ПОЛИТИКА БЕЗ ЛИЦЕ – ЛИЦЕТО НА ЗВЯРА

Съдбата на българските деца в неравностойно положение е само един от хилядите нюанси в безличната политика на правителствата от периода на прехода. Горчивата истина е, че вече 18-та година не можем да изтъкнем нито един сериозен приоритет сред безобразния бъркоч от думи и действия на нашите така наречени елити.

Отличителните черти на вътрешната политика през този период се илюстрират с отдавна изпуснали въздух фрази като – “изкуство на компромиса” и “действия в границите на възможното”.

Но редовият гражданин си задава въпроса “С какво аз съм по-лош или по-глупав от тях? Та аз също живея и действувам в границите на възможностите си.” Неговата електорална пасивност през последните години е резултат на тотално разочарование от социалната политика и конкретните й проявления, свързани с начина на живот и съществуване на населението.

Гражданинът с право иска да знае защо трябва да избира поредния парламентарен тъпанар, ако той няма способността да провиди отвъд видимите граници на така нареченото “възможно”. Ако той не може да стори това, защо трябва да ползва привилегиите на властта? Защо трябва да седи в последния модел мерцедес и да разполага с последната “класифицирана” информация? Защо въобще трябва да има какъвто и да е имунитет? Защо трябва да го показват редовно по телевизиите, за да говори един и същи омръзнали на всички неща? За това, че е “представител” на няколко хиляди души? Не, не стига.

В последните две-три години излезе на мода тезата, че българският народ е някакъв пасивен субстрат, който все чака някакъв “спасител”, тоест някой “да го оправи”. Порнографският сарказъм в подобна теза говори за късогледството на нейните автори. Тези господа май не са наясно, че всъщност близо два милиона българи вече сами се оправиха като напуснаха “тази страна”. Останалите, които оживяха въпреки избухването на демокрацията и останаха “вътре”, също са на път да се оправят, заявявайки на местните политоракули, че могат да ги изненадат на следващите избори, включително и продавайки гласа си. Това, което се случи при последния местен вот, всъщност е колективен отговор на либералната теза, че всичко е пазар. Е щом е така – на пазар като на пазар. Във всички случаи звучи по-добре отколкото “На война като на война”, нали?

Що се отнася до връзката между личността на политическия функционер и мисията на спасителя, тя, господа управляващи е пряка, колкото и това да не ви се иска. Като започнем от Мойсей, превел народа си през пустинята /тоест отвъд “възможното”/, и стигнем до световнонеизвестния тогава подпредседател на българския парламент Димитър Пешев /инициатора на спасителната мисия за българските евреи/ – всички те са политици в истинския смисъл на думата. Те са направили това, което на пръв поглед е било невъзможно.

Но днешна България, уви, не вижда в лицето на своите “елити” онези хора, които са способни да прогледнат отвъд “макрорамката” на собствените си, прочие, неясни и жалки амбиции.

Днешна България, която плаща все повече данъци, акцизи и такси, за да осигурява политически комфорт на “избранниците” посредством бюджетни излишъци.

Днешна България, която е стъписана от факта, че 11 хиляди деца в домовете живеят с по 30 стотинки на ден.

Днешна България, която е достатъчно интелигентна да пресметне, че сумата за месечната издръжка на тези наши деца не надхвърля цифрата за годежа на някакъв тлъст задник, син на тлъстата си свиня-майка, посочена от “голямата политика” да управлява държавни комисии и частни активи.

Обикновените хора, както обичат да ги титуловат нашите “олимпийци”, не виждат в размазания образ на българския политически елит истинско и безкористно лидерство, не виждат водачите на нацията. Зад физиомутрата на “избраниците” все повече започва да прозира лицето на звяра. Онзи, който изяжда собствения си народ.