ПАК ВЛИЗАМЕ В ПРЕДИЗБОРЕН МЕНЗИС

Щеше да е по-възпитано да кажа „предизборен цикъл“, ама то си е мензис.
От медийните котенца и по-дърти котки отново започват да изтичат спекулации и социологии.
Пак – кой с кого?
Пак – турците къде да гласуват и да гласуват ли въобще.
Пак – президента Първанов май искал президентска република.
А пък той пак отрича.
Пак – кой ще мине бариерата и кой да забрави за „кифтетата“.
Същата история.
И нито дума по същество – за кого и защо да гласуваме.
И тъй като от лятото на минала година нищо не е мръднало и на йота, позволявам си да предположа, че няма да мръдне, за да не остане никакво време за промяна на статуквото.
И цялата дружина пак да мине метър.
…
Следват текстове от юни и юли 2008 година:

СТИГА СТЕ ГО УСУКВАЛИ!

МАЖОРИТАРНОТО ПРОДУХВАНЕ НА СИСТЕМАТА

ПАК ЩЕ НАВИВАТ БУРМИТЕ НА ПРЕДСТАВИТЕЛНАТА ДЕМОКРАЦИЯ

ДЕСЕТИ НОЕМВРИ – СМЕСЕНИ ЧУВСТВА

По причина, че не усетих около Десети ноември някакви бурни празници във връзка с демокрацията, и моя милост като други бродещи из мрежата, попаднах на старата и всъщност хубава песен на Асен Гаргов „Развод ми дай, развод ми дай“.
Не ли време да си припомним този текст – най-успешния хит на промяната.

„Стоим със теб на кръгла маса
в едно квартално кафене -
ти член на Партията наша,
а аз на СДС.
Но не в това е днес проблема
и моят повод за развод -
аз просто вече нямам време -
остана ми половин живот.

Припев:
Развод ми дай, развод ми дай
и повече не ме мъчи.
Вземи панелите, трабанта,
но въздухът ми остави.
Развод ми дай, развод ми дай
и повече не ме мъчи.
Вземи панелите, трабанта,
но въздухът ми остави.

Кокетна си сега, флиртуваш
и искаш брака да спасим,
но аз си зная колко струваш
под тази маска и без грим.
Познавам всяка твоя дума,
характера ти зъл и див
и мисля, че е цяло чудо
как в този брак останах жив.

Въпреки, че не си спомням по онова време Асен Гаргов да е карал трабант, не мога да не призная, че това е най-искрената песен на прехода. В нея няма нито един лозунг.
Рекламните изречения на демокрацията: „Времето е наше“ и „Кой не скача е червен“ отдавна са забравени, но преди това станаха предмет на злобни майтапи, включително от устата на Слави Трифонов, също като тях осъден на забвение.
Каква ирония на съдбата. Времето е наше – забравено. Развод ми дай – RELOADED.
Това е така, защото будалите на прехода вече не щат да скачат, ама продължават да се развеждат. По законите на соцреализма и каноните на шаячната правда. Както и във връзка с онзи член за „имуществото, придобито по време на брака“.
Колко много години и колко малко промени.
Сега като си мисля – в онези славни времена, освен тъмносини и тъмночервени – трябва да сме били и големи дилетанти.

Още по темата: Демокрацията на дилетантите

ДИВАЩИНА

С цялото ми съчувствие и отвращение от това, което се случи с главния редактор на „Фрог нюз“, няма как да не си спомня за поредицата от диващини, сполетели и други хора, които търсят и знаят истината.

А истината е, че у нас съществува паралелна власт, която раздава „правосъдие“, в случаите когато официалната не може да си го позволи. Тъй като е принудена да се движи в рамките на формалната демокрация.

Диваците в случая са не онези четирима маскирани последни дупки на кавала, пребили Огнян Стефанов – малоумни слуги, които се водят някъде на трудов договор.

Истинските диваци живеят в джунглата на властта и упражняват ритуалите на фасадната демокрация.
Те в последните години до такава степен се изпедепцаха в размазването на действителността, че започнаха да менкат европейските призиви за промяна в съдебната система срещу арести във футболното съдийство.

Те продължават да се преструват, все едно не разбират белите хора, които от години им повтарят, че канибализма не е присъщ на човека.

Хората, търсещи и работещи с истината, са принудени да играят техните първобитни танци, накичени с примитивните висулки на класифицираната информация, спецслужбите и парламентарните плямпачи.

Цялата фантасмагория около сайта „Опасните“ – президентските любовници и класифицираните данни, уж изнесени от ДАНС, Сертов, Алексей Петров, Татяна Дончева и компания – всичко това е поредния племенен ритуал, който подменя действителността с криви огледалца и евтини дрънкулки.

Може би ще намерим горчивата истина там, където разследващият журналист е настъпил поредния мазен кокал, който си е заплюл някой от модерните неандерталци на днешна България.

Няма да се учудя ако опитът за убийство се окаже поредното маркиране на територии, поредното показно препикаване на нашите си вътрешни дворове.

Искрено се надявам да не е така.
Но нека не се заблуждаваме – сред нас живее племе канибали, което се храни с хора от четвъртата власт.

Това, всъщност, е петата власт в България.
Тази глутница е всеядна и никоя власт не е застрахована от внезапните набези на диващината.

ПАК ЩЕ НАВИВАТ БУРМИТЕ НА ПРЕДСТАВИТЕЛНАТА ДЕМОКРАЦИЯ

Ами тя, демокрацията, ако не е представителна, не е никаква демокрация. Понятието „представителна демокрация“ е тавтология. Самата дума демокрация има малко неудобно за някои видни дейци значение. Демокрация означава народовластие, власт на народа. Това е точния превод, с извинение – от старогръцки, от новогръцки, че и от американски.

Срещата при президента Георги Първанов, която той самият обяви за максимално представителна, не доведе до конкретни резултати. То се очакваше.

Още във встъпителното си слово Президентът даде тон за потягане на гайките. Става дума за пренавиването и евентуалната подмяна на ръждясалите крепежни елементи на онова, което у нас наричаме демокрация.

А у нас демокрация няма. Има някакво съмнително държавно управление с тежки елементи на партокрация /власт на партиите/, клептокрация /власт на крадците/ и наченки на олигархия, с която първите две се опитват да си измият ръцете.

По тази причина президентът прави плах опит да промени статуквото, белким заприличаме на управляема държава. Чрез избирателната система. Благородни намерения, за които повечето от нас дълбоко му съчувстваме..

Първо, защото виждаме, че самият той не знае какво точно иска да постигне. Или обратното – той много добре знае, пък ние не се усещаме.

Смешните спекулации, че искал да си вдига рейтинга с оглед някаква бъдеща суперпрезидентска партия, ала „Единая Россия“, са плод на анемични фантазии. У нас путинския модел не може да се въведе по един милион причини. С това управляващите са наясно. Поради което прекопираха от този модел само плоския данък. Уж да създадат някаква „upper middle class“ – средна класа и тук-таме богаташи. Ама забравиха, че в Русия държавата прибира под различни форми от 72 до 85% от печалбите на т.н олигарси. Част от печалбите раздава на пенсионерите, инвалидите от войната и социално слабите. Въпреки официално обявения плосък данък. Тези, които не са навити на такъв „плосък данък“ отиват в СИЗО /Следственый изолятор/ „Матросская тишина“.

У нас това вече не може да стане. Уви. Кой крал-крал и кой таковал-таковал.
Тъй, че президентът Първанов вероятно прави опит на законодателно ниво да спаси положението. Ама хем иска да спаси положението, хем иска да спаси партиите.

Цитат:
„Държа да уточня, че не говоря за чиста мажоритарна система… Говорим за смесена система с преобладаване на пропорционалното, със застъпване на мажоритарното начало в степен, отговаряща на идеите на реформата, на очакванията на обществото. Казано иначе, избирателната система да запази своя пропорционален характер, гарантиращ водещата роля и отговорност на партиите.“

А като спаси партиите, тоест когато ги остави да работят в удобното за тях статукво, всъщност ще спаси и техните спонсори.

Тъй, че истинския, неизречен дебат в президенството, е този за съдбата на партиите. Да ги има ли такива, каквито ни се представят вече 20 години, или не.

Г-н Първанов до такава степен се е загрижил за партийното строителство, че във встъпителното си слово отхвърля дори идеята за преподреждане на партийните листи от избирателя:
„Освен това, не аз трябва да се грижа за проблемите на партийните централи, но преференциалните листи ще пренесат състезанието вътре в самите партии, което неминуемо ще доведе до изострянето на напрежението и конфликтите вътре в партиите. Тогава няма да се получи така необходимият сблъсък на идеи за политиката, за управлението.“

Естествено е , като президент на всички българи, г-н Първанов да милее и за крехката душевност на партийните лидери. Да не би някой от тези топмодели на народната любов да излезе в пенсия, недай боже, да влезе в депресия.

Ама когато става дума за решителни избори и референдум, все ми се чини, че народните маси имат предимство. Те искат силен мажоритарен дух в изборите и преференциална партийна листа без прагове. Така наричаните от нашата „висша“ класа „обикновени хора“ – в 80% са си плюли в устата. Сякаш са прочели дебелите книги за демокрацията. Където пише следното за мажоритарното гласуване:

„… Парламентарният избор е с тенденция да се превърне в правителствен избор. Правителственият екип-победител обикновено може да се позове на стабилното парламентарно мнозинство на своята партия. От друга страна избирателят е улеснен да поиска отговорност от правителството при следващите избори, защото при ясни мажоритарни отношения могат ясно да бъдат разграничени политическите успехи и провали, и евентуални обвинения не могат да бъдат насочени към коалиционните партньори.“
/Валдемар Бесон/Готхард Яспер, Моделът на модерната демокрация. Основни елементи на свободното държавно устройство, Бон 1990/

На всички ни е ясно, че мажоритарната система също има своите недостатъци. Но нима пропорционалната няма? Нима последният известен педофил не влезе в парламента през пропорционалната врътка?

Дебатът за изборната система като технология е безмислен. Всички сме наясно, че за двадесетина години апаратните плъхове така се ошлайфаха, че могат да превърнат всяка полумажоритарна система в полупропорционална и обратното.

Във встъпителното си слово Президентът предложи някаква подобна и удобна за манипулиране смесица от идеи:
„Когато се включи мажоритарен компонент, избирателят ще разполага, образно казано, с две менюта – едното на партиите и второто на личностите. Гласовете, подадени за отделните партии, може да не се губят, да съществува връзка между двата избора. Гласовете на всяка партия да се определят според сумата на гласовете, подадени за пропорционалния избор и за мажоритарните кандидати. Има такива системи, такива техники.“

Ако г-н Първанов се надява с такива „менюта“ и „системи“ да вдигне електоралната активност, това си е негово мнение.

Народът много се надява това да не е поредната димна завеса. Хората не искат първо, второ и трето. Не искат първо да духат супата, пък после ще видим.

Те се надяват да гласуват за обикновената тройка с гарнитура – ляво, дясно, център и полагащите се към тях политзеленчуци. Освен това, настояват, този път, сами да си въртят тройката върху скарата и машата да е в техните ръце. Докато това, което е на скарата хубаво се препече. Докато хубаво му окапе мазнината натрупана по време на „прехода“.

На въздух, на открито, на барбекю, ако щете…
А не във ведомствената столова, където готвачите не се виждат.
Тъй, че – главният готвач да му мисли.
Защото веднага след дискусията, проф. Драгомир Драганов каза по телевизията: „Време има достатъчно. Те, партииите да се разберат какво искат и да го дадат на нас, експертите. Ние за един месец ще го подготвим.“

Което означава, че невидимите готвачи във ведомствената столова вече са нагорещили тиганите. Старата супа е претоплена, а зеленчуците, които трябва да минат за основно, са измити и подредени.

ДЕМОКРАЦИЯТА НА ДИЛЕТАНТИТЕ

Упражненията с демокрацията в България стигнаха своя апогей. Оттук нататък – няма накъде. Понятието се е превърнало в мантра, с която нашите “елити” вече 18 години облъчват населението. Клишето “демокрация” беше взето на въоръжение веднага след 10 ноември, разпечатано в безброй екземпляри и с него се накичиха партии, движения, вестници, да не говорим са десетките фондацийки и “институти”, които тогава връзваха гащи с парите на Джордж Сорос, а днес необезпокоявани паразитират върху нашите данъци. Никой от тях, междувременно, не обясни, че в пряк превод тази дума означава народовластие, тоест – власт на народа. За онова време изглежда звучеше твърде “комунистически”.

По-късно, когато демократичният преход се прояви като чисто криминален и беше определен като такъв и от Европа, нашите управници започнаха да се упражняват върху една фраза на Уйнстън Чърчил. Той бил казал, че демокрацията може би не е най-добрия начин за управление, но по-добър не бил измислен. Този неточен цитат е, може би, първият ярък пример за това как българските “елити” впрегнаха демокрацията в циганската каруца на “преходния” хайдутлук. Всъщност Чърчил е казал следното: „It has been said that democracy is the worst form of government except all the others that have been tried.“. Заявлението е направено през 1947 година пред Камарата на общините и преводът звучи така:

„Никой не твърди, че демокрацията е съвършена или премъдра. Всъщност се казва, че тя е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали форми, опитвани някога.“

Но афористичния стил и дълбокия хумор на английския държавник явно не са по силите на нашите властници. Техните възможности стигат дотам да сглобят някакъв що-годе цитат, които трябва да ни внуши следното: А бе щом Чърчил го е казал – това е положението. Ние ще я караме както си знаем, пък вие ще търпите.

А това, което иска да ни внуши сър Уинстън, се съдържа в първата част на изявлението му. Той казва, че не бива да възприемаме демокрацията като универсален пенкилер. Тя нито е “премъдра” от самосебе си, нито е “съвършена”. Ако преведем това с езика на модерните термини – демокрацията е само дънната платка на общественото устройство. И децата знаят, че компютърът не работи само с тази платка, а му трябват още - бърз процесор, рам-памет, твърд диск и разбира се модерен софтуеър. Но тъй като не съм убеден, че нашите лидери могат успешно да минат теста “Това го знае всяко хлапе”, ще добавя и едно популярно сравнение. Господата трябва да знаят, че за да се движи колата, освен едното голо шаси, й трябват, като минимум, надежден двигател и внятен шофьор. Демокрацията е необходимо условие, но не е достатъчно.

Да започнем, прочие, от шофьорите. Бегъл поглед върху срамната история на “прехода” показва че няма друг период в българската летопис, при който за толкова кратко време в управлението да нахлуват толкова много дилетанти.

Ако се върнем далеч назад в турското робство /например чрез трудовете на Иван Хаджийски/ ще видим, че бъдещата капиталистическа класа на България се е формирала близо 1 век от средите на така нареченото еснафско съсловие. Неговата цехова, а и кланово-семейна затвореност, въвежда и устоява десетилетия наред железни правила. Чиракът чиракува минимум три години преди въобще да си въобрази, че може да стане калфа. Калфата работи за своя майстор седем години, преди да посмее да попита за свой собствен дюкян. В повечето случаи чака майсторите да го посочат. Избирането на нов майстор и вписването му в кондиките е тест, които няма да е по силите на днешия “истаблишмънт”. Поради това, че се провежда абсолютно прозрачно, пред погледа на всички майстори от населеното място. Няма редене на листи и тайно гласуване. Майсторите питат за всичко – от уменията в занаята до личния живот. Питат за всичко и пред всички. Чак тогава ставаш майстор – ако Те решат. Тоест ако реши експертното общество. А посвещаването ти в този ранг става със съгласието на даскала и попа – тоест в присъствието на тогавашното гражданското общество.

Най-успешните представители на тази прослойка година преди Освобождението фактически държат монопола върху обличането на армията в Османската империя. От техните среди се раждат глобални магнати като Евлоги и Христо Георгиеви, които не просто търгуват, а снабдяват цели държави и осигуряват логистиката на цели армии.

Първото нахлуване на дилетанти в управлението на България става в периода след 9 септември 1944 година. Въпреки че сред комунистическия елит има и видни интелектуалци, все пак връх вземат представителите на т.н. “шаячна правда”. Но ако изключим тежката идеологическа анамнеза, комунистическите управници бързо се усещат, че не могат нищо друго, освен “да управляват”. София бива възстановена след войната за не повече от 3-4 години и то със силите на все още “буржоазните” инженери. По онова време /до 1947-48 г./ са вдигнати от руините близо 3000 жилищни и индустриални сгради. Разбира се – успоредно върви и “партийната” работа, която изпраща десетки буржоазни експерти в Белене. И тяхното заместване със съветски специалисти. Кадрите на Сталин, които въпреки зловещия афоризъм на своя вожд “Няма човек – няма проблем”, превърнаха Русия в индустриална страна и грозна военна сила. Колкото и да ни е терсене, ние и до ден днешен ползваме инфраструктурата на тоталитаризма. От енергийните системи до язовирите, от Аспарухов мост до виадуктите и тунелите на Витиня, тоест всичко онова, което не посмяхме да разрушим.

Бъдещите историци доста ще си поблъскат главите около последвалия период – прехода към демокрация. Най-напред върху въпроса - защо още в първите години автентичните дисиденти и наследниците на буржоазна България бяха изолирани от политическия живот? Защо старите фамилии /с малки изключения/ останаха извън Народното събрание и изпълнителната власт? Защо експертния и професионален потенциал на страната бива държан години наред далеч от кормилото на държавата?

Впрочем първосигналния отговор е даден отдавна. Той звучи приблизително така – комунистическата номенклатура и ДС превърнаха своята политическа власт в икономическа. Те се внедриха навсякъде и не позволиха на автентичните демократи да оглавят управлението. Логичен отговор, но уви неизчерпателен. Тъй като поражда други, по тежки въпроси.

Като следващите няколко. Ако вездесъщата и всемогъща ДС дърпа конците на всичко и всички, защо позволи на сцената да излязат ръководители от втори и трети ешелон на бай Тошовото управление? Та нали последния, най-прецизен филтър беше в техни ръце. Защо позволи създаването и просперитета на етническа партия, която в организационен план е явно по-силна от нейната собствена? Защо допусна и продължава да допуска “смесени” бизнес бракове между децата на комунистите и техните противници? Впрочем и ДС, и КГБ и МИ-5 и ЦРУ са консервативни структури. Тяхната задача е да поддържат статуквото със средствата на конспирацията. Никъде в света и никога в историята спецслужбите не режат клона, на който седят. Те са майстори на превратите, а не на революциите.

Ако приемем определението, че революцията е антисистемен подход към общественото устройство, то трябва да се съгласим, че след 10 ноември у нас ние направихме точно това. А още по-точно – революция на дилетантите.

Всяка революцията по правило бива последвана от системни действия и мерки /често репресивни/ за установяване на новото статукво. Работата е там, че дилетантите, на които се падна честта да въведат демокрацията в България, май не бяха наясно по въпроса. Тези дейци в интервюта по медиите сами си признаха, че след падането на Тодор Живков въобще не са знаели какво да правят. Но това е малката беда. Осемнадесет години след десети ноември, огромното мнозинство от българския народ е убедено, че те все още не знаят какво да правят.

Липсата на системен подход при решаването на основните проблеми пред държавата може да бъде илюстриран със стотици примери. Но най-яркия от тях, е, че през тези години нито веднъж не беше огласен що годе ясен план за развитието на страната, в която и да е област. Да не говорим за дългосрочно планиране. А за икономическа, военна или друга доктрина само можем да мечтаем.

Несистемното мислене и свързаните с това действия “на парче” или в името на още един мандат започнаха с така нареченото връщане на земята в реални граници. В Чехия това стана чрез акциониране, включително и на кооперативната собственост. Там инфраструктурата /напоителни системи, механизация, сграден фонд/ бяха запазени. У нас възстановяването само на инфраструктурата за напояване ще ни струва по груби изчисления около 4 милиарда лева. Връщането на земята стана чрез остарели и нечетливи нотариални актове, включително някакви крепостни актове от турското робство, а на някои места чрез, забележете, свидетели. В резултат на което видни роби на труда по Черноморието се оказаха собственици на плажове и дюни, където техните деди са гледали домати по спомени на “свидетели”.

Едва ли е необходимо да се спираме подробно на комичната “либерална” изцепка на Филип Димитров: “Да хвърлим всичко в ръцете на пазара”. Последвана от друг премиерски вопъл – “За бога, братя, не купувайте”. Или на внезапната “свобода” дадена на общините по Черноморието. В резултат на което върху перлите на крайбрежието набързо беше спретнат най-големия дисниленд на чалгата и циганската проституция. Ами безпринципното ни поведение по време на войната в Югославия? Ами небалансираното и, меко казано, странно отношение към Русия? Още от времето когато русофилите се кълняха във вечна дружба и припяваха “Хей,славяне!”, а русофобите-евроатлантици им шиткаха “Нефтохим”. Именно “шиткаха”, защото да продадеш най-голямата рафинерия на Балканите за 180 млн. долара си е шиткане…

Но нашата задача тук не е да изброяваме общоизвестни малоумни действия на различните “преходни” правителства, нито да осветяваме бакиите на отделни, националноизвестни крадци и опортюнисти. По-добре е да направим опит за анализ на онзи “ремикс” на демокрацията, който политическата класа се опитва да ни пуска като стара плоча вече 18 години.

Първата характерна черта на нашето “развитие” през този период беше, че демокрацията започна да се гради отгоре. Така наречените народни низини бяха обявени за комунистически. Започна формирането на някаква абсолютно неуместна за нашите условия “политическа класа”. По технически причини тя бе сформирана в атмосфера на безпринципна съглашателство. Дори опитната “столетница” успя да излъчи за този “национален отбор” не друг, а Андрей Луканов – по същество маргинална фигура от обкръжението на Живков, отличаваща се с това, че има връзка с руските газовици. Дори да приемем, че Луканов е съборил Тато /истинската причина е далеч по-на изток от “Латинка”/, той бе известен във върхушката на БКП повече като технократ и полиглот. Нежели като стратег и държавник.

Кипящата от страсти демократична опозиция вкара в националния политически отбор невероятна сбирщина. Първата и работа,обаче, беше да елиминира автентичните дисиденти. Няколко години по-късно се оттеглиха /или ги оттеглиха/ научните и културни дейци, маса интелектуалци се изнесоха зад граница. Постепенно потънаха в забвение или починаха автентичните водачи на партии отпреди 9 септември, които бяха развеждани известно време като мечки в този панаир на демокрацията.

Останаха ураджий-среднисти, полуписатели, никому неизвестни адвокати, сервитьори, някакви журналисти, разпопени попове и други неясни фигури, които дълги години се титуловаха дисиденти. По-късно стана ясно, че в България повечето истински противници на режима са елиминирани – по един или друг начин, но доста ефективно. Стана ясно също така, че онези, които се кичеха с такива биографии всъщност са “дисидентствали” слушайки “Битълс”, купувайки дънки от “Кореком” и чрез участията си в гей-купони на горепосочените неизвестни адвокати. Нейзвестни на широката общественост, но добре известни и следователно зависими от Шесто.

Именно тези, последните, дълги години си лакираха ноктите и си показваха вратовръзките из парламента и правителството. В резултат на което неотдавна пресата ни информира за следното:

Брутният външен дълг на България в края на ноември 2007 г. надмина 26 милиарда евро, което се равнява на 91,8% от брутния ни вътрешен продукт (БВП). Това сочи информация, публикувана от Българска народна банка (БНБ). Увеличението в заемите на страната ни от чужбина е с 6,1 милиарда евро, в сравнение с края на 2006 г. Тогава стойността им е била 20,1 милиарда евро или 80,1% от БВП. Ръстът на дълга на годишна база възлиза на 30,5%. Дългосрочните задължения в стуктурата на заемите са в размер на 17,7 милиарда евро и представляват 67,3% от тях. Краткосрочните задължения пък са за 8,6 милиарда евро или 32,7% от всички заеми./ http://www.class.bg/view.php?id=8782 /

Министерството на финансите постоянно ни внушава, че държавния и държавно гарантиран дълг бил под 9 милиарда евро, като че ли това е страшно успокоително, особено след като всички прекрасно знаем, че външната задлъжнялост на страната при ужасния диктатор Тодор Живков беше под 9 милиарда ДОЛАРА. И в обстановка, когато само оръжейната индустрия вкарваше в бюджеда 3-4 милиарда годишно.

Не е задължително да си спец по икономическа история, за да си дадеш сметка, че такова плашещо финансово несъответствие не сме имали въобще в многовековната история на България. Но не това е най-страшното. По грозна е многогодишната тенденция да се внушава на народа, че всичко това е така, защото е такова статуквото на демокрацията. Че “политическата класа” е нещо отделно и нейните действия са неразбираеми за простолюдието. Че тя е нещо отделно от гражданското и експертното общество.

Крайно време е да секне продължителното мълчание на активните и богати хора в страната. На всички ни стана ясно защо те мълчат години наред. Известно ни е, че некадърните, страхливите и алчните се управляват най-лесно. Но богатите и влиятелните трябва да си дадат сметка, че само с дърпане на конци не става. Трябва да си дадат сметка, че този бездарен куклен театър има конкретен цифров резултат. Той се получава като се разделят 26 милиарда и нещо на 6 милиона и нещо. Тогава ще им стане ясно, че живеят и богатеят сред един народ потънал до гуша в дългове. Народ, който ще свива все повече собствените им пазари.

Увъртанията, че световната финансова криза ще мине през комшиите, тъй като “господ е българин” са празни приказки от дилетанти за дилетанти.

Сигурен съм, че в България има поне 1000 души, които отлично знаят какво ще стане. Не съм сигурен, обаче, дали знаят на какво са способни некадърниците по време на криза.