ДОГАН – ОБРЪЧ ОТ ИЛЮЗИИ И САЛТАНАТИ

Доган е най-успешния продукт на медийното воайорство и политическите фантазии, които завладяха България в годините на прехода.

Обсъждането на качествата му – като нелегал, политик и държавник – няма смисъл днес.
Тази личност е до такава степен напомпана с митове, че истинските й очертания отдавна са отлетяли в небитието. Наскоро в същата посока потегли и човекът, за когото казваха, че стои най-близо до него. Ако това е така – значи връзката е окончателно прекъсната. Опитите да възстановим някакъв автентичен образ на „Сокола“ чрез външните му прояви – действия или бездействия – ще бъдат илюзорни.
Ето защо трябва да се вгледаме в онези обществени фантазми, които не само съпътствуваха, но и предшествуваха промените и които, за съжаление, са живи до ден днешен.
Както обикновено става в българската история, всяка рязка промяна на статуквото, още преди се е случила, обраства в странни ореоли. Тези фалшиви сияния се оказаха особено устойчиви през последните двадесет години. Близо половин век българинът живя в условията на твърда и скучна идеологическа схема. Човешките възприятия около 1989 година можем да сравним с емоциите в един дом, където след дълги години, черно-белия телевизор е бил заменен с цветен.
Ала цветът и цветността само на пръв поглед гарантират автентичност на образа.
Играта с цветовете е игра със същностните очертания на фигурата. На това дължи съществуването си модната индустрия.
Като стана дума за мода, Доган е от същия бренд дейци, които още в началото на прехода заеха своеобразна „непримирима“ позиция относно и без това отиващото си в историята статукво на тоталитарната държава. Тези хора още тогава издигнаха като хоругви двете основни плашила – етническата карта и призрака на комунизма. При това направиха всичко възможно да се пласират като единствените и несменяеми носители на тези политически тотеми. Факт, който до ден днешен забранява на гражданското общество да проведе нормална дискусия по темата.
Трябваше да минат години, за да осъзнаем, че реанимацията на комунизма е невъзможна като форма на държавно управление – поради един милион причини и фактори от световен характер. А не във връзка с действията на този или онзи деятел от слабоизвестната България, натикана във вътрешния джоб на световната политика. Това, последното го усетихме съвсем наскоро, когато стана ясно, че „Южен поток“ може преспокойно да мине през Румъния, вместо през нашите „единствено възможни“ енергийни коридори. Оказа се, че докато, по думите на президента Първанов, сме подреждали „голям шлем“, всъщност сме играли домашен белот. При който предварително се знае от каква боя е коза, а в играта преобладават малките терци.
Подобна превъзбуденост години наред се демонстрира и тиражира по отношение на етническия мир в страната. Стигна се дотам Националната телевизия да излъчва новини на турски език. Много скоро стана ясно, че близо 80 процента от така наречените етнически турци не гледат тези новини. Тъй като лингвистичния им потенциал се движи в рамките на – гел бурда, юз долар, аферим и гяур. Първото доказателство дойде, когато новините на „майчин“ бяха придружени от субтитри на български език. Което разкри истинското им предназначение – тв уроци по турски за начинаещи.
Размахването на етническата карта продължава и ще продължава, въпреки усилията на историците да покажат с документи, че не бай Тошо е измислил възродителния процес, а това е политика за определен натиск срещу мюсюлманското малцинство, датираща от началото на 20 век. Евгения Иванова прави резюме на книгата си за възродителния процес във вестник „Култура“, където казва:
„“Възраждането“ на мюсюлманите, наречено в този първи случай направо „Покръстване“, започва още през 1912 г. от българите мюсюлмани в „Новите земи“. „Новите земи“ са Източна Македония, Западна Тракия и Родопите. За няколко месеца в „Новите земи“ са произведени към 200 хиляди „нови християни“ – с обединените усилия на българската църква, българската армия, македонските четници (например – Чернопеев) и с благословията на правителство и цар.“

Перла в короната на този натиск са събитията през живковото управление, когато се посяга и на онези хора, които определят себе си като етнически турци. Въпреки постояннодоказващата се толерантност между обикновените граждани – българи , турци, помаци, и въпреки „комшулука“ – националноизвестни опортюнисти и политтарикати продължават до ден днешен да използуват този коз изключително и само за вътрешнопартийни интереси. След 1989 година – короната, с всичките перли на противоречивия подход към турците, вместо да бъде предадена на ресорна комисия в парламента, както е навсякъде по света, бива сложена върху главата на Доган.
По принцип това, което се случи у нас след Десети ноември беше анемично подражание на събитията в други страни от бившата съветска империя. Несистемният, волунтаристки подход към извършването на очакваните промени доведе до появата на кланово-приятелски кръгове, които заеха мястото на класическите партийни структури. Това, което днес наричаме обезличаване на партиите и партийността, беше заложено още тогава. Знаменателна в това отношение е фразата на Иван Костов „Всички в България сме братовчеди“. През целия период на прехода, че до ден днешен, когато се обсъжда някоя българска партия, коментарът започва с дежурните фрази: „хората около едикой си“ или „хората на едикой си“.
Ръководствата на тези структури не се формираха като резултат от състезание между идейно-политически платформи, етични правила и поведенчески норми, а по законите на социалдарвинизма – принципа по който глутницата излъчва своя водач. Освен другите вредни последици, това обстоятелство доведе до обособяването на политически елит от характеропати – личности, които блестят най-вече с особеностите на собствените си характери и променливи мераци, с богат набор от иширети и салтанати, нежели с ясна визия за политико-икономическото в развитието на страната.
Ахмед Доган е типичен пример в това отношение. Типичен, но далеч не единствен. В пътя си към върха той бива улеснен от своя неголям, но изключително хомогенен електорат, който се отличава с – хайде да го кажем така – твърде нисък праг на критичност към собствените лидери. Ако хората, които гласуват за ДПС, малко от малко се бяха вгледали в реалността, може би щяха да поискат обяснение от „Сокола“, поне що се отнася до традиционното им занятие – селското стопанство. Изкушавам се да цитирам част от мой текст, публикуван във в.“Пари“ през 2006 година под заглавието „Семиотика от Капалъ чарши“:
„Във вихъра на танца ДПС вече втори мандат управлява земеделието, а цифрите вървят надолу и в края на миналата година се оказа, че реалния спад в аграрния сектор е 8.6% в сравнение с 2004-та. Брутната добавената стойност в земеделието е паднала от 10.8 до 9.3% от добавената стойност на цялата икономика. /данни на НСИ/ Нищо не остана и от заклинанията за милиардни инвестиции в аграрния сектор, планинското и полупланинско земеделие и животновъдство. Очаквахме турското население да се преориентира от тютюнопроизводството към други екзотични култури – арония и прочие трудни за произнасяне на местен диалект насаждения. Нищо подобно. Бай Хасан /както впрочем и бай Иван/ продължават да дърпат местната икономика с един катър и две крави. Последните две крави да се разбират в буквалния смисъл. От статистиката на самото Министерство на земеделието става ясно следното: 58% от стопанствата в България притежават 1-2 крави, а само 7% гледат над 50 животни. Пак там – всички тези собственици на крави са наречени фермери, а сайвантите под който всяка вечер се прибират 700 хил. овце и 200 хил. крави – са обозначени като ферми. В същото време ежегодните субсидии за животновъдите растат в почти геометрична прогресия. За качество на млякото през 2002 – 2.3 млн., 2003 – 6 млн., 2004 – 8 млн. Това хубаво, ама от 1999-та до наши дни от близо 4000 пункта за изкупуване и преработка на мляко в стандартите на ЕС са попаднали по-малко от 30.
Какво качество, какви пет лева! – би казал бай Хасан, че и бай Иван. Тези двамата байновци днес олицетворяват над 70 % от българското “фермерство”, а от гледна точка на семиотиката те са основните две икони в “развитието на българския етнически модел от етнополотически в етносоциален” – по определението на кандидата на философските науки Ахмед Доган.“

Към днешна дата някои параметри в гореописаното може би са се променили. А тази промяна личи най-вече в телевизионните кадри, където полицаите влачат по трамвайните релси в центъра на София протестиращи животновъди от цялата страна.
Самочувствието на човека, който носи короната на етническия мир, бе разпалено допълнително от друга коронована особа – Симеон Сакскобурготски, който вкара своя „съотечественик“ в прякото управление и му повери жизненоважния сектор за изхранване населението на страната. Низходящият ръст на качеството и количеството в земеделието и животновъдството създаде идеалната хранителна среда за онези картелни вериги от прекупвачи и преработватели, които си играят както им е удобно с цените на дребно, а през последните две години ни направиха световноизестни с далаверите по „Сапард“.
Този всеобщ дух на всепозволеност и недосегаемост ще да е бил една от причините „Сокола“ да изрече на собствената си партийна конференция следните засукани фрази:
“Защото колкото и прозрачна да е политиката, обективно по-голяма част от нея остава извън полезрението на обществото. Защото професионализма в политиката е в обратна пропорционална зависимост на нейната прозрачност… за един политик оценките от рода “Браво!” и “Разпни го!” трябва да се възприемат като прояви на една същност. В случая само знаците са различни. Така е било и така ще бъде!”.

Как да коментираме този философски изблик освен по следния начин:
Аферим, Ахмед! Аферим, български Макиавели!
Когато се срещнем с подобно безпардонно поведение, няма как да не си припомним друг гигант на мисълта Иосиф Висарионович – Сталин, който за разлика от Доган, е майстор на синтезираната мисъл – „Незаменими хора няма“.
По-късно Бащата на народите добави към това и друг афоризъм, третиращ хората, които създават проблеми. Нещо като подзаконов акт към основния закон за кадровата политика, цитиран по-горе. Тук ще спестим тази фраза, поради мрачната й слава.
В началото направих уговорката, че няма смисъл да се вглеждаме в конкретната личност Доган, защото едва ли ще стигнем до същността й. Изкушавам се, обаче да повторя, че той съвсем не е изключение от общата снимка на „преходния“ елит. С което искам да подскажа на някои колеги по перо, че ако ще демонизират някого, трябва да карат наред.
Що се отнася до „Сокола“, ако го освободим от излишната перушина – семиотиката, джиповете и сараите – ще видим пред себе си един обикновен човек, който сякаш току що е излязъл от средите на „своите“. Но се е покатерил доста на високо, чак върху главата на държавното управление. И от тази позиция хвърля твърде дълга и тъмна сянка върху собствения си електорат.
А това би могло да се превърне в проблем, нали?