На тазгодишните „Мелнишки вечери на поезията” Румен Леонидов спечели две отличия – Първа награда за стихотворението „Свети дух, духов ден” и Наградата на ВМРО за „Песен за Леонид войвода”.
Тук публикувам за първи път три от неговите най-нови стихотворения, които обещават, че новата му, девета книга ще се превърне в истински културен шок за ценителите на съвременната българска поезия.
…
Посвещавам на прадядо ми Леонид Янков, роден 10 март 1878 г., убит на 2 септември 1905 г. в местността Гюров дол, край с.Гявото, Гевгелийско, възпят в народна песен като Лев балкански.
…
Стани Георги, кървав Георги
Конче бело в доба черна.
Врано конче в светла доба…
Кой не верва, да не верва.
Свети Гьорги, слезни в гроба.
Змей ни змеи сто години,
Светли Георги, младо момче,
слезни в мрака, изведи ни,
възседни си бело конче.
Празни пазви, черно жито,
в мрак жалеем, и линеем.
Дявол пали свещ в душите,
и се кръсти, исо пее.
Кой от нас се сам отказа,
кой от род се сам отрече…
Господ, брате, ни наказа,
чужди братя да сме вече.
Песни делим, делим царство,
охка Охрид, Солун пъшка.
Черна злоба и коварство,
плаче женско, плаче мъжко.
Стани Георги, слезни в гроба.
Черно вътре, вънка черно.
Ти от десно си на Бога,
в който никой тук не верва.
Дай ни сили, братко мили,
дай ни гроб на свое име.
Бегат голи самодиви,
смок виси на козе виме.
Ангел божи сълзи рони.
Булки бели, черни скитат.
Грешник греховете брои.
Змей се змеи и се киска…
Грабвай, Светли, дълго копие,
дай Вардара да преминем.
И от София до Скопие,
мъртвите деди да вдигнем.
Черни очи, мале черна,
черна вода те люлее.
Кой не верва, да не верва.
Брат со брат се не родее.
Род от род се разродява.
пуста орис, змей горянин,
кръв со кръв се разводнява,
Пирин бега от Балкана.
Черно вънка, вътре черно.
Стани Георги, кървав Георги,
Кой ти верва, да ти верва.
Черна змия да прогоним.
От кръвта й – вино църно.
От потта й – люта вода.
Вой да вие с цело гърло,
и да моли за свобода.
Жлъчката й да изпием.
Очите й да изсмучим.
И до крак да й избием
децата, додето ручат.
Леле мале, пей ни песни,
пей ни мале, плач те дави.
В бой се бием като бесни,
в мир мируваме от слабост.
Дай ни огън, светли Георги,
да засветим, дай ни огън.
Изведи ни ти от гроба,
път ни дай към твоя Бога.
Край на мъртвото ни време.
Дай ни огън в нас да съмне.
Дай ни тяга да умреме
и при Господ да се върнем.
…
СВЕТИ ДУХ, ДУХОВ ДЕН
Идат отдолу косачи, косачи с черни качулки,
бавно из тъмното крачат, бродници водят за булки.
Страшна коситба ще падне, лунна среднощна коситба,
вълци ще вият до пладне, девствени кърви ще пият.
Идат отдолу косачи, двама по двама настъпват,
гарвани грачат ли, грачат, тръните тръпнат, изтръпват.
Голи русалки надзъртат, шипките шипове голят,
свекър бие свекърва, зълва на девер се моли.
Идат отдолу косачи, бляскат косите им остри,
Конник техен водач е, води смъртта ни на гости.
Пънове пламват в зелено, лумват зелени огньове,
змии развиват вретено, бият се змии с ножове.
Идат отдолу косачи, дума дори не продумват.
Сова оплаква седмаче, чума се люби със чума.
Гърчат се черни в росата. Росен са вплели в косите.
Писъци сепват гората, прилеп раздиплен залита.
Тихо ридаят тревите. Бягат кошути на пръсти.
И се търкулват главите от телата откъснати.
Идат, прииждат косачи. Кръстен с некръстен се сбират.
Влачат се мъртвите, плачат. Живите с радост умират.
Повече няма спасени. Има едни талъсъми.
Всичко е окосено. За венеца от тръни.
…
Песен за Леонид войвода
Тръба тръби в Гевгелия,
Леонида чета сбира.
Гледа го свети Илия
и му дума два-три сбора.
Де си тръгнал Леониде,
де си тръгнал, капитане,
срещу тебе войски идат,
люта брана ке настане.
Първа войска Гевгелийска,
втора войска е Дойранска,
трета войска е Струмишка,
се аскери, баш душмански.
Сам ги води падишаха,
сам си, сине, с малка свита,
три илядо са с Аллаха,
а с Христос сте три комита…
Немаш ли си майка, татко,
немаш ли си две дечиня…
Та си тръгнал да си патиш
за народ и за Родина…
Сам отвръща Леонида,
сам си мръщи гъсти вежди:
Аз съм български комита,
и пред фес не се навеждам.
Тая глава що я имам,
дека още права стои,
ке я пратам, дар да сторим,
чак в султанските покои.
Мойта вера, стара вера,
мойта мъка – македонска.
Турците от страх треперат,
ке се бием с трите войски.
Мен такъв ми е оброка,
со читаци да се стрелям…
Мойто око – точно око.
Ястреб в полет го уцелвам.
Три илядо спроти трима…
Ме предаде гръцки шпионин…
Мойто сърце – динамит е.
Мойта душа – кървав огин.
Бой се бием, бой от пладне,
ей, бре, турци, черни гърци,
душа давам, в плен не падам.
жив не падам в чужди ръци,
Загинал е юнак Томе,
Таушанов на баира…
Бери китки, бела моме,
и душите им прибирай.
Слънце зайде, рано зайде,
месечина е огрела…
Що огрея толкоз рано,
черна ли дойде неделя…
Мойто либе – манлихера,
мойто ложе е дъбрава.
С два куршума в револвера
аз на турчин се не давам.
Ей, ти тебе, юзбашийо,
баш джандарин, гевгелийо,
ке ти кажам две-три думи -
имам само два куршума.
Ей, ти тебе, баш серсеме,
по един за теб, и мене.
Триста души съм споминал,
три илядо срещу трима.
Ела, вака, по-навака,
да ти велим два-три лафа.
Срам да му е на султанот,
срам за царство агарянско,
срам за царските джамии,
дето прати толкоз войска,
две момчета да убие…
Мойта песен – недопята,
два патрона в револвера…
Вардар варди ми децата.
А душата – стара вера.
Тръба тръби в Гевгелия,
лежи Леонид убиен…
Гледа го Свети Илия
и лице си в облак крие.
И лице си в облак крие,
ой, войводо, ти, юначе.
млад комита, харамия,
цела Гевгелия плаче,
плаче тейко, вие мама,
плаче мало и големо,
лежи кървав на мегдана,
лежи мъртъв, капитана,
плюят го мухи зелени,
глава му на кол набиват,
храчат го мангали черни,
и кълнат го баш серсеми.
Семка гнила, семка малка…
Семка наша, семка жалка.
Сбрала се е Гевгелия,
мъртъв лежи Леонида.
Пита го Свети Илия,
думи му отгоре идат,
що требва ти, Леониде,
бой да водиш со поганец,
бой да водиш, да загинеш
млад, напети, капитане…
Отговаря Леонида,
с мъртва си уста отвръща:
Пак готов съм да умирам,
ако в живите ме върнеш!
Нас у родната утроба
род на гибел ни орисва.
Нас заченват ни бунтовни,
Истанбул да го бастишем…
Те си бранят падишаха,
ние браним Македония.
Те загиват за Аллаха,
ние мреме за свобода…
Нас ни раждат и обричат
да умрем по своя воля.
Други ористта си сричат,
Ние пишеме история.
…Гроб му копат в Гевгелия,
гроб му копат, пеят песен…
Жив е харен харамия,
не е Леонид убиен…
Леонид не е убиен…
———————————————————–
Румен Леонидов е роден 17 май 1953 г. в София.
Завършил е българска филология в Пловдивския университет ”Паисий Хилендарски”.
Автор е на 8 стихосбирки:”Предупреждение” /1977/, “И огънят си спомни за искрата” /1982/, “Голям и малък”/1990/,”Неточните размери на живота”
/1995/,”Сънят на продавача” /1997/,”Край на митологията” /1997/, “Класически парчета”/2000/ .
В чужбина има два сборника – “Камък в блатото”/1998/, Скопие, Р. Македония и „Край на митологията”/2007/, Варшава, Полша.
Предстои да му излезе и книга в Словения, където през август беше покаен на международния фестивал „Вино и поезия” и домакините го обявиха за безспорен победител в конкуренцията на 25 творци от цял свят.
Носител е на ”Сребърен плакет” за книгата „Голям и малък” 1995, Рим, Италия.
Негови стихове са включени в различни антологии на българската поезията по света, има и самостоятелни публикации в САЩ, Англия, Русия, Италия, Унгария, Индия, Гърция, Сърбия, Австрия, Албания, Украйна, Молдова, Македония, Полша, Словения.
Мариета Виткова
27 юни 2009
Впечатляваща автобиография. Но защо стиховете са толкова черни, черни косачи с черни коси, черни веди, черна земя. Дали наистина това е нашето българско бъдеще? И кое ни кара да се въртим в омагьосан кръг? Надеждата за щастлив живот? С тези черни мисли? Познавам един народ, който всяка пролет възкръсва от небитието, след като е изкарал зимата с 400 грама ориз на ден, без отопление, без осветление. Който има смелостта да се опълчи на света и да каже “Ние ще разчитаме на себе си”, ще орем и садим земята си, както са го правили нашите прадеди, ще имаме промишленост, реактори, макар и с цената на глада. Ще защитим земята си и народа си. Който си направи атомните бомби под носа ни, въпреки ежедневния контрол. Далеч съм от мисълтта за поощрение, но се питам какво им дава силата и увереността в каузата, която изповядват. Народ, който искрено обича великия си вожд. Не съм виждала такава искрена любов у българина към светини, каквито са Левски и Ботев. Горд народ, който произвежда със стари технологии, почти като нашето комсомолко ТНТМ, но произвежда. Народ, който напролет изравя дъното на реките, за да си набави малко хумус за нивите с ориз. Който сади царевица на места, където и граблива птица би се закрепила трудно. И неумиращата надежда, че утре ще бъде по-добре.
Какво ни пречи на нас, българите – черната орис или черните мисли. Няма черна орис – има воля за живот, за бъдеще, за държава, за народност. Има воля – има живот. Няма воля – идват черните косачи.
Но трябва да си спомним и за обикновените хора с простички автобиографии. За тези българи, които издухани от липсата на работа в далечната Нова Зеландия се преместват в Австралия и пак таят надеждата някога да се върнат в България и да имат същата възможност да започнат пак от нулата и да се съвземат за две-три години. Но къде ти – блъскаш цял живот с простичка автобиография, живееш с две разнополови деца в гарсониера 43 квадрата без балкон 27 години, идва комисията на Костов по преброяването и ти завежда двустаен апартамент, защтото си изнесъл кухнята си в коридора, а комисията е получила инструкции в такива случаи да ти завежда двустаен. И детето ти гледа, слуша, па емигрира не къде да е, а в Австралия, за да е възможно най-далеч. Ти се запиляваш също в чужбина да изкарваш пари, надзиравайки нациите да не отклоняват случайно ядрен материал. А в сърцето ти болка, защото си българин. Виждащ че земята ни е плодородна, страната ни е красива. На същата територия с 70% планини живеят 45 милиона южно-корейци и виж ги ти, просперираща нация, мощна държава. А ние – скубем си косите, черна змия на сърцето ни гнездо е свила. Не може така, ни бева така. Простички съдби, но с мощна воля за живот, за светлина, за прогрес – това е ключа към оцеляването на нацията. Да забравим за грандоманщината, да дадем шанс на народа. Той сега е объркан и се мята в собствените си мрежи, трябва му водач, трябва му Христос, но трябва да го потърси в исконната му същност, в хилядолетните земи, в които живее, в старозаветните истини, в любовта. Забравихме какво е да обичаш, простичко, без претеции – просто да дадеш сърцето си. Няма го сърцето, може би. Изгубихе го по пътя към демокрацията.
Аз ще гласувам, простила съм грешките, ще дам пак шанс на синята коалиция, само защото се обедини. Но ако пак започнат да се люспят и отцепват ще забравя за тях. Както казаха на Мот, магьосницата “Ще те забравя Мот, ти съществуваш само във въображението” и ще си посторя мой свят, може би далеч от България. Но искам да не се случва. И за това дълг на пишещите хора и на всички журналисти е да водат народа напред и нагоре, да го възпитават в ценности, а не да развалят българския език. Да му показват светлината в тунела. Да възродят любовта. А как ще стане това с тези пусти черни косачи?
Забрави за тях, защото народа ще забрави за теб, ако не му даваш крила.
Мариета