Г-н Премиер, приберете си либералчетата в детската стая…

Не се лишавайте от тях, щом са ви толкоз близки на сърцето.
Ама не ги пускайте в стаята за гости /пред медиите/ защото всички виждаме, че напоследък се занимавате единствено със смяна на памперси.

Вълна от недоумение и възмущение заля медиите и мрежата след изявленията на Симеон Дянков по адрес на Българската академия на науките и нейното бъдеще.
Изцепката да се намали наполовина бюджета на БАН ще затвърди образа ни на бананова република в очите на международната научна и интелектуална общност.
А изявлението на г-н Дянков, че в Академията работят „сталинистки старци, които само събират заплати“, не доказва нищо. Освен факта, че в правителството на Б.Борисов работят крайни визионери от сталински тип. Министър Дянков явно споделя тезата, че премахването на нещо, което има проблем, е най-прекия път за решаването на проблема.
Само така можем да си обясним идеята на вицепремиера имуществото на БАН да бъде разпродадено, за да се образува някакъв неясен фонд „Наука“, а фундаменталните изследвания да минат изцяло към университетите.
Тук е мястото да напомним на г-н Дянков, че разпродавайки имуществото и сградите на Академията, той посяга върху волните дарения на личности като Иван Евстатиев Гешов – 120 000 златни лева през 1908 г., както и на още 3 милиона златни лева, дарени на Академията от нейни членове-академици през 1926 г.
Своя принос, включително и финансов, в развитието Българското книжовно дружество /впоследствие БАН/ са направили личности като проф.Марин Дринов, Васил Друмев, Гаврил Кръстевич, княз Александър Първи и още плеяда дейци, чиито паметници почитаме и днес.
А паметникът, който никога няма да се появи в България, е този на юпи-либерала и неговите вредни действия за решаването на финансовите проблеми чрез конюнктурни врътки. Нагледахме се на такива „приноси“ още по времето на царедвореца Милен Велчев.
Българската академия на науките е институция, възникнала преди да се учреди последната българска държава.
Нейната съдба не може да бъде решавана от счетоводители, дори да са доктори по икономика на университета в Мичигън.

Г-н Премиер,
откакто е започнал прехода, България е подложена на систематични либерални експерименти.
Либералчетата, г-н Премиер, са онези хора, които си въобразяват, че държат в джоба на средноскъпите си костюми пенкилера за изваждане на страната от кризата.
Махат едно, слагат друго – и готово.
Ако си спомняте – именно либералчетата разпарчетосаха земята и унищожиха икономиката, след което се заеха да ни въвеждат латиницата. Не сме гласували за промяна на статуквото за да им ядем попарата още веднъж.
Тъй че, приберете ги в детската стая и им обяснете:
Първо – да не лепят етикети върху това, което хората са създали с труда си, независимо по кое време. Тоест да не обявяват с лека ръка научната общност за сталинистка. Обяснете им, че след като махнат БАН защото била комунистическа, ще трябва да махнат яз. Искър, Аспаруховия мост, ТЕЦ Марица-изток и виадуктите на Витиня. Пък да видим после как ще се приберат по родните си дестинации.
Второ – покажете им портрета на първия спонсор на Българското книжовно дружество /БАН/ Иван Гешов.

 

Обяснете им, че когато този човек е плащал за бъдещето на науката в България, националния герой на САЩ е Бъфало Бил – известен единствено с това, че е избил 75 000 бизона и незнайно колко индианци.
Иван Гешов /наследник на банкерите Гешовци/ е ученик в Пловдивското класно училище „Св.св.Кирил и Методи“ при Йоаким Груев, основател на БКД / БАН/ и учител на Тодор Каблешков, Иван Вазов и Константин Стоилов. Завършил е престижните Оуенс Колидж, Университета Виктория и е приет лично от английската кралица, след като  печели националния конкурс за английски правопис на Острова. 

По същото време икономиката на САЩ процъфтява на гърба на няколко милиона роби.

Обяснете на момчетата от детската стая, че в САЩ науката не случайно се развива само в университетите. По времето когато Платон е създал първата Академия на няколко часа път от София, в Америка е имало само два университета – на пуйките и на бизоните.

…

ОЩЕ ПО ТЕМАТА: VIVA ACADEMIA

ИДИ МИ – ДОЙДИ МИ…

Играта на „иди ми – дойди ми“ при подкрепата на бъдещото правителство е непонятна.
Може би има някакви много сложни съображения, с които ние, обикновените люде, не сме запознати.
Дори да изключим варианта, че малките се назландисват заради позиции и влияние в бъдещото правителство, пак остава един неприятен привкус, че реденето около „Герб“ може да повтори въртенето на коалиционната баница през последните осем години.

Второто неприятно впечатление е свързано пак със стара версия – да нагласяме бъдещото управление, чрез спекулации по медиите и по метода „проба-грешка“. Партиите от дъното на таблицата пробват най-голямата, чрез типично нашенското „А бе, аз да се изпъча, пък да видим какво ще стане“.
И то стана в отговора на Борисов – или безусловна подкрепа, или отиваме на избори.
Това ще е най-добрия вариант за „Герб“, но в същото време най-балканския , че и най-махаленския.

Другия неочакван ефект от цялата тази история, е че Волен Сидеров си изигра картата блестящо. Не заради евентуалните облаги, които ще получи от безусловната си подкрепа за „Герб“. Той явно се цели по-далече и демонстрира класическо европейско поведение – признавам безспорния победител и го подкрепям в името на националния интерес. Ние тука можем да си говорим за „Атака“ каквото ни скимне, но негативния имидж на тази партия бавно и сигурно се променя към по-добро в средите на европейските политици. За което Сидеров работи поне от две години насам.

За съжаление, последното размътване на водата, непосредствено преди да бъде съставено правителството, може да създаде впечатление, че процесите на българската политическа сцена се диктуват не от политиците, а от други играчи. Никой у нас не се съмнява, че тия дни кукловодите яко дърпат конците. Работата е там, че при това дърпане най-високо скачат най-малките. Това, че моя милост има такива опасения е бял кахър. По важното е как изглежда това отстрани. От западна посока, имам предвид. И доколко се връзва с очакванията на Европа за стабилитет и ново начало след проваления преход.

Струва ми се, че малките партии, пък и не само те, трябва да си дадат ясна сметка, че българският народ гласува против статуквото. Не просто срещу тройната коалиция.
И не просто за „Герб“.
Хората изпратиха в дълбока изолация БСП и компания. В което няма нищо лошо, тъй като най-сетне в България трябва да се появи модерна лява партия, вместо групата от либерални опортюнисти, които си внушават, че са социалисти.
В този смисъл „Герб“ и така наречените „малки“ имат огромно мнозинство и отговорност. Тук ДПС не влиза в сметката, тъй като лидерът им окончателно доказа, че този вот, освен етнически е и полусъзнателен. Той се влияе от иширети, салтанати, курбани, ненужни страхове и азиатска кабалистика с бюлетините.
Което ме навежда на мисълта, че е крайно време българската държава да влезе във владение и при тези наши съотечественици.
Чрез Министерство на Движението, Правата и Свободите на Малцинствата – МДПСМ. Както е навсякъде по света.

Ще бъде жалко, ако която и да е от партиите, които заявиха, че се борят против статуквото, направи опит да повтори упражнението на ДПС като политически балансьор.
Нека си дадем сметка, че живеем в България, а не в страната на курбаните, бедствията и авариите.

ВНИМАВАЙТЕ В КАРТИНКАТА

Трябва да внимаваме в картинките, които ни поднася социологията.
Понякога те са измамни.
Не ми е известно през последните 20 години някоя агенция да е останала без работа по изборно време. Това, което ми е известно е, че работят с най-малко една, а всъщност за група от партии едновременно.
Тъй като тези хора са професионалисти /или поне така твърдят/, не вярвам да изпитват големи душевни терзания, когато се наложи да бутнат нечии процент нагоре или надолу. Съобразно обстановката.
Преди евроизборите те не даваха шанс на НДСВ, например, ама се оказа, че едната Меглена Кунева върна царистите в играта. Сега отново има оракули, които твърдят, че хората на Царя няма да влезат. Други ги пускат с малко над 4 процента.
Не бих се спрял подробно на движението за стабилност и възход, ако то не беше един от многото нископроцентови играчи в предстоящите избори.
Какво ще се случи у нас след 5 юли – в голяма степен зависи именно от партиите с малките проценти.
…

…
Ако този път най-сетне се замислим, преди да пуснем бюлетината, би трябвало да го направим сериозно и наистина.
Вместо да се подаваме на внушенията от телевизиите, които, повярвайте ми, работят под такъв натиск, че ви е бедна фантазията.
Този натиск – финансов и политически – има две основни цели.
Първо – да затвърди лъжливата представа, че в България има нормален политически процес, който протича в рамките ляво-център-дясно. Това, разбира се, не е така и всички го усещаме.
Второ – да размие максимално програмните приоритети на партиите и да сведе дебатите до половинминутни изказвания, които да доведат избирателя до състояние на пълна обърканост. За да гласува не с разума си, а през личностни симпатии и съобразно общия пропаганден шум. Що се отнася до нивото на този шум, всички знаем, че е свързано с шумоленето на едни пачки, за които няма да разберем нищо, въпреки усилията на Сметната палата.
Горепосочените първо и второ водят до ГЛАВНАТА ЗАДАЧА – да се внуши на хората, че тези избори не са нищо особено, а поредните. Че тези избори не са решителни за скъсване с проваленото статукво на прехода. Провалено, по данни от ЕС, ЕК, ОЛАФ, „Гардиън“ „Ню Йорк Таймс“, „Файненшъл таймс“ и който се сетите още.

Но нека започнем отначало.
На политическия ландшафт в България е пълна каша. Старите партии до такава степен „еволюираха“, че самите те не знаят къде са. Всъщност знаят – те са там, където има пари.
Най-напред трябва да се съгласим, че на практика у нас не съществува значима лява партия. Политическата баба БСП отдавна е забравила заветите на Димитър Благоев – Дядото.
В класическата БКП винаги е имало неколцина богати и интелигентни хора, които са се посвещавали на левите идеи именно по идейни съображения. Днес нейната наследница упорито си изгражда икономически елит от средите на анонимни функционери /да не кажа никому неизвестни слуги/, между които изпъкват няколко яркооткрояващи се цървуланковци. Това е много жалко, тъй като в нашата история левицата е дала плеяда гиганти на духа. Не знам откъде трябва да започна, но спокойно мога да завърша с Никола Йонков Вапцаров.

За така наречената десница изобщо не ми се говори. То не беше антикомунизъм, то не беше християндемокрация, че неолиберализъм, че либертиянство… Че като се върна Яне Янев от Англия и донесе модната „консервативно-реформистка“ идея, наблюдаваме как Синята коалиция взе да го удря и на консерватизъм. Май множко им дойдоха 8 години в опозиция и са решили, че е време да управляват. При това с „Герб“, тъй като без тях той нямал полезен ход.
Аз лично съм виждал тъмносин гербер само веднъж. Оказа се, че като потопиш обикновен гербер в мастило, той става син. Което си е някакъв вид интоксикация за бедното растение, ако питате мен. Ама нейсе…
Хората на Костов хем негодуват срещу комунистическата манипулация „БойКостов“, хем изпитват някакъв вътрешен трепет.
Хем отричат, че синият гуру седи зад Бойко, хем повтарят, че Бойко не можел без същия този гуру. Ами определете се, бе господа – седите ли зад Борисов или напротив.
Ченгеджийска партия ли е „Герб“ или масово движение на народните маси.
Аз разбирам хамлетизацията на Синята коалиция. Искат да влезат в новата фирма, ама по терлици. При това в стаята на главния счетоводител, ако е възможно. Мечти, мечти…

Сега да погледнем към либералния център в България. Където няма да видим нищо. Тъй като по нашите географски ширини това понятие не съществува. Ние тука му викаме – „и тако, и вако“, а като стане напечено употребяваме „или-или“, а пък напоследък – „или-били“.
НДСВ се опитаха да играят тази игра известно време, в резултат на което се сцепиха на два пъти.
С по-голям успех там години наред се пласира ДПС, тъй като Доган е майстор на иширетите в стил „и тако, и вако“. И заради факта, че никой у нас не обясни разбираемо – що е туй ДПС.
Ако отворите който и да е учебник по политически науки и разгледате стандартите за политическа партия, ще видите, че ДПС всъщност не е партия. Това е крайнолява организация, обременена с тежки исторически, етнически и религиозни комплекси, които рецидивират. Ако въобще ги възприемем като партия, това е партия на селската беднота, управлявана от местни кланове, чиито конци се дърпат от един политически феодал. За каква либерално-центристка формация можем да говорим там, където липсва какъвто и да е вътрешнопартиен диалог. Той изцяло е заместен от спорадичните монолози на Ахмед Доган. Впрочем, за да бъдем докрай честни, нека кажем, че явлението „Доган“, съвсем не е самотно на хоризонта. Характеропатите в нашия политически живот, които се имат за лидери, не са един и двама.
Но защо ДПС и БСП са така неразделни, въпреки възродителния процес?
Не е толкова сложно. Столетницата на този етап не може да си позволи силно ляво крило. От няма и къде – ДПС играе тази роля. Засега.
Влиянието на ДПС ще влезе в нормални граници, когато вместо заклинания, нашата държава посмее да си направи едно Министерство на Движението, Правата и Свободите на малцинствата – МДПСМ. И дотук.

Може и да съм ви доскучал с гореописаното, но се опитвам да докажа колко са важни политическите играчи с малките проценти.
Между тях са тези, които предлагат нова конституция и референдуми със законодателна сила, тоест пряка демокрация – РЗС и Атака.
Между тях са тези, които изкарват напред прагматичния вот от типа „Работя за теб, гласувам за теб“ – Лидер.
Между тях са набедените за аутсайдери от партията на „Зелените“, които се опитват да ни внушат, че има пряка връзка между чистотата на природата и чистотата в отношенията между хората. А не е ли така?

Не правя реклама на малките партии, тъй като въобще не си падам по партиите.
Но не дотам – да не усетя, че съдбата на тази с най-големите проценти е, видите ли, свързана с доверието към нископроцентните. Това са партиите на другите идеи. Някои от тях твърде спорни – ама нови.
А това, което стои между тях и „Герб“, е известно. То е стара бира.

…

Те дават ли си сметка? А ние?

Анархията на либерализма превърна България в безпомощна, силнозависима от външни фактори държава, с реален сектор, който не покрива нуждите на все по-намаляващото население. Бюджетът на страната се крепи върху данъци и акцизи от внос, пенсионните осигуровки на хората, външни помощи и квазиданъчното бреме, което периодично и безконтролно се увеличава за сметка на минималните постъпления от корпоративния сектор.

Традиционни, същностни за страната дейности като селското стопанство и свързаните с него преработващи индустрии на практика са заличени от икономическата физиономия на България и техния дял в добавената стойност на икономиката непрекъснато намалява. През 1998 г. – 18.8%, 2002 г. – 12.5%, 2004 г. – 10.8%, 2007 г. – 9.3%.
Целият сектор е в ръцете на няколко монополни групи прекупвачи, които безконтролно натискат изкупните цени надолу, превръщайки земеделския производител в крепостен селянин, който няма никакъв шанс да излезе на реалния пазар, при непосредствения потребител. Чрез своите ортаци в митническата система, тези хора безнаказано диктуват цените на вътрешния пазар посредством масов контрабанден внос на стоки от първа необходимост и суровини за преработка с ниско качество и изтекъл срок на годност. Те превърнаха България е в най-големия бит-пазар на Европа.

България е страната с най-ниска производителност на труда в ЕС.
В същото време почти няма българин, който да е напуснал страната и да не е намерил мястото си в стопанствата на други страни.
Българинът е дотолкова успешен, че внася ежегодно близо 2 милиарда евро, за да поддържа стандарта на своите роднини и близки останали тук. Управляващите, кой знае защо, се хвалят с това унизително положение на трудовия човек, когото са изгонили от собствената му страна.
Азбучна истина е, че в модерните общества производителността на труда отдавна няма нищо общо с мускулната сила и количеството отработени часове.
Управляващите постоянно натякват на хората за ниската производителност, но винаги забравят примитивната технологична база и безобразния мениджмънт на повечето български предприятия, които те подариха на своите братовчеди. От времето на масовата приватизация, замислена от Луканов, подписана от Виденов и осъществена от Костов, в българската индустрия не е направена нито една съществена крачка за нейното технологично обновяване и усъвършенстване.

Неотдавна беше направен анемичен опит да се докаже, че през 2006 г. ние сме достигнали икономическите показатели на страната от времето на Тодор Живков. Опитът не пожъна особен успех, тъй като стана ясно, че са „изпуснати“ някои съществени показатели като: брутен външен дълг, междуфирмена задлъжнялост, постоянния дефицит в съотношението внос-износ, както и структурата на износа в полза на стоки с ниска добавена стойност, тоест суровини.

На този фон, твърденията, че преходът у нас е приключил, би следвало да се разглеждат като индивидуални идеологически изяви.
По отношение на икономическите и структурните тенденции
в България – ПРЕХОДЪТ НЕ Е ЗАВЪРШИЛ, ТЪЙ КАТО ВЪОБЩЕ НЕ Е ЗАПОЧВАЛ.
Започнало е /и е на път да привърши/ безогледно
разграбване на общонародна собственост, създадена след половин век комунизъм, уравновиловка и принудителен труд на нашите бащи и майки.

Казаното дотук е известно на експертите, макар че една част от тях не го споделят. Особено в публичните си изяви, което може да се обясни с политическите им ангажименти.
Но има още нещо, което витае в обществото – това е комбинацията от страх и срам, която сякаш ни забранява да разсъждаваме върху реалностите – очевидните истини, към които се опитват да ни насочат „черновите“ и докладите на ЕС.
Не политическите оценки, а критиките по отношение на структурно-икономическите статуква са най-тревожните – както в оценката на ОЛАФ, така и в “черновите” на ЕК. Там се говори за схеми и вериги от фирми. В окончателните документи присъствува императивно препоръката да се разплетат мрежи от стопански субекти и зависимости между политиката и бизнеса.
Казва се в прав текст, че моделът, който е избран се е провалил окончателно и е необходимо да се започне всичко отначало.

Радикалните послания на Европа бяха възприети от по-новите политически партии – „Герб“ /Б.Борисов: „Когато ние дойдем на власт, това няма да го позволим“/ и в последно време от РЗС /Янев: „Да рестартираме държавата“/.
В името на истината, обаче, трябва да отбележим, че хората от „Атака“ първи заговориха за ревизия на прехода, за възстановяване на справедливоста и възмездие за виновниците.

Основният политически въпрос днес съдържа в себе си два еднакви по сила подвъпроса.
Първият е насочен към избирателите и трябва да изясни доколко те осъзнават същностните очертания на тази радикална промяна.
Вторият касае дейците от горепосочените политически субекти – те дават ли си сметка срещу какво се изправят и докъде могат да стигнат в изпълнение на радикалните си послания. Защото ще се наложи да стигнат докрай.

Що се отнася до неотложната нужда от генерална промяна в България, този въпрос не стои.
Старият континент има достатъчно глобални и трудни задачи за решаване, свързани с утвърждаването на тази уникална общност – Европейския съюз.
Това са огромни предизвикателства, както за моделирането на междудържавните отношения вътре в съюза, така и по отношение мястото на половинмилиардната общност на световната геополитическа карта.
Европа днес живее в условията на световна финансова криза и провежда новата си инициатива „Източно партньорство“, където трябва да се разсекат няколко гордиеви възела – преди всичко въпроса за Украина.
Много е съмнително, че те ще продължават да дундуркат някаква незначителна икономика, заклещена между Турция, Румъния, несигурните Западни Балкани и управлението на собствените й крадци.
Тезата, че веднъж влезли в ЕС с топ не можеш ни извади, е опасна илюзия.
Генералната промяна в България има само една алтернатива – продължителен престой във фризера. Въпреки, че самият ЕС отрече идеята за „Европа на две скорости“, няма да се учудя ако ни оставят за малко на хладно – да си покараме крадените джипове още едно десетилетие.
Тогава окончателно ще забравим думички като атака, рестарт, герб, че и презареждането.
Тъй като ще ни предстои РЕПРИЕМАНЕ в Европейския съюз.
Заедно с Турция, разбира се.
Което, кой знае защо, ми напомня за един известен роман на Иван Вазов.

МАЖОРИТАРНОТО ПРОДУХВАНЕ НА СИСТЕМАТА

Защо всички се нахвърлиха върху плахите предложения на президента Георги Първанов за засилване на мажоритарния елемент в изборното законодателство? Защо умните глави в медийното пространство започнаха да говорят, че парламентът щял да се напълни със случайни хора и подставени лица? Като че ли сега е пълен с аристократи. Защо почнаха да вадят вода от девет кладенеца, само и само да се запази статуквото – как в Англия и Франция имали проблеми с чистия мажоритарен избор? Пък там, където мажоритарното било обуздано в рамките на пропорционалното – проблеми нямало./Германия/.

Всъщност проблем има в България, а не в горепосочените три държави, независимо как избират там своите депутати. Този проблем се нарича – системна и окончателна криза на представителността. А във връзка с продължителната употреба на пропорционалните партийни листи, това е криза на българските партии. Не е ясно защо си мълчим по въпроса – българските партии в този им вид не представляват българския народ. Вече никой не иска да гласува за тях. А тези, които гласуват, го правят за пари.

Може би и поради тази причина Президентът предизвиква подобен дебат. Доколко това е съзнателно или се търси палиативен изход от тежката ситуация – няма как засега да разберем. Трябва обаче да отчетем, че г-н Първанов е опитен апаратчик. Той е наясно как се управлява партия от класическия български тип. Явно е дошъл до извода, че моделът на такова управление стигна до задъдена улица.

Почти всички български партии, вече над 380, не са продукти на идеологии. Те са организации, създадени от външни за тях сили – лобита, групи от бивши или настоящи представители на службите, местни величия, икономически кръгове. В най-добрия случай те са дъщерни предприятия на т.н. големи партии на прехода. По тази причина се управляват като ЕООД-та. Тесен кръг от хора, приближени до вожда или на тези, които му дърпат конците, определят поведението им в политическото пространство. Резултатите са налице. Тук дори не става дума за търговията с гласове. Такива партии нямат никаква политическа стойност, освен ако не станат акционери в националното политическо АД. Оказа се обаче, че бизнес-елитът /каквото и да значи това в България/ се оправя по-добре в материята с покупко-продажбите и дяловите участия.

В този смисъл призивът на Президента за засилване на мажоритарния дух е някакъв опит да се възстанови автентичната идеологическа физиономия на българския партиен живот. Трудна работа, да не кажем невъзможна.

Ако погледнем от този ъгъл, на терена в момента се отличават няколко политически субекта.

БСП – социалдемократическа, със залязващо ляво крило и доста размита физиономия, що се отнася до социално-икономическата политика, да не говорим за външната. Партия на опасните политически компромиси, които са опасни преди всичко за нейната цялостност. С носталгично настроен, смаляващ се електорат, гарниран от неголяма група млади прагматици, които са автори и двигатели на безкрайните компромиси.

АТАКА – националистическа радикална партия със силен ляв уклон, елементи на консервативност и етатизъм. С неголям електорат, който неуместно бива определян като маргинален. Електоратът на партия Атака има голям потенциал за внезапно нарастване по ред причини. Заради своята радикална идеология партията печели от всеки провал на управляващите. Несправедливо обвинявана, че не търси контакти с други партии. С добре изградени структури из страната.

ДПС – лява етническа партия с твърд електорат и по същество корпоративна структура. В голяма степен зависима от лидера си, що се отнася до нейната цялостност.

ДСБ – дясна, либерална партия с твърдо ядро, силно зависима от лидера си, със силен, но твърде „клубен“ интелектуален потенциал. Стеснен електорат, който има потенциал за се разшири до известна степен.

За съжаление това са идеологическите репери на българското парламентарно представителство. В парламента има и други партии, които отдавна са изгубили физиономиите си – като НДСВ, СДС и производни. Картинката е доста рехава и небалансирана – социалисти, които всъщност са социалдемократи, радикални националисти, постоянно етническо присъствие и слаба десница.

В това броене на пилците няма как да минем без ГЕРБ. Която социолозите нареждат на втора, че и на първа позиция в новия парламент. Ама кой вярва на социолозите в днешно време.
ГЕРБ си имат лидер като слънце и той вероятно ще ги изведе на по-предно място. Особено ако партийните физиономии на другите субекти продължат да линеят. Друг е въпросът, че освен лидер, те трябва да изкарат на сергията и някаква програма. Това, което видяхме неотдавна като икономическа платформа беше толкова свъхлиберално, че даже либертиянците си подсмиваха под мустак. Удивителната способност на Б.Борисов да печели избори може да му изиграе лоша шега, ако в най-близко време хората не видят написани няколко ясни послания и ангажименти. Не стига само дежурното „ГЕРБ като дойде на власт, това няма да го допуснем“. „Гаранция-Франция“, казваме в такива случаи.

Тъй че Президентът има основания да се опасява от общия политически баланс на силите в страната. Умерената мажоритарност, която иска да въведе, е някакъв опит за продухване на склерозиралите кръвоносни съдове на политическата система.

Само, че въпросът е в дозата. Първанов прави първи опит с капкомера. Белким всички около масата се навият да си глътнат илача. Ама не се навиват. Достатъчно голям брой мажоритарно избрани депутати, плюс свободна от квоти преференциална партийна листа – това ще обърне с главата надолу политическото статукво. Че кой ще се навие? След двадесет години безпрепятствено лапане. Трябва да са луди, г-н Президент.