ИДИ МИ – ДОЙДИ МИ…

Играта на „иди ми – дойди ми“ при подкрепата на бъдещото правителство е непонятна.
Може би има някакви много сложни съображения, с които ние, обикновените люде, не сме запознати.
Дори да изключим варианта, че малките се назландисват заради позиции и влияние в бъдещото правителство, пак остава един неприятен привкус, че реденето около „Герб“ може да повтори въртенето на коалиционната баница през последните осем години.

Второто неприятно впечатление е свързано пак със стара версия – да нагласяме бъдещото управление, чрез спекулации по медиите и по метода „проба-грешка“. Партиите от дъното на таблицата пробват най-голямата, чрез типично нашенското „А бе, аз да се изпъча, пък да видим какво ще стане“.
И то стана в отговора на Борисов – или безусловна подкрепа, или отиваме на избори.
Това ще е най-добрия вариант за „Герб“, но в същото време най-балканския , че и най-махаленския.

Другия неочакван ефект от цялата тази история, е че Волен Сидеров си изигра картата блестящо. Не заради евентуалните облаги, които ще получи от безусловната си подкрепа за „Герб“. Той явно се цели по-далече и демонстрира класическо европейско поведение – признавам безспорния победител и го подкрепям в името на националния интерес. Ние тука можем да си говорим за „Атака“ каквото ни скимне, но негативния имидж на тази партия бавно и сигурно се променя към по-добро в средите на европейските политици. За което Сидеров работи поне от две години насам.

За съжаление, последното размътване на водата, непосредствено преди да бъде съставено правителството, може да създаде впечатление, че процесите на българската политическа сцена се диктуват не от политиците, а от други играчи. Никой у нас не се съмнява, че тия дни кукловодите яко дърпат конците. Работата е там, че при това дърпане най-високо скачат най-малките. Това, че моя милост има такива опасения е бял кахър. По важното е как изглежда това отстрани. От западна посока, имам предвид. И доколко се връзва с очакванията на Европа за стабилитет и ново начало след проваления преход.

Струва ми се, че малките партии, пък и не само те, трябва да си дадат ясна сметка, че българският народ гласува против статуквото. Не просто срещу тройната коалиция.
И не просто за „Герб“.
Хората изпратиха в дълбока изолация БСП и компания. В което няма нищо лошо, тъй като най-сетне в България трябва да се появи модерна лява партия, вместо групата от либерални опортюнисти, които си внушават, че са социалисти.
В този смисъл „Герб“ и така наречените „малки“ имат огромно мнозинство и отговорност. Тук ДПС не влиза в сметката, тъй като лидерът им окончателно доказа, че този вот, освен етнически е и полусъзнателен. Той се влияе от иширети, салтанати, курбани, ненужни страхове и азиатска кабалистика с бюлетините.
Което ме навежда на мисълта, че е крайно време българската държава да влезе във владение и при тези наши съотечественици.
Чрез Министерство на Движението, Правата и Свободите на Малцинствата – МДПСМ. Както е навсякъде по света.

Ще бъде жалко, ако която и да е от партиите, които заявиха, че се борят против статуквото, направи опит да повтори упражнението на ДПС като политически балансьор.
Нека си дадем сметка, че живеем в България, а не в страната на курбаните, бедствията и авариите.

ТЪНКИ СМЕТКИ БЕЗ КРЪЧМАРЯ

Анализаторите няма защо да се тюхкат чак толкова, че като влезели много партии в парламента, положението щяло да стане твърде нестабилно.
Помним стабилни мнозинства, когато си носехме чаршафи при влизане в болница. Когато ни слагаха насила стикери по колите, къщите и магазините.
При които имаше само един мобилен оператор и за да си сложиш телефон в колата, трябваше да извадиш 2000 долара.
Помним стабилни мнозинства, при които вдигаха тока и парното на всеки три месеца и широки коалиции, при които сиренето вечерта е 4 лева, пък на другата сутрин 7.50.
Тъй, че – аман от стабилитет, приемственост и консенсус.
Поради този консенсус хората от Харманли и Свиленград всяка събота са на пазар в Одрин. И поради факта, че там маслините са 2 лева, пък в Харманли – осем.
Във връзка с този стабилитет половин западна България това лято отива в Гърция на море. А половин южна – в Турция.

Тъй, че политоракулите, вместо да тръпнат като плачущи върби, да внесат малко пояснения. По следните въпроси.

Защо им се колебаят прогнозите за „Герб“ – от 27 до 35 процента? Това означава ли, че динамиката при електората на тази партия, може да я доведе и до пълно мнозинство?

Защо са толкова различни прогнозите за разликата между БСП и „Герб“ – от 5-6 до 11 процента? Очаква ли се срив в лявата партия, или напротив – максимална консолидация. Дайте поне някаква тенденция при електората на социалистите, бе господа социолози.

Защо, с изключение на няколкото плахи намека, не си кажат открито, че „Атака“ върви нагоре? Според някои твърде нагоре. А според самите хора от „Атака“ – до втора политическа сила.
Това, което оракулите премълчават се появява като тенденция на други места. В електронни сайтове като Избори 2009 / www.vot2009.com / , където картинката е с главата надолу.

Защо продължават да държат „граничните“ партии – Лидер,НДСВ,РЗС на ръба? Видно е, че поне една от трите ще изскочи нагоре, но по въпроса коя ще е тя – витае мълчалив консенсус.

И защо, в крайна сметка, вместо да ни дадат ясни и открити прогнози, родните анализатори са седнали на една маса с партиите и медиите да сглобяват пишман-коалиции?
Май си правят сметката без кръчмаря. Който ще се изкаже в неделя.
И както върви – ще удари чертата на онези желаещи, които приемат желаното за действителност.
На демокрацията това и е хубавото, че веднъж на 4 години влиза кръчмаря.
Мен ако питате, трябва да влиза по-често.
Този път ще настояваме да се зачеркне от менюто попарата, която ни дробиха през последните 20 години.

ВНИМАВАЙТЕ В КАРТИНКАТА

Трябва да внимаваме в картинките, които ни поднася социологията.
Понякога те са измамни.
Не ми е известно през последните 20 години някоя агенция да е останала без работа по изборно време. Това, което ми е известно е, че работят с най-малко една, а всъщност за група от партии едновременно.
Тъй като тези хора са професионалисти /или поне така твърдят/, не вярвам да изпитват големи душевни терзания, когато се наложи да бутнат нечии процент нагоре или надолу. Съобразно обстановката.
Преди евроизборите те не даваха шанс на НДСВ, например, ама се оказа, че едната Меглена Кунева върна царистите в играта. Сега отново има оракули, които твърдят, че хората на Царя няма да влезат. Други ги пускат с малко над 4 процента.
Не бих се спрял подробно на движението за стабилност и възход, ако то не беше един от многото нископроцентови играчи в предстоящите избори.
Какво ще се случи у нас след 5 юли – в голяма степен зависи именно от партиите с малките проценти.
…

…
Ако този път най-сетне се замислим, преди да пуснем бюлетината, би трябвало да го направим сериозно и наистина.
Вместо да се подаваме на внушенията от телевизиите, които, повярвайте ми, работят под такъв натиск, че ви е бедна фантазията.
Този натиск – финансов и политически – има две основни цели.
Първо – да затвърди лъжливата представа, че в България има нормален политически процес, който протича в рамките ляво-център-дясно. Това, разбира се, не е така и всички го усещаме.
Второ – да размие максимално програмните приоритети на партиите и да сведе дебатите до половинминутни изказвания, които да доведат избирателя до състояние на пълна обърканост. За да гласува не с разума си, а през личностни симпатии и съобразно общия пропаганден шум. Що се отнася до нивото на този шум, всички знаем, че е свързано с шумоленето на едни пачки, за които няма да разберем нищо, въпреки усилията на Сметната палата.
Горепосочените първо и второ водят до ГЛАВНАТА ЗАДАЧА – да се внуши на хората, че тези избори не са нищо особено, а поредните. Че тези избори не са решителни за скъсване с проваленото статукво на прехода. Провалено, по данни от ЕС, ЕК, ОЛАФ, „Гардиън“ „Ню Йорк Таймс“, „Файненшъл таймс“ и който се сетите още.

Но нека започнем отначало.
На политическия ландшафт в България е пълна каша. Старите партии до такава степен „еволюираха“, че самите те не знаят къде са. Всъщност знаят – те са там, където има пари.
Най-напред трябва да се съгласим, че на практика у нас не съществува значима лява партия. Политическата баба БСП отдавна е забравила заветите на Димитър Благоев – Дядото.
В класическата БКП винаги е имало неколцина богати и интелигентни хора, които са се посвещавали на левите идеи именно по идейни съображения. Днес нейната наследница упорито си изгражда икономически елит от средите на анонимни функционери /да не кажа никому неизвестни слуги/, между които изпъкват няколко яркооткрояващи се цървуланковци. Това е много жалко, тъй като в нашата история левицата е дала плеяда гиганти на духа. Не знам откъде трябва да започна, но спокойно мога да завърша с Никола Йонков Вапцаров.

За така наречената десница изобщо не ми се говори. То не беше антикомунизъм, то не беше християндемокрация, че неолиберализъм, че либертиянство… Че като се върна Яне Янев от Англия и донесе модната „консервативно-реформистка“ идея, наблюдаваме как Синята коалиция взе да го удря и на консерватизъм. Май множко им дойдоха 8 години в опозиция и са решили, че е време да управляват. При това с „Герб“, тъй като без тях той нямал полезен ход.
Аз лично съм виждал тъмносин гербер само веднъж. Оказа се, че като потопиш обикновен гербер в мастило, той става син. Което си е някакъв вид интоксикация за бедното растение, ако питате мен. Ама нейсе…
Хората на Костов хем негодуват срещу комунистическата манипулация „БойКостов“, хем изпитват някакъв вътрешен трепет.
Хем отричат, че синият гуру седи зад Бойко, хем повтарят, че Бойко не можел без същия този гуру. Ами определете се, бе господа – седите ли зад Борисов или напротив.
Ченгеджийска партия ли е „Герб“ или масово движение на народните маси.
Аз разбирам хамлетизацията на Синята коалиция. Искат да влезат в новата фирма, ама по терлици. При това в стаята на главния счетоводител, ако е възможно. Мечти, мечти…

Сега да погледнем към либералния център в България. Където няма да видим нищо. Тъй като по нашите географски ширини това понятие не съществува. Ние тука му викаме – „и тако, и вако“, а като стане напечено употребяваме „или-или“, а пък напоследък – „или-били“.
НДСВ се опитаха да играят тази игра известно време, в резултат на което се сцепиха на два пъти.
С по-голям успех там години наред се пласира ДПС, тъй като Доган е майстор на иширетите в стил „и тако, и вако“. И заради факта, че никой у нас не обясни разбираемо – що е туй ДПС.
Ако отворите който и да е учебник по политически науки и разгледате стандартите за политическа партия, ще видите, че ДПС всъщност не е партия. Това е крайнолява организация, обременена с тежки исторически, етнически и религиозни комплекси, които рецидивират. Ако въобще ги възприемем като партия, това е партия на селската беднота, управлявана от местни кланове, чиито конци се дърпат от един политически феодал. За каква либерално-центристка формация можем да говорим там, където липсва какъвто и да е вътрешнопартиен диалог. Той изцяло е заместен от спорадичните монолози на Ахмед Доган. Впрочем, за да бъдем докрай честни, нека кажем, че явлението „Доган“, съвсем не е самотно на хоризонта. Характеропатите в нашия политически живот, които се имат за лидери, не са един и двама.
Но защо ДПС и БСП са така неразделни, въпреки възродителния процес?
Не е толкова сложно. Столетницата на този етап не може да си позволи силно ляво крило. От няма и къде – ДПС играе тази роля. Засега.
Влиянието на ДПС ще влезе в нормални граници, когато вместо заклинания, нашата държава посмее да си направи едно Министерство на Движението, Правата и Свободите на малцинствата – МДПСМ. И дотук.

Може и да съм ви доскучал с гореописаното, но се опитвам да докажа колко са важни политическите играчи с малките проценти.
Между тях са тези, които предлагат нова конституция и референдуми със законодателна сила, тоест пряка демокрация – РЗС и Атака.
Между тях са тези, които изкарват напред прагматичния вот от типа „Работя за теб, гласувам за теб“ – Лидер.
Между тях са набедените за аутсайдери от партията на „Зелените“, които се опитват да ни внушат, че има пряка връзка между чистотата на природата и чистотата в отношенията между хората. А не е ли така?

Не правя реклама на малките партии, тъй като въобще не си падам по партиите.
Но не дотам – да не усетя, че съдбата на тази с най-големите проценти е, видите ли, свързана с доверието към нископроцентните. Това са партиите на другите идеи. Някои от тях твърде спорни – ама нови.
А това, което стои между тях и „Герб“, е известно. То е стара бира.

…

Те дават ли си сметка? А ние?

Анархията на либерализма превърна България в безпомощна, силнозависима от външни фактори държава, с реален сектор, който не покрива нуждите на все по-намаляващото население. Бюджетът на страната се крепи върху данъци и акцизи от внос, пенсионните осигуровки на хората, външни помощи и квазиданъчното бреме, което периодично и безконтролно се увеличава за сметка на минималните постъпления от корпоративния сектор.

Традиционни, същностни за страната дейности като селското стопанство и свързаните с него преработващи индустрии на практика са заличени от икономическата физиономия на България и техния дял в добавената стойност на икономиката непрекъснато намалява. През 1998 г. – 18.8%, 2002 г. – 12.5%, 2004 г. – 10.8%, 2007 г. – 9.3%.
Целият сектор е в ръцете на няколко монополни групи прекупвачи, които безконтролно натискат изкупните цени надолу, превръщайки земеделския производител в крепостен селянин, който няма никакъв шанс да излезе на реалния пазар, при непосредствения потребител. Чрез своите ортаци в митническата система, тези хора безнаказано диктуват цените на вътрешния пазар посредством масов контрабанден внос на стоки от първа необходимост и суровини за преработка с ниско качество и изтекъл срок на годност. Те превърнаха България е в най-големия бит-пазар на Европа.

България е страната с най-ниска производителност на труда в ЕС.
В същото време почти няма българин, който да е напуснал страната и да не е намерил мястото си в стопанствата на други страни.
Българинът е дотолкова успешен, че внася ежегодно близо 2 милиарда евро, за да поддържа стандарта на своите роднини и близки останали тук. Управляващите, кой знае защо, се хвалят с това унизително положение на трудовия човек, когото са изгонили от собствената му страна.
Азбучна истина е, че в модерните общества производителността на труда отдавна няма нищо общо с мускулната сила и количеството отработени часове.
Управляващите постоянно натякват на хората за ниската производителност, но винаги забравят примитивната технологична база и безобразния мениджмънт на повечето български предприятия, които те подариха на своите братовчеди. От времето на масовата приватизация, замислена от Луканов, подписана от Виденов и осъществена от Костов, в българската индустрия не е направена нито една съществена крачка за нейното технологично обновяване и усъвършенстване.

Неотдавна беше направен анемичен опит да се докаже, че през 2006 г. ние сме достигнали икономическите показатели на страната от времето на Тодор Живков. Опитът не пожъна особен успех, тъй като стана ясно, че са „изпуснати“ някои съществени показатели като: брутен външен дълг, междуфирмена задлъжнялост, постоянния дефицит в съотношението внос-износ, както и структурата на износа в полза на стоки с ниска добавена стойност, тоест суровини.

На този фон, твърденията, че преходът у нас е приключил, би следвало да се разглеждат като индивидуални идеологически изяви.
По отношение на икономическите и структурните тенденции
в България – ПРЕХОДЪТ НЕ Е ЗАВЪРШИЛ, ТЪЙ КАТО ВЪОБЩЕ НЕ Е ЗАПОЧВАЛ.
Започнало е /и е на път да привърши/ безогледно
разграбване на общонародна собственост, създадена след половин век комунизъм, уравновиловка и принудителен труд на нашите бащи и майки.

Казаното дотук е известно на експертите, макар че една част от тях не го споделят. Особено в публичните си изяви, което може да се обясни с политическите им ангажименти.
Но има още нещо, което витае в обществото – това е комбинацията от страх и срам, която сякаш ни забранява да разсъждаваме върху реалностите – очевидните истини, към които се опитват да ни насочат „черновите“ и докладите на ЕС.
Не политическите оценки, а критиките по отношение на структурно-икономическите статуква са най-тревожните – както в оценката на ОЛАФ, така и в “черновите” на ЕК. Там се говори за схеми и вериги от фирми. В окончателните документи присъствува императивно препоръката да се разплетат мрежи от стопански субекти и зависимости между политиката и бизнеса.
Казва се в прав текст, че моделът, който е избран се е провалил окончателно и е необходимо да се започне всичко отначало.

Радикалните послания на Европа бяха възприети от по-новите политически партии – „Герб“ /Б.Борисов: „Когато ние дойдем на власт, това няма да го позволим“/ и в последно време от РЗС /Янев: „Да рестартираме държавата“/.
В името на истината, обаче, трябва да отбележим, че хората от „Атака“ първи заговориха за ревизия на прехода, за възстановяване на справедливоста и възмездие за виновниците.

Основният политически въпрос днес съдържа в себе си два еднакви по сила подвъпроса.
Първият е насочен към избирателите и трябва да изясни доколко те осъзнават същностните очертания на тази радикална промяна.
Вторият касае дейците от горепосочените политически субекти – те дават ли си сметка срещу какво се изправят и докъде могат да стигнат в изпълнение на радикалните си послания. Защото ще се наложи да стигнат докрай.

Що се отнася до неотложната нужда от генерална промяна в България, този въпрос не стои.
Старият континент има достатъчно глобални и трудни задачи за решаване, свързани с утвърждаването на тази уникална общност – Европейския съюз.
Това са огромни предизвикателства, както за моделирането на междудържавните отношения вътре в съюза, така и по отношение мястото на половинмилиардната общност на световната геополитическа карта.
Европа днес живее в условията на световна финансова криза и провежда новата си инициатива „Източно партньорство“, където трябва да се разсекат няколко гордиеви възела – преди всичко въпроса за Украина.
Много е съмнително, че те ще продължават да дундуркат някаква незначителна икономика, заклещена между Турция, Румъния, несигурните Западни Балкани и управлението на собствените й крадци.
Тезата, че веднъж влезли в ЕС с топ не можеш ни извади, е опасна илюзия.
Генералната промяна в България има само една алтернатива – продължителен престой във фризера. Въпреки, че самият ЕС отрече идеята за „Европа на две скорости“, няма да се учудя ако ни оставят за малко на хладно – да си покараме крадените джипове още едно десетилетие.
Тогава окончателно ще забравим думички като атака, рестарт, герб, че и презареждането.
Тъй като ще ни предстои РЕПРИЕМАНЕ в Европейския съюз.
Заедно с Турция, разбира се.
Което, кой знае защо, ми напомня за един известен роман на Иван Вазов.

КОНСЕРВАТИВНАТА ПЛАТФОРМА – ЕДИН ВЪЗМОЖЕН ИЗХОД

Става дума за опозицията, както се досещате. По-точно – за нейните национални особености. Заради които превъртането на властовата рулетка отдавна наподобява въртене на стара баница – достатъчно раздърпана и нахапана.

За кой ли път сме свидетели как бавно, но сигурно отшумяват призивите за принципно разбирателство по основни национални въпроси, които да консолидират опозиционното говорене, за да стигне то в приличен вид до избирателите.

Това, че тези дето управляват крадат, е отдавна известно. Ама не стига. Хората, които все още гласуват, имат право да знаят – кой за какво се бори на политическата сцена. Вместо това наблюдават дребнави спорове – за ползата от напускането на парламента, кога да излезем на площада и комични призиви за неплащане на данъци. Като че ли в България някой се е засилил да ги плаща – достатъчно е да погледнем анемичния дял на прякото облагане в приходната част на бюджета.

Справедливостта изисква да кажем, че за обща опозиционна платформа пръв заговори лидерът на „Атака“ Волен Сидеров. По-късно се присъединиха „Герб“ и другите от опозицията, но с известни уговорки, както винаги става у нас. Тази нерешителност доведе „Атака“ до характерните за нея импулсивни действия и тя излезе на площада. По принцип – няма лошо. Но се съмнявам, че президентът Първанов ще си го премести от другата страна – кабинета има предвид. За да не му вдигат гюрултия под прозорците.

Първанов, който на пръв поглед демонстрира завидно хладнокървие, всъщност е доста притеснен от политическата картинка в страната. По тази причина се опитва да въведе някаква плаха мажоритарност в изборното законодателство. Усилия, за които всички дълбоко му съчувстваме. А парламентарното представителство си е за оплакване – социалисти, които всъщност са социалдемократи /но и това не е сигурно/, радикални националисти, постоянно етническо присъствие и слаба десница с добър интелектуален потенция, но какво от това. Вън от парламента е партия „Герб“, на която социолозите отреждат второ, че и първо място в бъдещото народно представителство. Ама кой вярва на социолозите в днешно време?

ГЕРБ си имат лидер като слънце и той вероятно ще ги изведе на по-предно място. Особено ако партийните физиономии на НДСВ, СДС и производни продължат да линеят. Друг е въпросът, че освен лидер, те трябва да изкарат на сергията и някаква програма. Това, което видяхме неотдавна като икономическа платформа, беше толкова свъхлиберално, че даже либертиянците си подсмиваха под мустак. Удивителната способност на Борисов да печели избори може да му изиграе лоша шега, ако в най-близко време хората не видят разписани няколко ясни послания и ангажименти. Не стига само дежурното: “ГЕРБ като дойде на власт, това няма да го допуснем”. Гаранция-Франция, казваме в такива случаи.

Миналата седмица Валери Найденов ни поднесе един любопитен текст в „24 часа“, където разсъждаваше върху консерваторите, либералите и фалшивото сирене.

Тук ще цитирам части от това остроумно есе, като се надявам, че не ги вадя от контекста.

„По принцип самото членство на българската десница в ЕНП е едно голямо менте. В тази интегрална европейска организация членуват партии, които се отличават с едно – те са крайно консервативни и имат корени в църквата, предимно католическата… В България обаче консервативната сила е БСП. От СДС, ДСБ и ГЕРБ се очаква тъкмо обратното – радикални либерални реформи. СДС и консерватизма са като огъня и водата.“

Тук ще си позволя някои забележки.

Първо – БСП може и да е била някога консервативна сила, ама доста отдавна. По времето когато Жан Виденов се опитваше да резервира икономиката и особено енергетиката в полза на националния капитал. По тази причина му отрязаха главата с активното участие на либералите от собствената му партия. Друг е въпросът, че за самите консерватори понятие като „ляв консерватизъм“ не съществува, тъй като за тях това означава само едно – комунизъм. Може би поради страха от този именно етикет социалистите вече години наред се опитват да вземат либералния завой и за малко наистина да го вземат с въвеждането на плоския данък. Напоследък им стана ясно, че са се похлъзнали и дават на заден. Но ако бяха наистина консерватори, трябваше да дадат на заден още преди въвеждането му. Вместо това, Сергей Станишев направи една свръхлиберална изцепка – как ще въведе данъка, при това без необлагаем минимум, тъй като той противоречал на самата идеята за плосък данък. Да ама сега ще трябва да се върне чак до 1938 година, когато в САЩ окончателно са изяснили въпроса с необлагаемия минимум:

“За равнище на доход, по-ниско от сумата за съществуване, пределната полезност (на дохода) клони към безкрайност. Следователно получателят само на доход за съществуване има данъчен капацитет (възможности да плаща данък) равен на нула; и всяко посегателство върху неговия доход ще му коства живота.” Fagan, E.D., Recent and Contemporary Theories of Progressive Taxation, Journal of Political Economy, vol. 46, 1938, p.459.

Второ – десните у нас малко пресоляват манджата като се кичат с някакъв двоен медал за заслуги – хем десни, хем консерватори. Нека да сме наясно, че консерватизмът е набор от преди всичко морално-етични принципи за политиката и по тази причина не стои в плоскостта ляво-дясно. През целия период на прехода нашите десни действуваха като ултралиберали, до степен на разпасаност. Като започнем от пасионарното недомислие на Филип Димитров „Да хвърлим всичко в ръцете на пазара!“ и стигнем до такива утилитарни и слабоизвестни истини като, например, необратимото разрушаване на мелиорациите и напоителните системи в България. За чието възстановяване днес, по груби изчисления ще ни трябват 4 милиарда лева.

Трето – Валери Найденов твърди, че Европа очаква от нашите „десни“ да проведат радикални либерални реформи. Доста спорна констатация. По моему те до такава степен ни се нагледаха на либералното реформаторство /и ляво и дясно/, че накрая спряха парите. Както и да обръщаме страниците на „черновите“ и „беловите“ от последния доклад, няма как да не видим, че европейците считат модела на прехода за сбъркан.

Между редовете на всички тези писма и доклади се вижда само една дума и то с големи букви – RESTART.

Що се отнася до оценките за злокачествените сраствания между политическия елит и мафиотизираната бизнес среда, то тук въпросът е далеч по-сериозен. И никакви изказвания на премиера, че „ние още се учим и затова правим грешки“ не предат при това положение.
Ако си представим консерватизма като един мъдър и по тази причина богат човек, той би ни посъветвал следното:

„Престанете да разрушавате страната си посредством либерални експерименти и социално инженерство. Погледнете в собствената си стопанска история и ще видите, че сте имали немалко години на възход. Помнете, че от разрухата най-напред се облагодетелстват мародерите. Които, както по всичко личи, са ви се качили на главата. Опитайте да ги махнете или поне да ги натикате в дупките откъдето са излезли. Ако се наложи, променете конституцията и въведете ценз за влизане в политическия елит. Преди всичко образователен, тъй като там сте направо за оплакване. Не позволявайте на този елит да се отклонява от типичните за вас национални и религиозни ценности. Започнете активно да създавате и подпомагате средната класа. Дайте шанс на дребния производител и семейството като икономическа единица.

Ама не на семейство Велчеви. Те са тръгнали по пътя на голямата глобализация и по тази причина ще минат и заминат. Даже няма да си ги спомняте. Все още имате шанс. Желая ви успех!“

Удивителното в този въображаем монолог на типичния консерватор е това, че отделни изречения от него присъствуват в програмите на почти всички опозиционни партии. В идеята на ГЕРБ за създаването на икономически и информационни клъстери. В проекта ДСБ за национално автономна и силна демокрация, дори в програмната привързаност на АТАКА към националните ценности. А вероятно и в програмите на други субекти от десния спектър.

Горчивата истина е, че всички те не успяха и вероятно няма да успеят да интегрират тези идеи в една бъдеща консервативна платформа. Поради което ще трябва да дойде интегратор отвън. И той вече е почукал на вратата.

При това положение – типичният консерватор би казал следното:

Жалко, как е възможно една толкова пъстра опозиция да позволи социално-политическо инженерство отвън. Нямат ли национално достойнство!

Ето защо в специализираната литература типичният консерватор се определя като прагматичен идеалист. При това богат.
А ние тук – като либерални материалисти. При това бедни.

—————————————————————–
Още по темата: БЪЛГАРСКИЯТ КОНСЕРВАТИЗЪМ -
НА ГОЛА ПОЛЯНА И НА ОБРАНО ЛОЗЕ