ДОГАН – АРИСТАРХ И КОПЕРНИК НА ЕС

 

„Не е достатъчно да обичаш Съветския съюз. Трябва и да се работи.“

Илф и Петров

 

Изкушавам се да видоизменя гениалната фраза на Илф и Петров, съобразно светлото бъдеще на България в ЕС. Ето така:

„Не е достатъчно да обичаш ЕС. Трябва да се чете Ахмед Доган.“

Докторът на философските науки от с. Пчеларово, Толбухинско /днес Добричко/ в речта си пред своята Национална конференция очерта новата хелиоцентрична система на Европейския съюз. Подобно откритие за устройството на слънчевата система са правили само Коперник, а преди него Аристарх от Самос. В центъра на европейската геополитическа вселена г-н Доган поставя ДПС, Чанаккале и Дарданелите /като последните две представляват различни наименования на една и съща географска локация/. Прочие, иде реч за най-тясното място между Европа и Азия – зона на постоянни конфликти от времената преди Христа до ден днешен. Но за тесните места – по късно, а сега до видим цитата:

 Преди 20 години, за да подчертая значимостта на българо-турските взаимоотношения за демократичната Визия на страните, подхвърлих, че “Пътят на България към Европа минава през Босфора”. Явно съм бил прав.

След 20 години бих искал да добавя, че пътят на ЕС към себе си и към Глобалния свят, минава през Дарданелите и Чанаккале!

Защото в Чанаккале на Дарданелите е заложена новата историческа матрица на новата толерантност и на новата европейска идентичност: това е философията на синтеза на ценностите и културите. И именно тук е ключът и изходът за спасяването на новият глобален мултикултурен свят. …

Защото този проект за развитие на ДПС няма да има политическа значимост само за България. Проектът ДПС е необходим на ЕС и на Визията за неговото развитие. ДПС е необходимост за ЕС, тъй като е единственият работещ модел за балансиране и развитие на колективните права на човека.

 Смея да твърдя, че внимателно наблюдавам процесите на прехода, но не съм забелязал българската икономика да минава през Босфора. По-скоро Босфора мина като вихрушка през България, в резултат на което години наред най-хубавите жени в света се обличаха като кючекчийки.

Не обичам да изпадам в излишна семиотика, но съм провокиран от високия стил на г-н Доган и ще кажа следното. Чанаккале безспорно е най-тясното място между Европа и Азия, но това не дава право на автора да се фиксира върху тесните места. Тъй като по този начин пренася известни поведенчески парадигми /модели/ от турските хамами върху геополитическите визии за региона. Това в грубо еротичен план.

Що се отнася до тесните места в икономиката – авторът е пропуснал да отбележи в своя анализ на прехода, че ДПС чрез Мултигруп, например, нееднократно заставаше на входа и особено на изхода на некои икономически субекти, паднали в поза „партер“, вследствие избухването на демокрацията.

По този повод ще си позволя да цитирам една пословица, вероятно с турски произход, която битува и днес: „Всеки може да пее в хамам“. Тази народна мъдрост иде да ни каже, че всеки, дори да няма необходимите гласови данни, може да пее в турска баня, поради силната акустика на същата.

И тъй като в България медиите отдавна са обсебени /пък и изкупени/ в полза на т.н. „ефект на хамама“, каквото и да смутолеви г-н Доган, то се превръща в класика на прехода. Ето защо авторът е останал на твърдите си позиции, които днес доразвива. Не само пътят на България за ЕС минавал през Босфора, ами пътят на ЕС към Глобалния свят вече минава през Чанаккале. Е, машалла!

Чанаккале е турското име на древния Дарданелия /оттам Дарданели/. В по нови времена мястото става известно с най-големия провал на Уйнстън Чърчил,  чиято идея е да превземе Истамбул, но се спъва на тясното място и дава между 150 и 250 хил. жертви в района на Галиполи. Турската победа се свързва с Кемал Ататюрк, които години по-късно произнася сантиментални и човешки думи за загиналите британци. Тези думи стават пример за толерантност и примирение, в противовес на военния авантюризъм на сър Уйнстън.

Този „сблъсък на цивилизациите“ от 1915 година, когато понятието още не е съществувало, вероятно дава импулс на г-н Доган да обяви Чанаккале за символ някакво взаимодействие между изтока и запада – трагичен пример за излишно кръвопролитие, което европейците все пак трябва да имат наум. Примерът е неудачен . Епопеята на полуостров Галиполи и Дарданелите е оценена като безмислена авантюра на Чърчил от самата британска дипломация. Поражението е резултат от високомерното отношение на една колониална Великобритания към „туземците“, които падат в защита на своите земи като храбри войници. Никой във Великобритания по онова време не гледа на тези територии като на „цивилизация“. Скоро след този конфликт, въпреки победата на Ататюрк, проливите са обявени за международен протекторат.

В съвремения свят „тесните места“ не могат да бъдат третирани с тесногръди представи отпреди един век. Г-н Доган вероятно си дава сметка за това и по тази линия е набъркал в речта си и политиката на Русия в региона. А оттам и въпроса за тръбите и коридорите. Хлъзгава материя, върху която авторът се е упражнил окончателно:

Тежестта на южната ни съседка за Европейския проект е толкова голяма, че нейното включване или не включване в разширителната стратегия, определя ценностния профил и политическият потенциал на ЕС. И ако няма ясно дефинирани отношения на ЕС към Евразия и за двете й знакови страни в лицето на Русия и Турция, опциите на Европейския проект ще бъдат само общ икономически пазар и християнски политически клуб, и нищо повече.

 Тук ще употребя популярния израз – Гледам и не вярвам на ушите си! Това ми прилича на нещо, което неволно е написал Иван Кръстев, но веднага е захвърлил в кошчето. Г-н Доган не просто предполага, а ултимативно заявява, че ЕС е някаква зона на алъш-вериша, по която се размахват кандила и патрахили в компанията на някакви християндемократи. Той твърди, че ЕС ще придобие държавност не във връзка с Лисабонския договор, а след присъединяването на Турция, че и на Русия.

Силни думи, които би трябвало да минат за пророчески. Авторът си представя ЕС като някаква империя от Владивосток до Лондон със столица Москва /Третия Рим/ и административна столица Истамбул . Може и да стане, но Истамбул ще трябва да се направи оборот назад и да върне християнското си име – Константинопол /Втория Рим/.

След като го е ударил на геополитика, да припомня на г-н Доган, че отношенията Русия-Турция изглеждат лесни, само ако ги гледаш на картата. Ама баш евразийците в Русия хич не са лесни. Те разглеждат любимата дестинация на  Доган – Чанъккале като част от т.н. „персийски геополитически субстрат“. А себе си и своите амбиции развиват в рамките на „евразийската плоча“. А пък на турците гледат като на пришълци в персийския „оймиякон“ – много е сложно и означава нещо като генетична прародина-територия. Под „перси“ руските евразийци разбират ирано-иракско-сирийските граждани, но не само във връзка с генеалогията на Александър Сергеевич Пушкин, а дваж повече във връзка с петролните и газови находища.

Що се отнася до жестовете, които си разменят Русия и Турция днес, то е защото тандемът Путин-Медведев предпочита в Кавказкия регион да доминира цивилизования ислям на Турция, вместо законите на шериата. В този смисъл, от гледна точка на Русия, Турция го докарва на нещо като европейска държава. А не заради евтините хотели в Анталия.

Като изключим геополитическите опити и семиотиката, докладът на Ахмед Доган е интересно четиво. Препоръчвам го, защото в прав текст и с прости думи той казва истини за прехода, които няма да намерите така стройно систематизирани и казани „право куме, та в очи“.

Там някъде се крие силата на Сокола. Мога да си представя как са му ръкопляскали онези млади хора от ДПС. И как не могат да преглътнат факта, че рано или късно той ще се оттегли от лидерското място. И какво ще се случи, ако след него дойде някой като Касим Дал.

Ентусиазмът на делегатите стигнал дотам, че след приветственото слово на Станишев, от залата се разнесли възгласи: „Що не те вземем при нас!“.

Което, освен за „тесните места“ ме кара да се замисля – не бях прав, когато обявих ДПС за ляво крило на БСП. Тъкмо напротив – по всичко личи, че ДПС се нуждае от крило – ляво или дясно, няма значение – те ще му го наместят в необходимата посока.

 

 

ДПС ВНИМАТЕЛНО НИ ГЛЕДА СЕИРА

               
Премиерът Борисов не трябва да приема желаното за действително. Плаващите ледове около партия „Герб“, които за вътрешна употреба наричаме плаващо мнозинство, могат да му изиграят лоша шега. Не толкова по отношение на плитките игри, които се въртят в българския парламент, а на много по-високо ниво.
Това, че Тагарински е напуснал РЗС, както и нестабилните отношения в Синята коалиция и съмнителните вътрешни избори в СДС са само подробности от пейзажа. Дайте да погледнем нещата такива каквито са – Мартин Димитров има десетина депутата, половината от които не са твърде щастливи от неговото лидерство. Иван Костов, извън собствената си личност разполага с 4 човека, което го прави относително парламентарно стабилна група. Щеше да бъде още по-стабилен, ако беше сам, разбира се. Доколко Костов и неговата файтонджийска партия може да бъде сигурен съюзник на „Герб“ в трудни моменти е сложен въпрос. Неговият отговор се крие далеч в началото на прехода, в дълбините на матрицата „Луканов“.
Идваме до прословутата монолитност на „Атака“, която е монолитна само в парламента. Но в общопартиен план е разцепена на две. При това не е ясно, коя от двете половини притежава повече възможности – във финансов, организационен и медиен план.
Г-н Борисов няма как да не знае, че европейските политици гледат на безрезервната подкрепа от „Атака“ като на нож с две остриета. Волен Сидеров в последните две-три години се опита да направи много за да промени ксенофобския образ на партията си. Но в Европа или са злопаметни, или имат актуална информация, че фашизоидно-реваншистките тенденции в „Атака“ всеки миг могат да рецедивират. Впрочем дилетантският реваншизъм наскоро взе връх, когато ДСБ и Атака поискаха отстраняването на президента с комичния аргумент „петрол срещу храни“. Те не постигнаха нищо – само гдето извадиха Първанов от фризера и му дадоха прекрасна възможност да демонстрира, че не е случаен играч. А кирливата риза „петрол срещу храни“ старателно се забравя от световната демократична общественост, тъй като по нея – лекетата освен бесепарски, руски и китайски, са също така френски, английски, швейцарски, американски, че и на световния концерн „Волво“, който ако се не лъжа плати солена глоба в размер на милиони долари.
Представете си как изглежда откъм Европа вечният, според Сидеров, тандем Герб-Атака.
Изглежда като комбинация от голяма парламентарна група с неизяснена идеология, състояща се от хора с различни политически възгледи, влезли в парламента единствено чрез харизмата на своя лидер Бойко Борисов. А към нея е залепена една по-малка – „Атака“ – с твърда идеология и кристално ясна позиция по въпроса за малцинствата. Като прибавим към това тоталитарния маниер на Премиера да решава въпросите чрез ръчно управление, картинката няма как да очарова класическия европейски демократ.
Тъй, че на „малките“ в парламента не трябва да се гледа пренебрежително. Някои от тях, като РЗС например, съвсем не са пренебрежимо малки. По простата причина, че формират едно активно и силно подкрепяно от Европа консервативно-реформистко ядро. Което е решило да стигне докрай, за да изтръгне спецслужбите от управлението на държавата. В партия като РЗС трябва да се прибавят, а не да се изваждат консерватори, какъвто твърди че е самият Тагарински.
Излишните движения в сектора център-дясно днес прилича на цирк, но лошото е че в ложата стои Доган и гледа сеир. Със своите 38 депутата и 600 хиляди избиратели, които според него ще отидат до милион. А тези цифри хич не са пренебрежимо малки. Включително в социален аспект. Може би поради тази причина в последните една-две седмици наблюдаваме доста лицеприятни жестове между „Герб“ и ДПС, включително консенсус по бюджета и приемане на техни предложения.
Но нима някой има интерес вечният балансьор ДПС да се върне в оркестъра?
Да, има. Това е БСП, ако случайно сте я забравили.

ИДИ МИ – ДОЙДИ МИ…

Играта на „иди ми – дойди ми“ при подкрепата на бъдещото правителство е непонятна.
Може би има някакви много сложни съображения, с които ние, обикновените люде, не сме запознати.
Дори да изключим варианта, че малките се назландисват заради позиции и влияние в бъдещото правителство, пак остава един неприятен привкус, че реденето около „Герб“ може да повтори въртенето на коалиционната баница през последните осем години.

Второто неприятно впечатление е свързано пак със стара версия – да нагласяме бъдещото управление, чрез спекулации по медиите и по метода „проба-грешка“. Партиите от дъното на таблицата пробват най-голямата, чрез типично нашенското „А бе, аз да се изпъча, пък да видим какво ще стане“.
И то стана в отговора на Борисов – или безусловна подкрепа, или отиваме на избори.
Това ще е най-добрия вариант за „Герб“, но в същото време най-балканския , че и най-махаленския.

Другия неочакван ефект от цялата тази история, е че Волен Сидеров си изигра картата блестящо. Не заради евентуалните облаги, които ще получи от безусловната си подкрепа за „Герб“. Той явно се цели по-далече и демонстрира класическо европейско поведение – признавам безспорния победител и го подкрепям в името на националния интерес. Ние тука можем да си говорим за „Атака“ каквото ни скимне, но негативния имидж на тази партия бавно и сигурно се променя към по-добро в средите на европейските политици. За което Сидеров работи поне от две години насам.

За съжаление, последното размътване на водата, непосредствено преди да бъде съставено правителството, може да създаде впечатление, че процесите на българската политическа сцена се диктуват не от политиците, а от други играчи. Никой у нас не се съмнява, че тия дни кукловодите яко дърпат конците. Работата е там, че при това дърпане най-високо скачат най-малките. Това, че моя милост има такива опасения е бял кахър. По важното е как изглежда това отстрани. От западна посока, имам предвид. И доколко се връзва с очакванията на Европа за стабилитет и ново начало след проваления преход.

Струва ми се, че малките партии, пък и не само те, трябва да си дадат ясна сметка, че българският народ гласува против статуквото. Не просто срещу тройната коалиция.
И не просто за „Герб“.
Хората изпратиха в дълбока изолация БСП и компания. В което няма нищо лошо, тъй като най-сетне в България трябва да се появи модерна лява партия, вместо групата от либерални опортюнисти, които си внушават, че са социалисти.
В този смисъл „Герб“ и така наречените „малки“ имат огромно мнозинство и отговорност. Тук ДПС не влиза в сметката, тъй като лидерът им окончателно доказа, че този вот, освен етнически е и полусъзнателен. Той се влияе от иширети, салтанати, курбани, ненужни страхове и азиатска кабалистика с бюлетините.
Което ме навежда на мисълта, че е крайно време българската държава да влезе във владение и при тези наши съотечественици.
Чрез Министерство на Движението, Правата и Свободите на Малцинствата – МДПСМ. Както е навсякъде по света.

Ще бъде жалко, ако която и да е от партиите, които заявиха, че се борят против статуквото, направи опит да повтори упражнението на ДПС като политически балансьор.
Нека си дадем сметка, че живеем в България, а не в страната на курбаните, бедствията и авариите.

ТЪНКИ СМЕТКИ БЕЗ КРЪЧМАРЯ

Анализаторите няма защо да се тюхкат чак толкова, че като влезели много партии в парламента, положението щяло да стане твърде нестабилно.
Помним стабилни мнозинства, когато си носехме чаршафи при влизане в болница. Когато ни слагаха насила стикери по колите, къщите и магазините.
При които имаше само един мобилен оператор и за да си сложиш телефон в колата, трябваше да извадиш 2000 долара.
Помним стабилни мнозинства, при които вдигаха тока и парното на всеки три месеца и широки коалиции, при които сиренето вечерта е 4 лева, пък на другата сутрин 7.50.
Тъй, че – аман от стабилитет, приемственост и консенсус.
Поради този консенсус хората от Харманли и Свиленград всяка събота са на пазар в Одрин. И поради факта, че там маслините са 2 лева, пък в Харманли – осем.
Във връзка с този стабилитет половин западна България това лято отива в Гърция на море. А половин южна – в Турция.

Тъй, че политоракулите, вместо да тръпнат като плачущи върби, да внесат малко пояснения. По следните въпроси.

Защо им се колебаят прогнозите за „Герб“ – от 27 до 35 процента? Това означава ли, че динамиката при електората на тази партия, може да я доведе и до пълно мнозинство?

Защо са толкова различни прогнозите за разликата между БСП и „Герб“ – от 5-6 до 11 процента? Очаква ли се срив в лявата партия, или напротив – максимална консолидация. Дайте поне някаква тенденция при електората на социалистите, бе господа социолози.

Защо, с изключение на няколкото плахи намека, не си кажат открито, че „Атака“ върви нагоре? Според някои твърде нагоре. А според самите хора от „Атака“ – до втора политическа сила.
Това, което оракулите премълчават се появява като тенденция на други места. В електронни сайтове като Избори 2009 / www.vot2009.com / , където картинката е с главата надолу.

Защо продължават да държат „граничните“ партии – Лидер,НДСВ,РЗС на ръба? Видно е, че поне една от трите ще изскочи нагоре, но по въпроса коя ще е тя – витае мълчалив консенсус.

И защо, в крайна сметка, вместо да ни дадат ясни и открити прогнози, родните анализатори са седнали на една маса с партиите и медиите да сглобяват пишман-коалиции?
Май си правят сметката без кръчмаря. Който ще се изкаже в неделя.
И както върви – ще удари чертата на онези желаещи, които приемат желаното за действителност.
На демокрацията това и е хубавото, че веднъж на 4 години влиза кръчмаря.
Мен ако питате, трябва да влиза по-често.
Този път ще настояваме да се зачеркне от менюто попарата, която ни дробиха през последните 20 години.

ВНИМАВАЙТЕ В КАРТИНКАТА

Трябва да внимаваме в картинките, които ни поднася социологията.
Понякога те са измамни.
Не ми е известно през последните 20 години някоя агенция да е останала без работа по изборно време. Това, което ми е известно е, че работят с най-малко една, а всъщност за група от партии едновременно.
Тъй като тези хора са професионалисти /или поне така твърдят/, не вярвам да изпитват големи душевни терзания, когато се наложи да бутнат нечии процент нагоре или надолу. Съобразно обстановката.
Преди евроизборите те не даваха шанс на НДСВ, например, ама се оказа, че едната Меглена Кунева върна царистите в играта. Сега отново има оракули, които твърдят, че хората на Царя няма да влезат. Други ги пускат с малко над 4 процента.
Не бих се спрял подробно на движението за стабилност и възход, ако то не беше един от многото нископроцентови играчи в предстоящите избори.
Какво ще се случи у нас след 5 юли – в голяма степен зависи именно от партиите с малките проценти.
…

…
Ако този път най-сетне се замислим, преди да пуснем бюлетината, би трябвало да го направим сериозно и наистина.
Вместо да се подаваме на внушенията от телевизиите, които, повярвайте ми, работят под такъв натиск, че ви е бедна фантазията.
Този натиск – финансов и политически – има две основни цели.
Първо – да затвърди лъжливата представа, че в България има нормален политически процес, който протича в рамките ляво-център-дясно. Това, разбира се, не е така и всички го усещаме.
Второ – да размие максимално програмните приоритети на партиите и да сведе дебатите до половинминутни изказвания, които да доведат избирателя до състояние на пълна обърканост. За да гласува не с разума си, а през личностни симпатии и съобразно общия пропаганден шум. Що се отнася до нивото на този шум, всички знаем, че е свързано с шумоленето на едни пачки, за които няма да разберем нищо, въпреки усилията на Сметната палата.
Горепосочените първо и второ водят до ГЛАВНАТА ЗАДАЧА – да се внуши на хората, че тези избори не са нищо особено, а поредните. Че тези избори не са решителни за скъсване с проваленото статукво на прехода. Провалено, по данни от ЕС, ЕК, ОЛАФ, „Гардиън“ „Ню Йорк Таймс“, „Файненшъл таймс“ и който се сетите още.

Но нека започнем отначало.
На политическия ландшафт в България е пълна каша. Старите партии до такава степен „еволюираха“, че самите те не знаят къде са. Всъщност знаят – те са там, където има пари.
Най-напред трябва да се съгласим, че на практика у нас не съществува значима лява партия. Политическата баба БСП отдавна е забравила заветите на Димитър Благоев – Дядото.
В класическата БКП винаги е имало неколцина богати и интелигентни хора, които са се посвещавали на левите идеи именно по идейни съображения. Днес нейната наследница упорито си изгражда икономически елит от средите на анонимни функционери /да не кажа никому неизвестни слуги/, между които изпъкват няколко яркооткрояващи се цървуланковци. Това е много жалко, тъй като в нашата история левицата е дала плеяда гиганти на духа. Не знам откъде трябва да започна, но спокойно мога да завърша с Никола Йонков Вапцаров.

За така наречената десница изобщо не ми се говори. То не беше антикомунизъм, то не беше християндемокрация, че неолиберализъм, че либертиянство… Че като се върна Яне Янев от Англия и донесе модната „консервативно-реформистка“ идея, наблюдаваме как Синята коалиция взе да го удря и на консерватизъм. Май множко им дойдоха 8 години в опозиция и са решили, че е време да управляват. При това с „Герб“, тъй като без тях той нямал полезен ход.
Аз лично съм виждал тъмносин гербер само веднъж. Оказа се, че като потопиш обикновен гербер в мастило, той става син. Което си е някакъв вид интоксикация за бедното растение, ако питате мен. Ама нейсе…
Хората на Костов хем негодуват срещу комунистическата манипулация „БойКостов“, хем изпитват някакъв вътрешен трепет.
Хем отричат, че синият гуру седи зад Бойко, хем повтарят, че Бойко не можел без същия този гуру. Ами определете се, бе господа – седите ли зад Борисов или напротив.
Ченгеджийска партия ли е „Герб“ или масово движение на народните маси.
Аз разбирам хамлетизацията на Синята коалиция. Искат да влезат в новата фирма, ама по терлици. При това в стаята на главния счетоводител, ако е възможно. Мечти, мечти…

Сега да погледнем към либералния център в България. Където няма да видим нищо. Тъй като по нашите географски ширини това понятие не съществува. Ние тука му викаме – „и тако, и вако“, а като стане напечено употребяваме „или-или“, а пък напоследък – „или-били“.
НДСВ се опитаха да играят тази игра известно време, в резултат на което се сцепиха на два пъти.
С по-голям успех там години наред се пласира ДПС, тъй като Доган е майстор на иширетите в стил „и тако, и вако“. И заради факта, че никой у нас не обясни разбираемо – що е туй ДПС.
Ако отворите който и да е учебник по политически науки и разгледате стандартите за политическа партия, ще видите, че ДПС всъщност не е партия. Това е крайнолява организация, обременена с тежки исторически, етнически и религиозни комплекси, които рецидивират. Ако въобще ги възприемем като партия, това е партия на селската беднота, управлявана от местни кланове, чиито конци се дърпат от един политически феодал. За каква либерално-центристка формация можем да говорим там, където липсва какъвто и да е вътрешнопартиен диалог. Той изцяло е заместен от спорадичните монолози на Ахмед Доган. Впрочем, за да бъдем докрай честни, нека кажем, че явлението „Доган“, съвсем не е самотно на хоризонта. Характеропатите в нашия политически живот, които се имат за лидери, не са един и двама.
Но защо ДПС и БСП са така неразделни, въпреки възродителния процес?
Не е толкова сложно. Столетницата на този етап не може да си позволи силно ляво крило. От няма и къде – ДПС играе тази роля. Засега.
Влиянието на ДПС ще влезе в нормални граници, когато вместо заклинания, нашата държава посмее да си направи едно Министерство на Движението, Правата и Свободите на малцинствата – МДПСМ. И дотук.

Може и да съм ви доскучал с гореописаното, но се опитвам да докажа колко са важни политическите играчи с малките проценти.
Между тях са тези, които предлагат нова конституция и референдуми със законодателна сила, тоест пряка демокрация – РЗС и Атака.
Между тях са тези, които изкарват напред прагматичния вот от типа „Работя за теб, гласувам за теб“ – Лидер.
Между тях са набедените за аутсайдери от партията на „Зелените“, които се опитват да ни внушат, че има пряка връзка между чистотата на природата и чистотата в отношенията между хората. А не е ли така?

Не правя реклама на малките партии, тъй като въобще не си падам по партиите.
Но не дотам – да не усетя, че съдбата на тази с най-големите проценти е, видите ли, свързана с доверието към нископроцентните. Това са партиите на другите идеи. Някои от тях твърде спорни – ама нови.
А това, което стои между тях и „Герб“, е известно. То е стара бира.

…