Тази потресаваща реч е изнесена от изпълнителния директор Apple и Pixar Animation Стив Джобс през 2005 година пред дипломиращите се студенти от Университета Станфорд и както самият Стив Джобс казва, в нея не се говори за нищо особено – просто три истории от неговия живот.
Речта обаче е не само нещо особено, но и трябва да се превърне в задължително четиво за всеки човек. Предоставяме я в пълния и текст:
Чест за мен е да бъда с вас днес на церемонията по дипломиране на един от най-добрите университети в света. Ако трябва да съм честен, така и не завърших колеж… и това тук е най-близката ми среща с дипломиране от университет.
Днес искам да ви разкажа три истории от моя живот. Това е.
Нищо особено. Просто три истории.
Първата история е за свързване на точките.
Отпаднах от Рийд Колидж след първите шест месеца, но останах в университета като прекъснал още около 18 месеца преди окончателно да напусна. Защо все пак напуснах?
Всичко започна още преди да се родя. Билогичната ми майка била млада, неомъжена, токущо завършваща студентка и решила да ме остави за осиновяване. Имала огромното желание да бъда осиновен от вишисти, така че всичко било уредено, за да бъда осиновен от адвокат и съпругата му. Освен, че при раждането ми, те решили, че всъщност искат момиче. И така, моите родители, които били в списъка с чакащите, получили обаждане посреднощ с въпрос: “Имаме неочаквано бебе – момченце, искате ли го?”. Те казали: “Разбира се!”. Биологичната ми майка разбрала по-късно, че майка ми никога не е завършила колеж и че баща ми не е завършил гимназия. Тя отказала да подпише опоследните документи по осиновяването. Омекнала едва няколко месеца по-късно, когато родителите ми обещали, че някой ден ще отида в колеж.
Това бе началото на живота ми.
И 17 години по-късно, отидох в колеж. Но наивно избрах колеж, който беше почти толкова скъп, колкото е Станфорд. И всички спестявания на работническото ми семейство отиваха за обучението ми в колеж. След 6 месеца вече не можех да видя ползата от това. Нямах идея какво искам да правя с живота си и никаква идея, как колежа щеше да ми помогне да го разбера. И ето ме, харчещ всичките пари, които родителите ми са спестявали през целия си живот. Така че, реших да напусна, надявайки се, че всичко ще бъде наред.
Тогава си беше страшничко, но гледайки назад, това бе едно от най-добрите решения в живота ми. От момента, в който напуснах можех да спра да ходя на задължителните занимания, които не ме интересуваха и да започна да ходя на тези, които ми изглеждаха далеч по-интересни.
Не всичко беше романтично.
Нямах стая в общежитието, така че спях на пода в стаите на мои приятели. Връщах бутилки от Кока-кола за 5-цента депозит, за да имам с какво да си купя храна. Ходех по 11 километра през целия град всяка неделя вечер, за да ям хубава храна в храма Харе Кришна, поне веднъж в седмицата. Обичах го. Много от нещата, на които връхлетях, следвайки интуицията и любопитството си, впоследствие се оказаха безценни.
Нека ви дам един пример: По нова време колежа Рийд предлагаше, може би най-добрия курс по калиграфия в страната. В целия район на колежа, всеки постер, всеки етикет на всяко чекмедже беше красиво ръчно калиграфирано. Понеже бях прекъснал и понеже не трябваше да ходя на обикновените часове реших да отида на курс по калиграфия, за да се науча как се прави. Научих за шрифтовете Шериф и Сан Шериф, за варирането с разстояние между отделните букви, за това какво прави добрата типография – добра. Беше красиво, запомнящо се, артистично-изтънчено, по начин, който науката не може да улови. Беше очарователно.
Нищо от това нямаше дори и надежда за някакво практическо приложение в живота ми. Но 10 години по-късно, когато създавахме първия Макинтош, си спомних за всичко. И го внедрихме в Мак-а. Това бе първият компютър с красива типография. Ако не бях отишъл на точно този курс в колежа, Мак-ът никога нямаше да има разнообразни шрифтове или пропорционално резпределени шрифтове.
И след като Windows просто изкопира Мак, най-вероятно никой човек или компютър нямаше да ги има. Ако не бях прекъсвал, никога нямаше да отида в калиграфския клас и персоналните компютри можеха да останат без чудесната типография, която сега имат.
Разбира се беше невъзможно да свържа точките гледайки напред, докато бях в колежа. Но бе много по-ясно, гледайки назад 10 години по-късно. И пак, не можете да свържете точките, гледайки напред, можете да ги свържете само гледайки назад.
Трябва да вярвате, че в бъдеще точките някак си ще се свържат. Трябва да вярвате в нещо! Инстинктите си, съдбата, живота, кармата, или в каквото и да е. Защото вярата, че точките ще се свържат някъде по пътя ще ви даде увереността да следвате сърцето си, дори когато ви вкара извън утъпкания път. И точно това ще ви направи различни.
Втората история е за любовта и загубата.
Бях щастливец – разбрах рано какво обичам да правя. Уоз и аз стартирахме “Епъл” в гаража на родителите ми, когато бях на 20. Работихме здраво и за 10 години Епъл се разрастна от нас двамата в гаража до компания оценявана на над 2 милиарда долара и с над 4000 работника. Преди година бяхме пуснали на пазара най-доброто ни творение Макинтош. Аз тъкмо бях станал на 30. И тогава ме уволниха.
Как може да те уволнят от компания, която си основал?
Ами, когато Епъл се разрастна, наехме някой, за който мислех, че има таланта да управлява компанията заедно с мен. За първата година и нещо нещата вървяха добре. Но след това възгледите ни за бъдещето започнаха да се разклоняват и в края на краищата имахме срив. Когато това се случи, бордът на директорите ни застана на негова страна. И така на 30 години ме изгониха. И то ме изгониха публично. Всичко, за което се бях борил през целия си живот, си беше отишло. И бе опустошително.
Няколко месеца не знаех какво да правя. Чувствах, че съм предал предишната генерация предприемачи, че съм предал щафетата, така както ми беше предадена и на мен. Срещнах се с Дейвид Пакард и Боб Нойс. И се опитах да им се извиня, че се издъних така лошо. Аз бях публичен провал и дори си мислех да избягам от Долината /Силициевата долина/, но нещо започна бавно да ме възражда – все още обичах това, което правех.
Промяната на ситуацията в Епъл не промени това ни най-малко.
Бях нежелан, но все още влюбен.
И реших да започна отначало.
Тогава не го осъзнавах, но се оказа, че това, че ме уволниха от Епъл, бе най-хубавото, което можеше да ми се случи. Тежестта на това да си успял бе заменена от лекотата отново да бъдеш начинаещ, все по-малко сигурен в каквото и да било. Това ми даде свободата да навляза в един от най-креативните периоди на живота ми. През следващите пет години стартирах компания, наречена NeXT, друга компания, наречена Пиксар и се влюбих в невероятна жена, която щеше да стане моя съпруга. Пиксар направи първият компютърно-анимиран филм “Играта на играчките” и сега е най-успешното студио за анимация в света. При невероятно развитие на обстоятелствата Епъл закупи NeXT и аз се върнах в Епъл и технологията, която разработихме в NeXT сега е в основата на ренесанса в Епъл. Лорийн и аз имахме чудесно семейство заедно. Почти съм сигурен, че нито едно от тези неща нямаше да се случи, ако не ме бяха уволнили от Епъл. Беше отвратително лекарство, но мисля, че пациентът се нуждаеше от него.
Понякога живота те удря с тухла по главата.
Не губете надежда.
Убеден съм, че единственото нещо, което ме накара да продължа бе това, че обичах това, което правех. Трябва да откриете какво обичате. Това се отнася за работата ви, така както се отнася и за любовта. Работата ще заема голяма част от живота ви и единственият начин да бъдете наистина удоволетворени е да правите това, което вярвате, че е чудесна работа. И единственият начин да вършите чудесна работа е да обичате това, което правите. Ако все още не сте го открили, продължавайте да търсите. И не се задоволявайте с нищо друго! Както винаги сърцето ви ще ви подскаже, когато сте го намерили. И като при всяко голямо приятелство, ще става все по-добре и по-добре с течение на времето.
Така че продължавайте да търсите! Не се задоволявайте с нищо друго!
Третата ми история е за смъртта.
Когато бях на 17 прочетох цитат, който звучеше така: “Ако живееш всеки ден като да е последен, почти сигурно е, че някой ден ще се окажеш прав”. Направи ми впечатление и от тогава през последните 33 години всяка сутрин се гледам в огледалото и се питам: “Ако днес е последния ден в живота ми, бих ли направил това, което ще направя днес?”. И когато отговора е “Не”, за прекалено много дни напред знам, че трябва да променя нещо. Да запомня, че скоро ще умра бе най-важния инструмент, с който се сблъсках за да ми помогне да взема най-важните решения в живота. Защото почти всичко – всички външни очаквания, цялата гордост, целият страх от затруднения или неуспех – всички тези неща отпадат пред лицето на смъртта, оставяйки само най-важните неща. Да знаеш, че ще умреш е най-добрият начин, който ми е познат, да избегнеш капана на мисълта, че имаш нещо за губене.
Вече си гол.
Няма причина да не последваш сърцето си.
Преди година ми бе поставена диагноза – рак.
Сканираха ме в 7,30 часа сутринта и ясно се видя тумор в панкреаса ми. Дори не знаех какво е панкреас. Докторите казаха, че това почти сигурно е нелечима форма на рак и че не трябва да очаквам да живея повече от 3 до 6 месеца. Докторът ме посъветва да отида вкъщи и да си подкарам нещата, което на докторски код означаваше да се приготвя да умра. Означаваше да се опиташ да кажеш всичко на децата си. Мислил си си, че имаш 10 години за да го направиш – сега вече имаш няколко месеца. Означаваше да се убедиш, че всичко е подготвено така, че да е максимално лесно за семейството ти. Означаваше да се сбогуваш. Живях с тази диагноза цял ден. По-късно вечерта ми направиха биопсия, при което ми завряха ендоскоп в гърлото, през стомаха и червата ми, сложиха игла в панкреаса ми и взеха няколко клетки от тумора. Бях упоен, но жена ми, която беше там, ми каза, че когато погледнали клетките под микроскоп, докторите се разплакали – оказало се, че имам рядка форма на панкреасен рак, която се лекувала чрез операция. Направиха ми операцията и слава богу сега съм наред.
Това беше най-близката ми среща със смъртта и се надявам да остане най-близката такава за още няколко десетилетия. След като го преживях, мога да кажа с по-голяма увереност, че смъртта е полезна, но чисто интелектуална концепция.
Никой не иска да умре.
Дори хората, които искат да отидат в рая не искат да умират за да стигнат там. И все пак всички сме се запътили към смъртта. Никой не е избягал от нея.
Така е, защото трябва да е така. Защото смъртта е най-вероятно най-доброто изобретение на живота. Тя е агента на промяната на Живота. Прочиства старите за да направи път на новите. Сега вие сте новите, но някой ден, не след дълго, вие ще сте старите и ще ви прочистят. Съжалявам, че съм така драматичен, но е така.
Времето ви е ограничено, така че не го хабете в живеене на нечий чужд живот. Не бъдете пленници на догмата – което е да живеете с резултатите от мисленето на други хора. Не се оставяйте шума от чуждото мнение да заглуши вътрешния ви глас. И което е най-важно, имайте куража да преследвате сърцето си и интуицията си. Те някак си вече знаят какво наистина искате да се случи.
Всичко останало е второстепенно.
Когато бях млад имаше невероятна публикация, наречена “Каталог на цялата земя”. Това бе една от библиите на моята генерация. Беше създадена от момче на име Стюарт Бранд, недалеч от тук, в парка Менло. Той и вдъхна живот с поетичния си допир. Бе края на 60-те, преди персоналните компютри и преди компютърната обработка, така че бе направена с помощта на пишеща машина, ножици и фотоапарати Полароид. Беше нещо като Гугъл на хартия , 35 години преди да се появи Гугъл. Бе идейна, преливаща с изящни инструменти и чудесна галантерия. Стюарт и неговия тим издадоха няколко броя на “Каталог на цялата земя”. Тогава, когато извървя пътя си, издадоха последния брой.
Беше средата на 70-те и аз бях на вашата възраст. На задната корица на последния им брой имаше снимка на селски път, рано сутринта. Път, на който можете да се намерите, пътувайки на автостоп, ако сте толкова авантюристични. Под снимката имаше надпис: “Останете гладни. Останете безрасъдни”.
Това бе прощалното им послание.
Останете гладни. Останете безрасъдни.
Винаги съм си го пожелавал.
И сега, когато завършвате, за да започнете нещо ново, ви го пожелавам и на вас.
Останете гладни. Останете безрасъдни.
Благодаря на всички ви.
* * *
Анонимен
6 октомври 2011
Велик …
Ana Gerova
7 октомври 2011
V tezi napatstvia na Stiv Jobs ima tolkova istina,che bix kazala:tova e zialata istina za kratichkiyat ni givot!
GO6o
7 октомври 2011
Предлагаме ви една емоционална и въздействаща реч на Стив Джобс по случай дипломирането на випуск от университета в Станфорд:
За мен е чест да бъда с вас на вашето завършване от един от най-добрите университети в света. Никога не завърших университета. За да бъда честен, това е най-близкото до университетско завършване, до което съм стигал. Днес искам да ви кажа три истории от моя живот. Това е. Нищо особено. Просто три истории.
Първата история е за свързването на точките
Напуснах колежа „Рийд” след първите 6 месеца там, но останах да посещавам курсове за още 18 месеца, преди наистина да напусна. Така, защо всъщност напуснах? То е започнало още преди да се родя. Моята биологична майка е била млада, неомъжена студентка и решила да ме даде за осиновяване. Тя вярвала много силно, че аз трябва да бъда осиновен от висшисти, така че всичко било уредено, за да бъда осиновен от адвокат и неговата съпруга. Обаче, когато съм се появил в последната минута, те решили, че не искат момче, а момиче. И така моите родители, които били следващите в списъка за осиновяване, получили обаждане по средата на нощта с въпроса: “Имаме непредвидено момче, искате ли го?” Те казали: “Естествено”. Моята биологична майка по-късно разбрала, че моята майка никога не завършила висше, а баща ми никога не е завършил средното си образование. Тя отказала да подпише окончателните документи за осиновяване. Тя се съгласила няколко месеца по-късно, когато моите родители обещали, че някой ден аз ще отида в университет.
И 17 години по-късно аз се записах в университет. Но наивно избрах колеж, който беше почти толкова скъп, колкото „Станфорд” и всичките спестявания на родителите ми от работническата класа се харчеха за университетската ми такса. След 6 месеца не можех да видя ползата от всичко това. Нямах представа какво искам да правя с живота си и как университетът ще ми помогне да разбера това. И ето ме тук, харчейки дългогодишните спестявания на родителите си. Така реших да напусна, вярвайки, че някак ще се справя добре. Беше доста плашещо по това време. Но гледайки назад, това беше едно от най-добрите решения, които съм вземал. В момента, в който напуснах можех да спра да посещавам задължителните лекции, които не ме интересуваха и започнах да посещавам тези, които ми изглеждаха интересни. Не беше толкова романтично – нямах стая в общежитието, затова спях на пода при приятели, връщах бутилки от кока кола за 5 цента, за да си купувам храна и ходех 7 мили през града всяка неделя вечер, за да получа едно ядене на седмица в храма „Харе Кришна”. Харесваше ми.
И повечето от това, с което се сблъсках, следвайки любопитството си и интуицията си, се оказа безценно по-късно. Нека ви дам пример. Университетът „Рийд” по-това време предлагаше може би най-доброто обучение по калиграфия в страната. На територията на университета всеки плакат, всеки етикет на всяко шкафче беше красиво изписан ръчно, калиграфски. Понеже бях напуснал и не трябваше да ходя на задължителните лекции, аз реших да посещавам калиграфските лекции, за да се науча на калиграфия. Научих за шрифтовете serif и sans serif, за разликите между пространството между различните комбинации от букви, за това какво прави типографията важна. Беше красиво, исторически, артистично неуловимо по начин, който науката не може да го улови и аз го намерих за удивително. Нито едно от тези неща нямаше дори надежда за приложение в моя живот, но 10 години по-късно, когато създавахме първия компютър „Макинтош”, си спомних всичко това и го вложихме в компютъра. Това беше първият компютър с красива типография. Ако никога не бях взел този курс в университета, компютърът „Макинтош” никога нямаше да има множество и пропорционални шрифтове.
И понеже Windows просто ни копира, много е вероятно, че днес компютрите щяха да бъдат без такива шрифтове. Ако не бях напуснал колежа, нямаше да попадна на тези лекции по калиграфия и персоналните компютри можеше да нямат чудесната типография, която имат сега. Естествено, не беше възможно да свържа точките, гледайки напред, когато бях в университета. Но беше много, много ясно, гледайки назад 10 години в миналото. Отново не можете да свържете точките, гледайки напред. Можете да ги свържете, гледайки назад. Затова трябва да вярвате, че точките някак ще се свържат във вашето бъдеще. Трябва да вярвате на нещо – на интуицията си, съдбата, кармата, каквото и да е. Този подход никога не ме е разочаровал и направи живота ми смислен.
Моята втора история е за любовта и загубата.
Бях щастлив да открия какво обичам да правя рано в живота си. Воз и аз създадохме Apple в гаража на родителите ми, когато бях на двайсет. Работихме много здраво и за десет години Apple се разрасна от нас двамата в гаража до два милиардна компания с над 4000 служители. Ние тъкмо бяхме пуснали на пазара нашето най-добро творение компютърът „Макинтош”, година по-рано аз бях станал на тридесет и тогава ме уволниха. Как можеш да бъдеш уволнен от компания, която си създал? E, като се разрастваше Apple наехме един човек, когото смятах за много талантлив, за да е подходящ да управлявам компанията с него. За около година и повече нещата вървяха добре, но след това нашите виждания за бъдещето започнаха да се различават и накрая станахме противници. Управителният съвет застана на негова страна. Така на 30 години аз бях изхвърлен, много публично изхвърлен. Това, което беше смисълът на целия ми живот като възрастен, си беше отишло и беше опустошително. Наистина не знаех какво да правя за няколко месеца. Чувствах, че съм разочаровал предишните поколения предприемачи, че съм изпуснал щафетата, която ми бе предадена.
Срещнах се с Дейвид Пакард и Боб Нойс и се опитах да се извиня за това, че прецаках нещата толкова много. Бях доста публичен провал и дори мислех да избягам от Силиконовата (силициевата) долина. Но нещо постепенно ми просветна – аз все още обичах, това което правех. Обратът на събитията в Apple не беше променил това. Аз бях отблъснат, но още бях влюбен. И така реших да започна отначало. Не го разбирах тогава, но уволняването ми от Apple беше най-доброто нещо, което можеше да ми се случи. Тежестта на успеха беше заменена от лекотата на това да си начинаещ отново, по-малко сигурен за всичко. Това ме освободи да вляза в един от най творческите периоди от живота си. През следващите пет години започнах компания с име NeXT (следващ), друга компания „Пиксар” и се влюбих в една удивителна жена, която щеше да стане моя съпруга. „Пиксар” направи първия филм изцяло с компютърна анимация – “История за играчките” (“Toy Story”) и сега е най-успешното студио за анимация в света. В забележителен обрат на събитията Apple купиха NeXT и аз се върнах в Apple. И технологията, която създадохме в NeXT, е в основата на сегашното възраждане на Apple. А Лоурийн и аз имаме чудесно семейство.
Доста съм сигурен, че нищо от това нямаше да се случи, ако не бях уволнен от Apple. Това беше ужасно на вкус лекарство, но предполагам пациентът имаше нужда от него. Понякога животът те удря по главата с тухла. Не губете вяра! Убеден съм, че единственото нещо, което ме караше да продължавам бе, че обичам това, което правя. Трябва да откриете това, което обичате! Това е вярно както за работата ви, така и за любовниците ви. Вашата работа ще заема голяма част от вашия живот и единственият начин да бъдете напълно удовлетворени е да вършите това, което смятате за страхотна работа. Единственият начин да вършиш страхотна работа е да обичаш това, което правиш. Ако не сте го открили още, продължавайте да търсите! Не се примирявайте! Като всички въпроси свързани със сърцето, ще откриете това, което търсите. Като всяка добра връзка, става все по-добре и по-добре като минават годините. Така че, продължавайте да търсите, докато не го откриете! Не се примирявайте!
Моята трета история е за смъртта.
Когато бях на 17 прочетох цитат, който беше нещо като това: “Ако живееш всеки ден сякаш е последният ти, някой ден определено ще си прав”. Това ме впечатли и оттогава през последните 33 години поглеждам в огледалото всяка сутрин и се питам: “Ако днес беше последният ден в живота ми, щях ли да искам да правя това, което смятам да направя днес?” Когато отговорът е бил “не” за твърде много дни подред, аз знам, че трябва да променя нещо. Да помниш, че един ден ще си мъртъв, е най-важният инструмент, който съм срещал да ми помогне да направя големите избори в живота си. Защото почти всичко – всички чужди очаквания, всичката гордост, всичкият страх от провал или унижение – тези неща просто стават маловажни пред лицето на смъртта, оставяйки само това, което наистина е важно. Да помниш, че ще умреш е най-добрият начин, който знам да избегнеш капана на това да мислиш, че имаш нещо за губене. Ти си вече гол. Няма причина да не следваш сърцето си.
Около преди година бях диагностициран с рак. Имах насрочен преглед в 7.30 ч. сутринта и заключението беше, че имам тумор на панкреаса си. Дори не знаех какво е панкреас. Докторът ми каза, че е почти сигурно, че това е нелечим вид рак и че трябва да очаквам да живея не повече от три до шест месеца. Докторът ме посъветва да се прибера вкъщи и да въведа нещата си в ред , което е начинът на докторите да ти кажат да се подготвиш да умреш. Означава да кажеш на децата си всичко, което си мислел, че ще можеш да им кажеш през следващите десет години, през следващите няколко месеца. Да си сигурен, че всичко е уредено, така че да е лесно за теб и за твоето семейство. Означава да се сбогуваш. Живях с тази диагноза цял ден. По-късно същата вечер имах биопсия, където пъхнаха ендоскоп през гърлото ми, през стомаха в червата, забиха игла в панкреаса ми и взеха клетки от тумора. Аз бях упоен, но жена ми, която беше там, ми каза, че когато са видели клетките под микроскоп, докторите започнали да плачат, защото се оказало много рядък вид рак на панкреаса, който се лекува с операция. Направиха ми операцията и сега съм добре. Това беше най-близката ми среща със смъртта и се надявам да е най-близката, която ще имам за още няколко десетилетия.
Преживявайки това, мога да ви кажа с малко по-голяма сигурност, от когато смъртта беше полезна, но чисто интелектуална концепция: Никой не иска да умре! Дори хората, които искат да отидат в Рая, не искат да умрат и да отидат там. Въпреки това, смъртта е крайна спирка, която очаква всички ни. Никой не я е избягнал. И така трябва да бъде, защото смъртта е много вероятно, най-доброто изобретение на живота. Тя е агентът на промяната на живота. Тя очиства старото, за да направи място за новото. Точно сега новото сте вие, но някой ден, не твърде далечен от днес, вие постепенно ще остареете и ще бъдете изместени. Съжалявам, че съм така драматичен, но е твърде вярно. Вашето време е ограничено. Не го прахосвайте да живеете нечий чужд живот! Не бъдете ограничавани от догмата, което е да живееш с резултата от мисленето на други хора! Не позволявайте шумът от мненията на другите да приглуши вашия собствен вътрешен глас! И най-важното: Имайте куража да следвате сърцето и интуицията си! Те някак си вече знаят какъв/а искате да станете! Всичко останало е второстепенно.
Когато бях млад, имаше списание “The Whole Earth Catalog” ( Каталог на цялата Земя), което беше една от библиите на моето поколение. Беше създадено от човек на име Стюард Бренд, не далеч от тук в Менло Парк, и той му вдъхна живот с поетическия си подход. Това беше през късните 60 на двайсти век преди персоналният компютър и компютърна предпечатна подготовка. Списанието беше правено с машинописни машини, ножици и полароидни фотоапарати. Беше като Google на хартия, 35 години преди Google да се появи. Беше идеалистично и преливащо, то добри инструменти и страхотни мнения и идеи. Стюарт и неговият екип издадоха няколко броя на “The Whole Earth Catalog” и тогава, когато му дойде времето, те издадоха последен брой. Беше средата на 70-те и аз бях на вашата възраст. На задната корица на последния им брой имаше снимка на път от провинцията рано сутринта, от този вид, на който може да попаднете да пътувате на стоп, ако сте толкова авантюристичен. Под пътя бяха думите: “Остани гладен. Остани неразумен!” Това беше тяхното прощално послание.
Остани гладен! Остани неразумен! И аз винаги съм желал това за себе си. И сега, когато вие завършвате да започнете нов живот, аз ви пожелавам същото. Останете гладни! Останете неразумни!
Благодаря ви много!
Ивайло
8 октомври 2011
Като чета въз блудкавите баналности на Стийв Джобс и агиографиите за него в пресата се сещам за култа към личността – изглежда всеки мегаломан успял да концентрира значима власт в ръцете си започва сам да вярва в уникалността и общозначимостта на собствения си опит.
ivan
10 октомври 2011
Ивайло ! Просто е ! Това са мисли и расъждения на един Мъдър Човек и за това не ги проумяваш, ако ме разбираш какво изкам да ти кажа !
Ивайло
10 октомври 2011
@ivan
не ще и съмнение, именно така ще да е…
Роберт Петков
10 октомври 2011
И какво толкова даде Стив на света, с какво го промени към по-добро? Промени света на богатите към по-добро, само това успя да направи. Хайде спирайте се вече с превъзнасянето и пускането на ябълки в туитър, ами оставете човекът да почива в мир.
ivan
12 октомври 2011
Щом като и Стив Джобс според вас не е дал нищо на света ! Какво остава за нас тогава ? Какво направи всеки от нас. Не се ли усещате колко са нелепи подобни коментари ?!
Ивайло
12 октомври 2011
Да, Стийв Джобс даде на света:
- затворени и патентовани системи на опериране и изделия (в рязко противоречие с идеята за интернет като отворена система за комуникация)
- изведе на качествено ново равнище манипулирането и инфантилизацията на потребителя, който биде доведен до консумативна истерия и сляпо преклонение
- изделията на Apple са 100% произведени със съвременния еквивалент на робски труд в Китай (компанията производител е трябвало да сложи мрежи по прозорците за да ограничи размера на самоубийствата)
- с iTunes Джобс успя да циментира продължаващото ограбване в електроннта ера на артисти и потребители в полза на големите корпорации
В тази светлина Стийв Джобс бе зъл гений, нещо като съвременно превъплъщение-мелез между духовете на Алберт Шпеер, в мениджърската му роля на министърът-чудо на оръжията и военното производство на Нацистка Германия; и Лени Рифенщал като инвентивен и безскрупулен манипулатор.
Зловредното му влияние, уви, ще продължи да се чувства, но светът определено ще е по-добро място без Джобс.
sesilia
24 октомври 2011
да,а, нещата винаги имат две страни на ангела и на дявола
на идеите и на комерса
Vania Ivanova Kotarova
24 октомври 2011
Мисля, че разсъжденията на Ивайло са идеи на човек, който никога не се е докосвал до магията на творчеството и удоволетворението да си създал нещо сам, за себе си или за другите. Това са мисли на човек, за който собственото му его е твърде силно, за да допусне че някой може да бъде гениален по своему по толкова заразяващ начин. Но такива хора трябва да има. Ако преглътнете себе си и се замислите, ще осъзнаете че ограниченията, които Епъл е дал на света чрез продуктите си са изключително обосновани и смисленни. Стив е единственият, който успя да засегне човечеството на тема морел – качество което интернет не притежава, а потребителят още по-малко. Философията на Епъл за цената на авторството е неудобен камък именно в нашите егоцентрични градинки. И въпреки това да ви се струва жестико, недемократично или в разрез с идеята за интернет, продуктите на Епъл дават много повече отколкото вземат. Креативните идеи изпреварващи настоящето правят Стив Джобс гениален и това е причина хиляди пъти по ценна от негудованието на масовия потребител с накърнен морал, който дори не се притеснвява да каже че иска да краде. А култът към цената на творчеството е единствено удор под кръста за тези, които нямат сетива да го оценят. Това е своего рода една цетка за стойностни будни хора. Няма съвършени продукти, няма съвършен iphone, нито съвършен компютър, винаги ще има повече и ще може още, но има съвършена мисъл и съвършени идеи. Пиша в качеството си на човек, който се е докоснал до това съвършенство от собствения си МacBook Pro и смея да заявя, че никгоа не бих се върнала към абсурдите и недомислията, които предлагат персоналните компютри и операционната система на Бил Гейтс.
С риск да и прозвучи лигаво и въпреки това:
В памет На Геният!
Ивайло
24 октомври 2011
“Мисля, че разсъжденията на Ивайло са идеи на човек, който никога не се е докосвал до магията на творчеството и удоволетворението да си създал нещо сам, за себе си или за другите. Това са мисли на човек, за който собственото му его е твърде силно, за да допусне че някой може да бъде гениален по своему по толкова заразяващ начин.”
Персоналните нападки маскирани като псевдо-анализ и “аргументация” винаги говорят красноречиво за нивото на пишещия…
А иначе, Apple благодарение на Джобс се превърна в новия Microsoft, символ на корпоративна алчност и амбиции за тоталитарен контрол.
Vania Ivanova Kotarova
25 октомври 2011
Здравей, Ивайло!… Не крия болката, която изпитах когато прочетох неадекватните обвинение към Епъл. Няма нужда да се спори по този въпрос, защото спор няма – Епъл са дали много на света и ще продължават да дават, защото са единствени и различни от “масовото” Не аз или ти определяме това. Не крия и личните нападки, които мислиш че съм се опитала да “маскирам” – напротив, радвам се че си ги разбрал. Някои хора изпитват болка само, когато ги засегнеш лично. Мотивацията да ми отговориш е достатъчна за мен. В този ред на мисли сме квит и аз приключвам тази полемика, още повече на това място. Ти си прочел и си разбрал какво мисля. Всеки би могъл да го направи и сам да прецени нивото на авторите на тези коментари. Аз, за разлика от теб, не крия самомичността си и това е още един довод в полза на факта че поста ми беше искрен и породен от адекватна реалция на справеливостта срещу посредственността.
П.С. Използването думички, които намираш за сложни не те прави по качествен човек.
Всичко добро и се извинявам на автора на блога, че си позволих да изцапам статията му с излишен спам, но просто се почувствах длъжна да изразя това ,което чувствам по отношение на Стив Джобс и по отнопение на съдниците му. Ако желаеш да продължим да си говорим, намери ме във FB, за да не спомим повече тук.
Ивайло
25 октомври 2011
Написаното от мен за Apple_Jobs не са “обвинения”, доколкото смисълът на обвинение е нещо проблематично, което тепърва трябва да се доказва. Напротив, аз съм обобщил факти, които са всеобщо достояние.
Аз засегнат? Надценяваш се…
Трогателната покана за FB ще трябва да я отклоня, най-малкото поради факта, че ти не си способна да разговаряш. Разговорът предполага обмен, двупосочна комуникация; и дори в най-агресивните му форми, разчепкване доводите на събеседника. Ти, в контраст, изливаш монологични тиради, които, на всичко отгоре са лишени, от каквато и да е оригиналност – брътвежи на истеризирана фенка в полу-религиозен-сексуален екстаз пред една глобална корпорация и утилитарните и продукти… Стийв Джобс експлоатираше фетишизма и инфантилното преклонение тъкмо на такива разтроени същества.
Vania Ivanova Kotarova
27 октомври 2011
Поздравления! С последния си пост от преиграно-нагласени сложни изречения, Йвайло довърши портрета на един егоцентричния, агресивен, масов хуманоид, който се страхува да не би да бъде разпознат като посредствен, защото освен злостни нападки друго едва ли би могъл да роди. За това отговарям в тон, макар и да не ми е приятно да се принизявам толкова. Казах вече че приключих разговора. Бъди мъж и не се излагай повече.