Подобна мисъл ме осени, след като прочетох коментара на доц. Минчев в Медиапул под афористичното заглавие „Какво печелим, когато губим, и какво губим, когато печелим“. Услужливо публикуван в дните, когато расте напрежението по развитието и бъдещето на енергийните проекти.
Няма да излагам собствени съображения по въпроса, тъй като съм го правил нееднократно в този блог.
Направи ми впечатление, обаче, едно вътрешно напрежение и някои същностни противоречия в коментара на г-н Минчев.
От една страна той излага пространно и сравнително добросъвестно фактите и реалностите около енергийните политики на Балканите и в Европа. Успоредно с това изразява своето негодувание от фактическата обстановка, която сам е изложил. Иначе казано – ако под фактическа обстановка разбираме естественото състояние на нещата /слънцето изгрява от изток и залязва на запад/ – на Огнян Минчев му се иска да е точно обратното.
Ще илюстрирам тези противоречия с цитати от собствения му коментар.
Стремежът на Русия да възстанови стратегическото пространство на бившия СССР под свой контрол, както и по-меката, но решителна политика на Турция за “нулеви проблеми със съседите” и за възстановяване лидерството на Анкара във всички географски направления, са стратегии от един порядък. Това е порядъкът и манталитетът на “Европейския концерт” на Великите сили от XIX век.
На второ място, загрижени за своето пост-имперско националистическо възраждане, Москва и Анкара забравят за своето минало съперничество и се обединяват срещу общия съперник, който идва за да раздели или – още по-лошо – да им отнеме класическите пространства на имперска хегемония – Кавказ, Черно море, Балканите. Това е Западът в неговите две основни институционални въплъщения – воденият от САЩ НАТО и ЕС.
Не мога да разбера какво очаква г-н Минчев от Русия – може би Кремъл да изчака населението на своите бивши републики, /80% от което говори руски език/, да научи английски за хляб и за бой, че тогава да започне да си възстановава връзките и влиянието.
Още по-впечатляващи са очакванията му за Турция, която имала политика на „нулеви проблеми със съседите“. Ами погледнете й съседите, бе г-н Минчев. Нямате ли усещането, че ако не провежда тази, а обратната политика, ще запали чергите на региона, че и на целия свят?
Що се отнася до „имперското възраждане“ на Русия и Турция, всички, които боравят с подобни термини, би трябвало да имат предвид, че ако историята се повтаря, то става под формата на фарс. Символиката на двуглавите орли и османските чалми някак не се вписва в модерния свят, от който и Турция, и Русия са неразделна част.
Турция, самата тя член на НАТО, категорично отстоява навигационния си монопол в Черно море (на базата на конвенцията от Монтрьо от 1936 г.) и панически се страхува от проникване на западната инфраструктура на сигурността в нейните стратегически ареали – Черно море, Кавказ, Средна Азия. Особено негативна бе турската реакция срещу американската окупация на Ирак през 2003 година - пише г-н Минчев.
А пропо, негативната реакция срещу американското нахлуване в Ирак, далеч не беше турски патент. Някак бързо забравихме многохилядните демонстрации в европейските столици, в Ню Йорк и Вашингтон срещу авантюрата на Буш-младши, който така и не успя да докаже каквото и да било присъствие на оръжия за масово поразяване при режима на Садам. Днес не е тайна, че се обсъждаха планове за разпарчетосването на Ирак на три по-малки държави – шиитска, сунитска и кюрдска. След като стана ясно, че богатия на нефт южен Ирак ще попадне под прякото влияние на шиитски Иран, а Турция заяви, че създаването на кюрдска държава е абсолютно неприемливо, американците дадоха назад. И с този заден ход заседнаха окончателно в проблемния Ирак, от които по всичко личи скоро няма да се измъкнат.
На ако помолим г-н Огнян Минчев да ни обясни какво правят американците на 13 хил. километра от Вашингтон, освен да прибират сувенири от музеите на древна Персия и Месопотамия, той ще ни обясни, че това не е имперска политика, а въвеждане на атлантическите ценности.
Е, по всичко личи, че Турция /бидейки член на НАТО/, не желае да се лиши от кюрдските си територии в замяна на духовно пречистване чрез горепосочените ценности.
В края на коментара си доц. Минчев разгръща една апокалиптична картина от клишета за фаталното влияние, което Русия ще наложи над България чрез енергийните проекти.
И ситуира Отечеството в някаква геена огненая, от дъното на която извират силите на световното зло.
Но за българския национален интерес би било наистина разрушително, ако страната ни попадне в един потенциален разлом от нарастващи разногласия или съперничество между Русия и Европа, между Русия и Запада. Тогава от една страна ние ще бъдем обвързани със съюзническите си ангажименти на членството в ЕС и НАТО, а от друга – от монополния контрол на Русия върху енергийната система на страната. Тежко и горко на България, ако предостави територията си за подобен разлом!
Финалната патетика в коментара, по всичко личи, е излишна.
Тъй като Турция е решила да ни отърве от нашите общи и на г-н Минчев собствено, черни кахъри.
Неотдавна един международен експерт от Армения с тревога написа статия озаглавена: „Турция се превърна в международен енергиен възел“. От статията на Саркис Арютюнян тук ще покажа само картата на газопроводите.
Както стана ясно и тази карта е остаряла, тъй като вече открито се говори за втора тръба по „Син поток“, вече с 32 млн.куб.м. дебит. Към това трябва да добавим и потвърденото вече решение Русия да построи АЕЦ „Аккая“ с четири блока по 1300 мегавата за общата цена от около 20 милиарда долара. Освен всичко друго, това означава, че онези дето говорят у нас, че Белене с два блока по 1030 мегавата ще струва 11 милиарда евро или не са в час, или им плащат като за световно.
Най-обезпокоително в случая е наивното нехайство с което наблюдаваме амбициите на Турция да бъде не просто транзитьор, а един от главните играчи на пазара с енергоресурси в региона.Този, който си мисли, че южната ни съседка, след като съсредоточи главните газови и нефтени артерии на своя територия, след като задълбочава отношенията си с Русия до 50 милиарда долара годишен стокообмен, утре няма да е главния лост за влияние в региона, е изпаднал в дълбоко заблуждение.
Когато разсъждаваме за бъдещото влияние на Турция, няма смисъл да си задаваме въпроса дали това ще стане, а какъв ще бъде характера му. И дали в един момент Русия няма да реши да ни „аутсорсва“ на своя основен партньор в региона.
Чието влияние постепенно ще се превръща в едно продължително „присъствие“, описано по забележителен начин от Иван Вазов в най-известния му роман.
ноември 24th, 2011 → 11:25 am
[...] Моя милост, юни 2010: Към това трябва да добавим и потвърденото вече решение Русия да построи АЕЦ „Аккая“ с четири блока по 1300 мегавата за общата цена от около 20 милиарда долара. Освен всичко друго, това означава, че онези дето говорят у нас, че Белене с два блока по 1030 мегавата ще струва 11 милиарда евро или не са в час, или им плащат като за световно. Из „Огнян Минчев предлага вариант, в който слънцето да… [...]
януари 10th, 2012 → 1:02 pm
[...] Моя милост, юни 2010: Към това трябва да добавим и потвърденото вече решение Русия да построи АЕЦ „Аккая“ в Турция – с четири блока по 1300 мегавата за общата цена от около 20 милиарда долара. Освен всичко друго, това означава, че онези дето говорят у нас, че Белене с два блока по 1030 мегавата ще струва 11 милиарда евро или не са в час, или им плащат като за световно. Из „Огнян Минчев предлага вариант, в който слънцето да… [...]