ИДИ МИ – ДОЙДИ МИ…

Играта на „иди ми – дойди ми“ при подкрепата на бъдещото правителство е непонятна.
Може би има някакви много сложни съображения, с които ние, обикновените люде, не сме запознати.
Дори да изключим варианта, че малките се назландисват заради позиции и влияние в бъдещото правителство, пак остава един неприятен привкус, че реденето около „Герб“ може да повтори въртенето на коалиционната баница през последните осем години.

Второто неприятно впечатление е свързано пак със стара версия – да нагласяме бъдещото управление, чрез спекулации по медиите и по метода „проба-грешка“. Партиите от дъното на таблицата пробват най-голямата, чрез типично нашенското „А бе, аз да се изпъча, пък да видим какво ще стане“.
И то стана в отговора на Борисов – или безусловна подкрепа, или отиваме на избори.
Това ще е най-добрия вариант за „Герб“, но в същото време най-балканския , че и най-махаленския.

Другия неочакван ефект от цялата тази история, е че Волен Сидеров си изигра картата блестящо. Не заради евентуалните облаги, които ще получи от безусловната си подкрепа за „Герб“. Той явно се цели по-далече и демонстрира класическо европейско поведение – признавам безспорния победител и го подкрепям в името на националния интерес. Ние тука можем да си говорим за „Атака“ каквото ни скимне, но негативния имидж на тази партия бавно и сигурно се променя към по-добро в средите на европейските политици. За което Сидеров работи поне от две години насам.

За съжаление, последното размътване на водата, непосредствено преди да бъде съставено правителството, може да създаде впечатление, че процесите на българската политическа сцена се диктуват не от политиците, а от други играчи. Никой у нас не се съмнява, че тия дни кукловодите яко дърпат конците. Работата е там, че при това дърпане най-високо скачат най-малките. Това, че моя милост има такива опасения е бял кахър. По важното е как изглежда това отстрани. От западна посока, имам предвид. И доколко се връзва с очакванията на Европа за стабилитет и ново начало след проваления преход.

Струва ми се, че малките партии, пък и не само те, трябва да си дадат ясна сметка, че българският народ гласува против статуквото. Не просто срещу тройната коалиция.
И не просто за „Герб“.
Хората изпратиха в дълбока изолация БСП и компания. В което няма нищо лошо, тъй като най-сетне в България трябва да се появи модерна лява партия, вместо групата от либерални опортюнисти, които си внушават, че са социалисти.
В този смисъл „Герб“ и така наречените „малки“ имат огромно мнозинство и отговорност. Тук ДПС не влиза в сметката, тъй като лидерът им окончателно доказа, че този вот, освен етнически е и полусъзнателен. Той се влияе от иширети, салтанати, курбани, ненужни страхове и азиатска кабалистика с бюлетините.
Което ме навежда на мисълта, че е крайно време българската държава да влезе във владение и при тези наши съотечественици.
Чрез Министерство на Движението, Правата и Свободите на Малцинствата – МДПСМ. Както е навсякъде по света.

Ще бъде жалко, ако която и да е от партиите, които заявиха, че се борят против статуквото, направи опит да повтори упражнението на ДПС като политически балансьор.
Нека си дадем сметка, че живеем в България, а не в страната на курбаните, бедствията и авариите.

ВНИМАВАЙТЕ В КАРТИНКАТА

Трябва да внимаваме в картинките, които ни поднася социологията.
Понякога те са измамни.
Не ми е известно през последните 20 години някоя агенция да е останала без работа по изборно време. Това, което ми е известно е, че работят с най-малко една, а всъщност за група от партии едновременно.
Тъй като тези хора са професионалисти /или поне така твърдят/, не вярвам да изпитват големи душевни терзания, когато се наложи да бутнат нечии процент нагоре или надолу. Съобразно обстановката.
Преди евроизборите те не даваха шанс на НДСВ, например, ама се оказа, че едната Меглена Кунева върна царистите в играта. Сега отново има оракули, които твърдят, че хората на Царя няма да влезат. Други ги пускат с малко над 4 процента.
Не бих се спрял подробно на движението за стабилност и възход, ако то не беше един от многото нископроцентови играчи в предстоящите избори.
Какво ще се случи у нас след 5 юли – в голяма степен зависи именно от партиите с малките проценти.
…

…
Ако този път най-сетне се замислим, преди да пуснем бюлетината, би трябвало да го направим сериозно и наистина.
Вместо да се подаваме на внушенията от телевизиите, които, повярвайте ми, работят под такъв натиск, че ви е бедна фантазията.
Този натиск – финансов и политически – има две основни цели.
Първо – да затвърди лъжливата представа, че в България има нормален политически процес, който протича в рамките ляво-център-дясно. Това, разбира се, не е така и всички го усещаме.
Второ – да размие максимално програмните приоритети на партиите и да сведе дебатите до половинминутни изказвания, които да доведат избирателя до състояние на пълна обърканост. За да гласува не с разума си, а през личностни симпатии и съобразно общия пропаганден шум. Що се отнася до нивото на този шум, всички знаем, че е свързано с шумоленето на едни пачки, за които няма да разберем нищо, въпреки усилията на Сметната палата.
Горепосочените първо и второ водят до ГЛАВНАТА ЗАДАЧА – да се внуши на хората, че тези избори не са нищо особено, а поредните. Че тези избори не са решителни за скъсване с проваленото статукво на прехода. Провалено, по данни от ЕС, ЕК, ОЛАФ, „Гардиън“ „Ню Йорк Таймс“, „Файненшъл таймс“ и който се сетите още.

Но нека започнем отначало.
На политическия ландшафт в България е пълна каша. Старите партии до такава степен „еволюираха“, че самите те не знаят къде са. Всъщност знаят – те са там, където има пари.
Най-напред трябва да се съгласим, че на практика у нас не съществува значима лява партия. Политическата баба БСП отдавна е забравила заветите на Димитър Благоев – Дядото.
В класическата БКП винаги е имало неколцина богати и интелигентни хора, които са се посвещавали на левите идеи именно по идейни съображения. Днес нейната наследница упорито си изгражда икономически елит от средите на анонимни функционери /да не кажа никому неизвестни слуги/, между които изпъкват няколко яркооткрояващи се цървуланковци. Това е много жалко, тъй като в нашата история левицата е дала плеяда гиганти на духа. Не знам откъде трябва да започна, но спокойно мога да завърша с Никола Йонков Вапцаров.

За така наречената десница изобщо не ми се говори. То не беше антикомунизъм, то не беше християндемокрация, че неолиберализъм, че либертиянство… Че като се върна Яне Янев от Англия и донесе модната „консервативно-реформистка“ идея, наблюдаваме как Синята коалиция взе да го удря и на консерватизъм. Май множко им дойдоха 8 години в опозиция и са решили, че е време да управляват. При това с „Герб“, тъй като без тях той нямал полезен ход.
Аз лично съм виждал тъмносин гербер само веднъж. Оказа се, че като потопиш обикновен гербер в мастило, той става син. Което си е някакъв вид интоксикация за бедното растение, ако питате мен. Ама нейсе…
Хората на Костов хем негодуват срещу комунистическата манипулация „БойКостов“, хем изпитват някакъв вътрешен трепет.
Хем отричат, че синият гуру седи зад Бойко, хем повтарят, че Бойко не можел без същия този гуру. Ами определете се, бе господа – седите ли зад Борисов или напротив.
Ченгеджийска партия ли е „Герб“ или масово движение на народните маси.
Аз разбирам хамлетизацията на Синята коалиция. Искат да влезат в новата фирма, ама по терлици. При това в стаята на главния счетоводител, ако е възможно. Мечти, мечти…

Сега да погледнем към либералния център в България. Където няма да видим нищо. Тъй като по нашите географски ширини това понятие не съществува. Ние тука му викаме – „и тако, и вако“, а като стане напечено употребяваме „или-или“, а пък напоследък – „или-били“.
НДСВ се опитаха да играят тази игра известно време, в резултат на което се сцепиха на два пъти.
С по-голям успех там години наред се пласира ДПС, тъй като Доган е майстор на иширетите в стил „и тако, и вако“. И заради факта, че никой у нас не обясни разбираемо – що е туй ДПС.
Ако отворите който и да е учебник по политически науки и разгледате стандартите за политическа партия, ще видите, че ДПС всъщност не е партия. Това е крайнолява организация, обременена с тежки исторически, етнически и религиозни комплекси, които рецидивират. Ако въобще ги възприемем като партия, това е партия на селската беднота, управлявана от местни кланове, чиито конци се дърпат от един политически феодал. За каква либерално-центристка формация можем да говорим там, където липсва какъвто и да е вътрешнопартиен диалог. Той изцяло е заместен от спорадичните монолози на Ахмед Доган. Впрочем, за да бъдем докрай честни, нека кажем, че явлението „Доган“, съвсем не е самотно на хоризонта. Характеропатите в нашия политически живот, които се имат за лидери, не са един и двама.
Но защо ДПС и БСП са така неразделни, въпреки възродителния процес?
Не е толкова сложно. Столетницата на този етап не може да си позволи силно ляво крило. От няма и къде – ДПС играе тази роля. Засега.
Влиянието на ДПС ще влезе в нормални граници, когато вместо заклинания, нашата държава посмее да си направи едно Министерство на Движението, Правата и Свободите на малцинствата – МДПСМ. И дотук.

Може и да съм ви доскучал с гореописаното, но се опитвам да докажа колко са важни политическите играчи с малките проценти.
Между тях са тези, които предлагат нова конституция и референдуми със законодателна сила, тоест пряка демокрация – РЗС и Атака.
Между тях са тези, които изкарват напред прагматичния вот от типа „Работя за теб, гласувам за теб“ – Лидер.
Между тях са набедените за аутсайдери от партията на „Зелените“, които се опитват да ни внушат, че има пряка връзка между чистотата на природата и чистотата в отношенията между хората. А не е ли така?

Не правя реклама на малките партии, тъй като въобще не си падам по партиите.
Но не дотам – да не усетя, че съдбата на тази с най-големите проценти е, видите ли, свързана с доверието към нископроцентните. Това са партиите на другите идеи. Някои от тях твърде спорни – ама нови.
А това, което стои между тях и „Герб“, е известно. То е стара бира.

…

МЕДИИ И БЛОГЪРИ ПРЕДУПРЕЖДАВАХА, АМА КОЙ ДА СЛУША

Неизвестна албанска групировка пое днес отговорност за нападението срещу мисията на ЕС в Косово, извършено на 14 ноември, и предупреди за възможни атаки срещу сръбското малцинство.
Това съобщи радио „Дойче веле“.
Непознатата досега групировка, която се представя под името „Армия на Република Косово – АРК“, изпрати заплашителни електронни писма до властите, медиите и международни организации в Косово.
Организацията предупреждава за „удари с всичка сила“ заради плана на ООН за Косово, който беше приет вчера на заседание на Съвета за сигурност и се отнася до реконфигурацията на мисията на ООН – ЮНМИК и разполагането на тази на ЕС – ЕУЛЕКС.
„Ако планът на ООН не бъде изтеглен, ще ударим с пълна сила. Няма да има сигурност за сърбите, които живеят в Косово“, пише в имейла на АРК, в който организацията твърди също, че ще „отсече главите на сърбите и ще ги изпрати на сръбските политици“.
Групировката заплашва да взриви ЕУЛЕКС, ако тя остане неутрална спрямо статута на Косово. Отправя се предупреждение също, че в такъв случай ще бъде започнат „нов конфликт, не само в Косово“.
Говорителят на косовската полиция Ветон Елшани заяви пред ДПА в Прищина, че групировката АРК не е известна, но заплахите й се разглеждат много сериозно и се разследват от агенти, отговарящи за борбата с тероризма.
Трима германци, за които се твърди, че са агенти на германското разузнаване, бяха арестувани във връзка с нападението, при което взривно устройство бе хвърлено в двора на сградата, където се помещава мисията на ЕС. Очаква се те да бъдат освободени днес заради липса на доказателства.
…
КОСОВСКИЯТ ДЮШ-ЕШ
27 февруари 2008 at 5:18 pm

Нашите медии някак свенливо подхождат към въпроса. Наблягат повече на чувството за справедливост. Няма съмнение, че всеки народ има право на самоопределение – баските, кюрдите, фламандците, осетинците, ирландците, че и изстрадалия народ на Квебек в далечна Канада, който се гърчи в тежко робство с 4 хиляди долара средна заплата, при това канадски.

Случаят с Косово, обаче според САЩ, бил уникален. Да, уникален е, защото, за разлика от гореспоменатите етнически обособени общности, косоварите всъщност са албанци. Като вземем предвид, че планът “Ахтисаари” категорично забранява на бъдещо независимо Косово да се присъединява към Албания, излиза, че скоро ще имаме на Балканите две албански държави. Освен ако и македонските албанци не решат нещо. Тогава ще станат три.

Нашите държавници са доста разкрачени по въпроса, като изключим Соломон Паси, който осъди БСП за нейната мекушавост и призова бурно и ведната да признаем Косово. Не стана ясно дали изразява становището на НДСВ или просто синята кръв на този атлант е кипнала в жажда да извърти едно арнаутско хоро на жълтите плочки. Като виден стратег Паси вероятно провижда онова недалечно бъдеще, когато евроатлантическото ни отечество ще се възсъедини с някакви остатъчни Македонии и Северозападни покрайнини. Тези неосъзнати блянове трябва да разглеждаме по-скоро в аспекта на политическия фройдизъм. И заради факта, че самият Ахмед Доган, лидер на повечето мюсюлмани у нас, предпазливо мълчи. Докато Паси така се е разбързал, че ако това бързане не е спонсорирано, може да се говори за своеобразна “еакуляция прекокс” в дипломацията.
Не е задължително да се солидаризираме с онези, които определят случая като изключително опасен прецедент и твърдят, че той е елемент от по-голям план – влошаване на отношенията вътре в ЕС и постепенната дезинтеграция на европейското пространство. Но в тези разсъждения има логика, ако погледнем на Косово през лупата на икомическите реалности. В тази ”държава” 75 процента от приходите в бюджета идват от митнически сборове. Икономиката, ако въобще я има, не е помръднала от времето на Милошевич. Безработицата, по различни оценки, е между 40 и 60 процента. Дори да оставим настрани разработките на сръбските спецслужби, които и досега третират Хашим Тачи като крупен наркотрафикант, не можем да не си дадем сметка, че Косово е отправна точка на международната търговия с наркотици, крадени коли и хора. Бихме могли да пренебрегнем и позицията на руския представител в НАТО Дмитрий Рогозин, който нарече независимостта на Косово “сенчеста” и извоювана с парите от наркотици, щедро раздавани в обмен на международна легитимност.

КОЙТО НЕ ПИШЕ – ПЕЧЕЛИ

публикуван текст – в. „Класа“, 10.10.2007

Краят на отминалата гореща седмица бе увенчан със закачлива фльонга, вързана връз червен фенер
Президентът Георги Първанов, Миглена Тачева – министър на правосъдието, главният прокурор Борис Велчев, Румен Петков, посланикът на САЩ у нас Джон Байърли и други гости от България и чужбина дискутираха по темата „Трафикът на жени – правни и институционални механизми за противодействие“ в НДК
Асоциацията „Общество и ценности” за два месеца събрала 3,200 подписа на граждани, против легализирането на проституцията в България
Както ще стане ясно от посочените по-долу цифри, за същите два месеца, по груби изчисления, официално наблюдаваните проститутки у нас са направили 300 хиляди свирки, и то ако са „принуждавани” да вършат това само веднъж дневно.
През юни Румен Петков каза в парламента: „България не е дестинация за детски секс-туризъм“.
Фамозните изказвания на нашите силови министри по повод проституцията станаха легендарни. Петков вероятно не е имал предвид, че някакви бледни евроюноши идват у нас да търсят секс, а точно обратното – че сме станали дестинация за дърти евроалкохолици, на които се предлагат деца. Такава ще да му е била мисълта, като гледаме какво пише за България Джесика Болтън в списание „Пийпъл“:
„Семействата, дошли да почиват в този идиличен край, наблюдават пияните англичани с отвращение. Тези последните се чукат необезпокоявани по улиците, плажовете и в басейните. Наемат проститутки, някои от които са само на 14, за скромната сума от 10 лева…. Според скорошно проучване британците са най-недисциплинираните туристи в Европа. По този повод „Пийпъл“ предприе разследване по Южното Черноморие. Този регион е придобил прякора „Фаликари“, като прословутия гръцки остров, станал синоним на разгула“.
През 2003 година тогавашния вътрешен министър Петканов също се произнесе много особено по въпроса. Той каза, че да се напише закон за проституцията било най-лесната работа – „Аз мога да го направя за 24 часа. Но трябва да знам държавата и обществото кой вариант искат – да се легализира, или да се забрани проституцията“.
Прочие – досежно исканията на държавата, министрите са твърде наясно. В прибирането на паричната маса те нямат стигане. Ако не са автомобилните табели, ще е трикратното увеличение на винетките, ако случайно не увеличат тока, ще вдигнат парното, ако и това не даде бърз резултат, идва ред на торентите. Затова пък по отношение на проституцията у нас отдавна се е възцарил някакъв своеобразен фискален свян.
Тогавашният вътрешен министър Петканов каза, че и обществото не знае какво иска – забрана или легализация. Може би първия всенароден референдум трябва да се проведе именно по темата за курвите. Ще получим интересни резултати и фантастична електорална активност.
Но въпросът „Забрана или легализация?“ не е отправен към широките народни маси. Отпреди десет години, когато за пръв път го повдигна Доган, той си звучи като постоянна оферта към сутеньорите и техните башове /босове/. Законодателните усилия /а всъщност липсата на такива/ много напомнят битовите сценки, в които ежедневно попадаме, при среща с катаджиите. Започва едно оглеждане на винетки и многозначително почукване с химикалката по кочана с актовете. Следва познатия на всички въпрос: „Ами сега какво ще правим? Ще пишем ли…?“
Та и нашите законотворци вече три петилетки почукват по кочана и питат – да пишем или да не пишем, да легализираме или да забраняваме? А пък ние обикновените граждани си знаем, че катаджия който не пише – получава. Тези дето пишат – лапат мухите. Най-много някой ден да станат писатели.
А писането е трудна работа. Особено, когато по официални данни в България има между 4 и 5 хиляди проститутки. Да, ама неофициалните са малко по-други. Според тях близо 50 хиляди нашенки гастролират в Европа, като повече от половината периодично се връщат, но не за да си почиват. Съществува и т.н. сезонен контингент, който се активизира през лятото. А в наши дни и през зимата. Тъй че вече сме, така да се каже, демисезон.
Говори се, че само в т.н. широк център на София има над 150 апартамента за вип-услуги, извън официалните салони за релакс, масаж и шикозните клубове за „джентълмени“. В тези, последните, цените за различните услуги започват от 500 лева и могат да стигнат до няколко хиляди. При това положение, да седнеш да пишеш закон за проституцията , не само не е джентълменско, ами направо могат да ти посочат изхода. Леталният.
Тъй, че господа управляващи, що ви трябва точно сега да го повдигате този деликатен въпрос. Тя, всичката Мара втасала, че се… легализирала.