ПЕЧАТНИЦАТА

Фрагменти от статията на Олег Сулкин в списание „Итоги“

Къде са парите, Елизабет?
Своите опасения по повод безконтролното печатане на долари експертите започнаха да изразяват още в началото на тази година. По тяхно мнение Федералният резерв, Министерството на финансите и Агенцията по застраховане на депозитите са готови да отделят за спасяването на финансовата система до 9.7 трилиона долара. По някои оценки антикризисните мерки на правителството включват 1 трилион за стимулиране на икономика, около 3 трилиона за кредити, и 5.7 трилиона под формата на съглашения с банки и корпорации за финансова помощ на същите. Отначало се говореше само за евентуалната възможност да бъде пусната такава емисия. Днес експертите смятат, не без основания, че този план е изпълнен и преизпълнен.
Между другото балансът на Федералния резерв към настоящия момент е около 2.5 трилиона долара. Тази цифра, с някои уговорки, може да се приеме за официалната сума на новата антикризисна емисия. Но къде са тогава другите 7 трилиона, за които говорят експертите? Този въпрос е разтревожил американския Конгрес, където се проведени няколко красноречиви изслушвания. В архивите на Белия дом съществува запис на диалога между конгресмен Алън Грейсън и генералния инспектор на Федералния резерв на САЩ Елизабет Колман.

Грейсън: Агенция Блумбърг съобщи за трилиони долари транзакции, извън рамките на балансовите документи, направени от септември 2008 г. Знаете ли за такива транзакции?
Колмън: Аз съм ген.инспектор на управителния съвет и имам право да пряка инспекция на програмите на този съвет и операциите които извършва. Можем да проверяваме и функциите, които съвета е делегирал на резервните банки. Но дейностите на конкретните търговски банки са извън нашата юрисдикция.
Грейсън: Все пак, аз Ви питам – действително ли вашето ведомство, по информация на Блумберг, е наобещало 9 трилиона кредити, което между другото означава по 30 хил. долара на всеки жител на САЩ, включително децата? Бих искал да знам, ако вие не носите отговорност за инспекцията и разследването по тази тема, тогава кой?
Колман: Ние действително носим отговорност за одита и разследването на операциите на Федералния резерв. Что се отнася до това, кой е отговорен за раследванията… Може ли да повторите въпроса си?
Грейсън: Предприемали ли сте разследване или одит на извънбалансовите транзакции на Федералния резерв на САЩ?
Колман: В настоящия момент ние реализираме проект за обследване на кредитирането на достатъчно високо ниво и още не сме стигнали до детайлите, за да отговорим на вашия въпрос.

В крайна сметка Елизабет Колман признава само за една сума. По нейни думи доларовата маса за една година се е увеличила със 108 процента. Двукратният ръст на американските долари в обращение е достатъчен повод за паника на валутните борси. Но това е само върха на айсберга.
Следвайки горещите следи на дебатите в Конгреса Алън Грейсън заключи:
„Аз съм в шок от това, че никой във Федералния резерв, включително генералния инспектор, няма понятие какво се случва в крайна сметка“.
С други думи американският Конгрес, който санкционира и контролира всички разходи на Федералното правителство, не е на ясно с какво точно количество свежоотпечатани долари се залива пожара на световната финансова криса.Може би това не е известно и на повечето ръководители на резерва. Федералният резерв се състои от 12 резервни банки, които са практически самостоятелни, включително и в емисионната си политика /тоест да печатат пари/.
…
„Зелените гущери“ станаха твърде много и неизбежно поевтиняват по отношение на реалните активи. Миналата седмица златото на Лондонската борса удари рекорд от 1100 долара за троеунция.
Тревога бие и „оракулът от Омаха“, най-богатият човек в света Уорън Бъфет. В специална статия той заяви, че безконтролнито печатане на долари подкопава покупателната стойност на американската валута. Към него се присъедини нобеловия лауреат Джоузеф Стиглиц, който заяви, че доларът е лош инструмент за спестяване и предсказа появата на нова резервна валута.
…
Привържениците на катастрофичната теория предсказват неизбежната гибел на долара. Накратко тяхната логика е следната. Съвременната банкова система е построена на експонентния ръст. Тоест – влакът върви напред и само напред, а къде е следващата спирка не е ясно. Всяка година се налага да се вземат нови държавни заеми /под формата на облигации в търговските банки/ за сумите представени към платените проценти по държавните книжа от предната година. Ако не се правят заеми, няма да се обслужва държавния дълг, следва дефолт и крах на цялата световна финансова система.Въпросът е доколко може да се надува този балон. Правителствата и инвеститорите биха платили скъпо за да получат отговора. Но такъв няма. Само хипотези в широкия спектър – от „доларът ще преживее и нас и вас“ до „остава съвсем малко до пълния крах“.
…
„Винаги когато правителството печата твърде много пари, започват да се случват странни и лоши неща – пише Стив Форбс, гл.редактор на списание „Форбс“ – Сапунените мехури на пазара за недвижими имоти никога нямаше да се разрастнат до такива критични размери ако Федералния резерв не печаташе толкова много пари и не държеше толкова ниски ставки“.Но колко е това – „ много пари“?
От редица източници идват сведения, че сумата излязла от печатницата за долари достига 10 трилиона. Но Федералния резерв на САЩ и Министерството на финансите мълчат като пленници в Гуантанамо. И никакви призиви за свобода на информацията не ще помогнат да се измъкнат от тях каквито и да е точни сведения.
А може би така е по-добре.
Бащата на американското автомобилостроене Хенри Форд някога беше казал: „Хубаво е, че американците нямат никакво понятие от собствената си банкова и финансова система. Ако имаха дори малка представа какво се случва, революцията у нас щеше да чука на вратата…“

————————-
Бележка: 10 трилиона = десет хиляди милиарда долара

СТИГА С ТАЗИ ГЛОБАЛНА КРИЗА БЕ, ГОСПОДА…

Така наречената глобална финансова криза е криза на световния пазар на финансовите и виртуалните банкови спекулации с ипотеки, и фючърсни сделки на суровинния пазар – нефт, газ, метали. И криза на сръхпроизводството, както първи се досети руския милардер Олег Дерипаска.

Франсиз Фукуяма ли трябва да дойде да го обясни лично на нашите „елити“, че да престанат да си бършат ръцете с международното положение като с универсална пачавра.

Като почнем от банките и свършим с МВР – всичко що мърда по телевиизиите започва да размахва световната криза, веднага щом получи въпрос за текущите безобразия „в нашата си къщичка“. Както обича да казва премиера.

Ние, видите ли, сме били част от глобалната икономика. Може би по тази причина глобалните банки свалиха в пъти лихвите, пък нашите тук се правят на ударени. И правят пачки, разбира се.

Някаква голяма глава от МВР обясняваше онзи ден, че отвличанията щели да се увеличат, заради глобалната криза. Щото досега бяха намалени. Зловещите тарикати, дето ги вършат тия мерзости, може би първо гледат индекса Dow Jones, пък после отвличат. Глупости на търкалета.

Основния политически въпрос в парламента се върти около тезата, че Станишев не бил предвидил кризата.Това в известна степен е вярно, тъй като по времето, когато се появиха първите остри признаци, вместо да се възползува от тях, Сергей откриваше голф-игрищата на своя приятел Краси Гергов. Тези двамата визионери вероятно и до днес са убедени, че локомотиви на българската икономика са голфа, рекламата и шоу-програмите. Ама не е така, с извинение…

Напоследък специализираните издания ни информират, че износът на цветни метали и други суровини бил паднал с до 30 процента.

Ами как да не падне, след като предприятията, произвеждащи суровини са или дъщерни /ама дадени без зестра/, или обикновени ишлемеджии. Такива харизани моми не се котират, те не могат да си избират ерген /пазар/. Налага им се да духат супата само в една посока – тази на временния чорбаджия. По същата причина шивашката промишленост се сви с 19 процента, а общите загуби от износ били 43 милиона евро. Там пък случая е уникален, тъй като в този бранш сме ишлемеджии на големите ишлемеджии. Няма как да стане така, че цял живот да шиеш чанти „Гучи“ в пловдивските села и да се правиш на ударен, че ишлемето не е узаконена котрабанда.

Тъй, че г-н Станишев само донякъде е виновен, загдето не усети глобалната криза.

Ама и той и цялата камарила на прехода са тотално виновни за това, че държаха страната в перманентна криза цели 20 години.И тъкмо облаците почнаха да се проясняват с наливането на някой друг милиард мръсни пари в туризма и няколко хайдушки врътки около европейските фондове, не щеш ли дойде глобалната.

Така е, господа – вечно щастие няма.

Вечно щастие /а и то е относително/ има в икономиките, които са структурирани около традиционните стопански и технологични умения и белези на нацията.

Да сте чули някой от „Фолксваген“ /народната кола/ да е изплакал по повод кризата? Няма и да чуете. Но всеки шофьор ще ви каже – Фау-ве-то е здраво като германска каска.

Да сте чули оплаквания от производителите на токайското вино в Унгария, или на световноизвестния им ликьор „Уникум“? Няма и да чуете.

Да сте чули за криза при швейцарските часовници?

Или при холандските лалета?

Както, впрочем, глобалната криза не засегна почти никак и българската фармацевтична и козметична индустрия.

И обратно – щастието е временно в икономиките-въртиопашки. Като нашата и нейните капитани.

Които провалиха каростроенето, харизаха производството на стъкло на турците, не се разбраха с руснаците за производството на най-добрия автомат в света – българския „Калашников“, забатачиха производството и пазарите на соди, оставиха на произвола киселото мляко. Последното до такава степен, че „Данон“ го пробутват за раслабително. Истинското кисело мляко, каквото го знам от моето детство, не помагаше при запек, но затова пък можеше да се яде. А това продължава да важи за почти всичко, което купувате и поглъщате, докато не се върнат вълшебните три букви БДС – Български държавен стандарт.

Сините теменужки и други преходни политически фактори държаха страната близо 15 години във вакуума на липсващите приоритети. И в молитвена поза пред либералния идол – свободния пазар в качеството му на пенкилер.

Стигнахме дотам, че да си купуваме български домати, както при бай Тошо портокалите – на бройка. И по празниците.

Бившите комунисти, които станаха либерали, до степен да си затрият партията, добавиха към това и своите фантасмагории за България. България на туризма, голф игрищата, спа-центровете, тръбите /руски и неруски едновременно/ и защитата на атлантическата солидарност с втора ръка корвети и фрегати, дето сега не можем да ги платим.

Докато отговаряме на тези „глобални предизвикателства“, ще продължаваме да ручаме найлонови домати от Турция и „български“ от Македония. Последното за радост единствено на Божидар Димитров, който ни обяви за неделимо цяло. Ама бюджетите ни съвсем не са едно цяло.

Не съм привърженик на тезата, че новото правителство трябва непременно да извади някаква точна програма, разписана по срокове.

Не съм убеден, че „Герб“ и подкрепящите я партии трябва да бързат по тази тема.

Струва ми се, че това, което прави правителството в момента и което външно прилича на метода „проба-грешка“, всъщност е хитра тактика.

Трябва да ти е изпила чавка мозъка, за да кажеш открито какво ще правиш, че и да определиш срокове.

Тарикатите на статуквото и техните братовчеди от „национално отговорния бизнес“ само това чакат, за да хвърлят серкметата и да заложат даулите.

Стига с този плач, че се свивало потреблението.

Това означава, че българите започват да си правят сметката. Което не успяха да направят през последните 5-8 години, подмамени от фалшивите мръвки на лесните кредити.С които си купиха плазмите „Сони“, които са толкова „Сони“, колкото им е платено митото. И които изпляскаха или ще изпляскат далеч преди да върнат „лесните“ кредити.

На чие рамо плачем за свитото потребление? На рамото на народа, на рамото на макрорамката или на раменете на онези десетина картела, които правя каквото си искат с цените и качеството на продуктите?

Тъй, че нека още малко да се свие потреблението.

Нека на тарикатите да им стане ясно, че балъците намаляха. И искат качество срещу парите си. И докато не го получим, няма да си отворим кесиите. Които и без това не са в завидно положение.

Поредната врътка, която замислят с преминаването на евро, също няма да стане, поне в близките години.

Тъй, че – да шиткат бентлитата, докато не са се скапали. Че и бентлитата им такива, какъвто им е бизнеса – ако не са крадени, са купени с крадени пари.

 

 

 

 

БЕЗМИСЛЕНИ ТУРНИРИ

 

Отдавна не гледам „Сблъсък“.

От мига, в който осъзнах, че когато го гледам, почти нищо не чувам.

Авторите на това предаване или не могат да го овладеят, или се съзнателно го водят към онази степен на хаос, която да превърне сблъсъка на идеи в обикновена тв мазня – поредното кудкудякане по нашите телевизии.

В хаоса на поредния „Сблъсък“ беше въвлечен и моя приятел Румен Леонидов.

Той със сетни сили се опитваше да овладее неовладяемото.

Впрочем, хаосът и неговото овладяване се обозначава с понятието ентропия.

Може би поради тази причина темата на предаването беше дъвканата и предъвкана инсталация на Давид Черни – „Ентропа“. Където България е изобразена като поредица от така наречените турски тоалетни, а всъщност селски кенефи.

Но в „Сблъсък“ си бяха поставили и „свръхзадача“ – да изяснят въпроса с националното ни достойнство. Тези от Европа/Ентропа уважават ли ни, или напротив? Ще ни се извинят ли, или… „да препашем остра сабя, знаме да развеем“.Голям майтап.

Впрочем, Румен Леонидов се опита да обясни що е туй цивилизован национализъм, ала думите му потънаха като глас в кудкудякаща пустиня.

 Но нека помислим – защо е цялата тази дандания.

Кой всъщност е Давид Черни? Изкушавам се да цитирам Владимир Путин: „Дайте да ги видим тези дисиденти – адреси, явки, имена.“

Черни е художник-инсталатор, относително известен със своите провокации. В Чехия се прочува когато боядисва в розово един съветски танк и поставя върху него огромен кукиш.

Така той протестира срещу съветската агресия от 1968 година. Само че 23 години по-късно, с извинение…

За разлика от великия Ян Палах, който се самозапали по онова време пред очите на съветските офицери, Давид Черни протестира една година след като истинските руски танкове са се изтеглили от Чехословакия.

И тъй като вече няма върху кого да упражнява своя провокативен стил, Черни се насочва към една от националните светини на чехите – Свети Вацлав. Срещу прочутия паметник на Вацлавския площад през 1999 г. той инсталира светията яхнал умрял кон.

 Пошлостите с националните светини продължават през 2002 г. с проекта му да сложи върху сградата на Националния театър огромна златна фигура на онанист, пародирайки надписа „Народът за себе си“ – поставен още в 19 век, когато с подписка по цяла Чехия хората събират средства за да си построят народен театър. Замисълът на това велико остроумие е да се появи на бял свят точно преди приемането на Чехия в ЕС.

 Черни не изпуска и другия ключов политически момент – чешкото председателство на ЕС, когато се прочува с инсталацията „Ентропа“.

 Някои умни глави в България побързаха да обявят Давид Черни за световна фигура в концептуалното изкуство. По-полека, господа от Пловдив. Обърнете се назад към близкото си минало и ще видите, че сред вас имаше един концептуалист, който е на светлинни години пред елементарните внушения на чешкия си колега. Казва се Кольо Карамфилов. В творчеството на Кольо се очертават само две слабости – първо, че не е чужденец и второ, а всъщност първо, че не е евреин.

Малкият Давид от Чехия е твърде малък до фигури като Джаспър Джоунс, да не говорим за Деймиън Хьорст. Прашката му дори не може да докосне тези великани. Но те са удобни за имитаторски постижения в „инсталациите“. През 2005 г. Черни прави именно това като поставя полуразголена фигура на Саддам Хюсеин в аквариум с формалдехид. Фигурата на бившия диктатор е изобразена с болезнено вързани ръце и крака. Работата е представена като някакво уж намигване към световноизвестната, и струваща 20 милиона лири, инсталация на Деймиън Хьорст, със заглавие, което приканва зрителя да мисли когато гледа. Инсталацията се казва „ The Physical Impossibility of Death in the Mind of Someone Living“ – в буквален превод – „Физическата Невъзможност на Смъртта в Съзнанието на Някой, който Живее“. 

А препарираният Саддам на Черни от 2005 година е проста регистрация на факта, че една година по-рано иракския диктатор беше хванат от американците и вързан по подобен начин, преди да бъде убит по политически причини, а не вследствие нормален съдебен процес. Което, впрочем, предизвика взрив от възмущение в консервативните среди на световната общественост. Ако си спомняте.

 Аз не съм специалист по концептуално изкуство, но не чак дотам, че да го бъркам с плоскодънните политически изяви.

Изкуството, било то концептуално-инсталационно, ако е изкуство, тръгва по два пътя – към ума и сърцето на зрителя. Свидетелство за това е творчеството на самия Деймиън Хьорст. Неговите творби – „Девствената майка“ и особено разтърсващата „Благотворителност“ – ни показват как този художник, който е може би най-високоплатения концептуалист, прекарва своите творби през сърцето си, а не през банковите сметки. Що се отнася до „Ентропа“, нека нашите пишман националисти да не скачат толкова. Тази нескопосана „инсталация“ обиди не само нас, българите. Вижте само как е представена Италия – футболно игрище, по което безцелно тичат онаниращи футболисти.

Единственият, който се е смял на плоските вицове в творбата на Черни е неговия приятел и бивш премиер на Чехия, Мирек Тополанек. Той явно споделя възгледите на Давид, хеле що се касае до онанизма.Или поне така ми се струва, като гледам папарашките снимки от вилата на Берлускони. Където е видно, че в присъствието на самия Берлускони и група италиански курви, Тополанек бая се е натополчил.

Озаглавих този текст „Безмислени турнири“ заради безмисления „Сблъсък“, в който имаше неудоволствието да участва Румен Леонидов. Тъй като той там не успя да обясни що е туй „цивилизован национализъм“, ще кажа някои от нещата, които съм чул от него по темата.

Всъщност само едно. В основата на неговите убеждения стои следното правило: Любовта към Отечеството трябва да бъде благородно окована в белезниците на културните задръжки.

Тази любов не бива да ни води към шаблонни представи за различните от нас – било по вяра, нация или раса.

Признавам си, че не споделям докрай възгледите на Румен. Но се старая да ги спазвам. Ако не ги спазвам, би трябвало да напиша следния текст, който ви съветвам да забравите, веднага след като го прочетете:

 Давид Черни е типичен представител на еврейската раса и нейната деструктивна роля в световната история.

В творбата си „Ентропа“ той нахално демонстрира откритата си ксенофобия към всички европейски нации, поставяйки себе в ролята на съдник, комуто е позволено да се гаври с техните чувства и национални комплекси.

В умишлената разпокъсаност на Ентропа/Европа лесно могат да се разпознаят древните еврейски ритуали, култове и жестове, чрез които това племе се опитва да докаже своята богопомазаност през вековете.

Единствената що годе интересна работа на Черни е поставена в Северна Каролина, САЩ.

Откъдето вероятно идват парите на автора да се размотава с частния си самолет от Израел до Щатите – другата люлка на световното еврейство.

„Ентропа“ е посредствена творба, но затова пък много ясно изразява страха на Черни и неговите отвъдокеански спонсори от консолидацията и единството на Европейския съюз като глобална икономическа сила.

 Е, те – това е. Толкова се увлякох, че съм готов за „Атака“.

Но когато Румен Леонидов прочете този текст, ще каже:

• А бе, Живко, това не е портрета на типичния евреин. Ти си обрисувал един класически бездарник.

 …

 

Из новата книга на Кольо Парамов „ВЪПРОСИТЕ НА ДЕНЯ“

 

КОГАТО ОЛИГАРХИЯТА НАПАЗАРУВА КУЛТУРАТА, ДЪРЖАВАТА Е ВЕЧЕ В КАНАЛА

 

 Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
„Богат е“, казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи….”

Христо Ботев

 

 

 

Гърците са странни хора. За разлика от нас, българите, които умеем да скачаме дори върху необяздени конете, националната им култура векове ги е белязала – къде със знание, къде с обучение. Гърците притежават трайно чувство да уважаваш културата на другия, обичат да го изтъкват и то съвсем последователно. А при нас да унижиш другия минава за вид културно надмощие и става водещо условие при публичните взаимоотношения и политиката. Но не дай Боже да попаднеш в полезрението на човек, който дълго време е свързан с културните занимания като занятие и вече е свикнал да се представя като фактор в България. Подобни „културтрегери” са готови с лека „уста” да психологизират всеки в името на собствената си „политкултура”, дори са склонни да сатанизират опонента си. Да обявиш някого за луд и то публично, в ефира, да му лепнеш диагнозата невнятен, за подобни дефектирали фактори не е проблем – явно го правят с културоподобно самоудоволствие – заради изкривеното си вътрешно „аз”-че, което е резултатище от безнаказаната им безпардонност и липса на елементарно чувство за такт и възпитание.

 

Веднъж в един много дълъг разговор у дома на Вера Мутафчиева, в нейната уникална кухня-кабинет, на чашка ракия обсъждахме дисертацията на моя гръцки приятел Трифон Харитос. Попитах я директно: „Защо някои хора, които тръбят, че са толкова видни със своята наука и култура, се проявяват толкова нагло и безпардонно?”.

Академикът ме погледа в очите и отсече: „Тяхната безпардонност идва от лошотията им като човеци. Да знаеш добре това. Това не се променя, то е ген, а се е превърнал вече в смисъл на много животи. Не ги съди „корифеите” – допълни тя с ирония – а ги изследвай в комплекс. Нали така са те учили твоите учители – старите шпиони. Понякога точно с наглостта си „корифеите” могат да свършат и някоя „друга работа”. Иначе читав човек не би се навил да се позори заради лошото.”

Днес думите на уникалния дух, на големия историк и учен Вера Мутафчиева звучат доста по-откровено, дори смразяващо за истината, която ни обкръжава.

 

В началото на декември 1993 г. бяхме на едно особено посещение в Гърция по линия на ГОР. За два дни и половина се срещнахме с толкова хора от елита на елините, че едва успявах нощем да запиша впечатленията си. Гърците ги интересуваше утрешна България. Те искаха да „пипнат” хората, които евентуално ще определят политиката на България и пазара, както и пътя им на север, към другите от Източна Европа.

Най-много ме впечатли ниския на ръст, но странен като подход и стил министър на обществения ред Папатемилис. Като дясна ръка на стария Папандреу, той много не обичаше България, но бе знаков човек с характерната за него информация, дори и за всеки от нас.

И докато Илко Шивачев и Димитър Енчев превеждаха прекаленото ми любопитство, Папатемилис изведнъж се обърна към мен с думите: „Кириос Парамо, теб винаги са те интересували много неща, а сега трябва да добавиш и културата на Гърция. И да знаеш – културата на гърка е духът ни, а възприемането й е основополагащо за гръцката държава”.

Докато се осеферя, министърът беше продължил с новите си обяснения, че бързо трябва гръцка банка да стъпи в София. Това посещение реши идването след четири месеца на Националната банка на Гърция в София и стартирането на първия й клон. Не можех да повярвам за най-важното, а именно, че бях в атинския Пентагон, в кабинета на министъра на всички гръцки шпиони, пия чай с него и разговарям за живота и културата. Все едно за това съм мечтал цели 21 години! А наистина беше реалност! Предупреждението за културата обаче ми се наби сериозно в главата и до ден-днешен си спомням за него – първо културата, и след това банката. Така беше подредил приоритетите си като разбиране министърът на гръцката сигурност, че нямаше начин да не се осъзнае главното. Това бе едно странно впечатление и един голям урок за в бъдеще. Независимо, че се срещнахме с други важни гръцки ръководители и бизнесмени, между които Варвициотис, А. Самарас, Сотиропулус, Вардоянис, от Папатемилис наистина можеше да се научи нещо.

 

Една година по-късно, през ноември 1994 г. в разговора си с действащия кмет на Атина – Димитриус Аврамопулос нарочно го провокирах със същото сравнение, изказано от Папатемилис като представител на ПАСОК. Кметът Аврамопулос, който по-късно стана министър на туризма в дясното правителство на Нова Демокрация, а в момента е министър на здравеопазването, буквално натърти: „По отношение на културата за гърка няма дясно и ляво – тя е вековна и не подлежи на палиатива, а винаги е на пиедестала”.

Тогава в края на 1994 г. в Атина бяхме няколко нови политици от БСП, както и водещите Пирински и Луканов. По-късно гръцкият вестник „Вима” писа, че в Атина се събират на консултации противниците на Жан Виденов, потенциалният млад министър-председател, с цел да ограничат влиянието му и властта вътре в партията. По това време перчемът на Жан все още не беше настръхнал толкова, че да се налагат такива извънредни мерки. Срещата бе за друго и изобщо не даваше повод за подобна констатация. Там умувахме за много неща – търговия, бизнес, банки и не на последно място, за изминалия етап в старта на промяната – октомври 1991 – ноември 1994 г.

БСП бе на прага на властта, но не беше готова – нито организационно, нито морално, нито политически и най-вече като нова мащабна лява идея. Предстояха Лесидрен и Солун, а партията не бе готова. Зад Жан се криеха всякакви муцуни, които не ги интересуваше партията, а по-скоро съдържанието на джоба им. Това бе много важно време за България.

 

Но да се върнем в началото. Краят на юни 1991 г. Миришеше на избори за парламент. СДС бяха взели връх и ситуацията беше изнервена. След като пристигнах от Златоград в София отидох направо в Партийния дом. Там се обозначих на Кольо Добрев и Николай Гюров в Oрг. Отдела. Първият ми съобщи, че Карлович му е поръчал да ме търсят в Смолян за бърза среща. Вторият отговаряше за Смолян, но не знаеше за това. Явих се при Луканов съгласно указанията. Говорихме доста време по партийни дела, включително и за отзивитe и резултата от посещенията му в Смолянския район. Луканов се заинтересува за защитата на дипломата ми в МИО, отнасяща се за участието на България в МВФ, в Световната и Европейската банка, както и за готовността по бъдещата ми емиграция във Венецуела.

Предната година, когато беше министър-председател, бяха му предали едни мои доста нестандартни таблици по тематиката с Фонда за срещата му с Камдесю, от които бе впечатлен. Карлович тогава ме бе похвалил и това ме зарадва, защото трудно и само след доказване признаваше професионализма на другите.

По време на същия разговор стана и дума за Кюлев. Информирах го, че Емил е зарязал последния семестър и има куп невзети изпити. Карлович, гледайки през прозореца от партийния дом към Народната банка, уточни: „Взел-невзел – да се оправя. Бързо го намери и му предай, че 50 млн. лева от Спортния тотализатор може би ще бъдат ползвани за капитала на новата банка („Туристспортбанк”). Провери най-вече кадровото му обезпечение.”. След което повтори рязко: „Провери лично хората му за изпълнителни директори. Кой кой е? Стават ли? Да не излюпим някои пепелянки!”.

Излязох доста смутен, но усещах, че и Луканов е притеснен. Той никога не се издаваше, че е разтревожен, но чрез продължителното си взиране очите на събеседника, от разговора си очи в очи с него, търсеше знак за доверие. В това отношение моят директор Петко Пехливанов ме бе обучил до съвършенство. Луканов имаше неговите реакции, поглед, стил и унификация на езика. И особено, когато ставаше въпрос за пари. Луканов ненавиждаше да говори за пари и никога за някакъв интерес. До юни 1996 г. е ставало често дума за много пари, но само и единствено за държавата. А Живков в същото време най-подло излъга, че Луканов откраднал парите на България.

Намерих бързо Кюлев на първия етаж в „Рила” и на другия ден на обяд с него и с Йотко Йотов работихме върху конструкцията на банката. Предупредих Кюлев да внимава с кадрите и особено за рязкото уточнение на Луканов за изпълнителните му директори. Той ми сподели, че опипва двама, а единият желае да бъде несведущ, бил зъболекар.

„Как зъболекар?” – кипнах аз. „Да, зъболекър, ще го кажа и на „големия”. – (имаше предвид Карлович) – Зъболекарят ще подписва, а вторият ще го проверява.”

„Кой е вторият” – попитах тогава.

„Един млад, слабичък, малко съсухрен, леко прегърбен, с насила набола черна брада. Наш човек е, учил е в Москва. Носи понякога сакото си наметнато, а не облечено”.

„Не ме интересува, какво му е сакото. Важното е да е прецизен и точно да проверява подписващия, иначе ония „пепелянки”, за които ми намекна Карлович, ще те нахапят. Предупредил съм те и съм дотук.”

Емил Кюлев на свой ред също ме изгледа остро, сякаш искаше да ми каже нещо, но не го премълча. Използвах вакуума и продължих: ”Когато случайно бях в Горного Комбината – казвам му на Емил – там имаше много странни съветници. Водеха се консултанти, тази длъжност тогава у нас не беше много позната. Един от тях бе доста интересен и отговаряше за обезпечението. На външен вид – странен тип. Никога не можеш да го засечеш пиян, независимо колко водка е приел. Та този консултант бе наредил в коридора пред кабинета си много портрети на съветски военачалници – маршал Тухачевски, Егоров, Ян Карлович Берзин, Николай Кознецов, а накрая в редицата след Зорге – самият Белински и Марина Цветаева. Когато влязох при него за трети път добих смелост и го попитах: „Началство, портретите на Белински и Цветаева тук са последни. Нима, вие, Пьотр Егорович, вкарвате чрез тази подреденост равнопоставеност между първите и последните личности?”.

Отговорът: „Слушай Коля, нали разбираш, че тези първите няма да могат да се оправят без последните. Белински и особено Цветаева, с нейните „Писма от лятото на 1926 г. до Рильке”, детайлизира по друг начин дълбокия психологизъм на личността. Внимавай Коля, ние сега сме тук, за да регулираме силата и разума по действията ти.”. Тогава останах вцепенен подобно на Кюлев, след като чу забележките ми по избора му на зъболекаря и този с едва наболата брада – кандидати за банкери.

 

Емил Кюлев се заоглежда наляво-надясно, рязко се изправи, провери зад вратата дали няма някой и ме подхвана язвително. Тогава вече бе станал и твърде иносказателен, особено след смъртта на баща му на околовръстното шосе: “Слушай бате, (така се обръщаше, когато бяхме насаме), вие, във вашия аквариум искате само хубави риби да плуват – есетри, моруни, щуки и сьомги. Но животът на Петровка е друг. Разбери. Идва ново, друго време, времето на шараните, на тези отдолу, от най-голямата тиня – мръсни, кални, но много лакоми. Какво да правим с тия шарани, които утре като преядат с власт и пари, ще станат колкото толстолобите? Ако не намерим механизма на влияние и респект… – продължи Кюлев – шараните ще ни оглозгат като пирани”.

 

Не мога да не призная, че Емил Кюлев тогава много ми хареса. Изведнъж се беше изпарила прекалената му гордост, проявяваща се често като надменност. Кюлев беше стъпил здраво на земята и разсъждаваше извън тесния партиен коридор за бъдещето на България – логично и точно, и се оказа прав. За разлика от мен, той бе готов да работи, контактува и респектира чрез парите най-долните етажи на обществото – тихо, по други способи, но реално.

 

Защо си спомних и проверих за всичко това? Защото като този съсухрения, слабия, с наметнатото сако и вече остаряла, но набола черна брада, тези „шарани” днес дърпат конците на културата в България. Те ръководят доста умни интелектуалци и доказали се хора, т.е. хранят ги и ги издържат. Значи преместили са се в по-горен етаж, а на мястото на шараните вече искат да пратят други – тези, които оспорват тяхното забогатяване и техния стил в обществото. У нас не е както беше казал министърът на обществения ред на Гърция Папатимилис – „Кириос Парамо – първо културата, после банките”, а стана точно обратното – „първо банките, а после културата”, за огромно съжаление.

 

Както доста пъти, съдбата ми поднесе уникалната изненада. Бях куриращ свидетел на раждането на новите български банки, и после като главен ревизор на БНБ бях свидетел като закриващ същите институции. Днес като на екран са ми всичките тези лица, маниерите им и физиономиите, виждам фалша и лицемерието им, техните порядки на гуляйджии, на фрапантни картоиграчи, на измислени бизнесмени. Това бяха обикновени крадци и елементарни последователи на Остап Бендер, просто утайката на елита, която днес чрез манипулациите си и олигархията управлява България.

 

Но темата ми бе за културата – измина втората половина на 1991 г. и почти цялата 1992 г. СДС спечели с малко, но завинаги, както обявиха, а БСП се гънеше под прелома. Живковистите се бяха изпокрили и ни помен, ни звук от тях ни идваше, ни се чуваше. Пуснаха ни 42-45 момчета в парламента заради онази кауза, на която се бяхме врекли. Периодът X. 1991 до XII. 1992 г. и после до XII. 1993 г. бе най-интересният от старта на промяната. Той се характеризираше с нескончаеми съвещания, денем и нощем на “Позитано”, а вечерните заседания в парламента бяха до 22.00 ч. След юни 1992 г., когато създадохме ОСД, тихото противоречие между някои от нас във Висшия съвет на БСП явно ескалира. Ние не бяхме съгласни с консервирането на партията и искахме явно новия социалдемократически стил да надделее. В късното лято на 1992 г. у Луканов се чувстваше все по-голямото напрежение във връзка с ареста му на „Развигор. Всеки от нас по различен начин поддържаше връзка с Луканов. Висшето ръководство на партията и най-вече парламентарната група в лицето на Нора Ананиева официализира информационния си канал. Нора беше силно загрижена и много прецизна в отношенията си с Карлович. Велко Вълканов и други се ангажираха с международната му защита, а Петя Шопова стана официален адвокат. Отделно някои от нас поддържахме връзка с него, особено конфендициално, извън властта и партийното ръководство.

Напрежението в ОСД по проблема с арестуването на Луканов растеше сериозно и затова от 30.09.02 г. до 02.10.02 г. организирахме среща в курорта „Дружба”. Ние, ръководството на ОСД, разбирахме, че идеята за промяната в партията пропада, а и Кюранов се нуждаеше от далеч по-голяма организационна и програмна помощ.

Макар и в „Развигор” Луканов имаше детайлна информация за ставащото в партията. Той усещаше недоволството на ръководството на БСП от създаването и разрастването на ОСД, а чрез СДС долавяше, че му готвят по-голям клопка от „Развигор”. Установихме по различни канали, че едните ще подготвят слуха за откраднатите големи „червени пари”, а другите – СДС – ще го ругаят за някаква „безнравственост” към комунизма.

Тогава Андрей Луканов доказа своята уникална подготовка, правото си официално или задкулисно да ръководи партията. Днес малко хора се наемат да говорят за този период от живота на Луканов. Това бяха дни на силна възбуда у мнозина и най-вече в БСП. Тези, които бяха пипали по сметките на външнотърговските дружества си отдъхнаха за момент. Други, които трябваше да се отчитат, се държаха така, все едно, че надничат през ключалката.

Интересни физиономии, изображения и всякакви проявления на човешкия дух можеше да се наблюдават по това време. И най-вече елементарната, продажна хитрост и лукавство, примесено с нагаждачество до и след затвора на Луканов. Предполагаше се, че престоят му там няма да е за кратко, както искаха доста хора от СДС и най-вече шмекерите от БСП.

 

От всички в БСП и управляващи в СДС най-спокоен тогава беше Иван Йорданов Костов. Първо беше взел страха на Филип Димитров, а и чувстваше, че проектът по идващия му звезден миг е на път да се сбъдне. На 20.XI.1992 г. българският Фил Кенеди поиска вот на доверие в парламента, изфабрикуван от същия Ив. Костов, а на другия ден осъзна, че му остават не повече от 40-50 дни да управлява България. Луканов беше в затвора. Бе започнал да пише добре, прокрадваха се указания, напътствия, а и чувството за някаква нова и по-голяма сигурност бе налице. Правителството на Беров се печеше, а Костов всяка вечер чакаше Ахмед да прати нишан, че баклавата е вече готова, а Елена може всеки момент да я сервира.

Андрей Карлович, като всеки прецизно подреден човек, гледаше през решетките на „Развигор” на мераклиите за власт като накичени и напарфюмирани пудели. Тези мечтатели наистина му доставяха определена радост, дори и смях, особено нужен за този момент. Най-много го беше яд само на едно – Тодор Живков го презираше, но вече бе на свобода, а той консумираше несгодите в килията си, предизвикани от лобитата и от крадците в партията му. Имаше само един вече напълно осъзнат шанс – да извади Иван Костов от пъзела на СДС, да събори правителството, да програмира нов кабинет – с или без Костов, но на всяка цена парламентът да го извади от „Развигор”.

Така и стана. На Иван Костов му предстоеше, а после издържа и последния си изпит от голямата комбинация на Луканов, която му гарантираше другото бъдеще. Това на властен и силен лидер, изведен в политиката чрез 3-4 хода по матрицата на Карлович. Андрей Луканов, като новият Дънов за партията, наруши спокойствието в парламентарната група на БСП. То бе накърнено и от силата и завистта му към някакъв нов дух, освободен у него след „Развигор”.

Луканов започна да елиминира последователно уж уважението към себе си, представено като загриженост и вторачи недоверието си към другите. Дори и Лилов бе станал по-самотен и по-стеснителен пред непредсказуемото бъдеще, но умело балансираше в стремежа си да ограничи безпокойството на Луканов. Предстояха 2 години на размисъл и лутане, 2 години на замеряне на живковистите с утопистите, с мечтата на последните да успеят да променят партията издъно. Но така и не можаха!

 

Цяла година, от I.1993 г. до XII.1993 г., не седнах на парлaментарната банка. През цялото време на заседанията стоях най-отзад прав отзад, из правен, и наблюдавах всички детайлно. Взирах се в тях – в колегите-депутати, в министрите, наблюдавах всичко – от маниера до походката, от подготовката до изказа, от физиономията, през интереса до манипулацията. С всеки изминал ден се убеждавах, че сме направили фундаментална, възможно най-лошата си грешка – съхранили сме БСП. Ако тогава бяхме разтурили БКП/БСП, както Елцин разтури КПСС, днес наглата реживковизация нямаше да има онези финансови основи на прогреса си. Днес новата лява партия по коренно различен механизъм щеше да бъде далеч от разни Райчевци, Кънчевци, Станишевци, Минчевци, Заимовци и тем подобни.

Днес със съжаление само можем да констатираме тази уникална реалност, която не съумяхме да преодолеем дори и по по-лошия начин. Имитацията на лявото и дясно в България обективно добре се ситуира, защото предполага един и същ произход – това е казанът на хотел „Рила”. Там в кухнята на хотела през 70-те и 80-те години се е варяла всеки ден супата за новите български леви и десни управляващи. И докато за някои от нас бе отредено да се скитаме немили – недраги по държавните граници и в оловните мини, при това за една консерва русенско варено и 100 гр. халва, то волгата на УБО всяка сутрин довозваше вкусната супа за закуската – било то на Мартин Заимов, брат му Михаил или приятелчето им Сергейчо. Така под уникалните грижи на УБО – майстор готвачите на хотел „Рила” захранваха и отглеждаха новите бъдещи, т.е. днешни ръководители на България. И те получаваха необходимата сила, за да осигурят снага за управлението на държавата.

Те се утвърдиха благодарение на глупостта ни, че ги запазихме в партиен план за онова тяхно бъдеще, станало вече днешно настояще. А за нас оставиха само едно – ликвидация – индивидуална, материална, а вече и духовна. За този процес са приготвени опитни и авторитетни за обществото хора, личности, чиито имена са познати в България и могат да натрапят измислени и фалшиви тези, да ни „деградират” като „стари и замиращи” партийни функционери от прехода към пазара, като „гадни ченгета и псевдоспециалисти”.

Къде да ги търсим тези оръдия на сериозната пропаганда и манипулация – ами в културата. Днес срещу малко пари олигархията може да намери достатъчно индивиди, които да тропнат на масата, и като че ли с правото си на последна дума, да елиминират всеки, който застрашава или разкрива методите им. И имената им. Всички до един о същата тази освирепяла и забогатяла върхушка.

Днес олигархията си пазарува култура, защото се чувства неспокойна за няколкото тесни места – това са парите им в чужбина, имотите в България, гладът на събратя им, който може да им развали спокойствието. Днес олигархията се нуждае от Голямата култура. Тя иска да се представи достатъчно сраснала се с нея – с културата, за да не я упрекнат утре в уклон на антиинтелигентност, в уклон на зависимост или като надстройка за хегемония на демокрацията в страната. Олигархията има силна потребност да притежава творците, пишещите и говорещи глави. На тях олигархията ще им поръча да кажат кой е добър в стадото и кой не е. Кой става за тая, оная или никаква работа. Срещу жълти стотинки олигархията ще им препоръча, кой как да се кипри пред телевизионните камери, какви тези да изкажат в радиото, как още по-добре да баламосва стадото.

И тук е вече разковничето. Колкото повече олигархията купува и прекупува културата, толкова по–зле става с демокрацията, а оттам и с държавата. Време е да озаптим олигархията, за да не ни изкупи всички.

 

След като се върнахме от Гърция през декември 1993 г. ГОР бе в заченато положение. Макар и с надежда за социалдемократизиране, обединението беше стартирало само с една идея – т.н. ТРЕТИ ПЪТ. С него хем се целеше да се тества БСП отвътре, хем да се използва насъбраната енергия за формиране на нова и модерна левица. Левица, която с центризма си да овладее по–свободно мислещите умове, а чрез „Третия път” на Блеър да обедини всички ония, които чувстваха и не понасяха вече мухъла в БСП.

В началото на февруари 1994 г. на едно заседание на висшето ръководство на ГОР стана сериозен разговор по програмните намерения. На него присъстваха Александър Томов, проф. Карасимеонов, Огнян Минчев, проф. Димо Димов, Въло Радев, Генчо Стоев, Петя Шопова, Илиян Илиев, Васил Дончев, Николай Шопов, Камелия Иванова, Димитър Енчев и др. Заседавахме в един апартамент на 3-тия или 4-тия етаж, на един разкрач до НДК. В хода на заседанието всички спореха за пътя, който трябва да премине ГОР, за да социалдемократизира центъра и лявото пространство в България. А. Томов изнесе голяма, пламенна реч, в която много място отдели „на големите личности от културата, които трябваше да го последват“. Усетих как Въло Радев и Генчо Стоев го наблюдаваха остро и като че ли му мереха шапката. Огнян Минчев се разфилософства, правейки сравнение между миналата БКП, настоящата БСП и евентуалната ГОР, но не пропусна да отбележи, че това става с „много осигурени пари“. Проф. Карасимеонов го подкрепи, но интелигентно го оспори за старта на ГОР. Петя Шопова ни наблюдаваше, а моя милост, Васил Дончев и Илиян Илиев бяхме като във фризера, заради тежкото професорско тяло и толкова умните хора край нас.

На нас, по-младите, ни казваха „шерпите”. А и ние се определяхме като такива. Е, и като такива работехме сериозно по идеите на старите. Носехме, с каквото ни натоварят. Но винаги успявахме да докажем, че

сме мислещи хора.

В края на заседанието се престраших и поисках да попитам нещо Огнян Минчев. Тъй като беше много пълен, Минчев трудно се обърна, за да види, кой от пройдохите иска да оспори тезите му и светлите му мисли за бъдещето на България. Уточних, че ако започваме да говорим за фактора пари, по–добре да си останем в БСП, тъй като там тепърва ще има доста много пари. Другото бе за невъзможността да се преборим вътре в парламентарната група с някои от закостенелите комунисти, а това ни тласка да правим нещо модерно, нов тип партийно по стила на третия път на Блеър, а не да се увъртаме около старите ни другари.

С една дума тогава в ГОР не се нуждаехме от някакво мнимо преустройство, за да бъдем пак отгоре и при това с пари, а трябваше задължително да променим матрицата на политическата реалност в страната.

Така или иначе, след остри спорове за пътя на ГОР закрихме заседанието. След това – от февруари 1994 г. до май 2004 г. – имаше стотици заседания на ГОР, ДАР, Евролевица, за да се даде накрая картбланш на идеята в ръцете на Райчев и Кънчев, Сергей Станишев да овладее партията, от което да последва новият уникален банкрут на държавата и голямата промяна на собствеността. Тази уникална политическа боза е политическата БСП днес.

 

След заседанието на ГОР тръгнахме пеш по „Витошка“ с Генчо Стоев, в посока на хотел “Рила“. Бях му направил с нещо впечатление и той искаше насаме допълнително да се убеди кой съм. Вървеше бавно, питаше и пак уточняваше. Цели два часа навън в студената февруарска вечер. По средата на разговора ненадейно ме попита: „Защо си толкова открит, партийците са обикновено по–лукави, увъртащи, а ти направо бос през просото?“.

Отговорих му: “Другарю Стоев, ако ти не беше написал „Цената на златото“ още щеше да пасеш биволите в Харманлийско…“.

Този отговор страшно му хареса. Генчо Стоев разбра, че не съм толкова бос, колкото е очаквал, в литературната материя, и продължи: “Ей младо, пасъл ли си биволи и кой те праща в онова минало сега?“

Почувствах се неудобно, че може би съм го засегнал и му отговорих: “Аз не съм пасъл биволи, но майка ми е разказвала. Биволите много обичали през лятната жега да влизат в калта и целите да се овъргалят.

Абе, другарю Стоев” – допълних със сериозен тон – те, биволите, са като днешните кандидат–чорбаджии – едни такива меки, тъмни, лъскави и пухкави, а целите в кал. Точно такива като един от директорите на “Туристспортбанк“ с наметнато сако и едва наболата черна брада; един такъв смуглив, че чак очите му блещят…”.

„Блещят му очите, на него и на другите като него, защото у тях винаги най-напред в акъла им е златото. Те от друго не се интересуват. Пред тях са трупове, сила и безнравственост. Но златото най ги успокоява. Блести, лъщи, чак ги изпълва – духом и всякак. Но само, когато е тяхно! Това е болест, Парамов. За теб съм спокоен, на теб злато, доколкото усещам, няма да ти трябва”.

Благодарен съм на Генчо Стоев – само от няколко заседания авторът на уникалния роман „Цената на златото” усети кой от нас го сърбят ръцете за пари и у кого липсва алчността към жълтия метал. Три години по-късно като главен ревизор, когато действително описвах, теглих, отмятах и регистрирах в подземията на БНБ тонове злато – по-точно 32 тона жълтици, кюлчета, торби и сандъци с жълтия метал, винаги гледах на него през думите на Генчо Стоев, а не с блещукащите очи на днешния милионер от вчерашната “Туристспортбанк“.

 

Петнадесет години по-късно – 2009 г. вече е ясно и другото. Олицетворението на олигархията са онези, които им беше предадена собственост за милиарди, след „блестящия” край по фалита на банките от първата вълна, след псевдоприватизацията на Ив. Костов и стартирането на банките от втората вълна, те регламентираха кражбата си. Нямаше действие на закона, нямаше реална управа и олигархията си зае своето свободно място в нашето общество.

След манипулацията по произхода на капитала, след промяната и продажбата на част от собствеността, пред олигархията възникнаха други проблеми. Главната й задача вече бе друга. Трябваше да се смени посоката на часовниковата стрелка, трябваше да се промени истината за нейното забогатяване. Как може да стане това? Само чрез медиите и „факторите” в културата. И тъй като в страната няма цялостен културен процес, обоснован от друг тип възприемане, творците поотделно подлежат на купуване. Купуваш фигури, както си купуваш министър – факт: Нина Чилова. Купуваш депутати, както си купуваш закон за историческото наследство. Купуваш депутати, правиш си музей от откраднатото в държавата и печелиш от него. Това е в кратце. Лошата и тежка констатация, която обаче е истинска и справедлива.

Днес олигархията напазарява културата, а чрез това праща държавата в канала. Няма истинска демократична държава, на която културата й да е изцяло погълната от олигархията.

И понеже говорим за олигархията и свързаната с нея култура, да вметна нещо скромно, което ме засегна или по-просто – то ме унизи. Чрез интернет се запознах с интервюто на гл. редактор на вестник „Култура” г-жа Копринка Червенкова и неин помощник с известната тв журналистка, озаглавено – „Цветанка Ризова – журналистката прелъстителка”. От него ми стана ясно, че г-жа Червенкова настойчиво препоръчала на журналистката Ризова, такива люде като мен да не се допускат никога до никоя телевизия. С цел сигурно да не смущават добре подреденото ни общество, още повече и добре облечените ни културни милионери-олигарси. На въпроса на г-жа Червенкова – „Добре, но как тогава ще обясниш поканите от предаване като твоето към хора като Колъо Парамов – за мен е проблем това лице”?, журналистката-прелъстителка уточнява – „Мога да ти отговоря, защото говори неща, които звучат абсурдно и поради това никой друг няма да ги изговори”. Ако обаче се позовем на Любомир Милчев – Денди, ще разберем и другата оценка, че „тази й роля сега на тв журналистката-общественица, загрижена за демокрацията на мен ми се струва доста пасквилна”. На свой ред приемам, че г-жа Ризова не е доста пасквилна, а по-скоро в случая – неточна. Ако се бе поровила и проследила в детайл съобщените публично факти от въпросния Парамов, „които звучали абсурдно”, щеше да разбере, че впоследствие са се оказали твърде точни и самата истина. Въпросът по-скоро е във времето на говорене и акцентът по конкретизацията. Колкото до г-жа Червенкова, като някакъв страж на свободното слово, регистратор, цензор или пък като губернски секретар от времето на Петър I, необяснимо за мен е да оправдая ненавистта й към скромната ми персона. Ползвайки стила и правото си на последна дума, тя отправя въпросите си и констатациите, касаещи мен, в директна и груба форма. Госпожата препоръчва в добрите си „действия” на младата Ризова, че Парамов няма място в нейни и подобни тв предавания.

Жалко, изненадан съм от толкова лошите думи, изречени по мой адрес от културната госпожа Червенкова, без да ме познава. Може би е плод на лошото време или пък е вече пренаситена от културните си концепции, но явно дават признаци на преумора. Защото е общоприето, когато се правят характеристики на хора от обществено-политически спектър, оценителите би трябвало да имат по-задълбочени познания за отделните личности.

А умората може да е плод и на миналото. Правило ми е впечатление по времето на Т. Живков и отразяването на неговата априлска линия, как доста от културтрегерите пригласяха на Първия като папагали, когато трябваше да опозорят някого. Те просто цитираха думите на „човека от народа” директно, без да се замислят за иронията и болката към незаслужено обидения вече бивш техен другар.

Но г-жа Червенкова не е сигурно такъв човек. Тя възприе навремето достатъчно добре линията на перестройката, мотивира я в себе си, а чрез вестник „Народна култура” до края на 1991 г. я програмира и за масите, които искаха да чуят нещо по-свежо, по-нестандартно и по-фрапиращо от Живковото слово, но вестникът й не успя да си извоюва търсения обществен респект, като например тогавашния „Московски новости”.

Не знам, може и да се лъжа, но би следвало да е невъзможно човек с толкова голям авторитет в културните среди на България да се опозорява толкова неграмотно, дори бих казал на ръба на простащината. Госпожа Червенкова притежава голяма професионална и обществена позиция, тя говори френски, чете в оригинал Монтескьо и Дидро, Мопасан и Дюма, закусва с френския президент Митеран и определя бъдещето на демокрацията в България. Какво толкова лошо й е направил един човек, който е стоял двадесет и кусур години по границите на България и оловните мини, съмнявал се е в правотата на априлската линия на глас, но е устоял себе си като прецизност.

Ако можех днес да видя на живо уважаемата г-жа К. Червенкова, бих й казал: „Г-жо Червенкова, през 1972-1992 г., през този период на най-силната си младост, аз работих на светло като учител, кмет и заместник директор на мина с 3 400 души, а на тъмно бях шпионин. Шпионин в най-тежкия и най-опасен за България район – Подкова – Чорбаджийско – Бенковски. Аз, г-жо Червенкова, шпионирах, а не доносничех, срещу най-силните на Балканите разузнавания, за да можете Вие – културната интелигенция, спокойно да получавате валута за командировки в чужбина и да отразявате достойнствата на Живковата демокрация, макар и да не Ви бе приятно. Ваше задължение бе да посещавате и приемите в посолствата и НДК, където по-културно да обсъждате априлските ценности от линията на живковизма. Това правихте Вие, а аз, и моите колеги, Ви осигурявахме спокойствието”.

 

Сигурно някога съм прегрешил я към културата, я към олигархията, което вече си е повод за един сериозен размисъл, дори и страх. Ако обаче перифразирам Радой Ралин, дали се страхувам от г-жа К. Червенкова, мога и да допълня, „че не ме е страх от главния редактор на вестник „Култура”, а започвам да се замислям и страхувам за културата на главния редактор на това сериозно издание”. А за това наистина може да се съжалява. Наистина, сега сме друг тип общество и по друг път всеки ще докаже себе си. Обществото ще приеме или ще отхвърли тезите ни, но вече отсъства онзи с правото на първа и последна дума, с правото на заклинание и всеядни оценки.

И вместо заключение нека г-жа Червенкова и нейните колеги от вестник „Култура” да оценят мястото си от другия ъгъл на обществото срещу олигархията. Затова Кольо Парамов не може да им бъде пречка. Надеждите в спомена за голямата закуска с френския президент Митеран през януари 1989 г. ни пращат винаги там като уважение за осмислените публично първи стъпки към промяната, а по този начин и към истината. А истината за българската култура днес е свързана с ограничителните прийоми на олигархията към нея. Трябва да направим всичко възможно, след като не сме в състояние да прекършим реживковизацията в икономически план, да ограничим влиянието на олигархията над културата, с цената на всичко.

                                               Кольо Парамов

КУПЕТЕ СИ ТАЗИ КНИЖКА… ВМЕСТО ЛЕКСОТАН