БЕЗМИСЛЕНИ ТУРНИРИ

 

Отдавна не гледам „Сблъсък“.

От мига, в който осъзнах, че когато го гледам, почти нищо не чувам.

Авторите на това предаване или не могат да го овладеят, или се съзнателно го водят към онази степен на хаос, която да превърне сблъсъка на идеи в обикновена тв мазня – поредното кудкудякане по нашите телевизии.

В хаоса на поредния „Сблъсък“ беше въвлечен и моя приятел Румен Леонидов.

Той със сетни сили се опитваше да овладее неовладяемото.

Впрочем, хаосът и неговото овладяване се обозначава с понятието ентропия.

Може би поради тази причина темата на предаването беше дъвканата и предъвкана инсталация на Давид Черни – „Ентропа“. Където България е изобразена като поредица от така наречените турски тоалетни, а всъщност селски кенефи.

Но в „Сблъсък“ си бяха поставили и „свръхзадача“ – да изяснят въпроса с националното ни достойнство. Тези от Европа/Ентропа уважават ли ни, или напротив? Ще ни се извинят ли, или… „да препашем остра сабя, знаме да развеем“.Голям майтап.

Впрочем, Румен Леонидов се опита да обясни що е туй цивилизован национализъм, ала думите му потънаха като глас в кудкудякаща пустиня.

 Но нека помислим – защо е цялата тази дандания.

Кой всъщност е Давид Черни? Изкушавам се да цитирам Владимир Путин: „Дайте да ги видим тези дисиденти – адреси, явки, имена.“

Черни е художник-инсталатор, относително известен със своите провокации. В Чехия се прочува когато боядисва в розово един съветски танк и поставя върху него огромен кукиш.

Така той протестира срещу съветската агресия от 1968 година. Само че 23 години по-късно, с извинение…

За разлика от великия Ян Палах, който се самозапали по онова време пред очите на съветските офицери, Давид Черни протестира една година след като истинските руски танкове са се изтеглили от Чехословакия.

И тъй като вече няма върху кого да упражнява своя провокативен стил, Черни се насочва към една от националните светини на чехите – Свети Вацлав. Срещу прочутия паметник на Вацлавския площад през 1999 г. той инсталира светията яхнал умрял кон.

 Пошлостите с националните светини продължават през 2002 г. с проекта му да сложи върху сградата на Националния театър огромна златна фигура на онанист, пародирайки надписа „Народът за себе си“ – поставен още в 19 век, когато с подписка по цяла Чехия хората събират средства за да си построят народен театър. Замисълът на това велико остроумие е да се появи на бял свят точно преди приемането на Чехия в ЕС.

 Черни не изпуска и другия ключов политически момент – чешкото председателство на ЕС, когато се прочува с инсталацията „Ентропа“.

 Някои умни глави в България побързаха да обявят Давид Черни за световна фигура в концептуалното изкуство. По-полека, господа от Пловдив. Обърнете се назад към близкото си минало и ще видите, че сред вас имаше един концептуалист, който е на светлинни години пред елементарните внушения на чешкия си колега. Казва се Кольо Карамфилов. В творчеството на Кольо се очертават само две слабости – първо, че не е чужденец и второ, а всъщност първо, че не е евреин.

Малкият Давид от Чехия е твърде малък до фигури като Джаспър Джоунс, да не говорим за Деймиън Хьорст. Прашката му дори не може да докосне тези великани. Но те са удобни за имитаторски постижения в „инсталациите“. През 2005 г. Черни прави именно това като поставя полуразголена фигура на Саддам Хюсеин в аквариум с формалдехид. Фигурата на бившия диктатор е изобразена с болезнено вързани ръце и крака. Работата е представена като някакво уж намигване към световноизвестната, и струваща 20 милиона лири, инсталация на Деймиън Хьорст, със заглавие, което приканва зрителя да мисли когато гледа. Инсталацията се казва „ The Physical Impossibility of Death in the Mind of Someone Living“ – в буквален превод – „Физическата Невъзможност на Смъртта в Съзнанието на Някой, който Живее“. 

А препарираният Саддам на Черни от 2005 година е проста регистрация на факта, че една година по-рано иракския диктатор беше хванат от американците и вързан по подобен начин, преди да бъде убит по политически причини, а не вследствие нормален съдебен процес. Което, впрочем, предизвика взрив от възмущение в консервативните среди на световната общественост. Ако си спомняте.

 Аз не съм специалист по концептуално изкуство, но не чак дотам, че да го бъркам с плоскодънните политически изяви.

Изкуството, било то концептуално-инсталационно, ако е изкуство, тръгва по два пътя – към ума и сърцето на зрителя. Свидетелство за това е творчеството на самия Деймиън Хьорст. Неговите творби – „Девствената майка“ и особено разтърсващата „Благотворителност“ – ни показват как този художник, който е може би най-високоплатения концептуалист, прекарва своите творби през сърцето си, а не през банковите сметки. Що се отнася до „Ентропа“, нека нашите пишман националисти да не скачат толкова. Тази нескопосана „инсталация“ обиди не само нас, българите. Вижте само как е представена Италия – футболно игрище, по което безцелно тичат онаниращи футболисти.

Единственият, който се е смял на плоските вицове в творбата на Черни е неговия приятел и бивш премиер на Чехия, Мирек Тополанек. Той явно споделя възгледите на Давид, хеле що се касае до онанизма.Или поне така ми се струва, като гледам папарашките снимки от вилата на Берлускони. Където е видно, че в присъствието на самия Берлускони и група италиански курви, Тополанек бая се е натополчил.

Озаглавих този текст „Безмислени турнири“ заради безмисления „Сблъсък“, в който имаше неудоволствието да участва Румен Леонидов. Тъй като той там не успя да обясни що е туй „цивилизован национализъм“, ще кажа някои от нещата, които съм чул от него по темата.

Всъщност само едно. В основата на неговите убеждения стои следното правило: Любовта към Отечеството трябва да бъде благородно окована в белезниците на културните задръжки.

Тази любов не бива да ни води към шаблонни представи за различните от нас – било по вяра, нация или раса.

Признавам си, че не споделям докрай възгледите на Румен. Но се старая да ги спазвам. Ако не ги спазвам, би трябвало да напиша следния текст, който ви съветвам да забравите, веднага след като го прочетете:

 Давид Черни е типичен представител на еврейската раса и нейната деструктивна роля в световната история.

В творбата си „Ентропа“ той нахално демонстрира откритата си ксенофобия към всички европейски нации, поставяйки себе в ролята на съдник, комуто е позволено да се гаври с техните чувства и национални комплекси.

В умишлената разпокъсаност на Ентропа/Европа лесно могат да се разпознаят древните еврейски ритуали, култове и жестове, чрез които това племе се опитва да докаже своята богопомазаност през вековете.

Единствената що годе интересна работа на Черни е поставена в Северна Каролина, САЩ.

Откъдето вероятно идват парите на автора да се размотава с частния си самолет от Израел до Щатите – другата люлка на световното еврейство.

„Ентропа“ е посредствена творба, но затова пък много ясно изразява страха на Черни и неговите отвъдокеански спонсори от консолидацията и единството на Европейския съюз като глобална икономическа сила.

 Е, те – това е. Толкова се увлякох, че съм готов за „Атака“.

Но когато Румен Леонидов прочете този текст, ще каже:

• А бе, Живко, това не е портрета на типичния евреин. Ти си обрисувал един класически бездарник.

 …

 

САМОДЪРЖЕЦЪТ И МАТРИЦАТА

Има някаква ирония в това, че пиша настоящия текст именно днес (01.12.07), когато в Русия е “ден за размисъл” преди парламентарните избори. Така е, защото в случая няма нужда от прогнози. От доста време там всичко е ясно. За сведение на онези, които проявяват интерес към сибирската мечка, ще кажа, че самите руснаци предпочитат да именуват този ден като “день молчания”. А за най-спечените русофоби се налага да съобщя, че това няма нищо общо с “мълчанието на агнетата”.

Масовият човек в тази огромна страна гласува за “Единая Россия”, но всъщност за Владимир Путин. Това е положението. На всичкото отгоре - гласува с “подавляващо” мнозинство. Не съм сигурен дали думата “подавляващо” не е русизъм и дали няма нещо общо с руската “надавить”. Което означава - “да насмотам”, “да навра в миша дупка”. Иде реч за опозицията, както се досещате.

Но защо руският човек не е такъв, какъвто ни се иска да бъде? Защо не е някакъв е безгрижен либерал, който фриволно подскача по Червения площад, наслаждавайки са на демокрацията? Защо, вместо да обсъжда качествата на отделните партии, той мрачно мълчи и гласува по съветски? Не е задължително да влизаме надълбоко в “загадъчната славянска душа”. Достатъчно е да надникнем в анализите на сериозните западни издания. Като “Лос Анджелиз таймс”, който през март миналата година написа:

“ “Демокрацията”, която Путин на пръв поглед унищожи, не беше истинска, а псевдодемокрация, управлявана от корумпирани и жестоки олигархически кланове. Под тяхно давление и с подкрепата на либералните елити, Елцин през 90-те години фалшифицира изборите, потискаше опозицията и започна кървавата и абсолютно ненужна война в Чечня. При това с поддръжката на Вашингтон. За обикновените руснаци, поддържаната от Запада “демокрация”, означаваше безпомощно да наблюдават как “либералния” елит граби страната и превежда огромни суми в западни банки, в полза на икономиките на други държави.”

Авторът на тези редове е Анатол Лийвен, старши експерт във вашингтонския фонд “Карнеги” (Carnegie Endowment for International Peace) и старши научен сътрудник в “New America Foundation”, тоест трудно може да бъде обвинен в симпатии към Москва. В родината си той може да бъде обявен, в най-лошия случай, за “пацифист”. Подобни оценки пълнят страниците на сериозните издания от Северна Америка до Италия. Това, което става в Русия през последните няколко години буквално разцепи наблюдателите на два лагера – тези, които тотално отричат “путинизма”, като връщане към управление от съветски тип и тези, които се опитват да разберат каква е същността на процесите там. Парадоксалното в случая е, че колкото по-на запад отиваме (“Таймс”, ”Гардиън”, “Ню Йорк Таймс”, “Нейшън”), любопитството се увеличава, за сметка на голото отрицание.

Същността на ставащото в Русия е непонятно и заради пословичния руски мистицизъм. Цяла плеяда от съвременни политолози се опитват да го обяснят именно по този начин. И наистина – има достатъчно аргументи в полза на твърдението, че руския дух е сложно съчетание от азиатщина и европейско мислене. Един от най-изявените и приближени до Путин негови апологети Владислав Сурков в лекция пред актива на “Единая Россия” излага подобни тезиси:

“ За да разберем как ще се развива демокрацията в Русия… трябва да определим архетипните, неотменими свойства на руската политическа култура… уникалната матрица на националния начин на живот, характера, мирогледа…. Забраната да се създават политически партии по регионален, религиозен или професионален признак идва да каже, че те, партиите, трябва не само да разделят избирателите по възгледи и убеждения, но и да ги обединяват около общи ценности. Избирателите - разделени, народът - обединен. Това е принципа на руската многопартийност… Казват, че у нас личността измества институциите. Струва ми се, че в нашата политическа култура самата личност е институция. Далеч не единствената, но най-важната.”

Тези витиевати фрази до голяма степен обясняват защо във въжделенията на имперски настроените евразийци Москва е обявена за пряк наследник на византийската столица Константинопол. Сурков, който минава за един от интелектуалците на политическото инженерство, не случайно говори пред актива на “Единая Россия”. Самият Владимир Путин, оглавявайки изборната листа в пряк текст каза, че от тази партия има какво още да се желае. Под дъжда на собствените им аплодисменти той заяви на “единоросите”, че програмата им е неясна като идеология, че сред тях има “проходимци” и че не е желателно представителите на крупния бизнес, които “безспорно са уважавани хора”, да се бутат в партийните листи.

Като допълнение към тези “забележки” може да се тълкува и прословутото открито писмо на Виктор Черкесов, директор на Федералната служба за контрол на наркотиците, който заставайки в защита на свои служители и “честта на пагона”, написа в прав текст:

“ По онова време се обсъждаше конфлита между “либералите” и “чекистите”. На “чекистите” се вменяваше някакъв реакционен консерватизъм, стремеж за възстановяване на сталинизма и всевластието на “органите”… Но падайки в бездната постсъветското общество се закачи именно на тази “чекистка” кука. И увисна на нея. А на някои им се искаше то да падне на дъното и да се разбие окончателно… В началото на 90-те страната преживя пълномащабна катастрофа. Известно е, че след всяка катастрофа системата, рано или късно, започва да се събира отново около онези свои части, които са успели да съхранят определени системни свойства.”

Коментаторите, които познават извътре Кремъл и неговия пълновластен господар, нееднократно са подчертавали, че Путин не е просто някакъв идеалист. И може би вече си дават сметка, че той подлага Русия на ново системно програмиране.Всички се надяваме, че тази “системност” най-сетне ще престане да арестува хора като Владимир Буковски, не просто защото е дисидент, а защото не пресякъл улицата “как положено”.

ЧЕРНО МОРЕ – МЕЧТИ И РЕАЛНОСТИ

По повод статията на евродепутат г-жа Маруся Любчева, “България най-сетне да се възползува от кръстопътното си положение” , в. “Класа”, 24.10.2007 г.

Няма съмнение, че във функциите на евродепутатите влиза и тази да пропагандират предимствата на ЕС и членството в него. Но това трябва да става и във връзка с, така да се каже, международното положение.

Със статията си във вестник “Класа” г-жа Маруся Любчева рисува евентуалните светли хоризонти пред черноморското икономическо сътрудничество и водещата роля на България в този процес. Щеше да бъде хубаво, ако можеше да стане истина.

Тук впрочем, нямаме основание, да се съмняваме в компетентността на автора, доколкото тя е хабилитиран специалист в областта на полимерите и въглеводородите. Но, тези последните, в наши дни са повече предмет на геополитиката, нежели на органичната химия.

Г-жа Любчева цитира Ангела Меркел и Ханс-Герт Пьотеринг, които още в началото на германското председателство са дали “зелена улица” на черноморското сътрудничество. Уповавайки са на техните заявления, и на това, което в документите на ЕС е определено като “черноморски синергизъм”, г-жа Любчева прави извода, че не друг, а Европа /старата и присъединената/ ще диктува условията в региона и се пита – дали местните “играчи ще могат да подредят пъзела така, че ЕС да привлече към своето предложение интереса на всички страни от региона?”.

Труден въпрос. Че и малко наивен. Не e нужно да се връщаме назад в историята, за да си дадем сметка, че играчи на този терен далеч не са действителните му обитатели. На енергийния форум в Турция през септември т.г. тексаските петролни босове откровено заявиха апетитите си чрез Джийн ван Дайк, президент на VANCO Energy. “Черно море е единственото недокоснато в света – каза той. – Неговият потенциал е феноменален”. През 2006-та бразилската Petroleo Brasileiro SA (PBR) направи смесено предприятие с Турция за разработката на дълбоководни нефтени находища. Самата “Тюрк Петролeри” вече е инвестирала 200 милиона долара в сеизмически изследвания и е готова в следващите години да инвестира още 8 милиарда в нефтодобив от Черно море.

Друг амбициозен проект дойде от неочаквана посока – Казахстан. Президентът Нурсултан Назърбаев неотдавна огласи идеята да бъде прокопан гигантски канал между Каспийско и Черно море, с 1000 км. по-кратък от Волго-Донската система, с обща дължина 650 км. Този проект е от 1936 година, когато е бил разглеждан в Народния комисариат по транспорта на Съветска Русия. Стойността му днес се оценява на около 15 милиарда евро, но това изглежда няма да е проблем, след позитивната оценка, която е получил от Международния конгрес на индустриалците и предприемачите през 2006 година.

През юни тази година, веднага след Балканския енергиен форум, Владимир Путин заяви на Истанбулската среща на държавите от Черноморското икономическо сътрудничество:

“… Балканите и Черноморския регион винаги са били зона на нашите особени интереси… Това е обусловено от ред фактори с исторически, ако щете с етнически и хуманитарен характер”.

Тези думи са дипломатична обвивка на една система от идеи сред руския елит, които не датират от днес. Склонноста към мащабно мислене, която нерядко граничи с мегаломания, в крайна сметка третира нашите земи като гранична зона между “евразийския” и “персийския” субстрати. “Историзмът” в тези категории причислява към “персите” целия Близък изток, както и източното Средиземноморие. И съвсем не е случайно, че Назърбаев вече е дал име на проекта за канал между двете морета – “Евразия”.

На Истамбулската среща бе лансирана идеята Черно море да се “опаше” от стратегически магистрален транспортен пръстен с оглед превръщането му в “ключова контактна зона” между икономиките на Азия и Европа. Тази идея, както и проекта “Южен поток”, бяха посрещнати с особен ентусиазъм не само от преките обитатели на черноморското крайбрежие, но и от страни като Гърция, например. Този ентусиазъм бе събуден повече от понятието “ключова зона между икономиките на Азия и Европа”, отколкото от идеята за “евроинтеграция”.

Ние в България с основание се числим към един от факторите в бъдещия “черноморски синергизъм”, прокламиран от ЕС. Но не трябва да забравяме, че в глобалните геополитически планове на световните играчи, Черно и Каспийско море биват третирани като един общ басейн – суровинен, транспортен, с други думи стратегически важен в глобален мащаб. На септемврийския енергиен форум в Турция неслучайно бяха рециклирани доказателствата за общото геологическо минало на двете акватории. САЩ, Бразилия, Турция, Русия, Казахстан, че и Румъния вече правят конкретни стъпки в практически действия по усвояването на черноморското Елдорадо.

Нашите инициативи в тази посока или ги няма или са забулени с воалите на “класифицираната информация”. Това, което се вижда през завесите, е липса на държавен интерес към стратегически инвестиции в акваторията, за сметка на бурната радост от курортното дело. Нашите стратези май ги влече повече хвърлянето на пари за корвети и хеликоптери. Което вероятно ще ни отреди ролята на пазванти в схемата за правене на пари от Черноморието. Е, и това е нещо, като се има предвид, че в районите на Сочи, Геленджик и Крим вече започна наливането на десетки милиарди в Олимпиадата, инфраструктурата и туризма. Тъй че около 2012 година няма да можем и “стаи да даваме” като хората.