Дейвид Рийф, Foreign Policy
Никога няма да разберем дали страните от НАТО – които само преди няколко години приветстваха възвръщането на полковник Кадафи в международната общност, отказът му от ядреното и химическо оръжие и разрешението му американски и британски експерти да унищожат този арсенал – са изиграли някаква роля в спешната екзекуция на либийския диктатор. 
Видеозаписите показват, че либийските революционери са го пленили жив след въздушната атака. Твърденията, че Кадафи е загинал при „кръстосан огън“ не издържат никаква критика.
От НАТО признават, че са бомбардирали конвой, който се е изтеглял от Сирт , но Алиансът отрича да е знаел, че в този конвой се намира именно Кадафи. Ако е истина, че французите, британците и американците този път не са опитали собственоръчно да унищожат полковника, трябва да признаем, че са извадили голям късмет.
Казано простичко – Кадафи знаеше твърде много. Ако го бяха хванали жив, той навярно щеше да бъде предаден на Международния съд. Още през юни този съд предяви на Полковника, сина му Сейф Ал Ислам и шефа на военното разузнаване Абдула Сенуси /сега в неизвестност/ обвинения в престъпления срещу човечеството.
Само си представете шума и конфузията, която Кадафи би предизвикал в Хага.
Там, успоредно с някои фантазии и обвинения, той би разказал за близките си отношения с Никола Саркози и Тони Блеър, както и подробности за сътрудничеството между неговото правителство и западните разузнавателни служби при борбата с тероризма. За общата работа с ЕС по ограничаване на миграцията от бреговете на Северна Африка към Европа, както и за крупните договори с най-големите западни нефтени и строителни компании.
Кадафи би имал какво да разкаже, защото сферите на това сътрудничество със Запада бяха мащабни. Той неведнъж е казвал, че е привърженик на войната срещу ислямския джихад, не по-малко от Вашингтон, Париж и Лондон, а връзките между ЦРУ и либийското разузнаване се оказаха твърде тесни. Документите за това бяха намерени и огласени от Human Rights Watch. Що се отнася до британските колеги на ЦРУ от Ми-6, техните връзки със семейство Кадафи са още по-близки. В началото на септември британският “Guardian” съобщи, че сър Марк Алън, шеф на борбата с тероризма в МИ-6, е бил ключовата фигура на Запада при убеждаването на Кадафи да се откаже от ядреното и химическо оръжие. В същата статия се казва, че след като през 2004 година сър Алън не успява да стане шеф на МИ-6, той минава в частния сектор като главен съветник в консултанстката фирма Monitor Group. На тази фирма Кадафи е платил големи пари, за да създава добър имидж на Либия по света. Същата фирма помага и на Сейф Ал-Ислам, който се счита за посланик на баща си пред МИ-6, в неговите изследвания за дисертацията му в Лондонската школа по икономика. Сър Алън е съветник на Бритиш Петролиум и има съществен принос за крупните договори при усвояване на либийския нефт при режима на Кадафи.
Но да се мисли, че сър Алън е единствения високопоставен представител на Запада, който има тесни връзки със семейство Кадафи, е смехотворно. Точно обратното – френското и британското правителства буквално се надпреварваха да вършат услуги на „уважаемия“ Кадафи. „ Daily Mail ” публикува копие от писмо, в което Тони Блеър в качеството си на министър-председател пише на Сейф Ал-Ислам Кадафи, че ще му помогне при изготвяне на дисертацията му за докторска степен в Лондонската школа по икономика. И по време на правителството на Блеър, и по-късно, когато премиер е Гордън Браун, Великобритания агресивно продаваше на либийския режим оръжие, включително военни кораби и изпращаше експерти от Специалните въздушни сили /SAS, аналог на американските Delta Force/ да помагат при обучението на либийската армия в борбата с тероризма. За да не остане по-назад, и за ужас на собствения си кабинет, Никола Саркози покани /2007 г./ Муамар Кадафи на официално държавно посещение в Париж, резултат от което бяха многомилиардни договори за френските нефтени компании в Либия.
Същият този Саркози, след началото на либийските бунтове, стана главната движеща сила при интервенцията на НАТО, която бе проведена уж с мандата на Съвета за сигурност на ООН, но на практика прекрачи далеч отвъд границите на този мандат. В съответствие с дактрината „Отговорността да защитаваш – Responsibility to Protect – R2P“. Отговорността да защитаваш и смяната на режима в Либия по същество се оказаха една и също нещо. Въздушните атаки от началото на интервенцията бяха насочани пряко към убежищата на Кадафи и неговото семейство. Още през май генерал Дейвид Ричардс, шеф на британския военен щаб заяви за „Дейли Телеграф“, че макар ударите на НАТО да не са насочени пряко към Кадафи „ако се случи той да бъде в някой от нападнатите командни центрове и бъде убит, вследствие въздушен удар, всичко ще бъде по правилата“.
Много външни наблюдатели са убедени, че в периода когато инициативата беше ту в ръцете на Кадафи, ту в ръцете на бунтовниците, НАТО отчаяно се стремеше да елиминира полковника, знаейки, че той няма да сдаде властта на никаква цена.
Смъртта на Кадафи стана пример за акуратно свършена работа – както от гледна точка на Запада, така и за бунтовниците, чиито лидери в голямата си част дълго и предано служиха на полковника, наслаждавайки се на продължителните си кариери при неговия режим. Муамар Кадафи знаеше достатъчно за техните грехове и перспективата да разкаже за тях пред Международния съд в Хага ставаше реален повод за безпокойство. Неговата смърт, ако е дело на либийска ръка, придава още по-акуратен облик на натовската интервенция в Либия.
Кадафи е мъртъв, в коронота на арабската пролет се появи още един брилянт, а доктрината за хуманитарна военна интервенция, която беше поувяхнала напоследък, отново разцъфтя. Арабските народи жадуват демокрация, западните държави използват своята сила за постигане на тази безкористна цел – колко поучително!
По тази причина, след като стана ясно, че с ерата на полковника е приключено, важните хора си устроиха оргия на самовъзхвала. Живият Кадафи би бил грозен призрак на този банкет, би развалил веселбата. Като мъртвец той не е такава заплаха. Дори най-щателното разследване на смъртта му, както настояват от Amnesty International и Human Rights Watch, не може да наруши това фундаментално уравнение.
Но дори Кадафи да не е умишлено убит, а да е загинал при кръстосан огън, както твърдят бунтовниците, лидери като Саркози, Блеър, Браун и някои хора от Държавния департамент на Буш сигурно са спали спокойно през последните нощи. А дали заслужават този здрав сън – това е отделен въпрос.
* * *
Още по темата: Комерсант:Парите се размирисаха
Posted on 26 октомври 2011
0