ДОГАН – АРИСТАРХ И КОПЕРНИК НА ЕС

 

„Не е достатъчно да обичаш Съветския съюз. Трябва и да се работи.“

Илф и Петров

 

Изкушавам се да видоизменя гениалната фраза на Илф и Петров, съобразно светлото бъдеще на България в ЕС. Ето така:

„Не е достатъчно да обичаш ЕС. Трябва да се чете Ахмед Доган.“

Докторът на философските науки от с. Пчеларово, Толбухинско /днес Добричко/ в речта си пред своята Национална конференция очерта новата хелиоцентрична система на Европейския съюз. Подобно откритие за устройството на слънчевата система са правили само Коперник, а преди него Аристарх от Самос. В центъра на европейската геополитическа вселена г-н Доган поставя ДПС, Чанаккале и Дарданелите /като последните две представляват различни наименования на една и съща географска локация/. Прочие, иде реч за най-тясното място между Европа и Азия – зона на постоянни конфликти от времената преди Христа до ден днешен. Но за тесните места – по късно, а сега до видим цитата:

 Преди 20 години, за да подчертая значимостта на българо-турските взаимоотношения за демократичната Визия на страните, подхвърлих, че “Пътят на България към Европа минава през Босфора”. Явно съм бил прав.

След 20 години бих искал да добавя, че пътят на ЕС към себе си и към Глобалния свят, минава през Дарданелите и Чанаккале!

Защото в Чанаккале на Дарданелите е заложена новата историческа матрица на новата толерантност и на новата европейска идентичност: това е философията на синтеза на ценностите и културите. И именно тук е ключът и изходът за спасяването на новият глобален мултикултурен свят. …

Защото този проект за развитие на ДПС няма да има политическа значимост само за България. Проектът ДПС е необходим на ЕС и на Визията за неговото развитие. ДПС е необходимост за ЕС, тъй като е единственият работещ модел за балансиране и развитие на колективните права на човека.

 Смея да твърдя, че внимателно наблюдавам процесите на прехода, но не съм забелязал българската икономика да минава през Босфора. По-скоро Босфора мина като вихрушка през България, в резултат на което години наред най-хубавите жени в света се обличаха като кючекчийки.

Не обичам да изпадам в излишна семиотика, но съм провокиран от високия стил на г-н Доган и ще кажа следното. Чанаккале безспорно е най-тясното място между Европа и Азия, но това не дава право на автора да се фиксира върху тесните места. Тъй като по този начин пренася известни поведенчески парадигми /модели/ от турските хамами върху геополитическите визии за региона. Това в грубо еротичен план.

Що се отнася до тесните места в икономиката – авторът е пропуснал да отбележи в своя анализ на прехода, че ДПС чрез Мултигруп, например, нееднократно заставаше на входа и особено на изхода на некои икономически субекти, паднали в поза „партер“, вследствие избухването на демокрацията.

По този повод ще си позволя да цитирам една пословица, вероятно с турски произход, която битува и днес: „Всеки може да пее в хамам“. Тази народна мъдрост иде да ни каже, че всеки, дори да няма необходимите гласови данни, може да пее в турска баня, поради силната акустика на същата.

И тъй като в България медиите отдавна са обсебени /пък и изкупени/ в полза на т.н. „ефект на хамама“, каквото и да смутолеви г-н Доган, то се превръща в класика на прехода. Ето защо авторът е останал на твърдите си позиции, които днес доразвива. Не само пътят на България за ЕС минавал през Босфора, ами пътят на ЕС към Глобалния свят вече минава през Чанаккале. Е, машалла!

Чанаккале е турското име на древния Дарданелия /оттам Дарданели/. В по нови времена мястото става известно с най-големия провал на Уйнстън Чърчил,  чиято идея е да превземе Истамбул, но се спъва на тясното място и дава между 150 и 250 хил. жертви в района на Галиполи. Турската победа се свързва с Кемал Ататюрк, които години по-късно произнася сантиментални и човешки думи за загиналите британци. Тези думи стават пример за толерантност и примирение, в противовес на военния авантюризъм на сър Уйнстън.

Този „сблъсък на цивилизациите“ от 1915 година, когато понятието още не е съществувало, вероятно дава импулс на г-н Доган да обяви Чанаккале за символ някакво взаимодействие между изтока и запада – трагичен пример за излишно кръвопролитие, което европейците все пак трябва да имат наум. Примерът е неудачен . Епопеята на полуостров Галиполи и Дарданелите е оценена като безмислена авантюра на Чърчил от самата британска дипломация. Поражението е резултат от високомерното отношение на една колониална Великобритания към „туземците“, които падат в защита на своите земи като храбри войници. Никой във Великобритания по онова време не гледа на тези територии като на „цивилизация“. Скоро след този конфликт, въпреки победата на Ататюрк, проливите са обявени за международен протекторат.

В съвремения свят „тесните места“ не могат да бъдат третирани с тесногръди представи отпреди един век. Г-н Доган вероятно си дава сметка за това и по тази линия е набъркал в речта си и политиката на Русия в региона. А оттам и въпроса за тръбите и коридорите. Хлъзгава материя, върху която авторът се е упражнил окончателно:

Тежестта на южната ни съседка за Европейския проект е толкова голяма, че нейното включване или не включване в разширителната стратегия, определя ценностния профил и политическият потенциал на ЕС. И ако няма ясно дефинирани отношения на ЕС към Евразия и за двете й знакови страни в лицето на Русия и Турция, опциите на Европейския проект ще бъдат само общ икономически пазар и християнски политически клуб, и нищо повече.

 Тук ще употребя популярния израз – Гледам и не вярвам на ушите си! Това ми прилича на нещо, което неволно е написал Иван Кръстев, но веднага е захвърлил в кошчето. Г-н Доган не просто предполага, а ултимативно заявява, че ЕС е някаква зона на алъш-вериша, по която се размахват кандила и патрахили в компанията на някакви християндемократи. Той твърди, че ЕС ще придобие държавност не във връзка с Лисабонския договор, а след присъединяването на Турция, че и на Русия.

Силни думи, които би трябвало да минат за пророчески. Авторът си представя ЕС като някаква империя от Владивосток до Лондон със столица Москва /Третия Рим/ и административна столица Истамбул . Може и да стане, но Истамбул ще трябва да се направи оборот назад и да върне християнското си име – Константинопол /Втория Рим/.

След като го е ударил на геополитика, да припомня на г-н Доган, че отношенията Русия-Турция изглеждат лесни, само ако ги гледаш на картата. Ама баш евразийците в Русия хич не са лесни. Те разглеждат любимата дестинация на  Доган – Чанъккале като част от т.н. „персийски геополитически субстрат“. А себе си и своите амбиции развиват в рамките на „евразийската плоча“. А пък на турците гледат като на пришълци в персийския „оймиякон“ – много е сложно и означава нещо като генетична прародина-територия. Под „перси“ руските евразийци разбират ирано-иракско-сирийските граждани, но не само във връзка с генеалогията на Александър Сергеевич Пушкин, а дваж повече във връзка с петролните и газови находища.

Що се отнася до жестовете, които си разменят Русия и Турция днес, то е защото тандемът Путин-Медведев предпочита в Кавказкия регион да доминира цивилизования ислям на Турция, вместо законите на шериата. В този смисъл, от гледна точка на Русия, Турция го докарва на нещо като европейска държава. А не заради евтините хотели в Анталия.

Като изключим геополитическите опити и семиотиката, докладът на Ахмед Доган е интересно четиво. Препоръчвам го, защото в прав текст и с прости думи той казва истини за прехода, които няма да намерите така стройно систематизирани и казани „право куме, та в очи“.

Там някъде се крие силата на Сокола. Мога да си представя как са му ръкопляскали онези млади хора от ДПС. И как не могат да преглътнат факта, че рано или късно той ще се оттегли от лидерското място. И какво ще се случи, ако след него дойде някой като Касим Дал.

Ентусиазмът на делегатите стигнал дотам, че след приветственото слово на Станишев, от залата се разнесли възгласи: „Що не те вземем при нас!“.

Което, освен за „тесните места“ ме кара да се замисля – не бях прав, когато обявих ДПС за ляво крило на БСП. Тъкмо напротив – по всичко личи, че ДПС се нуждае от крило – ляво или дясно, няма значение – те ще му го наместят в необходимата посока.

 

 

ДПС ВНИМАТЕЛНО НИ ГЛЕДА СЕИРА

               
Премиерът Борисов не трябва да приема желаното за действително. Плаващите ледове около партия „Герб“, които за вътрешна употреба наричаме плаващо мнозинство, могат да му изиграят лоша шега. Не толкова по отношение на плитките игри, които се въртят в българския парламент, а на много по-високо ниво.
Това, че Тагарински е напуснал РЗС, както и нестабилните отношения в Синята коалиция и съмнителните вътрешни избори в СДС са само подробности от пейзажа. Дайте да погледнем нещата такива каквито са – Мартин Димитров има десетина депутата, половината от които не са твърде щастливи от неговото лидерство. Иван Костов, извън собствената си личност разполага с 4 човека, което го прави относително парламентарно стабилна група. Щеше да бъде още по-стабилен, ако беше сам, разбира се. Доколко Костов и неговата файтонджийска партия може да бъде сигурен съюзник на „Герб“ в трудни моменти е сложен въпрос. Неговият отговор се крие далеч в началото на прехода, в дълбините на матрицата „Луканов“.
Идваме до прословутата монолитност на „Атака“, която е монолитна само в парламента. Но в общопартиен план е разцепена на две. При това не е ясно, коя от двете половини притежава повече възможности – във финансов, организационен и медиен план.
Г-н Борисов няма как да не знае, че европейските политици гледат на безрезервната подкрепа от „Атака“ като на нож с две остриета. Волен Сидеров в последните две-три години се опита да направи много за да промени ксенофобския образ на партията си. Но в Европа или са злопаметни, или имат актуална информация, че фашизоидно-реваншистките тенденции в „Атака“ всеки миг могат да рецедивират. Впрочем дилетантският реваншизъм наскоро взе връх, когато ДСБ и Атака поискаха отстраняването на президента с комичния аргумент „петрол срещу храни“. Те не постигнаха нищо – само гдето извадиха Първанов от фризера и му дадоха прекрасна възможност да демонстрира, че не е случаен играч. А кирливата риза „петрол срещу храни“ старателно се забравя от световната демократична общественост, тъй като по нея – лекетата освен бесепарски, руски и китайски, са също така френски, английски, швейцарски, американски, че и на световния концерн „Волво“, който ако се не лъжа плати солена глоба в размер на милиони долари.
Представете си как изглежда откъм Европа вечният, според Сидеров, тандем Герб-Атака.
Изглежда като комбинация от голяма парламентарна група с неизяснена идеология, състояща се от хора с различни политически възгледи, влезли в парламента единствено чрез харизмата на своя лидер Бойко Борисов. А към нея е залепена една по-малка – „Атака“ – с твърда идеология и кристално ясна позиция по въпроса за малцинствата. Като прибавим към това тоталитарния маниер на Премиера да решава въпросите чрез ръчно управление, картинката няма как да очарова класическия европейски демократ.
Тъй, че на „малките“ в парламента не трябва да се гледа пренебрежително. Някои от тях, като РЗС например, съвсем не са пренебрежимо малки. По простата причина, че формират едно активно и силно подкрепяно от Европа консервативно-реформистко ядро. Което е решило да стигне докрай, за да изтръгне спецслужбите от управлението на държавата. В партия като РЗС трябва да се прибавят, а не да се изваждат консерватори, какъвто твърди че е самият Тагарински.
Излишните движения в сектора център-дясно днес прилича на цирк, но лошото е че в ложата стои Доган и гледа сеир. Със своите 38 депутата и 600 хиляди избиратели, които според него ще отидат до милион. А тези цифри хич не са пренебрежимо малки. Включително в социален аспект. Може би поради тази причина в последните една-две седмици наблюдаваме доста лицеприятни жестове между „Герб“ и ДПС, включително консенсус по бюджета и приемане на техни предложения.
Но нима някой има интерес вечният балансьор ДПС да се върне в оркестъра?
Да, има. Това е БСП, ако случайно сте я забравили.

БЕЗМИСЛЕНИ ТУРНИРИ

 

Отдавна не гледам „Сблъсък“.

От мига, в който осъзнах, че когато го гледам, почти нищо не чувам.

Авторите на това предаване или не могат да го овладеят, или се съзнателно го водят към онази степен на хаос, която да превърне сблъсъка на идеи в обикновена тв мазня – поредното кудкудякане по нашите телевизии.

В хаоса на поредния „Сблъсък“ беше въвлечен и моя приятел Румен Леонидов.

Той със сетни сили се опитваше да овладее неовладяемото.

Впрочем, хаосът и неговото овладяване се обозначава с понятието ентропия.

Може би поради тази причина темата на предаването беше дъвканата и предъвкана инсталация на Давид Черни – „Ентропа“. Където България е изобразена като поредица от така наречените турски тоалетни, а всъщност селски кенефи.

Но в „Сблъсък“ си бяха поставили и „свръхзадача“ – да изяснят въпроса с националното ни достойнство. Тези от Европа/Ентропа уважават ли ни, или напротив? Ще ни се извинят ли, или… „да препашем остра сабя, знаме да развеем“.Голям майтап.

Впрочем, Румен Леонидов се опита да обясни що е туй цивилизован национализъм, ала думите му потънаха като глас в кудкудякаща пустиня.

 Но нека помислим – защо е цялата тази дандания.

Кой всъщност е Давид Черни? Изкушавам се да цитирам Владимир Путин: „Дайте да ги видим тези дисиденти – адреси, явки, имена.“

Черни е художник-инсталатор, относително известен със своите провокации. В Чехия се прочува когато боядисва в розово един съветски танк и поставя върху него огромен кукиш.

Така той протестира срещу съветската агресия от 1968 година. Само че 23 години по-късно, с извинение…

За разлика от великия Ян Палах, който се самозапали по онова време пред очите на съветските офицери, Давид Черни протестира една година след като истинските руски танкове са се изтеглили от Чехословакия.

И тъй като вече няма върху кого да упражнява своя провокативен стил, Черни се насочва към една от националните светини на чехите – Свети Вацлав. Срещу прочутия паметник на Вацлавския площад през 1999 г. той инсталира светията яхнал умрял кон.

 Пошлостите с националните светини продължават през 2002 г. с проекта му да сложи върху сградата на Националния театър огромна златна фигура на онанист, пародирайки надписа „Народът за себе си“ – поставен още в 19 век, когато с подписка по цяла Чехия хората събират средства за да си построят народен театър. Замисълът на това велико остроумие е да се появи на бял свят точно преди приемането на Чехия в ЕС.

 Черни не изпуска и другия ключов политически момент – чешкото председателство на ЕС, когато се прочува с инсталацията „Ентропа“.

 Някои умни глави в България побързаха да обявят Давид Черни за световна фигура в концептуалното изкуство. По-полека, господа от Пловдив. Обърнете се назад към близкото си минало и ще видите, че сред вас имаше един концептуалист, който е на светлинни години пред елементарните внушения на чешкия си колега. Казва се Кольо Карамфилов. В творчеството на Кольо се очертават само две слабости – първо, че не е чужденец и второ, а всъщност първо, че не е евреин.

Малкият Давид от Чехия е твърде малък до фигури като Джаспър Джоунс, да не говорим за Деймиън Хьорст. Прашката му дори не може да докосне тези великани. Но те са удобни за имитаторски постижения в „инсталациите“. През 2005 г. Черни прави именно това като поставя полуразголена фигура на Саддам Хюсеин в аквариум с формалдехид. Фигурата на бившия диктатор е изобразена с болезнено вързани ръце и крака. Работата е представена като някакво уж намигване към световноизвестната, и струваща 20 милиона лири, инсталация на Деймиън Хьорст, със заглавие, което приканва зрителя да мисли когато гледа. Инсталацията се казва „ The Physical Impossibility of Death in the Mind of Someone Living“ – в буквален превод – „Физическата Невъзможност на Смъртта в Съзнанието на Някой, който Живее“. 

А препарираният Саддам на Черни от 2005 година е проста регистрация на факта, че една година по-рано иракския диктатор беше хванат от американците и вързан по подобен начин, преди да бъде убит по политически причини, а не вследствие нормален съдебен процес. Което, впрочем, предизвика взрив от възмущение в консервативните среди на световната общественост. Ако си спомняте.

 Аз не съм специалист по концептуално изкуство, но не чак дотам, че да го бъркам с плоскодънните политически изяви.

Изкуството, било то концептуално-инсталационно, ако е изкуство, тръгва по два пътя – към ума и сърцето на зрителя. Свидетелство за това е творчеството на самия Деймиън Хьорст. Неговите творби – „Девствената майка“ и особено разтърсващата „Благотворителност“ – ни показват как този художник, който е може би най-високоплатения концептуалист, прекарва своите творби през сърцето си, а не през банковите сметки. Що се отнася до „Ентропа“, нека нашите пишман националисти да не скачат толкова. Тази нескопосана „инсталация“ обиди не само нас, българите. Вижте само как е представена Италия – футболно игрище, по което безцелно тичат онаниращи футболисти.

Единственият, който се е смял на плоските вицове в творбата на Черни е неговия приятел и бивш премиер на Чехия, Мирек Тополанек. Той явно споделя възгледите на Давид, хеле що се касае до онанизма.Или поне така ми се струва, като гледам папарашките снимки от вилата на Берлускони. Където е видно, че в присъствието на самия Берлускони и група италиански курви, Тополанек бая се е натополчил.

Озаглавих този текст „Безмислени турнири“ заради безмисления „Сблъсък“, в който имаше неудоволствието да участва Румен Леонидов. Тъй като той там не успя да обясни що е туй „цивилизован национализъм“, ще кажа някои от нещата, които съм чул от него по темата.

Всъщност само едно. В основата на неговите убеждения стои следното правило: Любовта към Отечеството трябва да бъде благородно окована в белезниците на културните задръжки.

Тази любов не бива да ни води към шаблонни представи за различните от нас – било по вяра, нация или раса.

Признавам си, че не споделям докрай възгледите на Румен. Но се старая да ги спазвам. Ако не ги спазвам, би трябвало да напиша следния текст, който ви съветвам да забравите, веднага след като го прочетете:

 Давид Черни е типичен представител на еврейската раса и нейната деструктивна роля в световната история.

В творбата си „Ентропа“ той нахално демонстрира откритата си ксенофобия към всички европейски нации, поставяйки себе в ролята на съдник, комуто е позволено да се гаври с техните чувства и национални комплекси.

В умишлената разпокъсаност на Ентропа/Европа лесно могат да се разпознаят древните еврейски ритуали, култове и жестове, чрез които това племе се опитва да докаже своята богопомазаност през вековете.

Единствената що годе интересна работа на Черни е поставена в Северна Каролина, САЩ.

Откъдето вероятно идват парите на автора да се размотава с частния си самолет от Израел до Щатите – другата люлка на световното еврейство.

„Ентропа“ е посредствена творба, но затова пък много ясно изразява страха на Черни и неговите отвъдокеански спонсори от консолидацията и единството на Европейския съюз като глобална икономическа сила.

 Е, те – това е. Толкова се увлякох, че съм готов за „Атака“.

Но когато Румен Леонидов прочете този текст, ще каже:

• А бе, Живко, това не е портрета на типичния евреин. Ти си обрисувал един класически бездарник.

 …

 

ПУТИН КЪМ БОРИСОВ: „Южен поток“ ще бъде построен – с вас или без вас“

Със съкращения от белгийското седмично издание „Нова Европа“

Неотдавнашното заявление на Румъния за възможното й участие в „Южен поток“ и подписания в началото на август протокол между Путин и турското правителство за използване териториалните води на страната за полагането на южната тръба към Европа, дава ясен сигнал на българите, че начинанието може да мине и без тяхно участие.

Канстантин Симонов, директор на независимия Фонд за национална енергийна сигурност казва пред „Нова европа“:

„Путин вижда, че България се опитва да се заиграва с Русия и аз мисля, че той ще отговори в типичния си стил. За мен няма да е сензация ако Русия реши да промени маршрута на „Южен поток“.“

Крис Уйфър, главен стратег на московската банка „УралСиб“:

Всъщност Москва каза на България, че може да мине и без нея. – казва Уйфър.

В Москва имат усещането, че България протака преговорите, за да даде в крайна сметка приоритет на „Набуко“ Ето защо в последно време Русия разви активна дипломация в Турция, а също така в Румъния, с която се договарят предварителни условия и някои други сделки.

По време на визитата си в Анкара, Путин усили натиска към България като се съгласи да участвува в проекта Самсун-Джейхан – нефтопровода, който трябва да достави суровината от Черно в Средиземно море. Тази тръба е чиста алтернатива на договореното с Гърция и България трасе „Бургас-Александропулис“.

Русия и България „в някаква степен изчакват на кого по-дълго ще издържат нервите“ – казва Уйфър. – „Но Путин дава ясно да се разбере, че България може да загуби и двата транзитни проекта.“

…

Още по темата:
КОМПЛЕКСАРИТЕ ПАК СЕ НАПРИКАЗВАХА
САМОДЪРЖЕЦЪТ И МАТРИЦАТА

Те дават ли си сметка? А ние?

Анархията на либерализма превърна България в безпомощна, силнозависима от външни фактори държава, с реален сектор, който не покрива нуждите на все по-намаляващото население. Бюджетът на страната се крепи върху данъци и акцизи от внос, пенсионните осигуровки на хората, външни помощи и квазиданъчното бреме, което периодично и безконтролно се увеличава за сметка на минималните постъпления от корпоративния сектор.

Традиционни, същностни за страната дейности като селското стопанство и свързаните с него преработващи индустрии на практика са заличени от икономическата физиономия на България и техния дял в добавената стойност на икономиката непрекъснато намалява. През 1998 г. – 18.8%, 2002 г. – 12.5%, 2004 г. – 10.8%, 2007 г. – 9.3%.
Целият сектор е в ръцете на няколко монополни групи прекупвачи, които безконтролно натискат изкупните цени надолу, превръщайки земеделския производител в крепостен селянин, който няма никакъв шанс да излезе на реалния пазар, при непосредствения потребител. Чрез своите ортаци в митническата система, тези хора безнаказано диктуват цените на вътрешния пазар посредством масов контрабанден внос на стоки от първа необходимост и суровини за преработка с ниско качество и изтекъл срок на годност. Те превърнаха България е в най-големия бит-пазар на Европа.

България е страната с най-ниска производителност на труда в ЕС.
В същото време почти няма българин, който да е напуснал страната и да не е намерил мястото си в стопанствата на други страни.
Българинът е дотолкова успешен, че внася ежегодно близо 2 милиарда евро, за да поддържа стандарта на своите роднини и близки останали тук. Управляващите, кой знае защо, се хвалят с това унизително положение на трудовия човек, когото са изгонили от собствената му страна.
Азбучна истина е, че в модерните общества производителността на труда отдавна няма нищо общо с мускулната сила и количеството отработени часове.
Управляващите постоянно натякват на хората за ниската производителност, но винаги забравят примитивната технологична база и безобразния мениджмънт на повечето български предприятия, които те подариха на своите братовчеди. От времето на масовата приватизация, замислена от Луканов, подписана от Виденов и осъществена от Костов, в българската индустрия не е направена нито една съществена крачка за нейното технологично обновяване и усъвършенстване.

Неотдавна беше направен анемичен опит да се докаже, че през 2006 г. ние сме достигнали икономическите показатели на страната от времето на Тодор Живков. Опитът не пожъна особен успех, тъй като стана ясно, че са „изпуснати“ някои съществени показатели като: брутен външен дълг, междуфирмена задлъжнялост, постоянния дефицит в съотношението внос-износ, както и структурата на износа в полза на стоки с ниска добавена стойност, тоест суровини.

На този фон, твърденията, че преходът у нас е приключил, би следвало да се разглеждат като индивидуални идеологически изяви.
По отношение на икономическите и структурните тенденции
в България – ПРЕХОДЪТ НЕ Е ЗАВЪРШИЛ, ТЪЙ КАТО ВЪОБЩЕ НЕ Е ЗАПОЧВАЛ.
Започнало е /и е на път да привърши/ безогледно
разграбване на общонародна собственост, създадена след половин век комунизъм, уравновиловка и принудителен труд на нашите бащи и майки.

Казаното дотук е известно на експертите, макар че една част от тях не го споделят. Особено в публичните си изяви, което може да се обясни с политическите им ангажименти.
Но има още нещо, което витае в обществото – това е комбинацията от страх и срам, която сякаш ни забранява да разсъждаваме върху реалностите – очевидните истини, към които се опитват да ни насочат „черновите“ и докладите на ЕС.
Не политическите оценки, а критиките по отношение на структурно-икономическите статуква са най-тревожните – както в оценката на ОЛАФ, така и в “черновите” на ЕК. Там се говори за схеми и вериги от фирми. В окончателните документи присъствува императивно препоръката да се разплетат мрежи от стопански субекти и зависимости между политиката и бизнеса.
Казва се в прав текст, че моделът, който е избран се е провалил окончателно и е необходимо да се започне всичко отначало.

Радикалните послания на Европа бяха възприети от по-новите политически партии – „Герб“ /Б.Борисов: „Когато ние дойдем на власт, това няма да го позволим“/ и в последно време от РЗС /Янев: „Да рестартираме държавата“/.
В името на истината, обаче, трябва да отбележим, че хората от „Атака“ първи заговориха за ревизия на прехода, за възстановяване на справедливоста и възмездие за виновниците.

Основният политически въпрос днес съдържа в себе си два еднакви по сила подвъпроса.
Първият е насочен към избирателите и трябва да изясни доколко те осъзнават същностните очертания на тази радикална промяна.
Вторият касае дейците от горепосочените политически субекти – те дават ли си сметка срещу какво се изправят и докъде могат да стигнат в изпълнение на радикалните си послания. Защото ще се наложи да стигнат докрай.

Що се отнася до неотложната нужда от генерална промяна в България, този въпрос не стои.
Старият континент има достатъчно глобални и трудни задачи за решаване, свързани с утвърждаването на тази уникална общност – Европейския съюз.
Това са огромни предизвикателства, както за моделирането на междудържавните отношения вътре в съюза, така и по отношение мястото на половинмилиардната общност на световната геополитическа карта.
Европа днес живее в условията на световна финансова криза и провежда новата си инициатива „Източно партньорство“, където трябва да се разсекат няколко гордиеви възела – преди всичко въпроса за Украина.
Много е съмнително, че те ще продължават да дундуркат някаква незначителна икономика, заклещена между Турция, Румъния, несигурните Западни Балкани и управлението на собствените й крадци.
Тезата, че веднъж влезли в ЕС с топ не можеш ни извади, е опасна илюзия.
Генералната промяна в България има само една алтернатива – продължителен престой във фризера. Въпреки, че самият ЕС отрече идеята за „Европа на две скорости“, няма да се учудя ако ни оставят за малко на хладно – да си покараме крадените джипове още едно десетилетие.
Тогава окончателно ще забравим думички като атака, рестарт, герб, че и презареждането.
Тъй като ще ни предстои РЕПРИЕМАНЕ в Европейския съюз.
Заедно с Турция, разбира се.
Което, кой знае защо, ми напомня за един известен роман на Иван Вазов.