ВНИМАВАЙТЕ В КАРТИНКАТА

Трябва да внимаваме в картинките, които ни поднася социологията.
Понякога те са измамни.
Не ми е известно през последните 20 години някоя агенция да е останала без работа по изборно време. Това, което ми е известно е, че работят с най-малко една, а всъщност за група от партии едновременно.
Тъй като тези хора са професионалисти /или поне така твърдят/, не вярвам да изпитват големи душевни терзания, когато се наложи да бутнат нечии процент нагоре или надолу. Съобразно обстановката.
Преди евроизборите те не даваха шанс на НДСВ, например, ама се оказа, че едната Меглена Кунева върна царистите в играта. Сега отново има оракули, които твърдят, че хората на Царя няма да влезат. Други ги пускат с малко над 4 процента.
Не бих се спрял подробно на движението за стабилност и възход, ако то не беше един от многото нископроцентови играчи в предстоящите избори.
Какво ще се случи у нас след 5 юли – в голяма степен зависи именно от партиите с малките проценти.
…

…
Ако този път най-сетне се замислим, преди да пуснем бюлетината, би трябвало да го направим сериозно и наистина.
Вместо да се подаваме на внушенията от телевизиите, които, повярвайте ми, работят под такъв натиск, че ви е бедна фантазията.
Този натиск – финансов и политически – има две основни цели.
Първо – да затвърди лъжливата представа, че в България има нормален политически процес, който протича в рамките ляво-център-дясно. Това, разбира се, не е така и всички го усещаме.
Второ – да размие максимално програмните приоритети на партиите и да сведе дебатите до половинминутни изказвания, които да доведат избирателя до състояние на пълна обърканост. За да гласува не с разума си, а през личностни симпатии и съобразно общия пропаганден шум. Що се отнася до нивото на този шум, всички знаем, че е свързано с шумоленето на едни пачки, за които няма да разберем нищо, въпреки усилията на Сметната палата.
Горепосочените първо и второ водят до ГЛАВНАТА ЗАДАЧА – да се внуши на хората, че тези избори не са нищо особено, а поредните. Че тези избори не са решителни за скъсване с проваленото статукво на прехода. Провалено, по данни от ЕС, ЕК, ОЛАФ, „Гардиън“ „Ню Йорк Таймс“, „Файненшъл таймс“ и който се сетите още.

Но нека започнем отначало.
На политическия ландшафт в България е пълна каша. Старите партии до такава степен „еволюираха“, че самите те не знаят къде са. Всъщност знаят – те са там, където има пари.
Най-напред трябва да се съгласим, че на практика у нас не съществува значима лява партия. Политическата баба БСП отдавна е забравила заветите на Димитър Благоев – Дядото.
В класическата БКП винаги е имало неколцина богати и интелигентни хора, които са се посвещавали на левите идеи именно по идейни съображения. Днес нейната наследница упорито си изгражда икономически елит от средите на анонимни функционери /да не кажа никому неизвестни слуги/, между които изпъкват няколко яркооткрояващи се цървуланковци. Това е много жалко, тъй като в нашата история левицата е дала плеяда гиганти на духа. Не знам откъде трябва да започна, но спокойно мога да завърша с Никола Йонков Вапцаров.

За така наречената десница изобщо не ми се говори. То не беше антикомунизъм, то не беше християндемокрация, че неолиберализъм, че либертиянство… Че като се върна Яне Янев от Англия и донесе модната „консервативно-реформистка“ идея, наблюдаваме как Синята коалиция взе да го удря и на консерватизъм. Май множко им дойдоха 8 години в опозиция и са решили, че е време да управляват. При това с „Герб“, тъй като без тях той нямал полезен ход.
Аз лично съм виждал тъмносин гербер само веднъж. Оказа се, че като потопиш обикновен гербер в мастило, той става син. Което си е някакъв вид интоксикация за бедното растение, ако питате мен. Ама нейсе…
Хората на Костов хем негодуват срещу комунистическата манипулация „БойКостов“, хем изпитват някакъв вътрешен трепет.
Хем отричат, че синият гуру седи зад Бойко, хем повтарят, че Бойко не можел без същия този гуру. Ами определете се, бе господа – седите ли зад Борисов или напротив.
Ченгеджийска партия ли е „Герб“ или масово движение на народните маси.
Аз разбирам хамлетизацията на Синята коалиция. Искат да влезат в новата фирма, ама по терлици. При това в стаята на главния счетоводител, ако е възможно. Мечти, мечти…

Сега да погледнем към либералния център в България. Където няма да видим нищо. Тъй като по нашите географски ширини това понятие не съществува. Ние тука му викаме – „и тако, и вако“, а като стане напечено употребяваме „или-или“, а пък напоследък – „или-били“.
НДСВ се опитаха да играят тази игра известно време, в резултат на което се сцепиха на два пъти.
С по-голям успех там години наред се пласира ДПС, тъй като Доган е майстор на иширетите в стил „и тако, и вако“. И заради факта, че никой у нас не обясни разбираемо – що е туй ДПС.
Ако отворите който и да е учебник по политически науки и разгледате стандартите за политическа партия, ще видите, че ДПС всъщност не е партия. Това е крайнолява организация, обременена с тежки исторически, етнически и религиозни комплекси, които рецидивират. Ако въобще ги възприемем като партия, това е партия на селската беднота, управлявана от местни кланове, чиито конци се дърпат от един политически феодал. За каква либерално-центристка формация можем да говорим там, където липсва какъвто и да е вътрешнопартиен диалог. Той изцяло е заместен от спорадичните монолози на Ахмед Доган. Впрочем, за да бъдем докрай честни, нека кажем, че явлението „Доган“, съвсем не е самотно на хоризонта. Характеропатите в нашия политически живот, които се имат за лидери, не са един и двама.
Но защо ДПС и БСП са така неразделни, въпреки възродителния процес?
Не е толкова сложно. Столетницата на този етап не може да си позволи силно ляво крило. От няма и къде – ДПС играе тази роля. Засега.
Влиянието на ДПС ще влезе в нормални граници, когато вместо заклинания, нашата държава посмее да си направи едно Министерство на Движението, Правата и Свободите на малцинствата – МДПСМ. И дотук.

Може и да съм ви доскучал с гореописаното, но се опитвам да докажа колко са важни политическите играчи с малките проценти.
Между тях са тези, които предлагат нова конституция и референдуми със законодателна сила, тоест пряка демокрация – РЗС и Атака.
Между тях са тези, които изкарват напред прагматичния вот от типа „Работя за теб, гласувам за теб“ – Лидер.
Между тях са набедените за аутсайдери от партията на „Зелените“, които се опитват да ни внушат, че има пряка връзка между чистотата на природата и чистотата в отношенията между хората. А не е ли така?

Не правя реклама на малките партии, тъй като въобще не си падам по партиите.
Но не дотам – да не усетя, че съдбата на тази с най-големите проценти е, видите ли, свързана с доверието към нископроцентните. Това са партиите на другите идеи. Някои от тях твърде спорни – ама нови.
А това, което стои между тях и „Герб“, е известно. То е стара бира.

…

Григор Лилов: СОЦИОЛОГИЯТА Е ТОЧНА НАУКА – ПЛАЩАШ И ПОЛУЧАВАШ

Тук ви представям текст на Григор Лилов. Текстът не е редактиран, тъй като не е публикуван в нито един вестник и не се очертава да бъде.

Независимо от предубежденията, социологията е много точна наука – получаваш точно толкова, за колкото си платиш.
Също толкова афористична е и действителността в България. Само с подобна прецизност на социологическата наука могат да се обяснят редица странни прогнози на изследователите на общественото мнение, прокламирани едва ли не като сбъдваща се реалност, но останали в историята единствено като научна фантастика.
Например досега нееднократно агенциите за измерване на обществените настроения са бъркали генерално в подредбата на победителите. Например през 2001 г. на президентските избори те подредиха кандидатите така – първи Петър Стоянов, втори Богомил Бонев, а след тях – всички останали. Повториха своя избор и в часовете непосредствено след вота. Но точно един от „останалите“ – класираният от тях на трето място Георги Първанов се изкачи единствен на стълбицата на победителите. На последните парламентарни избори възходът на „Атака“ не беше забелязван буквално до дни преди вота, а реалният й резултат се оказа два пъти по-висок.от прогнозирания в последния момент. Между впрочем, и ДПС надмина всички очаквания и прогнози, което породи нестихващи и до днес дискусии за броенето на гласовете.
Българската социология наистина се оказа точно наука – тя тотално недогледа поразителния успех през 2001 г. на личното движение на цар Симеон – НДСВ, като за секунда не се усъмни в победа на сините. Изследванията й също внесоха своята лепта в загубата на Командира, иначе овладял с желязна ръка цялата политика и икономика. Само четири години по-късно на парламентарните избори половината социологически агенции прогнозираха, сякаш като реванш за гафа си преди, най-много гласове за НДСВ и пак не познаха. Другата половина им даде равен брой с БСП, а истинските резултати изненадаха всички.
Какво сочи тази точна наука за сегашните евроизбори?
Оценката ще се дава от агенциите, регистрирани за изборите: НЦИОМ, Алфа рисърч, Маркет линкс, Медиана, BBSS Галъп, МBMD, Асса-М, Сова-Харис, Естат, Афис, Скала. Седем от тях ще правят проучвания в деня за гласуване, а 5 ще съобщават данните си по националните медии.
Например според последното изследване на агенция „Сова Харис“, на изборите за Европейски парламент за ГЕРБ ще гласува всеки трети избирател, за БСП – всеки четвърти, за ДПС и „Атака“ – всеки десети, за синята коалиция – всеки дванадесети. Останалите гласове се пръскат за малки партии, сред които е поставена и НДСВ.
Обаче е добре известно, че вотът за ДПС е етнически. Почти всеки десети избирател е турчин, сочи статистиката и вероятно това предизвиква подобни очаквания. Но има две „но“. Всеки пети трудов емигрант извън България също е турчин, сочат данните от движението на нацията ни по света. В този случай ДПС ще има значително по-малко гласове – вместо всеки десети – всеки тринадесети. Второто „но“ обаче е по-съществено – на евроизборите гласуват предимно твърди електорати, което може рязко да „поправи“ картината на обществените настроения, отчетени от социологията и да повиши резултата на хората на Доган.
И двете хипотези са напълно реални – според първата резултатите могат да стигнат до 15% от гласовете, според втората – не повече от 6.5%. Родната социология обаче не хваща подобни разлики. По правило тя не може да отчете достоверно и очакваните гласове за по-малките партии.
Защо?
Едната причина е в договорите, които социолозите имат с различни политически партии. Политиците обикновенно искат от агенциите “корекция” на данните в рамките на така наречeната стохастична грешка – хем своето в своя полза, хем чуждото във вреда на най-яростния си опонент. Така ще видите как онези, които работят за БСП например дават възможно най-ниските прогнози за подкрепа към ГЕРБ, “Синята коалиция” и към всеки друг неудобен на БСП. Естествено, има я и обратната картина. По неписано правило един от удобните начини за кражбата на влияние е от по-малките партии – там нито грешката ще се забележи очевадно, нито пък ще предизвика голям скандал. Затова например залите на събранията на партията Янe Янев са пълни, а кошницата при социолозите му остава празна, докато не си я напазарува – едва 2.5% от гласовете.
Втората причина е много по-съществена. Както е известно, социoлозите работят с извадка от населението – обикновено около 1 000 души, подбрани по специални критерии, за да дадат цялостната картина в обществото. Много или малко е това? На пръв поглед достатъчно – в САЩ при 300 млн. души население представителната извадка не надвишава 5 000 души.
Проблемът обаче е, че в САЩ статистиката знае всичко – от броя на различните националности до бройката по възраст и години, от образованието до подоходното равнище – т.е. кой колко точно е богат. Статистиката там знае дори такива детайли като ритъмът и обхвата на пътуванията, начините на съжителство на мъжете и жените…
А у нас, както се казва, е тъмна Индия. Дори МВР трудно може да извади бройката на хората, напуснали завинаги или временно България. Няма актуални данни, а само експертни оценки за богатството на българите. А е добре известно, че всъщност преди всичко гласува джобът, а не толкова пристрастията.
Не се знае точния образователен ценз на обществото. Не се знае дори това – колко точни са избирателните списъци и колко фантоми са намърдани в тях. Парадоксално е, че от първите 100 решения на ЦИКЕП за евроизборите половината – 54 на брой, бяха за поправка на сбъркани имена и данни на нейните собствени членове и на членовете на районните избирателни комисии! За миналите парламентарни избори над 100 000 ЕГН с гласовете си по някакъв причудлив начин се оказаха над записаните в списъците на упражнилите вота си. Какво става, кой пие и плаща е такава мъгла, че в нея може да се напипа всичко – от купуването на гласове до откритата манупилация и фалшификация на резултатите.
При такава ситуация никаква социологическа извадка от 1000 души не може да прeдстави картината в обществото. Специалистите чудесно знаят, че заради тези причини у нас действителни и прецизни изводи могат да се правят върху подборка от поне 10 000 души.
Обаче нейната цена е много висока – социологическите агенции не могат да си го позволят, а партиите не искат да я плащат.
Тя ще е точна или представителна, както се изразя науката, само ако се знае структурата на обществото – по възраст, години, образование, имотно състояние, социални групи, по отделни окръзи, райони, градове и села в България. Сегашната ситуация обаче е все едно да се съди за гората по първото изпречило се на пътя дърво. Парадоксът на науката социология е в това, че за да зададеш истинските въпроси, трябва да знаеш по-голямата част от отговорите им.
Затова изненадите на изборите ще продължават – от ДПС до „Атака“, от големите партии до малките като РЗС.
—————————————————————-
„Най-големият дефект на сегашната политическа ситуация е несигурността“ – Боряна Димитрова от „Алфа рисърч“
„Правим прогнози над врящо гърне – и не знаем дали няма да гръмне“, твърди Кольо Колев от „Медиана“
——————————————————
ПОСЛЕДНО ОТ „АЛФА РИСЪРЧ“ – ВЕСТНИК „ДНЕВНИК“

——————————————–
БАРОМЕТЪР ИНФО

За Европарламент

ГЕРБ – 26,07% – 5 деп.

БСП – 17,54 – 4 деп.

ДПС – 15 – 3 деп.

Синя коал. – 9,24 – 2 деп.

Атака – 8,53 – 2 деп.

Напред – 6,16 – 1 деп.

РЗС – 5,45 – 0 деп.

Лидер – 4,5 – 0 деп.

НДСВ – 2,84 – 0 деп.
———————————————
ПОСЛЕДНО ОТ АГЕНЦИЯ „ФОКУС“
Най-вероятно засега изглежда до урните да отидат около 2 300 000 или около 35-38% от реалните избиратели. Това каза в интервю за Агенция „Фокус” проф. Петър-Емил Митев преподавател в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Проф. Петър-Емил Митев посочи, че при свръхниско участие (под 25%) първа може да се окаже ДПС; при ниско участие (25-34%) първа може да бъде БСП; при 35-40% малка разлика между БСП и ГЕРБ или един мандат в повече за ГЕРБ. Над 40% ГЕРБ може да има два мандата повече от БСП .
„Мисля, че с последните си действия – скандала на Околчица, „Атака” загуби шансове да конкурира ДПС за третото място. Синята коалиция е в граничната зона, в рамките на стохастическата грешка, по-вероятно е да влезе. При подчертано ниска активност може да получи и два мандата. НДСВ е също в граничната зона – между четирипроцентовата и шестпроцентовата бариера, и продължава да качва. РЗС също има шансове, но качването при партията на Янев спря. Другите нямат шансове”, каза още проф. Петър-Емил Митев.
————————————————-
Н Ц И О М
4 юни 2009 | 20:26 | Агенция „Фокус“
София. На изборите за Европейски парламент на 7 юни избирателната активност ще бъде между 28 % и 32 %, което означава, че ще гласуват около 2 милиона от имащите право на глас. Това сочи прогноза на Националния център за изучаване на общественото мнение (НЦИОМ), изготвена на базата на данни от изследвания на центъра към 1 юни, съобщиха от НЦИОМ.
За спечелване на един мандат в Европейския парламент ще бъдат необходими около 117 000 гласа.
При тези условия – ГЕРБ получава 5 мандата, Коалиция за България – 4 мандата, ДПС – 4 мандата, „Атака“ – 2 – 3 мандата и „Синята коалиция“ – 1 мандат.
При избирателна активност по-ниска от прогнозираната, резултатите на големите партии се приближвата, а „Синята коалиция“ има шанс за втори мандат.
През последната седмица е регистриран ръст на декларираната готовност на респондентите да гласуват за РЗС, за ЛИДЕР и за НДСВ. Ако някоя от тези формации спечели мандат, той ще е за сметка на големите партии.
Могат да настъпят промени в така заявените електорални намерения и поради това, че 12 % от интервюираните в последното проучване на НЦИОМ признават, че биха продали гласа си. Влиянието на подобни фактори не може да бъде отчетено със социологически и математико-статистически методи.
НЦИОМ не отчита промените, които може да настъпят като резултат от кампанията през последната седмица.

Те дават ли си сметка? А ние?

Анархията на либерализма превърна България в безпомощна, силнозависима от външни фактори държава, с реален сектор, който не покрива нуждите на все по-намаляващото население. Бюджетът на страната се крепи върху данъци и акцизи от внос, пенсионните осигуровки на хората, външни помощи и квазиданъчното бреме, което периодично и безконтролно се увеличава за сметка на минималните постъпления от корпоративния сектор.

Традиционни, същностни за страната дейности като селското стопанство и свързаните с него преработващи индустрии на практика са заличени от икономическата физиономия на България и техния дял в добавената стойност на икономиката непрекъснато намалява. През 1998 г. – 18.8%, 2002 г. – 12.5%, 2004 г. – 10.8%, 2007 г. – 9.3%.
Целият сектор е в ръцете на няколко монополни групи прекупвачи, които безконтролно натискат изкупните цени надолу, превръщайки земеделския производител в крепостен селянин, който няма никакъв шанс да излезе на реалния пазар, при непосредствения потребител. Чрез своите ортаци в митническата система, тези хора безнаказано диктуват цените на вътрешния пазар посредством масов контрабанден внос на стоки от първа необходимост и суровини за преработка с ниско качество и изтекъл срок на годност. Те превърнаха България е в най-големия бит-пазар на Европа.

България е страната с най-ниска производителност на труда в ЕС.
В същото време почти няма българин, който да е напуснал страната и да не е намерил мястото си в стопанствата на други страни.
Българинът е дотолкова успешен, че внася ежегодно близо 2 милиарда евро, за да поддържа стандарта на своите роднини и близки останали тук. Управляващите, кой знае защо, се хвалят с това унизително положение на трудовия човек, когото са изгонили от собствената му страна.
Азбучна истина е, че в модерните общества производителността на труда отдавна няма нищо общо с мускулната сила и количеството отработени часове.
Управляващите постоянно натякват на хората за ниската производителност, но винаги забравят примитивната технологична база и безобразния мениджмънт на повечето български предприятия, които те подариха на своите братовчеди. От времето на масовата приватизация, замислена от Луканов, подписана от Виденов и осъществена от Костов, в българската индустрия не е направена нито една съществена крачка за нейното технологично обновяване и усъвършенстване.

Неотдавна беше направен анемичен опит да се докаже, че през 2006 г. ние сме достигнали икономическите показатели на страната от времето на Тодор Живков. Опитът не пожъна особен успех, тъй като стана ясно, че са „изпуснати“ някои съществени показатели като: брутен външен дълг, междуфирмена задлъжнялост, постоянния дефицит в съотношението внос-износ, както и структурата на износа в полза на стоки с ниска добавена стойност, тоест суровини.

На този фон, твърденията, че преходът у нас е приключил, би следвало да се разглеждат като индивидуални идеологически изяви.
По отношение на икономическите и структурните тенденции
в България – ПРЕХОДЪТ НЕ Е ЗАВЪРШИЛ, ТЪЙ КАТО ВЪОБЩЕ НЕ Е ЗАПОЧВАЛ.
Започнало е /и е на път да привърши/ безогледно
разграбване на общонародна собственост, създадена след половин век комунизъм, уравновиловка и принудителен труд на нашите бащи и майки.

Казаното дотук е известно на експертите, макар че една част от тях не го споделят. Особено в публичните си изяви, което може да се обясни с политическите им ангажименти.
Но има още нещо, което витае в обществото – това е комбинацията от страх и срам, която сякаш ни забранява да разсъждаваме върху реалностите – очевидните истини, към които се опитват да ни насочат „черновите“ и докладите на ЕС.
Не политическите оценки, а критиките по отношение на структурно-икономическите статуква са най-тревожните – както в оценката на ОЛАФ, така и в “черновите” на ЕК. Там се говори за схеми и вериги от фирми. В окончателните документи присъствува императивно препоръката да се разплетат мрежи от стопански субекти и зависимости между политиката и бизнеса.
Казва се в прав текст, че моделът, който е избран се е провалил окончателно и е необходимо да се започне всичко отначало.

Радикалните послания на Европа бяха възприети от по-новите политически партии – „Герб“ /Б.Борисов: „Когато ние дойдем на власт, това няма да го позволим“/ и в последно време от РЗС /Янев: „Да рестартираме държавата“/.
В името на истината, обаче, трябва да отбележим, че хората от „Атака“ първи заговориха за ревизия на прехода, за възстановяване на справедливоста и възмездие за виновниците.

Основният политически въпрос днес съдържа в себе си два еднакви по сила подвъпроса.
Първият е насочен към избирателите и трябва да изясни доколко те осъзнават същностните очертания на тази радикална промяна.
Вторият касае дейците от горепосочените политически субекти – те дават ли си сметка срещу какво се изправят и докъде могат да стигнат в изпълнение на радикалните си послания. Защото ще се наложи да стигнат докрай.

Що се отнася до неотложната нужда от генерална промяна в България, този въпрос не стои.
Старият континент има достатъчно глобални и трудни задачи за решаване, свързани с утвърждаването на тази уникална общност – Европейския съюз.
Това са огромни предизвикателства, както за моделирането на междудържавните отношения вътре в съюза, така и по отношение мястото на половинмилиардната общност на световната геополитическа карта.
Европа днес живее в условията на световна финансова криза и провежда новата си инициатива „Източно партньорство“, където трябва да се разсекат няколко гордиеви възела – преди всичко въпроса за Украина.
Много е съмнително, че те ще продължават да дундуркат някаква незначителна икономика, заклещена между Турция, Румъния, несигурните Западни Балкани и управлението на собствените й крадци.
Тезата, че веднъж влезли в ЕС с топ не можеш ни извади, е опасна илюзия.
Генералната промяна в България има само една алтернатива – продължителен престой във фризера. Въпреки, че самият ЕС отрече идеята за „Европа на две скорости“, няма да се учудя ако ни оставят за малко на хладно – да си покараме крадените джипове още едно десетилетие.
Тогава окончателно ще забравим думички като атака, рестарт, герб, че и презареждането.
Тъй като ще ни предстои РЕПРИЕМАНЕ в Европейския съюз.
Заедно с Турция, разбира се.
Което, кой знае защо, ми напомня за един известен роман на Иван Вазов.

НЕГЛАСУВАЩИЯТ ЧОВЕК

Политическата дейност в България , както и в повечето посткомунистически страни, страда от сериозна амнезия по отношение структурирането на обществото и движещите го сили.
Това е резултат от спецификата на онзи обрат, който настъпи в края на 80-те на миналия век. Той беше сблъсък на идеологии.
Идеологията на либералния капитализъм, в своя естествен икономически апогей от края на 70-те, се наложи над деградиралата визия за „безкласовото“ общество от съветски тип.
В същото време обаче победителите в този гигантски конфликт донесоха в посткомунистическото пространство една нова илюзия, която популистки се свързваше с възмездието над комунистическия апарат и някакъв нов „равен старт“. Впрочем и двете понятия нямаха и нямат нищо общо с реалното съотношение между движещите сили в тези посткомунистически общества.
Получи се така, че двете системи започнаха да воюват /което впрочем правят и днес/ върху доста хлъзгав терен.
„Изтокът“ защитаваше своите постижения, изтъквайки предимствата на държавната собственост и уравновиловката, представяйки ги за социална справедливост.
„Западът“ рекламираше и въвеждаше на всяка цена частната собственост, убеждавайки хората, че „невидимата ръка“ на пазарните отношения, автоматично и едва ли не още утре, ще ни доведе до модерната фаза на „постиндустриалното“ – либералния вариант на същото това „безкласово“ общество, където всички са „собственици“ и танцуват безметежен валс, разменяйки си фактури.
Поставени между чука и наковалнята на тези две илюзии, родните политици в последните 20 години съвсем забравиха за съществуването на Карл Маркс.
Политическото отношение към Маркс, всъщност, няма значение. Доколкото няма значение, от днешна гледна точка, и неговия „Манифест на комунистическата партия“.
Ако марксизмът се оценява в наши дни, то е заради безспорния факт, че обществото се състои от класи и прослойки. По същия безспорен начин Дарвин разделя флората и фауната на видове и подвидове, които си взаимодействуват в една обща среда.
При осъществяването на прехода у нас тази азбучна истина беше напълно елиминирана. Заради конюнктурата на прехода хората бяха разделени на две основни групи – за и против комунизма. Което вършеше работа в първите години на демокрацията.
Идеологемата „за и против“ обаче изигра лоша шега на посткомунистическите общества. Постепенно тя се освободи от конкретната си задача в първите години след преврата. И се превърна в постоянно състояние на обществото, нещо повече – в иманентна среда за изграждане на личностни, групови и партийни статуква.
Още в началото на прехода стана ясно, че колкото си повече „за“ или повече „против“ /все едно/, толкова са по-големи шансовете ти да се впишеш в пейзажа на общата конюнктура. Повечето хора загубиха реална представа за това откъде идват и накъде отиват.
Схематичната конструкция „за и против“ съвсем не е случайна. Целият период на развития социализъм и по-късната „перестройка“ бяха белязани от нея. От времето когато започна изграждането на т.н. „развито социалистическо общество“ датират опитите да се замажат класовите различия вътре в него. Това ставаше чрез обединяването на индустриалния пролетариат и селската класа в общото понятие „трудещи се“. Техните експлоататори – партиен и чиновнически апарат – бяха обединени в етикета „служащи“, а интелектуалците, които са вечния коректив и изразител на обществен негативизъм – под графата „народна и художествено-творческа интелигенция“.
От началото на прехода тенденцията да се елиминират класовите различия се засили, включително и чрез учредяването на казионните профсъюзи, които не възникнаха по логиката на съсловните интереси, а бяха назначени да овладеят евентуалния активитет на социалните низини и да го насочват в „правилната“ посока, съобразно конюнктурата на политическия момент.
Принудителната класова амнезия се насаждаше и се насажда сред хората, включително и чрез фигурите на политическите дейци. Ако хвърлим бегъл поглед към емблемите на прехода – Луканов и Костов, ще получим доста гротескна картина.
Няма логично обяснение сценката, в която червена бабичка рони сълзи до партийната трибуна, само заради факта, че от трибуната говори другаря Луканов. Бабичката дори не разбира какво говори той. До съзнанието й стига само един лозунг „Много сме, силни сме“. Нейното вълнение не може да бъде обяснено дори със стадното чувство, което е присъщо на младостта, а не на хората с изтляващи жизнени сокове. Бабичката с нейната /по онова време/ четиридоларова пенсия, с гарсониерката, която всъщност е една стаичка и не е платено парното – тази бабичка е типичен представител на градската беднота.
Ако приемем, че не е окончателно изкукуригала, остава въпросът: Защо тази жена идва от социалното подземие на града, за да подкрепи един потомствен червен аристократ, свързан с еврейско-масонски общества?
Неприятен въпрос.
На синия митинг отсреща двама мъже с ленти на главите скачат като изоглавени на едно място и пригласят на своя лидер: „Кой не скача е червен“. По-младият е хулиганстващ рок музикант, звезда на квартала, в който е бил репресиран от комунистическата милиция, а по-точно привикван два-три пъти в районното, където са му „наблегнали на факта“, че ако продължава да пее на английски може и да го вържат за парното, преди да го изселят от София. Неговото присъствие на митинга е логично.
Другият скачащ до него, обаче, е в зряла възраст, лекар по професия, бил е 10 години в Либия, има два апартамента в центъра, къща в Панчарево и към 60 хиляди долара в банката. Той не е тук, за да защитава своите съсловни интереси, а просто защото мрази комунистите. Което не е лошо по принцип.
Лошото е, че докато той скача, доларите му в банката се топят като ланшния сняг, а задаващата се на хоризонта Здравна каса не дава никакви гаранции за тяхното възстановяване в предишния им размер.
Но истинският въпрос тук стои така. Защо един представител на посткомунистическата „upper-middle class“, който и преди, и след промените има и ще има стабилно обществено положение, стои под трибуната на един политически ренегат, бивш незначителен преподавател по политикономия, с неясен съсловен, класов и партиен произход?

Отговорите на въпросите от горните две сценки могат да бъдат много, включително и такива, чертаещи особената харизма на политическияте лидери.
Но уви, това не е така. Чрез такъв тип отговори, ние просто се самоуспокояваме. Поредицата разочарования от политическия елит през последните 20 години са най-сигурното доказателство за това.
Истината е, че вътрешните връзки в отделните социални групи, прослойки, общества, класи – са увредени до неузнаваемост. Днешният български политически елит паразитира върху и благодарение на това болестно състояние на обществото.
Националното ни „общежитие“ може да бъде сравнено със сграда, в която асансьорите /ако въобще работят/ тръгват и спират, когато и където си поискат. Не е ясно коя група обитатели на кой етаж живее и защо точно там.
Инсталациите за пренос на енергия, подгряване и охлаждане са умишлено повредени, поради което благата, които пренасят, неочаквано се изсипват в произволни части на общежитието. В резултат на това обитателите периодично изпадат в паника и започва блъсканица по стълбите в търсене на по-комфортно място за живеене. Никой, както стана ясно, не може да разчита на асансьорите…

Политическото представителство у нас вече натрупа критична маса от недоверие. Негативното отношение на хората към политиците само привидно е свързано с техния външен образ – корумпирани, лъжливи, алчни.
Хората са наясно и по-скоро биха простили на един прохождащ политик, ако той се облагодетелства във връзка с новия си обществен статут. Това може да бъде обяснено и с особеностите на народопсихологията. Изпращайки една личност в политиката, народният глас казва под сурдинка: „Е, добре, той е наше момче. Защо да не отиде и той на жълтите плочки. Нека се отърка малко в хубавия живот. Пък и за нас да си спомни.“
Това, което българинът не може да прости, обаче, е липсата на ефективност. В такъв момент народният глас казва: “ Язък. И този излезе ялова крава“.
Разбира се, такова отношение към собствените политическо представителство е крайно примитивно. То говори, че маса хора у нас още не са излезли от патриархалните, полуфеодални отношения, от времето когато чрез занаятчийско-еснафските гилдии започва да се формира икономическата физиономия на нацията.
Колкото и да ни се иска, няма основание да мислим, че ще настъпят някакви промени в основната част от активно гласуващите. Те ще продължат да пускат бюлетините по семейна и кланово-групова /даже не партийна/ традиция, или защото този кандидат им е … симпатичен. А не защото имат гаранции, че могат да контролират своя избраник. Повечето от тях дори не знаят какво е това.
Ако нещата се развият в познато ни русло, огромна част от избирателите няма да гласуват, както са заявили в последните проучвания. Което би трябвало да е добра новина за новите, модерно мислещи политици. Това е гаранция, че насреща си те имат все повече модерно мислещи потенциални избиратели.
Старата песен, че просто трябва да се гласува, защото в противен случай системата изкарва напред некачествени хора, е изпята песен.
Модерно мислещият политик, вместо да прави излишни сизифовски движения срещу мнозинството от апаратни тарикати /две в едно/, би трябвало да си постави качествено нови задачи.
Той трябва, образно казано, да се замисли как ще възстанови умишлено повредените инсталации в националното „общежитие“, за което стана дума по-горе. Тази задача изглежда непосилна на пръв поглед, но стъпките към нея съвсем не са трудни.
На първо място модерният политик трябва да забрави понятието „болшинство“, когато се подготвя за среща със своя електорат. Защото модерният човек /този който не гласува/, ако все пак реши да гласува, ще го направи не за да се впише в едно или друго болшинство, а защото е решил, че кандидатът е изпълнил някои негови специални изисквания.
Негласуващият е специален човек. Той е информиран, разочарован и не вярва на лозунги. Той не вярва на визии и визионери /“Времето е наше“, „Заедно за България“/, както не вярва и на месии, особено след последното пришествие на Н.В.
Негласуващият човек живее в собствени пространства – професионални, гилдийни, етнически, културни, кастови – тоест на онези територии, които взети заедно образуват това, което би трябвало да наричаме гражданско общество. Той оценява ефективността на един политик по степента в която успява да проумее, а след това да помогне при усъвършенстването на връзките между тези специални територии. Тоест – да възстанови повредената инсталация в националното „общежитие“.
Негласуващият човек в България е най-вече ценен с това, че той не продава гласа си. Не защото го смята за особено ценен. Той не гледа на вота като на сделка – аз ще гласувам за теб, ама ти няма да вдигаш парното. Той разбира вота като контакт, като изграждане и поддържане на онлайн-връзка, а не като предаване и приемане на собственост – аз на тебе, ти на мене.
Негласуващите днес представляват по-голямата част от българското население. Това не тревожи никого от известно време насам.

Други, премълчавани истини от живота на електората, обаче, звучат далеч по-тревожно.
Като, например, парадоксалната истина, че голяма част от гласувалите, всъщност са негласуващи. Защото го правят под натиск. Това не е вътрешния натиск на убежденията. Това е натиска на кебапчетата и тоягата. Техният вот е недействителен от гледна точка на каквато е да е предизборна стратегия, тъй като зависи от големината на тоягата в деня за размисъл и от това – в чии ръце ще се окаже за последно.
Хората, които продават гласа си, по същество са негласуващи. Те не искат да упражнят своя вот, но го правят по известни на всички ни причини. Те не са същински гласоподаватели, тъй като е сигурно, че изпитват притеснение и отвращение от това, което са принудени да вършат. По тази причина техният вот е волатилен, както е модерно да се казва за срутващите се валути.
Силата на негласуващия човек и превръщането му в потенциален избирател е голямото предизвикателство пред модерния политик.
Ще успее ли, обаче, той да се освободи от тежките гримове на прехода? Ще успее ли да излезе от фалшивата роля на последна инстанция за народната воля, без да остане последна дупка на кавала?
Въпрос на личност. Такава, която да има качествата на свръхпроводник.
Останалото е технология и тактика. Ако са правилно избрани, те би следвало да бъдат повече прозрачни, отколкото сложни.

ПАК ЩЕ НАВИВАТ БУРМИТЕ НА ПРЕДСТАВИТЕЛНАТА ДЕМОКРАЦИЯ

Ами тя, демокрацията, ако не е представителна, не е никаква демокрация. Понятието „представителна демокрация“ е тавтология. Самата дума демокрация има малко неудобно за някои видни дейци значение. Демокрация означава народовластие, власт на народа. Това е точния превод, с извинение – от старогръцки, от новогръцки, че и от американски.

Срещата при президента Георги Първанов, която той самият обяви за максимално представителна, не доведе до конкретни резултати. То се очакваше.

Още във встъпителното си слово Президентът даде тон за потягане на гайките. Става дума за пренавиването и евентуалната подмяна на ръждясалите крепежни елементи на онова, което у нас наричаме демокрация.

А у нас демокрация няма. Има някакво съмнително държавно управление с тежки елементи на партокрация /власт на партиите/, клептокрация /власт на крадците/ и наченки на олигархия, с която първите две се опитват да си измият ръцете.

По тази причина президентът прави плах опит да промени статуквото, белким заприличаме на управляема държава. Чрез избирателната система. Благородни намерения, за които повечето от нас дълбоко му съчувстваме..

Първо, защото виждаме, че самият той не знае какво точно иска да постигне. Или обратното – той много добре знае, пък ние не се усещаме.

Смешните спекулации, че искал да си вдига рейтинга с оглед някаква бъдеща суперпрезидентска партия, ала „Единая Россия“, са плод на анемични фантазии. У нас путинския модел не може да се въведе по един милион причини. С това управляващите са наясно. Поради което прекопираха от този модел само плоския данък. Уж да създадат някаква „upper middle class“ – средна класа и тук-таме богаташи. Ама забравиха, че в Русия държавата прибира под различни форми от 72 до 85% от печалбите на т.н олигарси. Част от печалбите раздава на пенсионерите, инвалидите от войната и социално слабите. Въпреки официално обявения плосък данък. Тези, които не са навити на такъв „плосък данък“ отиват в СИЗО /Следственый изолятор/ „Матросская тишина“.

У нас това вече не може да стане. Уви. Кой крал-крал и кой таковал-таковал.
Тъй, че президентът Първанов вероятно прави опит на законодателно ниво да спаси положението. Ама хем иска да спаси положението, хем иска да спаси партиите.

Цитат:
„Държа да уточня, че не говоря за чиста мажоритарна система… Говорим за смесена система с преобладаване на пропорционалното, със застъпване на мажоритарното начало в степен, отговаряща на идеите на реформата, на очакванията на обществото. Казано иначе, избирателната система да запази своя пропорционален характер, гарантиращ водещата роля и отговорност на партиите.“

А като спаси партиите, тоест когато ги остави да работят в удобното за тях статукво, всъщност ще спаси и техните спонсори.

Тъй, че истинския, неизречен дебат в президенството, е този за съдбата на партиите. Да ги има ли такива, каквито ни се представят вече 20 години, или не.

Г-н Първанов до такава степен се е загрижил за партийното строителство, че във встъпителното си слово отхвърля дори идеята за преподреждане на партийните листи от избирателя:
„Освен това, не аз трябва да се грижа за проблемите на партийните централи, но преференциалните листи ще пренесат състезанието вътре в самите партии, което неминуемо ще доведе до изострянето на напрежението и конфликтите вътре в партиите. Тогава няма да се получи така необходимият сблъсък на идеи за политиката, за управлението.“

Естествено е , като президент на всички българи, г-н Първанов да милее и за крехката душевност на партийните лидери. Да не би някой от тези топмодели на народната любов да излезе в пенсия, недай боже, да влезе в депресия.

Ама когато става дума за решителни избори и референдум, все ми се чини, че народните маси имат предимство. Те искат силен мажоритарен дух в изборите и преференциална партийна листа без прагове. Така наричаните от нашата „висша“ класа „обикновени хора“ – в 80% са си плюли в устата. Сякаш са прочели дебелите книги за демокрацията. Където пише следното за мажоритарното гласуване:

„… Парламентарният избор е с тенденция да се превърне в правителствен избор. Правителственият екип-победител обикновено може да се позове на стабилното парламентарно мнозинство на своята партия. От друга страна избирателят е улеснен да поиска отговорност от правителството при следващите избори, защото при ясни мажоритарни отношения могат ясно да бъдат разграничени политическите успехи и провали, и евентуални обвинения не могат да бъдат насочени към коалиционните партньори.“
/Валдемар Бесон/Готхард Яспер, Моделът на модерната демокрация. Основни елементи на свободното държавно устройство, Бон 1990/

На всички ни е ясно, че мажоритарната система също има своите недостатъци. Но нима пропорционалната няма? Нима последният известен педофил не влезе в парламента през пропорционалната врътка?

Дебатът за изборната система като технология е безмислен. Всички сме наясно, че за двадесетина години апаратните плъхове така се ошлайфаха, че могат да превърнат всяка полумажоритарна система в полупропорционална и обратното.

Във встъпителното си слово Президентът предложи някаква подобна и удобна за манипулиране смесица от идеи:
„Когато се включи мажоритарен компонент, избирателят ще разполага, образно казано, с две менюта – едното на партиите и второто на личностите. Гласовете, подадени за отделните партии, може да не се губят, да съществува връзка между двата избора. Гласовете на всяка партия да се определят според сумата на гласовете, подадени за пропорционалния избор и за мажоритарните кандидати. Има такива системи, такива техники.“

Ако г-н Първанов се надява с такива „менюта“ и „системи“ да вдигне електоралната активност, това си е негово мнение.

Народът много се надява това да не е поредната димна завеса. Хората не искат първо, второ и трето. Не искат първо да духат супата, пък после ще видим.

Те се надяват да гласуват за обикновената тройка с гарнитура – ляво, дясно, център и полагащите се към тях политзеленчуци. Освен това, настояват, този път, сами да си въртят тройката върху скарата и машата да е в техните ръце. Докато това, което е на скарата хубаво се препече. Докато хубаво му окапе мазнината натрупана по време на „прехода“.

На въздух, на открито, на барбекю, ако щете…
А не във ведомствената столова, където готвачите не се виждат.
Тъй, че – главният готвач да му мисли.
Защото веднага след дискусията, проф. Драгомир Драганов каза по телевизията: „Време има достатъчно. Те, партииите да се разберат какво искат и да го дадат на нас, експертите. Ние за един месец ще го подготвим.“

Което означава, че невидимите готвачи във ведомствената столова вече са нагорещили тиганите. Старата супа е претоплена, а зеленчуците, които трябва да минат за основно, са измити и подредени.