Циганска работа, ама българска…

Има една пословица: „Хубава работа, ама циганска“.
Ние, българите я произнасяме с добро сърце – демек, а бе стана работата, ама нещо не е като хората. Циганинът, като се хване да копае, все ще остави след себе си някоя „цигания“ – я няма да прибере мотиката, я ще прибере нещо в джоба си. С това сме свикнали.
Бях дете, на по-малко от десет години, когато у нас идваха цигани. В края на лятото и началото на есента. Тогава в нашата къща имаше всичко. Баба ми Иванка обичаше да раздава – грозде, орехи, последните праскови, ошав, някои и друг лев. Циганите не идваха на банди, а на семейства – старата майка /баба/, която гледаше на ръка, дъщерите, синовете, внуците…

Имахме една дълга къща и в двора се влизаше през ажурна врата от лят чугун. Циганите влизаха свободно, но веднага сядаха до тази врата. Знаеха, че няма да бъдат допуснати навътре в двора. И знаеха защо не ги пускат – защото крадат. Те си знаеха,  и ние си знаехме.
Но в моето съзнание идването на циганите винаги е била нещо като празник. Те, макар и бедни, бяха облечени в разкошни дрехи – шалове, престилки, пояси, дайрета – всичко това влизаше в красивия театър, който ме привличаше.
С една дума – дойдат ли циганите, аз съм веднага при тях. И те веднага почват да ме разпитват. А аз, будалата, си казвам всичко – как се казва леля ми, вуйчо ми, братовчедите ми, какво е станало в къщата… Всичко си казвам. Защото харесвам циганите.
После идва баба ми, дава им това, което всяка православна християнка трябва да даде. Циганите й гледат на ръка за роднините и споменават имената на хората, които преди малко са научили от мен.
Баба ми Иванка, мъдрата жена, казва: „Живи и здрави, всичко ми познахте“. Не ги пита повече за „съдбата на фамилията“. Защото е наясно, че тази съдба зависи от нея , а не от циганите.
За да приключа с циганскатата тема, ще кажа, че един от любимите ни учители в началното 7-мо основно училище в Стара Загора беше циганин. Беше ни учител по география. Всички помним този човек – един от най-стилните и скромни хора, които съм виждал – винаги в костюм и бяла риза. И днес имам познати цигани, на които мога да разчитам.
А сега – за циганията която ние сами създадохме. И продължаваме да създаваме чрез телевизиите.
Историята с Кирил Рашков и Катуница започна още по времето на Бай Тошо.
Дори още преди указ 56 за частната инициатива.
Тогавашната ДС започна да разследва „цар киро“, но не е ясно защо не го довършиха. Всъщност ясно е – той беше техен човек.
Не виждам защо от ДАНС си правят оглушки.
Всъщност виждам – Цар Киро още е на служба.

Но той не  е циганин.

Той е мангал.

А на българските служби не им е за първи път да се заиграват с боклуци. По тази причина малкият мачо на МВР Калин Георгиев стои в Катуница като в небрано лозе.

* * *

Tagged: живко желев, катуница, кирил рашков, цигани

Posted in: Всички публикации