Ерика Андерсън: Вслушайте се в Уорън Бъфет

Една от причините да съм така очарована от Уорън Бъфет е, че самата аз отраснах в Омаха. Моите родители дори имаха шанс да вложат пари в Berkshire Hathaway, но не го използваха, тъй като изискуемата вноска беше 10 хиляди долара, което беше твърде много за семейството на млад юрист с жена и четири деца. Както и да е, но г-н Бъфет за мен винаги е бил идеалната личност на Средния запад: открит, умен, честен, обикновен, надежден човек, внушаващ усещането за честна игра.

Едва вчера прочетох неговото мнение в колонка на „Ню Йорк Таймс“, публикувано през лятото на миналата година. Там той призовава правителството да спре да дундурка супербогаташите. Посочва, че самият той и неговите „мега-богати“ приятели плащат много по-малко данъци от просто богатите и още по-малко в процентно отношение от представителите на средната класа. Бъфет посочва себе си като пример за тази несправедливост и заявява, че през 2010 г. той е платил „само 17.4% данък от моя облагаем доход – и това на практика е най-ниския процент по сравнение с другите 20 човека, които работат в нашия офис. Тяхното данъчно бреме се колебае между 33 и 41 процента, средно 36% от доходите им“.

Харесва ми, че Бъфет е бил потресен от този факт и ясно заявява, че това трябва да се промени. Ето какво е неговото предложение:

„Аз бих оставил тарифите за 99.7% от данъкоплатците без промяна и бих продължил текущото снижаване на тежестта с 2 процентни пункта върху заплатите на наемните работници. Това помага на бедните и средната класа, които се нуждаят от спокойствие.

Но на тези, които получават над 1 млн. долара годишно, а тези семейства през 2009 година наброяват 236 833, незабавно бих вдигнал ставката върху сумата надвишаваща един милион, включително върху дивидентите и прираста на капитала. А за тези, които получават над 10 млн. долара и повече – а те през 2009 г. са 8274 – бих предложил още по-високи ставки.

Аз и моите приятели достатъчно дълго бяхме глезени от Конгреса, който твърде много симпатизира на милиардерите. Дошло е време нашето правителство сериозно да подходи към въпроса за колективната жертвоготовност“.

Неотдавна Бъфет разказа подробно за своите идеи, които не са се променили. Същността е в следното: той и неговите колеги биха могли да жертват повече милиони в данъци без това да се отрази на повседневния им живот. В същото време за наемните работници са от голямо значение онези 900 долара, които остават в семействата на средния американец, вследствие на двупроцентното намаление на данъка върху работната заплата.

И доколкото разривът между доходите на най-богатите и най-бедните продължава да расте, ние сме длъжни да търсим пътища, така че нашите институции и правителството да не задълбочават това неравенство.

В Конгреса могат да се бърборят колкото искат, че ги вълнуват трудностите пред американската средна класа, но думите не значат нищо.

Моя бележка:

Америка е Америка, защото има Уорън Бъфет.

България е България, защото няма Уорън Бъфет.

Уорън Бъфет е такъв не защото има 62 милиарда долара, а защото е Уорън Бъфет.

Симеон Дянков си е Симеон Дянков.

* * *

Tagged: българия, данък лукс, ерика андерсън, живко желев, плосък данък, прогресивно облагане, сащ, симеон дянков, уорън бъфет, форбс

Posted in: Всички публикации