ПРЕЗИДЕНТЪТ КАТО БЛОГЪР

Честно казано, не ми стана ясно какво точно иска да каже г-н Първанов със статията си „В енергийната стратегия и политика са нужни прагматизъм и лидерство“.
На повърхността на този текст се виждат няколко неща, но нито едно от тях няма да хване дикиш в популистки план.
Борисов бил неподготвен за срещата с Путин – това ще да е най-острото внушение, както го разбирам аз..
Още от заглавието наднича намекът, че на премиера му липсват прагматизъм и лидерство.
Да кажеш, че Борисов не е прагматик и няма лидерски качества, е все едно да твърдиш, че Ивана няма бюст, с извинение. И двете твърдения са крайно неприемливи за широките народни маси.
Друг е въпросът – кой как разбира лидерството. У премиера наистина се наблюдава известна грубоватост /недостатъчна дипломатичност/ и малко хулигански уклони от Банкя.
Това е така, защото той не е хвърлял пари на вятъра за тв студиа, в които да си упражнява външния вид. Пък хората сигурно и така си го харесват на фона на вечно зализания Берлускони и вечно ръкомахащия Саркози.
Що се отнася до неговата неподготвеност за срещата с Путин, тук работата е малко по-дебела.
Аз не си спомням в последните десет години някой – от най-остроумния журналист до президента на САЩ – да се е представил особено успешно в пряк диалог с Путин.
Владимир Владимирович не случайно е световен лидер. Рейтингът му в Русия никога не е падал под 70%, а днес, в разгара на кризата е над 80.
По света се изписаха томове за явлението „Путин“. Сравняват го с Петър Първи, със Сталин, със сибирската мечка, наричат го „двуглавия цар на Русия“, по аналогия с двуглавия орел на Империята. Мюнхенската му реч ще остане в историята, не само заради ледения полъх на студената война. А по причина, че обърна представата ни за бъдещото устройство на международните отношения – от еднополярен, към многополярен свят.
Фактът, че Борисов не влезе още от началото в пряк конфликт с този могъщ човек и успя да се позове на едно отложено в близко време колективно решение по наболелите въпроси, би трябвало да е комплимент за българския министър-председател.
Ако г-н Първанов си представя отношенията с Русия като гладки разходки из резиденциите в Сочи и Подмосковието, от които не следва нищо, това е друг въпрос.
Съветниците на нашия президент май не са наясно, че в лицето на путинска Русия имаме един твърд до жестокост партньор. Но партньор.
Ако бяха наясно по въпроса, нямаше да му слагат в статията илюзорни абзаци като този:
Вариантът с транзит на договорения газ от Туркменистан по тръбите на „Газпром” беше предложен от мен в началото на годината, непосредствено след газовата криза. Тогава той беше отклонен от руската страна дори като компенсаторна мярка и едва ли може да разчитаме, че е възможно да се реализира в близко бъдеще.
Не става ясно защо г-н Първанов въобще споменава за този тънък дипломатически ход в стил „ако мине номера“, след като се знаеше от самото начало, че номерът няма да мине. Световноизвестен е фактът, че „Газпром“ е купил за 30 години напред 2/3 от газа на Туркменистан.
В целия текст на президента личи желание да се покаже експертно знание по въпросите за газовите доставки. Към общоизвестните истини, споделени в статията, са прибавени и някои намеци за информираност от задкулисието. В което няма лошо, тъй като е нормално г-н Първанов да знае повече от нас, обикновените граждани. Работата е там, че покрай стотиците експертни мнения по въпроса, темата става все по прозрачна. Ето защо някои от твърденията в статията звучат малко прибързано, например:
- Друго предложение – за тръбопровод под Каспийско море ще бъде трудно осъществимо заради нерешените въпроси на делимитацията и ползването на природните източници в региона.
- Преносът на газ през Иран е в зависимост от решаването на въпроси от геостратегически характер.
- Всички тези препятствия, свързани с трасетата, стоят и пред големия европейски проект „Набуко”.
Зад тези твърде дипломатични изречения прозира все по-натрапчиво тезата, че „Набуко“ ще бъде труден, ако не и невъзможен проект. Може би е крайна време да се каже открито на хората, че Каспийско море е оградено от н.нар. „нефтогазова петица“. Това може да установи всеки за себе си ако просто погледне картата.
Пробиви за идеята „Набуко“ са осъществени до известна степен в Туркмения и Азербайджан. Само, че големите в този регион са други – Иран, Казахстан и Русия. А газопроводът под Каспийско море наистина е трудна работа. Всичко в този район е трудно, особено когато президентът на Казахстан не е убеден в него. Впрочем към края на 2007 г. именно Нурсултан Назърбаев огласи идеята за прокоповане на гигантския канал „Евразия“, който да свърже Каспийско и Черно море. Проектът ще струва близо 14 милиарда долара, но с един замах ще развърже геополитическия възел около Каспия и безбройните „за“ и „против“ този или онзи проект. Това между другото.
Необходима е приемственост в енергийната стратегия и политика на България. Нашата страна трябва да потвърди волята си за участие в големите проекти за пренос на природен газ. И „Набуко”, и “Южен поток” са необходими за европейската енергийна сигурност и отговарят на националния ни интерес.
Това е друг цитат от статията на г-н Първанов. В него чрез азбучни клишета се препотвърждава типичната за България политика при опитите й да седне на два стола едновременно. Всъщност идеята е съблазнителна – всички тръби да минават през нас. Аз също се блазня от тази идея. С нетърпение чакам мига когато в Иран ще разцъфне и върже либералната демокрация. И втората по газови залежи страна в света ще се включи в красивия международен танц с глобалната размяна на фактури. Първите кокичета на свободата вече са покарали в Туркменистан – научаваме, че миналата година разрешили в Ашхабад да има три интернет зали. Дори се предполага, че не се записва кой влиза и излиза от тях. Това в кръга на шегата, но съдбата на „Набуко“ зависи единствено от суровинните източници. На този етап това са твърде специфични, труднопрогнозируеми държави и режими.
С този текст не целя да поставя под съмнение компетентността на българския президент и неговите съветници.
Но когато става дума за енергетика и геополитика в бъдещето на страната, очакваме от най-високото място малко по-широка панорама на сложните процеси, които протичат в тази сфера.
Вместо това, получаваме един разнопосочен текст, пълен с намеци по адрес на новото правителство, което още не е навършило 50 дни.
Премиера получава съвет да зареже „измислените скандали“ в родината, тоест да остави хайдуците намира, и да се хвърли с голи гърди връз международното положение. Което той впрочем направи. Отиде за два дни до Брюксел, освободи 150 милиона по „Сапард“, получи шестмесечен кредит на доверие, при това лично от Барозу, а към това – 300 милиона евро компенсации за 3-ти и 4-ти блок. На всичкото отгоре е на път да осигури финансиране за „Белене“ от EURATOM. Грешката му е, че се върна много скоро. Хайдуците тук не успяха да си реорганизират позициите.
Тъй като текстът е по президентски „балансиран“ в него има нещо и за Мартин Димитров, че да не вземе случайно да се изприщи. Засвидетелствано е уважение  към „Набуко“. На Борисов са дадени указания как да притисне руснаците – хем да си построят сами тръбата, без да пипат нашите, хем ние тука да правим с тръбата каквото си искаме. Което ще успокои г-н Димитров, но само донякъде. Той ще продължи да лобира. Не за нещо ново, а просто против руснаците. С надеждата да постигне онзи знаменателен успех в лобистиката, който отчете когато свали акциза върху кафето в услуга на бившия си приятел Пламен Юруков. Кой ще се разкеши за последните му усилия, ще разберем скоро. Освен ако в ДАНС вече не са разбрали.
В президентската статия, извън множеството конкретни задачи, поставени на Борисов, се наблюдават и поредица от реверанси /метани/ към Катар, Таджикистан, Азербайджан, Туркменистан и почти всичко, което завършва на „стан“, без Бантустан, което май не беше държава, а резерват за аборигени в Южна Африка.
В разгара на празните приказки за българската енергетика, случайно попаднах на съобщение от Франс прес:
First Solar ще построи станция с капацитет 2 гигавата в Ордос сити, Вътрешна Монголия… Слънчевата инсталация ще бъде построена на 4 фази за повече от десетилетие и ще доставя енергия на три милиона китайски домове. Финансовите параметри на договора не се разкриват, но ако подобно съоръжение бъде построено в САЩ, цената му би била 5 до 6 милиарда долара. Очаква се в Китай цената да бъде по-ниска поради по-евтината работна ръка.

Някакви подобни съобщения ми се ще да чуя от устата на първия ръководител.
А не свободни разсъждения на тема „енергиен микс“, характерни за блогерите. От скромното ми участие в блогосферата получих само една парафраза на известна българска пословица.
А именно:
„Залудо пиши, залудо не стой“.