Не обвинявайте апетита на американците, скъпия нефт или ГМО за ръста в цената на храните. За стремителното поскъпване на хранителните стоки отговорност носи Уол-стрийт.
Несъмнено търсенето и предлагането играят своята роля. Но има още една причина за глобалното поскъпване – алчността.
Тя накара блестящите умове на Голдмън Сакс да осъзнаят, че нищо не се цени повече от насъщния хляб. А където има цени, там могат да се правят пачки. През 1991 г. банкерите на Голдмън, начело с техния прозорлив президент Гари Кон представиха една нова разновидност на инвестиционен продукт – производен финансов инструмент, следящ цените на 24 вида суровини – от скъпоценните метали и енергията до кафето, какаото, добитъка, свинете, царевицата, соята и пшеницата. Те претеглиха инвестиционните стойности на всеки елемент, пречистиха ги, смесиха ги в резултантни суми и накрая сведоха всичко онова, което беше сложен сбор от реални предмети, в една единствена математическа формула. И тя започна да се възприема като самостоятелно съществуващо явление, известно и до днес като стоково-суровинния индекс Голдмън Сакс /GSCI/ .
Близо десет години индексът GSCI си остана сравнително статично инвестиционно средство, тъй като банкерите се интересуваха най-вече от риска и дълговете под обезпечение, нежели от буквалния смисъл на “посятото” и “пожънатото”. После, през 1999 година Комисията за фючърсите и опционната търговия на стоковите борси освободи търговията с фючърсни и опционни стоки от държавно регулиране. Внезапно банкерите придобиха възможност да заемат толкова позиции на пазара за зърно, колкото им се искаше. Възможност, която от времената на Великата депресия беше дадена само на онези търговци, които имаха непосредствен бизнес с производителите на храни.
Промените засегнаха крупните зърнени борси в Чикаго, Минеаполис и Канзас сити, които в продължение на 150 години допринасяха за смекчаването на резките падове и ръстове в световната търговия с храни. Селското стопанство може би изглежда идилично, погледнато отвън, но всъщност то е ненадежден вид икономическа дейност, която се влияе от превратностите на климата, болестите и стихийните бедствия. Системата за фючърсна търговия със зърно, въведена след Гражданската война в САЩ от компаниите Archer Daniels Midland, General Mills и Pillsbury превърнаха Америка в съкрушителна финансова сила, способна да конкурира Европа и в крайна сметка да победи.
Пазарите на зърно предпазваха производителите и мелничарите от характерните за техния бизнес рискове. Основополагащо понятие беше изпреварващият договор / forward contract/, съглашение между продавача и купувача на пшеница за разумната цена на един бушел – дори когато този бушел още не е изкласил. Този фючърс за зърното позволяваше да се удържа цената на хляба стабилна, а самият пазар “на зелено” чрез стабилните доходи за зърнопроизводителите ги предпазваше от фалит при слаби реколти и им позволяваше да инвестират в собствените си ферми и предприятия. В резултат – през 20 век реалните цени на пшеницата се понижаваха, дори в годините на инфлационната спирала през 70-те, което стимулираше развитието на американския агропромишлен сектор. След Втората световна война САЩ редовно произвеждаха излишъци, което се превърна в съществен елемент на тяхната икономическа, политическа и хуманитарна стратегия в годините на студената война. Да не говорим, че американското зърно реално хранеше милиони гладни хора по света.
Традиционните играчи на този пазар бяха два вида. От една страна фермерите, мелничарите и собствениците на зърнохранилища, тоест субектите, чието участие на пазара имаше реален, веществен характер, изразяващ се в зърно.
Тази група включваше в себе си не само производителите на пшеница и царевица, но и основните транснационални корпорации като Пица Хът, Крафт, Нестле, Сара Ли, Тъйсън фуудс и Макдоналдс – чиито акции на фондовата борса зависят от възможностите им да продават храна на хората по конкурентни цени. Тези участници наричаме добросъвестни (“bona fide”) хеджъри, тъй като в крайна сметка те реално се нуждаят от покупката и продажбата на зърнени култури.
На другата страна са спекулантите. Спекулантът не произвежда и не потребява нито царевица, нито пшеница, нито соя, той няма помещения, за да складира дори 20 тона зърно, ако то случайно му бъде доставено. Спекулантите правят пари, чрез характерното за пазара поведение – купуваш на по-ниска и продаваш на по-висока цена. За физическите притежатели на зърното традиционните спекуланти са добре дошли, тъй като им осигуряват нескончаем поток от поръчки за покупко-продажби, което осигурява ликвидност на пазара, а за съвестните хеджъри това е начин да управляват риска, тъй като могат да купуват и продават когато им е удобно.
Но индексът Голдмън изкриви симетрията на тази система. Структурата на GSCI не обръщаше никакво внимание на вековните канони за купуване и продаване.
Този новоизпечен производен продукт /дериват/ беше предназначен само за “дълги позиции”, той беше конструиран за купуване на борсови стоки и насочен единствено към покупката. В основата на стратегията “само дълги позиции” стоеше намерението да се трансформират инвестициите за борсови стоки в нещо, което силно напомня вложението в акции – разновидност на имуществените активи, при които всеки може да вкара свои пари и да ги остави да растат с десетилетия /заедно с графиките на Дженеръл Електрик или Епъл/. От момента, в който търговията с първични стоки беше приведена във вид, който напомня повече фондовия пазар, банкерите вече можеха да чакат своя приток от свежи пари. Но стратегията при тази игра на ръст имаше един недостатък – поне за тези от нас, които се храним. Индексът на стоковите фючърси GSCI не предвиждаше продажба на стоката или “къса позиция”.
Това несъответствие подкопаваше естествената структура на стоково-суровинните пазари, изисквайки от банкерите да купуват все повече и по-нататък във времето, независимо от цената. Всеки път когато наближаваше датата за плащане по фючърса на стоковия индекс с дълга позиция, банкерите трябваше да “прехвърлят” своите мутимилиардни портфейли с неизпълнени разпореждания към покупка за следващия срочен договор и така в продължение на два или три месеца. И тъй като дефлационното въздействие на продажбата без покритие не фигурира като част от индекса GSCI, професионалните търговци на зърно печелеха добре, предвкусвайки колебанията в цените на пазара, които се получаваха в резултат на такива “прехвърляния”.
“Аз се изкарвам хляба от “тъпи пари”" – каза за “Бизнес уйк” търговецът Емил Ван Есен. Търговците на “commodities” наети от банките, създали и ползващи индексовите фондове, преди всичко играят с приливите и отливите на печалба от движението на парични потоци.
Множество нефизически лица, инвестиционни посредници последваха указанията на Голдмън Сакс и се присъединиха към тази стоково-индексова игра – в това число Barclays, Deutsche Bank, Pimco, JP Morgan Chase, AIG, Bear Stearns и Lehman Brothers, както и други представители на индексни инвестиционни стокови фондове. Декорите за продоволствената инфлация, която щеше да порази най-големите мелнични, преработващи и търговски компании в САЩ, а след това и целия свят, вече бяха готови.
Парите взеха думата и разказаха за себе си. От момента, в който гръмна технологичния балон през 2000-та година, до днес имаме 50-кратно увеличение на доларови вложения в индексовите фондове на стоковия пазар. Ако изразим явлението в реални величини – през 2003 г. стоковите фючърси все още съставляват вялите 13 млрд. долара. Но когато световната криза предизвика паническо бягство на инвеститорите през 2008 г., и когато доверието в долара, фунта и еврото падна, борсовите стоки, включително продоволствените, се привидяха на хеджърните,пенсионните и суверенните фондове като най-тихото пристанище срещу кризата. Един аналитик от Министерството на земеделието в САЩ по онова време ми каза: “Имаше много хора, които без да имат елементарна представа от стокова борса, се хвърлиха да купуват”. За първите 55 дни на 2008 година спекулантите изляха на стоковите пазари 55 млрд. долара, а до юли стоковите пазари вече въртяха 318 млрд. От този момент инфлацията на продоволствените стоки не е спряла да расте.
Парите потекоха и банкерите вече бяха готови за новоизгряващото казино на хранителните деривати. Увлечени от цените на нефта и газа /преобладаващите commodities на индексовите фондове/ новите инвестиционни продукти подпалиха пазарите на други индексови групи стоки, което доведе до познатите от историята версии с лалетата, дот-комите и евтините жилища: балон в търговията с хранителни стоки. Твърдозърнестата червена пшеница, която обикновено се търгува по 4-6 долара за 60 фунтов бушел, тръгна нагоре и удари 25 долара. И така, от 2005 до 2008 г. световните цени на храните се повишиха с 80 процента, но не спряха да растат.
“Количеството инвестиционен капитал, която видяхме на стоковите пазари, няма прецедент в историята – сподели с мен Президентът на Националната зърнена и фуражна асоциация Кендел Кейт. – Нямаме съмнение, че това беше огромна спекулация”.
В една скорошна публикация специалния докладчик на ООН по въпросите за правото на хранене Оливие де Шутер казва, че през 2008 г. “значителна част от рядкото повишаване на цените е резултат от появата на спекулативен балон”.
Но това, което се случи на зърнените пазари не беше просто “спекулация” в традиционния смисъл – да купиш евтино и да продадеш скъпо. Днес, наред с кумулативния индекс, GSCI на Standard & Poor’s, тя предлага още 219 самостоятелни индексови “тикери” /позиции/, така че инвеститорите могат да презаредят своите Bloomberg – системи и да залагат на всичко, от паладий до соево масло и от биогориво до селскостопански животни. Бумът от нови възможности за спекулации с глобалното зърно, хранителни мазнини и животинска продукция доведе до порочен кръг от взаимозависимости. Колкото повече расте цената на продоволствените стоки, толкова повече пари се изливат в сектора, което вдига цените нагоре. “Това, което преживяваме е търсенето на нов шок от нови участници на фючърсните пазари за борсови стоки” – каза пред Конгреса управителя на един от хедж-фондовете Майкъл Мастърз в разгара на кризата през 2008 г.
В резултат от авантюрата на Уол-стрийт по отношение на зърното, хранителните стоки и животновъдната продукция се получи световен трус в системите за производство и разпределение на продуктите за изхранване на населението. Не стигаше това, че намаляващите запаси на реално съществуващото зърно и повишеното търсене без друго вдигнаха цените. Инвестиционните банки добавиха към това и изкуствен възходящ тренд на цените по зърнените фючърси. В крайна сметка – виртуалната пшеница днес в пълна степен определя цените на реалната. Тъй като спекулантите /които традиционно са една пета от пазара/ днес превъзхождат числено добросъвестните посредници в съотношение четири към едно.
В наши дни банкерите и спекулантите са яхнали върха на хранителната пирамида като кръвожадни системи, които изяждат всички и всичко под тях. Фермерите вече са близо до дъното. По принцип, растящите цени на тяхната продукция би трябвало да ги радва, но спекулантите се погрижиха да вдигнат цените на всичко, което фермерът купува, за да отгледа пшеницата. Като започнем от семената и торовете и стигнем до дизела. А на самото дъно е потребителя. Средният американец, който харчи 8-12 % от заплатата си за продукти още не е усетил големи трудности. Но за двата милиарда души по света, които дават повече от половината си доход за храна, резултатите са разтърсващи. През 2008 година 250 милиона минаха в графата гладуващи, а световното число на “необезпечените с храна” достигна един милиард.
Но къде да търсим изхода? Последния път когато посетих Зърнената борса в Минеаполис, попитах една група брокери на пшеница: какво би станало ако правителството на САЩ забрани търговията при възходящ ценови тренд за инвестиционните банки? Те ми се изсмяха. Един телефонен разговор до добросъвестен посредник като Cargill или Archer Daniels Midland , един таен суап на активи – и участието на банката става неразличимо от участието на който и да е международен купувач. Тогава попитах: а какво ще стане ако правителството забрани всички деривативни продукти с дълги позиции? Отново ми се изсмяха. Проблемът се решава пак с телефонно обаждане, този път до Лондон или Хонг Конг – новите пазари на храни с деривати са минали в наднационално ниво, отвъд санкциите на националното законодателство.
Постоянната нестабилност на пазарите за храни изхвърли на боклука възможностите за световно сътрудничество.
Колкото по-висока е цената на царевицата, соята, ориза и пшеницата, толкова повече богатите на зърно държави би трябвало да си сътрудничат, за да са сигурни, че няма да настъпи паника в държавите-вносителки на зърно, а оттам инфлация и политически сблъсъци. Вместо това разтревожените правителства реагираха посредством политиката “първо да има за нас” и въведоха забрани за износ или неомеркантилни заграбвания на нови земи в Африка. А усилията на активистите и международните агенции за борба със спекулата отидоха в задънена улица.
В същото време индексовите фондове процъфтяват, банкерите прибират своите печалби, а бедните по целия свят балансират на ръба на гладната смърт.
Posted on 8 май 2011
0