АТАКА и ДСБ извадиха Първанов от фризера

Точно това направиха и нищо повече.
Но ако волунтаристките действия на Сидеров все пак могат да се обяснят с детската му мечта да седне на президентското кресло, зад действията на ДСБ прозират дълбока мътилка и твърде съмнителни цели.
Костов не може да не знае, че мръсната карта „петрол срещу храни“ няма как да се изиграе срещу Първанов в качеството му на президент – по онова време той е бил нищо повече от лидер на БСП.
Кирливата риза „петрол срещу храни“ старателно се забравя от световната демократична общественост, тъй като по нея – лекетата освен бесепарски, руски и китайски, са също така френски, английски, швейцарски, американски, че и на световния концерн „Волво“, който ако се не лъжа плати солена глоба в размер на милиони долари. Да танцуваш по нервите на световните тарикати, които по едно време май се оглавяваха от сина на бившия шеф на ООН Кофи Анан си е приключение в посока размътване на водата колкото в, а дваж повече извън границите на страната. От което никой не се нуждае днес, да не говорим за България, която още с влизането си в ЕС постоянно е на кантара.
Но да оставим настрани международното положение.
И да се вгледаме в народното.
Което до онзи ден носеше общо взето позитивен заряд.
Заради политиката на новото правителство да пресече националната хайдушка схема, която в последните 8 години се именува коалиционен консенсус.
Президентът Първанов, като последния и най-горещ привърженик на идеята, че политическа стабилност се постига чрез събиране на все повече политтарикати около софрата, няма как да е доволен от еднопартийното пришествие на „Герб“.
До онзи ден той нямаше формален повод да се намеси в играта – първо заради натиска от ЕС и второ заради безспорните и вече доказани безобразия на тройната коалиция.
Неговият престой във фризера можеше да продължи поне още малко – поне докато се извършат онези спешни действия за отрязване дългите ръчички на статуквото, които шарят вече 20 години по нашите джобове.
С необмислените си действия Атака и ДСБ не само извадиха от хладилника фигурата на президента. Те наляха в мелницата му огромно ведро с вода.
На сцената се появи един, както всички видяхме, хладнокръвен играч.
Който гледа с ирония на дилетантския опит да бъде отстранен.
Може спокойно да се каже, че в реалната политика се появи втори център. Което, по моему, е изключително неприятно във време, когато всички очакваме активни действия от правителството, прокуратурата и съда. Тоест от тричленката.
Който си въобразява, че Първанов е забравил реалната политика и се е посветил доживот на задкулисните ходове, дълбоко се заблуждава.
Тъй че „Герб“ да помагат на прагматиците в собствената си партия. Което значи бързо да прокарват закони в помощ на своите министри.
Защото Първанов няма да чака нотариална покана от някаква си Фидосиева, за да обърне играта в своя полза.

…
Още по темата: ПРЕЗИДЕНТЪТ КАТО БЛОГЪР

Те дават ли си сметка? А ние?

Анархията на либерализма превърна България в безпомощна, силнозависима от външни фактори държава, с реален сектор, който не покрива нуждите на все по-намаляващото население. Бюджетът на страната се крепи върху данъци и акцизи от внос, пенсионните осигуровки на хората, външни помощи и квазиданъчното бреме, което периодично и безконтролно се увеличава за сметка на минималните постъпления от корпоративния сектор.

Традиционни, същностни за страната дейности като селското стопанство и свързаните с него преработващи индустрии на практика са заличени от икономическата физиономия на България и техния дял в добавената стойност на икономиката непрекъснато намалява. През 1998 г. – 18.8%, 2002 г. – 12.5%, 2004 г. – 10.8%, 2007 г. – 9.3%.
Целият сектор е в ръцете на няколко монополни групи прекупвачи, които безконтролно натискат изкупните цени надолу, превръщайки земеделския производител в крепостен селянин, който няма никакъв шанс да излезе на реалния пазар, при непосредствения потребител. Чрез своите ортаци в митническата система, тези хора безнаказано диктуват цените на вътрешния пазар посредством масов контрабанден внос на стоки от първа необходимост и суровини за преработка с ниско качество и изтекъл срок на годност. Те превърнаха България е в най-големия бит-пазар на Европа.

България е страната с най-ниска производителност на труда в ЕС.
В същото време почти няма българин, който да е напуснал страната и да не е намерил мястото си в стопанствата на други страни.
Българинът е дотолкова успешен, че внася ежегодно близо 2 милиарда евро, за да поддържа стандарта на своите роднини и близки останали тук. Управляващите, кой знае защо, се хвалят с това унизително положение на трудовия човек, когото са изгонили от собствената му страна.
Азбучна истина е, че в модерните общества производителността на труда отдавна няма нищо общо с мускулната сила и количеството отработени часове.
Управляващите постоянно натякват на хората за ниската производителност, но винаги забравят примитивната технологична база и безобразния мениджмънт на повечето български предприятия, които те подариха на своите братовчеди. От времето на масовата приватизация, замислена от Луканов, подписана от Виденов и осъществена от Костов, в българската индустрия не е направена нито една съществена крачка за нейното технологично обновяване и усъвършенстване.

Неотдавна беше направен анемичен опит да се докаже, че през 2006 г. ние сме достигнали икономическите показатели на страната от времето на Тодор Живков. Опитът не пожъна особен успех, тъй като стана ясно, че са „изпуснати“ някои съществени показатели като: брутен външен дълг, междуфирмена задлъжнялост, постоянния дефицит в съотношението внос-износ, както и структурата на износа в полза на стоки с ниска добавена стойност, тоест суровини.

На този фон, твърденията, че преходът у нас е приключил, би следвало да се разглеждат като индивидуални идеологически изяви.
По отношение на икономическите и структурните тенденции
в България – ПРЕХОДЪТ НЕ Е ЗАВЪРШИЛ, ТЪЙ КАТО ВЪОБЩЕ НЕ Е ЗАПОЧВАЛ.
Започнало е /и е на път да привърши/ безогледно
разграбване на общонародна собственост, създадена след половин век комунизъм, уравновиловка и принудителен труд на нашите бащи и майки.

Казаното дотук е известно на експертите, макар че една част от тях не го споделят. Особено в публичните си изяви, което може да се обясни с политическите им ангажименти.
Но има още нещо, което витае в обществото – това е комбинацията от страх и срам, която сякаш ни забранява да разсъждаваме върху реалностите – очевидните истини, към които се опитват да ни насочат „черновите“ и докладите на ЕС.
Не политическите оценки, а критиките по отношение на структурно-икономическите статуква са най-тревожните – както в оценката на ОЛАФ, така и в “черновите” на ЕК. Там се говори за схеми и вериги от фирми. В окончателните документи присъствува императивно препоръката да се разплетат мрежи от стопански субекти и зависимости между политиката и бизнеса.
Казва се в прав текст, че моделът, който е избран се е провалил окончателно и е необходимо да се започне всичко отначало.

Радикалните послания на Европа бяха възприети от по-новите политически партии – „Герб“ /Б.Борисов: „Когато ние дойдем на власт, това няма да го позволим“/ и в последно време от РЗС /Янев: „Да рестартираме държавата“/.
В името на истината, обаче, трябва да отбележим, че хората от „Атака“ първи заговориха за ревизия на прехода, за възстановяване на справедливоста и възмездие за виновниците.

Основният политически въпрос днес съдържа в себе си два еднакви по сила подвъпроса.
Първият е насочен към избирателите и трябва да изясни доколко те осъзнават същностните очертания на тази радикална промяна.
Вторият касае дейците от горепосочените политически субекти – те дават ли си сметка срещу какво се изправят и докъде могат да стигнат в изпълнение на радикалните си послания. Защото ще се наложи да стигнат докрай.

Що се отнася до неотложната нужда от генерална промяна в България, този въпрос не стои.
Старият континент има достатъчно глобални и трудни задачи за решаване, свързани с утвърждаването на тази уникална общност – Европейския съюз.
Това са огромни предизвикателства, както за моделирането на междудържавните отношения вътре в съюза, така и по отношение мястото на половинмилиардната общност на световната геополитическа карта.
Европа днес живее в условията на световна финансова криза и провежда новата си инициатива „Източно партньорство“, където трябва да се разсекат няколко гордиеви възела – преди всичко въпроса за Украина.
Много е съмнително, че те ще продължават да дундуркат някаква незначителна икономика, заклещена между Турция, Румъния, несигурните Западни Балкани и управлението на собствените й крадци.
Тезата, че веднъж влезли в ЕС с топ не можеш ни извади, е опасна илюзия.
Генералната промяна в България има само една алтернатива – продължителен престой във фризера. Въпреки, че самият ЕС отрече идеята за „Европа на две скорости“, няма да се учудя ако ни оставят за малко на хладно – да си покараме крадените джипове още едно десетилетие.
Тогава окончателно ще забравим думички като атака, рестарт, герб, че и презареждането.
Тъй като ще ни предстои РЕПРИЕМАНЕ в Европейския съюз.
Заедно с Турция, разбира се.
Което, кой знае защо, ми напомня за един известен роман на Иван Вазов.

СТАНИШЕВ КУМУВА НА СИНЯ СВАТБА

Тия дни г-н Станишев сериозно се е загрижил за състоянието на десницата в България.
Веднага след сантименталното шоу – предизборното споразумение между СДС и ДСБ – премиерът се самообяви за нещо като кум на сватбата. Даже намекна кой трябва да играе мъжката партия под юргана: „България се нуждае както от силна левица, така и от силна и демократична десница…“.

Значи не просто демократи са нужни на България, а силни демократи. Каквито безспорно са другарите от ДСБ.

Само дето чеиз не занесе на младоженците, белким си подредят къщичката.
А подредената политкъщурка на отечеството г-н Станишев и си представя така – освен силна левица и силна десница, по средата да има и малко силни либерали. Ама не много. Колкото за дамазлък. Колкото да натежат на кантара при формиране на мнозинството.

С това картинката се изчерпва. Всички останали са недемократични популисти, чието избиране предполага нестабилна България. Тъй като те не знаят да управляват. Тоест – не са затънали до гуша в лайната. Състояние, което както всички знаем, е характерно за управляващите у нас вече 20 години.

Слабата десница, според г-н Станишев, е виновна за състоянието на нещата в момента:
„Виждаме, че когато няма достатъчно стабилна десница с ясни принципи, с политики, с предложения за управлението, както беше през изминалите няколко години, тогава се появява огромно поле за популизъм.“

Въпреки тази другарска критика, г-н Станишев не само стана кум на сватбата вдясно, ами по всичко личи – ще вземе дейно участие в някои следсватбени ритуали за все по-пълното заздравяване на десницата.

Под „следстватбени ритуали“ да се разбира пускането на някои по-специфични политтехнологии преди изборите.

А за тези, които още не са завършили семестриално политология, ще поясня с откъс от стара народна песничка:

Ти на мене, аз на тебе.
Аз на тебе, ти на мене.
Да живеят тарикатите-е-е-е!

КОНСЕРВАТИВНАТА ПЛАТФОРМА – ЕДИН ВЪЗМОЖЕН ИЗХОД

Става дума за опозицията, както се досещате. По-точно – за нейните национални особености. Заради които превъртането на властовата рулетка отдавна наподобява въртене на стара баница – достатъчно раздърпана и нахапана.

За кой ли път сме свидетели как бавно, но сигурно отшумяват призивите за принципно разбирателство по основни национални въпроси, които да консолидират опозиционното говорене, за да стигне то в приличен вид до избирателите.

Това, че тези дето управляват крадат, е отдавна известно. Ама не стига. Хората, които все още гласуват, имат право да знаят – кой за какво се бори на политическата сцена. Вместо това наблюдават дребнави спорове – за ползата от напускането на парламента, кога да излезем на площада и комични призиви за неплащане на данъци. Като че ли в България някой се е засилил да ги плаща – достатъчно е да погледнем анемичния дял на прякото облагане в приходната част на бюджета.

Справедливостта изисква да кажем, че за обща опозиционна платформа пръв заговори лидерът на „Атака“ Волен Сидеров. По-късно се присъединиха „Герб“ и другите от опозицията, но с известни уговорки, както винаги става у нас. Тази нерешителност доведе „Атака“ до характерните за нея импулсивни действия и тя излезе на площада. По принцип – няма лошо. Но се съмнявам, че президентът Първанов ще си го премести от другата страна – кабинета има предвид. За да не му вдигат гюрултия под прозорците.

Първанов, който на пръв поглед демонстрира завидно хладнокървие, всъщност е доста притеснен от политическата картинка в страната. По тази причина се опитва да въведе някаква плаха мажоритарност в изборното законодателство. Усилия, за които всички дълбоко му съчувстваме. А парламентарното представителство си е за оплакване – социалисти, които всъщност са социалдемократи /но и това не е сигурно/, радикални националисти, постоянно етническо присъствие и слаба десница с добър интелектуален потенция, но какво от това. Вън от парламента е партия „Герб“, на която социолозите отреждат второ, че и първо място в бъдещото народно представителство. Ама кой вярва на социолозите в днешно време?

ГЕРБ си имат лидер като слънце и той вероятно ще ги изведе на по-предно място. Особено ако партийните физиономии на НДСВ, СДС и производни продължат да линеят. Друг е въпросът, че освен лидер, те трябва да изкарат на сергията и някаква програма. Това, което видяхме неотдавна като икономическа платформа, беше толкова свъхлиберално, че даже либертиянците си подсмиваха под мустак. Удивителната способност на Борисов да печели избори може да му изиграе лоша шега, ако в най-близко време хората не видят разписани няколко ясни послания и ангажименти. Не стига само дежурното: “ГЕРБ като дойде на власт, това няма да го допуснем”. Гаранция-Франция, казваме в такива случаи.

Миналата седмица Валери Найденов ни поднесе един любопитен текст в „24 часа“, където разсъждаваше върху консерваторите, либералите и фалшивото сирене.

Тук ще цитирам части от това остроумно есе, като се надявам, че не ги вадя от контекста.

„По принцип самото членство на българската десница в ЕНП е едно голямо менте. В тази интегрална европейска организация членуват партии, които се отличават с едно – те са крайно консервативни и имат корени в църквата, предимно католическата… В България обаче консервативната сила е БСП. От СДС, ДСБ и ГЕРБ се очаква тъкмо обратното – радикални либерални реформи. СДС и консерватизма са като огъня и водата.“

Тук ще си позволя някои забележки.

Първо – БСП може и да е била някога консервативна сила, ама доста отдавна. По времето когато Жан Виденов се опитваше да резервира икономиката и особено енергетиката в полза на националния капитал. По тази причина му отрязаха главата с активното участие на либералите от собствената му партия. Друг е въпросът, че за самите консерватори понятие като „ляв консерватизъм“ не съществува, тъй като за тях това означава само едно – комунизъм. Може би поради страха от този именно етикет социалистите вече години наред се опитват да вземат либералния завой и за малко наистина да го вземат с въвеждането на плоския данък. Напоследък им стана ясно, че са се похлъзнали и дават на заден. Но ако бяха наистина консерватори, трябваше да дадат на заден още преди въвеждането му. Вместо това, Сергей Станишев направи една свръхлиберална изцепка – как ще въведе данъка, при това без необлагаем минимум, тъй като той противоречал на самата идеята за плосък данък. Да ама сега ще трябва да се върне чак до 1938 година, когато в САЩ окончателно са изяснили въпроса с необлагаемия минимум:

“За равнище на доход, по-ниско от сумата за съществуване, пределната полезност (на дохода) клони към безкрайност. Следователно получателят само на доход за съществуване има данъчен капацитет (възможности да плаща данък) равен на нула; и всяко посегателство върху неговия доход ще му коства живота.” Fagan, E.D., Recent and Contemporary Theories of Progressive Taxation, Journal of Political Economy, vol. 46, 1938, p.459.

Второ – десните у нас малко пресоляват манджата като се кичат с някакъв двоен медал за заслуги – хем десни, хем консерватори. Нека да сме наясно, че консерватизмът е набор от преди всичко морално-етични принципи за политиката и по тази причина не стои в плоскостта ляво-дясно. През целия период на прехода нашите десни действуваха като ултралиберали, до степен на разпасаност. Като започнем от пасионарното недомислие на Филип Димитров „Да хвърлим всичко в ръцете на пазара!“ и стигнем до такива утилитарни и слабоизвестни истини като, например, необратимото разрушаване на мелиорациите и напоителните системи в България. За чието възстановяване днес, по груби изчисления ще ни трябват 4 милиарда лева.

Трето – Валери Найденов твърди, че Европа очаква от нашите „десни“ да проведат радикални либерални реформи. Доста спорна констатация. По моему те до такава степен ни се нагледаха на либералното реформаторство /и ляво и дясно/, че накрая спряха парите. Както и да обръщаме страниците на „черновите“ и „беловите“ от последния доклад, няма как да не видим, че европейците считат модела на прехода за сбъркан.

Между редовете на всички тези писма и доклади се вижда само една дума и то с големи букви – RESTART.

Що се отнася до оценките за злокачествените сраствания между политическия елит и мафиотизираната бизнес среда, то тук въпросът е далеч по-сериозен. И никакви изказвания на премиера, че „ние още се учим и затова правим грешки“ не предат при това положение.
Ако си представим консерватизма като един мъдър и по тази причина богат човек, той би ни посъветвал следното:

„Престанете да разрушавате страната си посредством либерални експерименти и социално инженерство. Погледнете в собствената си стопанска история и ще видите, че сте имали немалко години на възход. Помнете, че от разрухата най-напред се облагодетелстват мародерите. Които, както по всичко личи, са ви се качили на главата. Опитайте да ги махнете или поне да ги натикате в дупките откъдето са излезли. Ако се наложи, променете конституцията и въведете ценз за влизане в политическия елит. Преди всичко образователен, тъй като там сте направо за оплакване. Не позволявайте на този елит да се отклонява от типичните за вас национални и религиозни ценности. Започнете активно да създавате и подпомагате средната класа. Дайте шанс на дребния производител и семейството като икономическа единица.

Ама не на семейство Велчеви. Те са тръгнали по пътя на голямата глобализация и по тази причина ще минат и заминат. Даже няма да си ги спомняте. Все още имате шанс. Желая ви успех!“

Удивителното в този въображаем монолог на типичния консерватор е това, че отделни изречения от него присъствуват в програмите на почти всички опозиционни партии. В идеята на ГЕРБ за създаването на икономически и информационни клъстери. В проекта ДСБ за национално автономна и силна демокрация, дори в програмната привързаност на АТАКА към националните ценности. А вероятно и в програмите на други субекти от десния спектър.

Горчивата истина е, че всички те не успяха и вероятно няма да успеят да интегрират тези идеи в една бъдеща консервативна платформа. Поради което ще трябва да дойде интегратор отвън. И той вече е почукал на вратата.

При това положение – типичният консерватор би казал следното:

Жалко, как е възможно една толкова пъстра опозиция да позволи социално-политическо инженерство отвън. Нямат ли национално достойнство!

Ето защо в специализираната литература типичният консерватор се определя като прагматичен идеалист. При това богат.
А ние тук – като либерални материалисти. При това бедни.

—————————————————————–
Още по темата: БЪЛГАРСКИЯТ КОНСЕРВАТИЗЪМ -
НА ГОЛА ПОЛЯНА И НА ОБРАНО ЛОЗЕ

МАЖОРИТАРНОТО ПРОДУХВАНЕ НА СИСТЕМАТА

Защо всички се нахвърлиха върху плахите предложения на президента Георги Първанов за засилване на мажоритарния елемент в изборното законодателство? Защо умните глави в медийното пространство започнаха да говорят, че парламентът щял да се напълни със случайни хора и подставени лица? Като че ли сега е пълен с аристократи. Защо почнаха да вадят вода от девет кладенеца, само и само да се запази статуквото – как в Англия и Франция имали проблеми с чистия мажоритарен избор? Пък там, където мажоритарното било обуздано в рамките на пропорционалното – проблеми нямало./Германия/.

Всъщност проблем има в България, а не в горепосочените три държави, независимо как избират там своите депутати. Този проблем се нарича – системна и окончателна криза на представителността. А във връзка с продължителната употреба на пропорционалните партийни листи, това е криза на българските партии. Не е ясно защо си мълчим по въпроса – българските партии в този им вид не представляват българския народ. Вече никой не иска да гласува за тях. А тези, които гласуват, го правят за пари.

Може би и поради тази причина Президентът предизвиква подобен дебат. Доколко това е съзнателно или се търси палиативен изход от тежката ситуация – няма как засега да разберем. Трябва обаче да отчетем, че г-н Първанов е опитен апаратчик. Той е наясно как се управлява партия от класическия български тип. Явно е дошъл до извода, че моделът на такова управление стигна до задъдена улица.

Почти всички български партии, вече над 380, не са продукти на идеологии. Те са организации, създадени от външни за тях сили – лобита, групи от бивши или настоящи представители на службите, местни величия, икономически кръгове. В най-добрия случай те са дъщерни предприятия на т.н. големи партии на прехода. По тази причина се управляват като ЕООД-та. Тесен кръг от хора, приближени до вожда или на тези, които му дърпат конците, определят поведението им в политическото пространство. Резултатите са налице. Тук дори не става дума за търговията с гласове. Такива партии нямат никаква политическа стойност, освен ако не станат акционери в националното политическо АД. Оказа се обаче, че бизнес-елитът /каквото и да значи това в България/ се оправя по-добре в материята с покупко-продажбите и дяловите участия.

В този смисъл призивът на Президента за засилване на мажоритарния дух е някакъв опит да се възстанови автентичната идеологическа физиономия на българския партиен живот. Трудна работа, да не кажем невъзможна.

Ако погледнем от този ъгъл, на терена в момента се отличават няколко политически субекта.

БСП – социалдемократическа, със залязващо ляво крило и доста размита физиономия, що се отнася до социално-икономическата политика, да не говорим за външната. Партия на опасните политически компромиси, които са опасни преди всичко за нейната цялостност. С носталгично настроен, смаляващ се електорат, гарниран от неголяма група млади прагматици, които са автори и двигатели на безкрайните компромиси.

АТАКА – националистическа радикална партия със силен ляв уклон, елементи на консервативност и етатизъм. С неголям електорат, който неуместно бива определян като маргинален. Електоратът на партия Атака има голям потенциал за внезапно нарастване по ред причини. Заради своята радикална идеология партията печели от всеки провал на управляващите. Несправедливо обвинявана, че не търси контакти с други партии. С добре изградени структури из страната.

ДПС – лява етническа партия с твърд електорат и по същество корпоративна структура. В голяма степен зависима от лидера си, що се отнася до нейната цялостност.

ДСБ – дясна, либерална партия с твърдо ядро, силно зависима от лидера си, със силен, но твърде „клубен“ интелектуален потенциал. Стеснен електорат, който има потенциал за се разшири до известна степен.

За съжаление това са идеологическите репери на българското парламентарно представителство. В парламента има и други партии, които отдавна са изгубили физиономиите си – като НДСВ, СДС и производни. Картинката е доста рехава и небалансирана – социалисти, които всъщност са социалдемократи, радикални националисти, постоянно етническо присъствие и слаба десница.

В това броене на пилците няма как да минем без ГЕРБ. Която социолозите нареждат на втора, че и на първа позиция в новия парламент. Ама кой вярва на социолозите в днешно време.
ГЕРБ си имат лидер като слънце и той вероятно ще ги изведе на по-предно място. Особено ако партийните физиономии на другите субекти продължат да линеят. Друг е въпросът, че освен лидер, те трябва да изкарат на сергията и някаква програма. Това, което видяхме неотдавна като икономическа платформа беше толкова свъхлиберално, че даже либертиянците си подсмиваха под мустак. Удивителната способност на Б.Борисов да печели избори може да му изиграе лоша шега, ако в най-близко време хората не видят написани няколко ясни послания и ангажименти. Не стига само дежурното „ГЕРБ като дойде на власт, това няма да го допуснем“. „Гаранция-Франция“, казваме в такива случаи.

Тъй че Президентът има основания да се опасява от общия политически баланс на силите в страната. Умерената мажоритарност, която иска да въведе, е някакъв опит за продухване на склерозиралите кръвоносни съдове на политическата система.

Само, че въпросът е в дозата. Първанов прави първи опит с капкомера. Белким всички около масата се навият да си глътнат илача. Ама не се навиват. Достатъчно голям брой мажоритарно избрани депутати, плюс свободна от квоти преференциална партийна листа – това ще обърне с главата надолу политическото статукво. Че кой ще се навие? След двадесет години безпрепятствено лапане. Трябва да са луди, г-н Президент.