийна/ традиция, или защото този кандидат им е … симпатичен. А не защото имат гаранции, че могат да контролират своя избраник. Повечето от тях дори не знаят какво е това.
Ако нещата се развият в познато ни русло, огромна част от избирателите няма да гласуват, както са заявили в последните проучвания. Което би трябвало да е добра новина за новите, модерно мислещи политици. Това е гаранция, че насреща си те имат все повече модерно мислещи потенциални избиратели.
Старата песен, че просто трябва да се гласува, защото в противен случай системата изкарва напред некачествени хора, е изпята песен.
Модерно мислещият политик, вместо да прави излишни сизифовски движения срещу мнозинството от апаратни тарикати /две в едно/, би трябвало да си постави качествено нови задачи.
Той трябва, образно казано, да се замисли как ще възстанови умишлено повредените инсталации в националното „общежитие“, за което стана дума по-горе. Тази задача изглежда непосилна на пръв поглед, но стъпките към нея съвсем не са трудни.
На първо място модерният политик трябва да забрави понятието „болшинство“, когато се подготвя за среща със своя електорат. Защото модерният човек /този който не гласува/, ако все пак реши да гласува, ще го направи не за да се впише в едно или друго болшинство, а защото е решил, че кандидатът е изпълнил някои негови специални изисквания.
Негласуващият е специален човек. Той е информиран, разочарован и не вярва на лозунги. Той не вярва на визии и визионери /“Времето е наше“, „Заедно за България“/, както не вярва и на месии, особено след последното пришествие на Н.В.
Негласуващият човек живее в собствени пространства – професионални, гилдийни, етнически, културни, кастови – тоест на онези територии, които взети заедно образуват това, което би трябвало да наричаме гражданско общество. Той оценява ефективността на един политик по степента в която успява да проумее, а след това да помогне при усъвършенстването на връзките между тези специални територии. Тоест – да възстанови повредената инсталация в националното „общежитие“.
Негласуващият човек в България е най-вече ценен с това, че той не продава гласа си. Не защото го смята за особено ценен. Той не гледа на вота като на сделка – аз ще гласувам за теб, ама ти няма да вдигаш парното. Той разбира вота като контакт, като изграждане и поддържане на онлайн-връзка, а не като предаване и приемане на собственост – аз на тебе, ти на мене.
Негласуващите днес представляват по-голямата част от българското население. Това не тревожи никого от известно време насам.

Други, премълчавани истини от живота на електората, обаче, звучат далеч по-тревожно.
Като, например, парадоксалната истина, че голяма част от гласувалите, всъщност са негласуващи. Защото го правят под натиск. Това не е вътрешния натиск на убежденията. Това е натиска на кебапчетата и тоягата. Техният вот е недействителен от гледна точка на каквато е да е предизборна стратегия, тъй като зависи от големината на тоягата в деня за размисъл и от това – в чии ръце ще се окаже за последно.
Хората, които продават гласа си, по същество са негласуващи. Те не искат да упражнят своя вот, но го правят по известни на всички ни причини. Те не са същински гласоподаватели, тъй като е сигурно, че изпитват притеснение и отвращение от това, което са принудени да вършат. По тази причина техният вот е волатилен, както е модерно да се казва за срутващите се валути.
Силата на негласуващия човек и превръщането му в потенциален избирател е голямото предизвикателство пред модерния политик.
Ще успее ли, обаче, той да се освободи от тежките гримове на прехода? Ще успее ли да излезе от фалшивата роля на последна инстанция за народната воля, без да остане последна дупка на кавала?
Въпрос на личност. Такава, която да има качествата на свръхпроводник.
Останалото е технология и тактика. Ако са правилно избрани, те би следвало да бъдат повече прозрачни, отколкото сложни.

ОТКРИТА Е НОВА НАРОДНА ПЕСЕН

ДЕМОКРАЦИЯТА НА ДИЛЕТАНТИТЕ

Упражненията с демокрацията в България стигнаха своя апогей. Оттук нататък – няма накъде. Понятието се е превърнало в мантра, с която нашите “елити” вече 18 години облъчват населението. Клишето “демокрация” беше взето на въоръжение веднага след 10 ноември, разпечатано в безброй екземпляри и с него се накичиха партии, движения, вестници, да не говорим са десетките фондацийки и “институти”, които тогава връзваха гащи с парите на Джордж Сорос, а днес необезпокоявани паразитират върху нашите данъци. Никой от тях, междувременно, не обясни, че в пряк превод тази дума означава народовластие, тоест – власт на народа. За онова време изглежда звучеше твърде “комунистически”.

По-късно, когато демократичният преход се прояви като чисто криминален и беше определен като такъв и от Европа, нашите управници започнаха да се упражняват върху една фраза на Уйнстън Чърчил. Той бил казал, че демокрацията може би не е най-добрия начин за управление, но по-добър не бил измислен. Този неточен цитат е, може би, първият ярък пример за това как българските “елити” впрегнаха демокрацията в циганската каруца на “преходния” хайдутлук. Всъщност Чърчил е казал следното: „It has been said that democracy is the worst form of government except all the others that have been tried.“. Заявлението е направено през 1947 година пред Камарата на общините и преводът звучи така:

„Никой не твърди, че демокрацията е съвършена или премъдра. Всъщност се казва, че тя е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали форми, опитвани някога.“

Но афористичния стил и дълбокия хумор на английския държавник явно не са по силите на нашите властници. Техните възможности стигат дотам да сглобят някакъв що-годе цитат, които трябва да ни внуши следното: А бе щом Чърчил го е казал – това е положението. Ние ще я караме както си знаем, пък вие ще търпите.

А това, което иска да ни внуши сър Уинстън, се съдържа в първата част на изявлението му. Той казва, че не бива да възприемаме демокрацията като универсален пенкилер. Тя нито е “премъдра” от самосебе си, нито е “съвършена”. Ако преведем това с езика на модерните термини – демокрацията е само дънната платка на общественото устройство. И децата знаят, че компютърът не работи само с тази платка, а му трябват още - бърз процесор, рам-памет, твърд диск и разбира се модерен софтуеър. Но тъй като не съм убеден, че нашите лидери могат успешно да минат теста “Това го знае всяко хлапе”, ще добавя и едно популярно сравнение. Господата трябва да знаят, че за да се движи колата, освен едното голо шаси, й трябват, като минимум, надежден двигател и внятен шофьор. Демокрацията е необходимо условие, но не е достатъчно.

Да започнем, прочие, от шофьорите. Бегъл поглед върху срамната история на “прехода” показва че няма друг период в българската летопис, при който за толкова кратко време в управлението да нахлуват толкова много дилетанти.

Ако се върнем далеч назад в турското робство /например чрез трудовете на Иван Хаджийски/ ще видим, че бъдещата капиталистическа класа на България се е формирала близо 1 век от средите на така нареченото еснафско съсловие. Неговата цехова, а и кланово-семейна затвореност, въвежда и устоява десетилетия наред железни правила. Чиракът чиракува минимум три години преди въобще да си въобрази, че може да стане калфа. Калфата работи за своя майстор седем години, преди да посмее да попита за свой собствен дюкян. В повечето случаи чака майсторите да го посочат. Избирането на нов майстор и вписването му в кондиките е тест, които няма да е по силите на днешия “истаблишмънт”. Поради това, че се провежда абсолютно прозрачно, пред погледа на всички майстори от населеното място. Няма редене на листи и тайно гласуване. Майсторите питат за всичко – от уменията в занаята до личния живот. Питат за всичко и пред всички. Чак тогава ставаш майстор – ако Те решат. Тоест ако реши експертното общество. А посвещаването ти в този ранг става със съгласието на даскала и попа – тоест в присъствието на тогавашното гражданското общество.

Най-успешните представители на тази прослойка година преди Освобождението фактически държат монопола върху обличането на армията в Османската империя. От техните среди се раждат глобални магнати като Евлоги и Христо Георгиеви, които не просто търгуват, а снабдяват цели държави и осигуряват логистиката на цели армии.

Първото нахлуване на дилетанти в управлението на България става в периода след 9 септември 1944 година. Въпреки че сред комунистическия елит има и видни интелектуалци, все пак връх вземат представителите на т.н. “шаячна правда”. Но ако изключим тежката идеологическа анамнеза, комунистическите управници бързо се усещат, че не могат нищо друго, освен “да управляват”. София бива възстановена след войната за не повече от 3-4 години и то със силите на все още “буржоазните” инженери. По онова време /до 1947-48 г./ са вдигнати от руините близо 3000 жилищни и индустриални сгради. Разбира се – успоредно върви и “партийната” работа, която изпраща десетки буржоазни експерти в Белене. И тяхното заместване със съветски специалисти. Кадрите на Сталин, които въпреки зловещия афоризъм на своя вожд “Няма човек – няма проблем”, превърнаха Русия в индустриална страна и грозна военна сила. Колкото и да ни е терсене, ние и до ден днешен ползваме инфраструктурата на тоталитаризма. От енергийните системи до язовирите, от Аспарухов мост до виадуктите и тунелите на Витиня, тоест всичко онова, което не посмяхме да разрушим.

Бъдещите историци доста ще си поблъскат главите около последвалия период – прехода към демокрация. Най-напред върху въпроса - защо още в първите години автентичните дисиденти и наследниците на буржоазна България бяха изолирани от политическия живот? Защо старите фамилии /с малки изключения/ останаха извън Народното събрание и изпълнителната власт? Защо експертния и професионален потенциал на страната бива държан години наред далеч от кормилото на държавата?

Впрочем първосигналния отговор е даден отдавна. Той звучи приблизително така – комунистическата номенклатура и ДС превърнаха своята политическа власт в икономическа. Те се внедриха навсякъде и не позволиха на автентичните демократи да оглавят управлението. Логичен отговор, но уви неизчерпателен. Тъй като поражда други, по тежки въпроси.

Като следващите няколко. Ако вездесъщата и всемогъща ДС дърпа конците на всичко и всички, защо позволи на сцената да излязат ръководители от втори и трети ешелон на бай Тошовото управление? Та нали последния, най-прецизен филтър беше в техни ръце. Защо позволи създаването и просперитета на етническа партия, която в организационен план е явно по-силна от нейната собствена? Защо допусна и продължава да допуска “смесени” бизнес бракове между децата на комунистите и техните противници? Впрочем и ДС, и КГБ и МИ-5 и ЦРУ са консервативни структури. Тяхната задача е да поддържат статуквото със средствата на конспирацията. Никъде в света и никога в историята спецслужбите не режат клона, на който седят. Те са майстори на превратите, а не на революциите.

Ако приемем определението, че революцията е антисистемен подход към общественото устройство, то трябва да се съгласим, че след 10 ноември у нас ние направихме точно това. А още по-точно – революция на дилетантите.

Всяка революцията по правило бива последвана от системни действия и мерки /често репресивни/ за установяване на новото статукво. Работата е там, че дилетантите, на които се падна честта да въведат демокрацията в България, май не бяха наясно по въпроса. Тези дейци в интервюта по медиите сами си признаха, че след падането на Тодор Живков въобще не са знаели какво да правят. Но това е малката беда. Осемнадесет години след десети ноември, огромното мнозинство от българския народ е убедено, че те все още не знаят какво да правят.

Липсата на системен подход при решаването на основните проблеми пред държавата може да бъде илюстриран със стотици примери. Но най-яркия от тях, е, че през тези години нито веднъж не беше огласен що годе ясен план за развитието на страната, в която и да е област. Да не говорим за дългосрочно планиране. А за икономическа, военна или друга доктрина само можем да мечтаем.

Несистемното мислене и свързаните с това действия “на парче” или в името на още един мандат започнаха с така нареченото връщане на земята в реални граници. В Чехия това стана чрез акциониране, включително и на кооперативната собственост. Там инфраструктурата /напоителни системи, механизация, сграден фонд/ бяха запазени. У нас възстановяването само на инфраструктурата за напояване ще ни струва по груби изчисления около 4 милиарда лева. Връщането на земята стана чрез остарели и нечетливи нотариални актове, включително някакви крепостни актове от турското робство, а на някои места чрез, забележете, свидетели. В резултат на което видни роби на труда по Черноморието се оказаха собственици на плажове и дюни, където техните деди са гледали домати по спомени на “свидетели”.

Едва ли е необходимо да се спираме подробно на комичната “либерална” изцепка на Филип Димитров: “Да хвърлим всичко в ръцете на пазара”. Последвана от друг премиерски вопъл – “За бога, братя, не купувайте”. Или на внезапната “свобода” дадена на общините по Черноморието. В резултат на което върху перлите на крайбрежието набързо беше спретнат най-големия дисниленд на чалгата и циганската проституция. Ами безпринципното ни поведение по време на войната в Югославия? Ами небалансираното и, меко казано, странно отношение към Русия? Още от времето когато русофилите се кълняха във вечна дружба и припяваха “Хей,славяне!”, а русофобите-евроатлантици им шиткаха “Нефтохим”. Именно “шиткаха”, защото да продадеш най-голямата рафинерия на Балканите за 180 млн. долара си е шиткане…

Но нашата задача тук не е да изброяваме общоизвестни малоумни действия на различните “преходни” правителства, нито да осветяваме бакиите на отделни, националноизвестни крадци и опортюнисти. По-добре е да направим опит за анализ на онзи “ремикс” на демокрацията, който политическата класа се опитва да ни пуска като стара плоча вече 18 години.

Първата характерна черта на нашето “развитие” през този период беше, че демокрацията започна да се гради отгоре. Така наречените народни низини бяха обявени за комунистически. Започна формирането на някаква абсолютно неуместна за нашите условия “политическа класа”. По технически причини тя бе сформирана в атмосфера на безпринципна съглашателство. Дори опитната “столетница” успя да излъчи за този “национален отбор” не друг, а Андрей Луканов – по същество маргинална фигура от обкръжението на Живков, отличаваща се с това, че има връзка с руските газовици. Дори да приемем, че Луканов е съборил Тато /истинската причина е далеч по-на изток от “Латинка”/, той бе известен във върхушката на БКП повече като технократ и полиглот. Нежели като стратег и държавник.

Кипящата от страсти демократична опозиция вкара в националния политически отбор невероятна сбирщина. Първата и работа,обаче, беше да елиминира автентичните дисиденти. Няколко години по-късно се оттеглиха /или ги оттеглиха/ научните и културни дейци, маса интелектуалци се изнесоха зад граница. Постепенно потънаха в забвение или починаха автентичните водачи на партии отпреди 9 септември, които бяха развеждани известно време като мечки в този панаир на демокрацията.

Останаха ураджий-среднисти, полуписатели, никому неизвестни адвокати, сервитьори, някакви журналисти, разпопени попове и други неясни фигури, които дълги години се титуловаха дисиденти. По-късно стана ясно, че в България повечето истински противници на режима са елиминирани – по един или друг начин, но доста ефективно. Стана ясно също така, че онези, които се кичеха с такива биографии всъщност са “дисидентствали” слушайки “Битълс”, купувайки дънки от “Кореком” и чрез участията си в гей-купони на горепосочените неизвестни адвокати. Нейзвестни на широката общественост, но добре известни и следователно зависими от Шесто.

Именно тези, последните, дълги години си лакираха ноктите и си показваха вратовръзките из парламента и правителството. В резултат на което неотдавна пресата ни информира за следното:

Брутният външен дълг на България в края на ноември 2007 г. надмина 26 милиарда евро, което се равнява на 91,8% от брутния ни вътрешен продукт (БВП). Това сочи информация, публикувана от Българска народна банка (БНБ). Увеличението в заемите на страната ни от чужбина е с 6,1 милиарда евро, в сравнение с края на 2006 г. Тогава стойността им е била 20,1 милиарда евро или 80,1% от БВП. Ръстът на дълга на годишна база възлиза на 30,5%. Дългосрочните задължения в стуктурата на заемите са в размер на 17,7 милиарда евро и представляват 67,3% от тях. Краткосрочните задължения пък са за 8,6 милиарда евро или 32,7% от всички заеми./ http://www.class.bg/view.php?id=8782 /

Министерството на финансите постоянно ни внушава, че държавния и държавно гарантиран дълг бил под 9 милиарда евро, като че ли това е страшно успокоително, особено след като всички прекрасно знаем, че външната задлъжнялост на страната при ужасния диктатор Тодор Живков беше под 9 милиарда ДОЛАРА. И в обстановка, когато само оръжейната индустрия вкарваше в бюджеда 3-4 милиарда годишно.

Не е задължително да си спец по икономическа история, за да си дадеш сметка, че такова плашещо финансово несъответствие не сме имали въобще в многовековната история на България. Но не това е най-страшното. По грозна е многогодишната тенденция да се внушава на народа, че всичко това е така, защото е такова статуквото на демокрацията. Че “политическата класа” е нещо отделно и нейните действия са неразбираеми за простолюдието. Че тя е нещо отделно от гражданското и експертното общество.

Крайно време е да секне продължителното мълчание на активните и богати хора в страната. На всички ни стана ясно защо те мълчат години наред. Известно ни е, че некадърните, страхливите и алчните се управляват най-лесно. Но богатите и влиятелните трябва да си дадат сметка, че само с дърпане на конци не става. Трябва да си дадат сметка, че този бездарен куклен театър има конкретен цифров резултат. Той се получава като се разделят 26 милиарда и нещо на 6 милиона и нещо. Тогава ще им стане ясно, че живеят и богатеят сред един народ потънал до гуша в дългове. Народ, който ще свива все повече собствените им пазари.

Увъртанията, че световната финансова криза ще мине през комшиите, тъй като “господ е българин” са празни приказки от дилетанти за дилетанти.

Сигурен съм, че в България има поне 1000 души, които отлично знаят какво ще стане. Не съм сигурен, обаче, дали знаят на какво са способни некадърниците по време на криза.