Те дават ли си сметка? А ние?

Анархията на либерализма превърна България в безпомощна, силнозависима от външни фактори държава, с реален сектор, който не покрива нуждите на все по-намаляващото население. Бюджетът на страната се крепи върху данъци и акцизи от внос, пенсионните осигуровки на хората, външни помощи и квазиданъчното бреме, което периодично и безконтролно се увеличава за сметка на минималните постъпления от корпоративния сектор.

Традиционни, същностни за страната дейности като селското стопанство и свързаните с него преработващи индустрии на практика са заличени от икономическата физиономия на България и техния дял в добавената стойност на икономиката непрекъснато намалява. През 1998 г. – 18.8%, 2002 г. – 12.5%, 2004 г. – 10.8%, 2007 г. – 9.3%.
Целият сектор е в ръцете на няколко монополни групи прекупвачи, които безконтролно натискат изкупните цени надолу, превръщайки земеделския производител в крепостен селянин, който няма никакъв шанс да излезе на реалния пазар, при непосредствения потребител. Чрез своите ортаци в митническата система, тези хора безнаказано диктуват цените на вътрешния пазар посредством масов контрабанден внос на стоки от първа необходимост и суровини за преработка с ниско качество и изтекъл срок на годност. Те превърнаха България е в най-големия бит-пазар на Европа.

България е страната с най-ниска производителност на труда в ЕС.
В същото време почти няма българин, който да е напуснал страната и да не е намерил мястото си в стопанствата на други страни.
Българинът е дотолкова успешен, че внася ежегодно близо 2 милиарда лева, за да поддържа стандарта на своите роднини и близки останали тук. Управляващите, кой знае защо, се хвалят с това унизително положение на трудовия човек, когото са изгонили от собствената му страна.
Азбучна истина е, че в модерните общества производителността на труда отдавна няма нищо общо с мускулната сила и количеството отработени часове.
Управляващите постоянно натякват на хората за ниската производителност, но винаги забравят примитивната технологична база и безобразния мениджмънт на повечето български предприятия, които те подариха на своите братовчеди. От времето на масовата приватизация, замислена от Луканов, подписана от Виденов и осъществена от Костов, в българската индустрия не е направена нито една съществена крачка за нейното технологично обновяване и усъвършенстване.

Неотдавна беше направен анемичен опит да се докаже, че през 2006 г. ние сме достигнали икономическите показатели на страната от времето на Тодор Живков. Опитът не пожъна особен успех, тъй като стана ясно, че са “изпуснати” някои съществени показатели като: брутен външен дълг, междуфирмена задлъжнялост, постоянния дефицит в съотношението внос-износ, както и структурата на износа в полза на стоки с ниска добавена стойност, тоест суровини.

На този фон, твърденията, че преходът у нас е приключил, би следвало да се разглеждат като индивидуални идеологически изяви.
По отношение на икономическите и структурните тенденции
в България – ПРЕХОДЪТ НЕ Е ЗАВЪРШИЛ, ТЪЙ КАТО ВЪОБЩЕ НЕ Е ЗАПОЧВАЛ.
Започнало е /и е на път да привърши/ безогледно
разграбване на общонародна собственост, създадена след половин век комунизъм, уравновиловка и принудителен труд на нашите бащи и майки.

Казаното дотук е известно на експертите, макар че една част от тях не го споделят. Особено в публичните си изяви, което може да се обясни с политическите им ангажименти.
Но има още нещо, което витае в обществото – това е комбинацията от страх и срам, която сякаш ни забранява да разсъждаваме върху реалностите – очевидните истини, към които се опитват да ни насочат “черновите” и докладите на ЕС.
Не политическите оценки, а критиките по отношение на структурно-икономическите статуква са най-тревожните – както в оценката на ОЛАФ, така и в “черновите” на ЕК. Там се говори за схеми и вериги от фирми. В окончателните документи присъствува императивно препоръката да се разплетат мрежи от стопански субекти и зависимости между политиката и бизнеса.
Казва се в прав текст, че моделът, който е избран се е провалил окончателно и е необходимо да се започне всичко отначало.

Радикалните послания на Европа бяха възприети от по-новите политически партии – “Герб” /Б.Борисов: “Когато ние дойдем на власт, това няма да го позволим”/ и в последно време от РЗС /Янев: “Да рестартираме държавата”/.
В името на истината, обаче, трябва да отбележим, че хората от “Атака” първи заговориха за ревизия на прехода, за възстановяване на справедливоста и възмездие за виновниците.

Основният политически въпрос днес съдържа в себе си два еднакви по сила подвъпроса.
Първият е насочен към избирателите и трябва да изясни доколко те осъзнават същностните очертания на тази радикална промяна.
Вторият касае дейците от горепосочените политически субекти – те дават ли си сметка срещу какво се изправят и докъде могат да стигнат в изпълнение на радикалните си послания. Защото ще се наложи да стигнат докрай.

Що се отнася до неотложната нужда от генерална промяна в България, този въпрос не стои.
Старият континент има достатъчно глобални и трудни задачи за решаване, свързани с утвърждаването на тази уникална общност – Европейския съюз.
Това са огромни предизвикателства, както за моделирането на междудържавните отношения вътре в съюза, така и по отношение мястото на половинмилиардната общност на световната геополитическа карта.
Европа днес живее в условията на световна финансова криза и провежда новата си инициатива “Източно партньорство”, където трябва да се разсекат няколко гордиеви възела – преди всичко въпроса за Украина.
Много е съмнително, че те ще продължават да дундуркат някаква незначителна икономика, заклещена между Турция, Румъния, несигурните Западни Балкани и управлението на собствените й крадци.
Тезата, че веднъж влезли в ЕС с топ не можеш ни извади, е опасна илюзия.
Генералната промяна в България има само една алтернатива – продължителен престой във фризера. Въпреки, че самият ЕС отрече идеята за “Европа на две скорости”, няма да се учудя ако ни оставят за малко на хладно – да си покараме крадените джипове още едно десетилетие.
Тогава окончателно ще забравим думички като атака, рестарт, герб, че и презареждането.
Тъй като ще ни предстои РЕПРИЕМАНЕ в Европейския съюз.
Заедно с Турция, разбира се.
Което, кой знае защо, ми напомня за един известен роман на Иван Вазов.

Tagged: атака, бкп, бойко борисов, брутен външен дълг, бсп, виденов, волен сидеров, герб, доклад на олаф, дпс, дсб, ес, живко желев, избори, контрабанда, костов, криминален преход, либерална анархия, луканов, обръчи, презареждане, реален сектор, рестарт, рзс, статукво, турция, яне янев

Posted in: Всички публикации