Димитър Събев: КОРАБЪТ НА ГЛУПЦИТЕ

Инвестиционната бизнес анкета на НСИ, проведена сред промишлените предприятия през втората половина на октомври 2010 г. показва, че промишлените предприемачи очакват през настоящата година направените инвестиции да бъдат с 26.4% по-малко в сравнение с предходната 2009 година.

Според експресните оценки на НСИ за брутния вътрешен продукт, през периода юли – септември се наблюдава спад на потреблението на домакинствата с още 4%, макар че е отчетен 0.3% икономически растеж. На годишна база потреблението на населението е спаднало с нови 7.2%. Инвестициите в основен капитал през Q3 бележат ръст от 1% спрямо Q2, като на годишна база се понижават с 4.3%.

Изводът: прирастът в износа на стоки и услуги, който е безспорен (ръст от 9.1% на тримесечна и 18.6% на годишна база) макар че преустанови спада на БВП, не е в състояние да компенсира задържалата се негативна тенденция на отказ от инвестиции и потребителски разходи. Вече осмо тримесечие икономиката на България е в процес на спад. Вече е наложително да се постави въпросът за икономическа депресия.

КОРАБЪТ НА ГЛУПЦИТЕ

Автор: Димитър Събев
От началото на годината ни се разказва една нова история за родния успех – как износът е новият бумтящ двигател на българската икономика. Данните на националната статистика и централната банка го потвърждават – ако през август 2009 г. сме изнесли стоки и услуги за почти 982 млн. евро, през август 2010 г. тази сума е вече 1.453 милиарда: регистрираме 48% годишен прираст.

Само че от какво се състои този износ? През август (показателен месец, тъй като тогава износът за пръв път от поне 10 години надвиши вноса – с 45 млн. лева), 50% от износа, или 727 млн. евро, са суровини и материали. В това число 242 млн. евро суровини за производство на храни и 176.5 млн. евро цветни метали.

Действително изнасяме – ама експортът е суров…

Като отметнем петролните продукти на “ЛУКойл”, които са над 10% от износа ни, но е спорно доколко могат да се нарекат български износ, ситуацията вече става проблематична: действително изнасяме повече, ама износът ни е суров, без принадена стойност. Така наречените инвестиционни стоки – машини, апарати и др.под. – от началото на годината до края на август формират износ на стойност 1.66 млрд. евро, което се равнява на едва 16.6% от общия изнесен обем.

При подобна структура на износа би следвало да си зададем въпроса, доколко въобще си заслужава да се хвалим с това, че изнасяме толкова много. Но скромността изглежда не е сред множеството добродетели на нашия финансов министър, който миналата седмица настояваше, че Швеция трябва да взима уроци по данъчна политика от нас – без да го смущава особено фактът, че данъчните приходи за последната година са спаднали с 1 милиард лева.

Ясно е, че износът на суровини не е изгоден за икономиката, тъй като я лишава от принадената стойност на производствения процес и оценява сравнително ниско природни богатства, които в крайна сметка не са несметни. Освен в казуса със златнорудовия концентрат, чиято опасна преработка “Челопеч Майнинг” изнесе в Намибия, за националната икономика е по-добре да се затварят производствените цикли чрез вертикална интеграция на предприятията.

Клопката

В износа има и една клопка, която също е добре да знаем: той по един чудесен за политиците начин показва ръст на БВП, без обаче да води до особено подобрение в качеството на живота на хората вътре в страната. Това Китай ясно демонстрира – както и другата опасност, произтичаща от експортната ориентация: страната износител става зависима от търговските си партньори, от техния икономически цикъл и политическа конюнктура.

Изводът е, че българската икономика действително трябва да се стреми да изнася повече, но не толкова суровини, колкото продукция с добавена стойност. Същевременно секторната икономическа политика трябва да се насочи към създаване на достатъчно силно търсене от населението, за да няма катаклизми, когато да речем Германия реши повече да не купува нашите микропроцесори и сателити.

Тук стигаме до въпроса за магданоза. За да има търсене, в хората трябва да има пари. След като българите се опариха с кредитите (един на всеки шест лева кредит у нас е проблемен), за да купуват са нужни добри заплати. За да има заплати, трябва да има производителност. За да има производителност са нужни добра техника и технологии, опит и квалификация на персонала, както и култура на труд. Изброените неща пък са следствие от инвестиции, включително и в образователния процес.

Защо всеки път прикачваме думата “международни”, щом заговорим за инвестиции? Нали и у нас има производствени мощности, има капиталисти, значи има и капитал? Действително имаше, но той замръзна в бетона по морето, а освен това предпочете да отиде на дълга почивка в Швейцария. Липсата на работещ капитал ни прави зависими от износа на суровини. А образованието е неизгодна инвестиция по презумпция, защото за него харчиш пари, колкото да дадеш все ще е малко, а възвращаемостта идва след минимум 10 години, когато вече не си в политиката.

Абе какво стана с едни антикризисни мерки

Като казахме политика, имаше едно време и антикризисна такава. Нали си спомняте, имаше едни точки, параграфи, спорове със синдикатите, финансовият министър от джоба си черпеше с кафета и минерална вода социалните партньори и накрая бяха договорени 60 антикризисни мерки. Това беше преди цели седем – осем месеца, вероятно сте ги позабравили.

Какво стана с тях ли? Антикризисните мерки на ГЕРБ, които още тогава не заслужаваха подобна титла, отпадат от дневния ред една след друга, като бельо от стриптизьорка, и все по-близо сме до голата истина: НЯМА. Няма антикризисна програма. Страната ни не се ръководи по план и програма, а както дойде. Ден за ден. Все по-ясно е, че експерти по връзки с обществеността, а не икономисти, вземат решенията в сферата на икономиката.

Отиде в небитието данък лукс, защото само 5700 имота в България са с данъчна оценка над 300 000 лева (?!) Същевременно Конституционният съд забрани да се пипат отпуските на хората – за наше щастие и още една гербова мярка по-малко. Идеята за приватизация през БФБ не само че не видя бял свят и с нея планираните 250 млн. лв., но правителството в намерението си да гушне парите от допълнителното пенсионно осигуряване и да събира по-високи такси от финансовия сектор на няколко пъти причини борсов срив.

Още през май стана ясно, че най-мощната откъм приходи антикризисна мярка на правителството – продажбата на квоти за въглеродни емисии – е неизпълнима, тъй като Секретариатът на Конвенцията по климата на ООН не ни вярва. Малко по-рано Българската банка за развитие (ББР) се превърна в БСР (Банка за строителни разплащания), като антикризисната помощ за малките и средни предприятия се пренасочи без повече коментари.

Само Дянков изпълни своята антикризисна част, свивайки разходите от бюджета – и така подсили негативните кризисни ефекти. Защото всички икономисти го знаем, независимо каква идеология изповядваме: съкращаване на смислените държавни разходи във време на криза задълбочава спада на БВП. А съкращаването на разходите за здраве и образование съкращава самата нация.

Метафизиката на държавното управление на…

В масовите медии за тези неща не се говори много. Провалът е налице, но ако го пренебрегнем, той няма да съществува – такава е странната метафизика на държавното управление в медиите. Нещата в бъдещето не изглеждат по-добре откъм честност на управляващите с избирателите: заложените в проектобюджета прогнози за БВП в края на 2010 г. предполагат икономически растеж от 7% за четвъртото тримесечие, което налага поредното сравнение на България с Поднебесната империя. И в крайна сметка получихме ново привидение, навлякло чаршафа на нашия победоносен износ.

Икономическото управление на България в момента прилича на дървен кораб в океана. На него цари отлична дисциплина. Юнгите в министерствата отдадено търкат палубата и не задават излишни въпроси. Статистиката се е качила на най-високата мачта и е вперила взор към хоризонта, където чака да види я земя, я изход от кризата. Боцман Цветанов гледа строго, седнал върху таралеж. Домакинът Дянков раздава ром и сланина, но по мъничко, че да стигне за повече. А генерал – капитанът замечтано гледа синята шир и стои на мостика, така че всички да го виждат. Придворният историк възпява на лютня славните му подвизи.

Бури има, но не много силни. Всичко върви сякаш както си му е редът, освен едно едничко подозрение, загнездило се в умовете на седемте милиона пътници: корабът си няма посока. Дори генерал – капитанът, и той не знае накъде отиваме. Кой може да каже дали се въртим в кръг или пък сме се запътили към Третия свят? Но както са казали древните тибетци, целта на пътя е пътуването. И ето настъпва просветлението! Целта на износа е изнасянето.

…

Оригиналът в webcafe.bg

Tagged: бвп, внос-износ, данък лукс, димитър събев, жизнен стандарт, симеон дянков, управление на страната

Posted in: Всички публикации