|
Тончо Карабулков – един хъш в Париж
представяне по БНР
Автор: Даниела Дълбокова, 2004 г.
|
Тончо Карабулков напуска България преди повече от 50 години и тръгва по света да организира избавление за комунистическата си родината. За разлика от някогашните хъшове, избягали във вече освободилата се Румъния да се бият срещу Турската империя за освобождението на България, новите “хъшове” от рода на Тончо Карабулков са принудени да се спасяват от комунистическите гонения именно в демократична вече Турция, тъй като след Втората световна война Румъния е комунистическа страна като България. “Можете да си представите преследванията, побоищата, участието в митингите и разтурянията на опозиционните събрания… – спомня си последните месеци в България г-н Карабулков. След разтуряне на опозицията, всякакъв легален политически живот в България стана невъзможен. ”
В началото на емигрантското си битие, Тончо Карабулков е убеден, че новото иго, в което е попаднала страната, ще трае кратко – само докато опозиционните сили се организират. И с неуморния си будителски дух, хора като него ще помогнат отвън за бързото връщане на родината му към демокрацията. Реалността се оказва доста по-различна…
ОТВОРЕНО ПИСМО ДО Г-Н ЕВТИМ КОСТАДИНОВ,
ПРЕДСЕДАТЕЛ НА КОМИСИЯТА ПО ДОСИЕТАТА
Париж, 31 Януари 2010 г.
Господин Председател,
Много се двоумих преди да Ви отправя това отворено писмо. Не само, за да не занимавам обществеността с моите лични проблеми, но и се въздържах да изнеса на показ някои закостенили привички, изглежда не случайно вкоренени в живота на такива държавни институции, като Комисията по досиетата, например. Изчаках търпеливо, когато вътрешно се бунтувах, изчаках още по-търпеливо с надеждата, че все пак моето търпение ще доведе до някакви резултати.
Но не би.
Ще Ви припомня с две думи за какво се отнася.
Преди известно време отправих искане до председателствуваната от Вас Комисия да ми се разреши да продължа да чета събираните за мен от бившата Държавна сигурност доклади и доноси в продължение на четиридесетгодишното ми политическо изгнание във Франция. В отговора на Комисията се казваше, че няма никакъв проблем, достатъчно е да се явя на ул. „Врабча“, за да си получа досиетата.
Което и направих преди края на м. Август 2009 г.
Когато отидох на място, какъв отговор получих? Че то не било толкова лесно! Че трябвало да чакам още не знам колко дни и седмици, за да си получа досиетата.
И започнахме един ориенталски пазарлък с чиновничката, която ме прие: – Елате след две седмици? – Не мога, аз съм тук още няколко дни. – Елате идущата седмица? – Пак не мога, идущата седмица си заминавам… В края на краищата, скъсахме пазарлъка по следния начин: – Днес е понеделник, елате в сряда!
Съгласих се, отидох в сряда. И какво се оказа? От досиетата, които ми бяха връчени – може би около 1500 или 2000 страници, една голяма част от докладите не ме засягаха лично, а друга част бях вече чел. Прехвърлих набързо всичко за няколко дни и отделих малко повече от 70 страници, за които помолих да ми направят фотокопия. Платих и попитах, кога ще мога да дойда да си ги взема.
Наистина съм бил наивник! За тази работа трябвало дни и седмици… Тогава помолих да ми разрешат да натоваря един мой племенник, който живее в София, да дойде да ги вземе и да ми ги изпрати.
Че какво си мисля аз, тук тези работи не стават така! Отново се оказах най-големият наивник на света. За тази работа трябвало удостоверение от нотариус, който да потвърди, че аз съм действително еди-кой си и че моят племенник е също еди-кой си, че аз го упълномощавам да получи вместо мен фотокопията и да ми ги изпрати във Франция. Не можело да дойдем ние двамата с него тук, в седалището на Комисията, с личните си документи, за да се уверят, че аз съм наистина аз, а той е – той.
Преглътнах, направихме необходимото при нотариуса. Депозирах всичко в Комисията. Това стана в края на м. Август, 2009-та година.
И отново зачаках.
Минаха дни, седмици, месеци. Сега сме вече в края на м. Януари 2010-та година. А аз все още чакам моите толкова скъпоценни и дългоочаквани фотокопия от София!
Господин Председател! Кажете ми: по този начин ли ще вървим към Европа? Или по-скоро ще вървим към джендема! Защо се учудваме тогава, че чуждият печат изнася на показ кирливите ни ризи и че всички, когато говорят за България, изтъкват преди всичко онова, от което трябва да се срамуваме?
И защо не ми се дават моите лични досиета след 1985 година? Защо не ми се отговаря на въпроса: коя служба от бившата Държавна сигурност взе решение за нападението извършено срещу мен в хотел „Родина“, когато се завърнахме в България през 1991 година?
И как да кажа днес на моите френски приятели, че за да се направят в България фотокопия на 70 страници са необходими не четири месеца, а може би четири години!
Нищо, и това ще мине. Но бъдете сигурен, господин Председател, че аз няма да се примиря и ще продължа да си браня правата.
С почитание:
Тончо Карабулков
…
Кипящата от страсти демократична опозиция вкара в националния политически отбор невероятна сбирщина. Първата и работа,обаче, беше да елиминира автентичните дисиденти. Няколко години по-късно се оттеглиха /или ги оттеглиха/ научните и културни дейци, маса интелектуалци се изнесоха зад граница. Постепенно потънаха в забвение или починаха автентичните водачи на партии отпреди 9 септември, които бяха развеждани известно време като мечки в този панаир на демокрацията.
Останаха ураджий-среднисти, полуписатели, никому неизвестни адвокати, сервитьори, някакви журналисти, разпопени попове и други неясни фигури, които дълги години се титуловаха дисиденти. По-късно стана ясно, че в България повечето истински противници на режима са елиминирани – по един или друг начин, но доста ефективно. Стана ясно също така, че онези, които се кичеха с такива биографии всъщност са “дисидентствали” слушайки “Битълс”, купувайки дънки от “Кореком” и чрез участията си в гей-купони на горепосочените неизвестни адвокати. Нейзвестни на широката общественост, но добре известни и следователно зависими от Шесто. /ДЕМОКРАЦИЯТА НА ДИЛЕТАНТИТЕ/
Posted on 2 февруари 2010
0