ДЕМОКРАЦИЯТА НА ДИЛЕТАНТИТЕ

Упражненията с демокрацията в България стигнаха своя апогей. Оттук нататък – няма накъде. Понятието се е превърнало в мантра, с която нашите “елити” вече 18 години облъчват населението. Клишето “демокрация” беше взето на въоръжение веднага след 10 ноември, разпечатано в безброй екземпляри и с него се накичиха партии, движения, вестници, да не говорим са десетките фондацийки и “институти”, които тогава връзваха гащи с парите на Джордж Сорос, а днес необезпокоявани паразитират върху нашите данъци. Никой от тях, междувременно, не обясни, че в пряк превод тази дума означава народовластие, тоест – власт на народа. За онова време изглежда звучеше твърде “комунистически”.

По-късно, когато демократичният преход се прояви като чисто криминален и беше определен като такъв и от Европа, нашите управници започнаха да се упражняват върху една фраза на Уйнстън Чърчил. Той бил казал, че демокрацията може би не е най-добрия начин за управление, но по-добър не бил измислен. Този неточен цитат е, може би, първият ярък пример за това как българските “елити” впрегнаха демокрацията в циганската каруца на “преходния” хайдутлук. Всъщност Чърчил е казал следното: “It has been said that democracy is the worst form of government except all the others that have been tried.”. Заявлението е направено през 1947 година пред Камарата на общините и преводът звучи така:

„Никой не твърди, че демокрацията е съвършена или премъдра. Всъщност се казва, че тя е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали форми, опитвани някога.“

Но афористичния стил и дълбокия хумор на английския държавник явно не са по силите на нашите властници. Техните възможности стигат дотам да сглобят някакъв що-годе цитат, които трябва да ни внуши следното: А бе щом Чърчил го е казал – това е положението. Ние ще я караме както си знаем, пък вие ще търпите.

А това, което иска да ни внуши сър Уинстън, се съдържа в първата част на изявлението му. Той казва, че не бива да възприемаме демокрацията като универсален пенкилер. Тя нито е “премъдра” от самосебе си, нито е “съвършена”. Ако преведем това с езика на модерните термини – демокрацията е само дънната платка на общественото устройство. И децата знаят, че компютърът не работи само с тази платка, а му трябват още - бърз процесор, рам-памет, твърд диск и разбира се модерен софтуеър. Но тъй като не съм убеден, че нашите лидери могат успешно да минат теста “Това го знае всяко хлапе”, ще добавя и едно популярно сравнение. Господата трябва да знаят, че за да се движи колата, освен едното голо шаси, й трябват, като минимум, надежден двигател и внятен шофьор. Демокрацията е необходимо условие, но не е достатъчно.

Да започнем, прочие, от шофьорите. Бегъл поглед върху срамната история на “прехода” показва че няма друг период в българската летопис, при който за толкова кратко време в управлението да нахлуват толкова много дилетанти.

Ако се върнем далеч назад в турското робство /например чрез трудовете на Иван Хаджийски/ ще видим, че бъдещата капиталистическа класа на България се е формирала близо 1 век от средите на така нареченото еснафско съсловие. Неговата цехова, а и кланово-семейна затвореност, въвежда и устоява десетилетия наред железни правила. Чиракът чиракува минимум три години преди въобще да си въобрази, че може да стане калфа. Калфата работи за своя майстор седем години, преди да посмее да попита за свой собствен дюкян. В повечето случаи чака майсторите да го посочат. Избирането на нов майстор и вписването му в кондиките е тест, които няма да е по силите на днешия “истаблишмънт”. Поради това, че се провежда абсолютно прозрачно, пред погледа на всички майстори от населеното място. Няма редене на листи и тайно гласуване. Майсторите питат за всичко – от уменията в занаята до личния живот. Питат за всичко и пред всички. Чак тогава ставаш майстор – ако Те решат. Тоест ако реши експертното общество. А посвещаването ти в този ранг става със съгласието на даскала и попа – тоест в присъствието на тогавашното гражданското общество.

Най-успешните представители на тази прослойка година преди Освобождението фактически държат монопола върху обличането на армията в Османската империя. От техните среди се раждат глобални магнати като Евлоги и Христо Георгиеви, които не просто търгуват, а снабдяват цели държави и осигуряват логистиката на цели армии.

Първото нахлуване на дилетанти в управлението на България става в периода след 9 септември 1944 година. Въпреки че сред комунистическия елит има и видни интелектуалци, все пак връх вземат представителите на т.н. “шаячна правда”. Но ако изключим тежката идеологическа анамнеза, комунистическите управници бързо се усещат, че не могат нищо друго, освен “да управляват”. София бива възстановена след войната за не повече от 3-4 години и то със силите на все още “буржоазните” инженери. По онова време /до 1947-48 г./ са вдигнати от руините близо 3000 жилищни и индустриални сгради. Разбира се – успоредно върви и “партийната” работа, която изпраща десетки буржоазни експерти в Белене. И тяхното заместване със съветски специалисти. Кадрите на Сталин, които въпреки зловещия афоризъм на своя вожд “Няма човек – няма проблем”, превърнаха Русия в индустриална страна и грозна военна сила. Колкото и да ни е терсене, ние и до ден днешен ползваме инфраструктурата на тоталитаризма. От енергийните системи до язовирите, от Аспарухов мост до виадуктите и тунелите на Витиня, тоест всичко онова, което не посмяхме да разрушим.

Бъдещите историци доста ще си поблъскат главите около последвалия период – прехода към демокрация. Най-напред върху въпроса - защо още в първите години автентичните дисиденти и наследниците на буржоазна България бяха изолирани от политическия живот? Защо старите фамилии /с малки изключения/ останаха извън Народното събрание и изпълнителната власт? Защо експертния и професионален потенциал на страната бива държан години наред далеч от кормилото на държавата?

Впрочем първосигналния отговор е даден отдавна. Той звучи приблизително така – комунистическата номенклатура и ДС превърнаха своята политическа власт в икономическа. Те се внедриха навсякъде и не позволиха на автентичните демократи да оглавят управлението. Логичен отговор, но уви неизчерпателен. Тъй като поражда други, по тежки въпроси.

Като следващите няколко. Ако вездесъщата и всемогъща ДС дърпа конците на всичко и всички, защо позволи на сцената да излязат ръководители от втори и трети ешелон на бай Тошовото управление? Та нали последния, най-прецизен филтър беше в техни ръце. Защо позволи създаването и просперитета на етническа партия, която в организационен план е явно по-силна от нейната собствена? Защо допусна и продължава да допуска “смесени” бизнес бракове между децата на комунистите и техните противници? Впрочем и ДС, и КГБ и МИ-5 и ЦРУ са консервативни структури. Тяхната задача е да поддържат статуквото със средствата на конспирацията. Никъде в света и никога в историята спецслужбите не режат клона, на който седят. Те са майстори на превратите, а не на революциите.

Ако приемем определението, че революцията е антисистемен подход към общественото устройство, то трябва да се съгласим, че след 10 ноември у нас ние направихме точно това. А още по-точно – революция на дилетантите.

Всяка революцията по правило бива последвана от системни действия и мерки /често репресивни/ за установяване на новото статукво. Работата е там, че дилетантите, на които се падна честта да въведат демокрацията в България, май не бяха наясно по въпроса. Тези дейци в интервюта по медиите сами си признаха, че след падането на Тодор Живков въобще не са знаели какво да правят. Но това е малката беда. Осемнадесет години след десети ноември, огромното мнозинство от българския народ е убедено, че те все още не знаят какво да правят.

Липсата на системен подход при решаването на основните проблеми пред държавата може да бъде илюстриран със стотици примери. Но най-яркия от тях, е, че през тези години нито веднъж не беше огласен що годе ясен план за развитието на страната, в която и да е област. Да не говорим за дългосрочно планиране. А за икономическа, военна или друга доктрина само можем да мечтаем.

Несистемното мислене и свързаните с това действия “на парче” или в името на още един мандат започнаха с така нареченото връщане на земята в реални граници. В Чехия това стана чрез акциониране, включително и на кооперативната собственост. Там инфраструктурата /напоителни системи, механизация, сграден фонд/ бяха запазени. У нас възстановяването само на инфраструктурата за напояване ще ни струва по груби изчисления около 4 милиарда лева. Връщането на земята стана чрез остарели и нечетливи нотариални актове, включително някакви крепостни актове от турското робство, а на някои места чрез, забележете, свидетели. В резултат на което видни роби на труда по Черноморието се оказаха собственици на плажове и дюни, където техните деди са гледали домати по спомени на “свидетели”.

Едва ли е необходимо да се спираме подробно на комичната “либерална” изцепка на Филип Димитров: “Да хвърлим всичко в ръцете на пазара”. Последвана от друг премиерски вопъл – “За бога, братя, не купувайте”. Или на внезапната “свобода” дадена на общините по Черноморието. В резултат на което върху перлите на крайбрежието набързо беше спретнат най-големия дисниленд на чалгата и циганската проституция. Ами безпринципното ни поведение по време на войната в Югославия? Ами небалансираното и, меко казано, странно отношение към Русия? Още от времето когато русофилите се кълняха във вечна дружба и припяваха “Хей,славяне!”, а русофобите-евроатлантици им шиткаха “Нефтохим”. Именно “шиткаха”, защото да продадеш най-голямата рафинерия на Балканите за 180 млн. долара си е шиткане…

Но нашата задача тук не е да изброяваме общоизвестни малоумни действия на различните “преходни” правителства, нито да осветяваме бакиите на отделни, националноизвестни крадци и опортюнисти. По-добре е да направим опит за анализ на онзи “ремикс” на демокрацията, който политическата класа се опитва да ни пуска като стара плоча вече 18 години.

Първата характерна черта на нашето “развитие” през този период беше, че демокрацията започна да се гради отгоре. Така наречените народни низини бяха обявени за комунистически. Започна формирането на някаква абсолютно неуместна за нашите условия “политическа класа”. По технически причини тя бе сформирана в атмосфера на безпринципна съглашателство. Дори опитната “столетница” успя да излъчи за този “национален отбор” не друг, а Андрей Луканов – по същество маргинална фигура от обкръжението на Живков, отличаваща се с това, че има връзка с руските газовици. Дори да приемем, че Луканов е съборил Тато /истинската причина е далеч по-на изток от “Латинка”/, той бе известен във върхушката на БКП повече като технократ и полиглот. Нежели като стратег и държавник.

Кипящата от страсти демократична опозиция вкара в националния политически отбор невероятна сбирщина. Първата и работа,обаче, беше да елиминира автентичните дисиденти. Няколко години по-късно се оттеглиха /или ги оттеглиха/ научните и културни дейци, маса интелектуалци се изнесоха зад граница. Постепенно потънаха в забвение или починаха автентичните водачи на партии отпреди 9 септември, които бяха развеждани известно време като мечки в този панаир на демокрацията.

Останаха ураджий-среднисти, полуписатели, никому неизвестни адвокати, сервитьори, някакви журналисти, разпопени попове и други неясни фигури, които дълги години се титуловаха дисиденти. По-късно стана ясно, че в България повечето истински противници на режима са елиминирани – по един или друг начин, но доста ефективно. Стана ясно също така, че онези, които се кичеха с такива биографии всъщност са “дисидентствали” слушайки “Битълс”, купувайки дънки от “Кореком” и чрез участията си в гей-купони на горепосочените неизвестни адвокати. Нейзвестни на широката общественост, но добре известни и следователно зависими от Шесто.

Именно тези, последните, дълги години си лакираха ноктите и си показваха вратовръзките из парламента и правителството. В резултат на което неотдавна пресата ни информира за следното:

Брутният външен дълг на България в края на ноември 2007 г. надмина 26 милиарда евро, което се равнява на 91,8% от брутния ни вътрешен продукт (БВП). Това сочи информация, публикувана от Българска народна банка (БНБ). Увеличението в заемите на страната ни от чужбина е с 6,1 милиарда евро, в сравнение с края на 2006 г. Тогава стойността им е била 20,1 милиарда евро или 80,1% от БВП. Ръстът на дълга на годишна база възлиза на 30,5%. Дългосрочните задължения в стуктурата на заемите са в размер на 17,7 милиарда евро и представляват 67,3% от тях. Краткосрочните задължения пък са за 8,6 милиарда евро или 32,7% от всички заеми./ http://www.class.bg/view.php?id=8782 /

Министерството на финансите постоянно ни внушава, че държавния и държавно гарантиран дълг бил под 9 милиарда евро, като че ли това е страшно успокоително, особено след като всички прекрасно знаем, че външната задлъжнялост на страната при ужасния диктатор Тодор Живков беше под 9 милиарда ДОЛАРА. И в обстановка, когато само оръжейната индустрия вкарваше в бюджеда 3-4 милиарда годишно.

Не е задължително да си спец по икономическа история, за да си дадеш сметка, че такова плашещо финансово несъответствие не сме имали въобще в многовековната история на България. Но не това е най-страшното. По грозна е многогодишната тенденция да се внушава на народа, че всичко това е така, защото е такова статуквото на демокрацията. Че “политическата класа” е нещо отделно и нейните действия са неразбираеми за простолюдието. Че тя е нещо отделно от гражданското и експертното общество.

Крайно време е да секне продължителното мълчание на активните и богати хора в страната. На всички ни стана ясно защо те мълчат години наред. Известно ни е, че некадърните, страхливите и алчните се управляват най-лесно. Но богатите и влиятелните трябва да си дадат сметка, че само с дърпане на конци не става. Трябва да си дадат сметка, че този бездарен куклен театър има конкретен цифров резултат. Той се получава като се разделят 26 милиарда и нещо на 6 милиона и нещо. Тогава ще им стане ясно, че живеят и богатеят сред един народ потънал до гуша в дългове. Народ, който ще свива все повече собствените им пазари.

Увъртанията, че световната финансова криза ще мине през комшиите, тъй като “господ е българин” са празни приказки от дилетанти за дилетанти.

Сигурен съм, че в България има поне 1000 души, които отлично знаят какво ще стане. Не съм сигурен, обаче, дали знаят на какво са способни некадърниците по време на криза.