КОСОВСКИЯТ ДЮШ-ЕШ

И на децата вече им стана ясно, че някой се опитва да хвърли някакъв геополитически дюш-еш със случая Косово. Въпросът е какъв ще да бъде този щастлив зар, който може да вкара ред в безобразното /вече/ състояние на политическите отношения в региона, в Европа, а и в света. Че този зар ще е златен, никой не се съмнява. ЕС има намерение да налее още тази година 1 милард евро в Косово. За руснаците и Сърбия ще говорим по-нататък.

Нашите медии някак свенливо подхождат към въпроса. Наблягат повече на чувството за справедливост. Няма съмнение, че всеки народ има право на самоопределение – баските, кюрдите, фламандците, осетинците, ирландците, че и изстрадалия народ на Квебек в далечна Канада, който се гърчи в тежко робство с 4 хиляди долара средна заплата, при това канадски.

Случаят с Косово, обаче според САЩ, бил уникален. Да, уникален е, защото, за разлика от гореспоменатите етнически обособени общности, косоварите всъщност са албанци. Като вземем предвид, че планът “Ахтисаари” категорично забранява на бъдещо независимо Косово да се присъединява към Албания, излиза, че скоро ще имаме на Балканите две албански държави. Освен ако и македонските албанци не решат нещо. Тогава ще станат три.

Нашите държавници са доста разкрачени по въпроса, като изключим Соломон Паси, който осъди БСП за нейната мекушавост и призова бурно и ведната да признаем Косово. Не стана ясно дали изразява становището на НДСВ или просто синята кръв на този атлант е кипнала в жажда да извърти едно арнаутско хоро на жълтите плочки. Като виден стратег Паси вероятно провижда онова недалечно бъдеще, когато евроатлантическото ни отечество ще се възсъедини с някакви остатъчни Македонии и Северозападни покрайнини. Тези неосъзнати блянове трябва да разглеждаме по-скоро в аспекта на политическия фройдизъм. И заради факта, че самият Ахмед Доган, лидер на повечето мюсюлмани у нас, предпазливо мълчи. Докато Паси така се е разбързал, че ако това бързане не е спонсорирано, може да се говори за своеобразна “еакуляция прекокс” в дипломацията.

Не е задължително да се солидаризираме с онези, които определят случая като изключително опасен прецедент и твърдят, че той е елемент от по-голям план – влошаване на отношенията вътре в ЕС и постепенната дезинтеграция на европейското пространство. Но в тези разсъждения има логика, ако погледнем на Косово през лупата на икомическите реалности. В тази ”държава” 75 процента от приходите в бюджета идват от митнически сборове. Икономиката, ако въобще я има, не е помръднала от времето на Милошевич. Безработицата, по различни оценки, е между 40 и 60 процента. Дори да оставим настрани разработките на сръбските спецслужби, които и досега третират Хашим Тачи като крупен наркотрафикант, не можем да не си дадем сметка, че Косово е отправна точка на международната търговия с наркотици, крадени коли и хора. Бихме могли да пренебрегнем и позицията на руския представител в НАТО Дмитрий Рогозин, който нарече независимостта на Косово “сенчеста” и извоювана с парите от наркотици, щедро раздавани в обмен на международна легитимност.

Но ако Рогозин хиперболизира поради общото раздразнение на Русия от действията на косовското ръководство, как да тълкуваме действията на самия Европейски съюз? Онези 1800 души, които предстои да влязат там не са просто полицейски сили. Това е специална мисия на EULEX, която, де факто, трябва да създаде бъдещата държава от нищото. Мисията включва: прокурори, съдии, юристи, митничари, полицаи, включително и специалисти по затворите. Всички те трябва силово да въведат европейските норми в рамките на тази територия. Нейните ръководители ген. Ив де Кермабон и извънредния посланик на ЕС Питер Файт ще бъдат упълномощени да слагат и махат местни висши чиновници, да анулират приети вече закони и да възбуждат наказателни преследвания срещу престъпни структури, включително и такива свързани с местната власт. Всичките им действия ще бъдат гарантирани от контингент на НАТО, който ще замени този на KFOR.

Остава въпросът – тези които прибързаха да признаят Косово, чия независимост всъщност признаха? На новата “държава”, или независимостта на група “ентусиасти” около Хашим Тачи и Агим Чеку?

В този смисъл, действията на изчакване отстрана на българската дипломация изглеждат разумни и прагматични. Западните Балкани в момента напомнят необезопасена лаборатория, в която се извършват експерименти от голямата политическа химия. При това на твърде малка и опасна територия. Ако Русия все пак преглътне отделянето на Косово, това ще бъде за сметка на активни икономически и други действия в региона. Стана ясно, че в сравнение с периода 2001-2006 г. руските инвестиции в Сърбия ще нарастнат многократно. Само тези на “Газпром” се изчисляват на 1.5 милиарда долара. ЕС от своя страна предвижда 1 милиард евро за мероприятията по превръщането на Косово в “образцов дом” на Балканите.

Най-невероятния сценарий за развитието на региона ще се осъществи ако ЕС от една страна и Русия от друга започнат да налагат влиянието си с икономически инжекции и без военна конфронтация. Косовската рана никога няма да заздравее за сърбите, освен ако не бъде лекувана с много скъпи лекарства. Ако Западните Балкани станат своеобразни витрини за демонстрация на икономическа мощ, не е изключено това да доведе до сближаването между Русия и ЕС по ред други въпроси. Което едва ли ще се хареса на САЩ. А впрочем и на самите нас, които обичаме да си въобразяваме, че мястото ни в региона е някак особено.

КОСОВО – БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА /б.а/

В пряко предаване на Си Ен Ен Ричард Холбрук заяви следното по повод безредиците в Белград:

“Зад всичко това стоят руснаците, защото през последната година те поощряваха най-лошите екстремистки елементи в Сърбия. И това, което сега виждате на улиците в Белград, е косвен резултат от нежеланието на Русия да упражни своето влияние за гарантирането на сдържаност”.

Бележка на автора /б.а./

Г-н Холбрук, който е бивш представител на САЩ в ООН и един от авторите на “дейтънското споразумение”, в момента се явява главен външнополитически съветник в предизборния щаб на Хилъри Клинтън. И тъй като Хилари напоследък доста изостава от другия кандидат на демократите Барак Обама, редно е г-н Холбрук да направи едно по-обстойно разследване в щаба на тъмнокожия съперник за трона в Белия дом. За да се установят истинските причини за неудачите на лейди Клинтън.

Излезе информация, че в щаба на Обама работи някакъв етнически руснак, макар и натурализиран. Което не му пречи да е агент на КГБ. Известна ни е ролята на съветските /руски/ служби в борбата на африканските народи за независимост.

БАРАК ОБАМА – НЕМИСЛИМ ИЛИ НЕИЗБЕЖЕН

Мощният рейд на кандидата за президент на САЩ от Демократическата партия поставя пред политическата класа далеч по-сериозни въпроси от привидно най-важния – кой ще заеме мястото в Овалния кабинет. На този етап е сигурно едно. Появявайки се сякаш от нищото, без да принадлежи към традиционния “истаблишмънт” и без видими връзки с Америка на големите лобистки структури, Барак Обама събира на всеки от своите предизборни митинги от 6 до 47 хиляди привърженици и това изглежда е само началото.

Паниката в щаба на Хилари Клинтън би могла да се определи като многопластов лакмус за това докъде са стигнали САЩ в онзи стил на управление, който ние години наред отъждествявахме със спокойното и предвидимо редуване на демократи и републиканци, а всъщност смяна на лобитата, или, още по лошо, смяна на техните предпочитания.

Доста отдавна от устата на американски политик не са се чули толкова много и силни думи за съдбата на средната класа и работническата беднота. Даже бяхме забравили, че тази последната, въобще съществува в САЩ. През 80-те години на миналия век по-голямата част от американските работници бяха обявени за средна класа. Сиянието на американската мечта обаче изглежда не е това, което беше.

Ето как описа настоящето положение Обама пред свои привърженици-работници в един от главните заводи на Дженеръл мотърс в Илинойс: “Средният доход на семейство е паднал с 1000 долара през последните седем години… Никога не сме спестявали по-малко, около 400 долара средно на семейство за миналата година. И никога не сме дължали повече – средно 8000 долара на домакинство. Сега е време, когато всеки осми американец живее в откровена мизерия, точно тук посред най-богатата нация на света.”

Като бивш социален активист Обама твърде компетентно борави с цифри и факти от реалното повседневие на обикновения американец. Може би поради това, а и заради безспорната му дарба на блестящ оратор, още в началото на първичните избори върху него заваляха упреци в популизъм, както от страна на републиканците, така и от щаба на Хилъри Клинтън. Създаде се впечатление, че той остава на нивото на констатациите, но не е компетентен в сложната политико-икономическа материя, що се касае до вътрешните финанси на САЩ, което всъщност най-вече интересува избирателя.
С речта си пред работниците от Дженеръл Мотърс обаче, тъмнокожият претендент повдигна завесата и отчасти разкри своите възгледи за общественото устройство и бъдещето на страната. Няма да е пресилено ако се каже, че оттук нататък ще става все по-ясно отчетливото разделение на позициите вътре в Демократическата партия. От едната страна се оказа Хилари, като представител на “потомственото” лобистко въртене на рулетката в Белия дом. А от другата – Обама, който носи исконните добродетели на онзи демократизъм, който идва отдолу и който е направил от Америка това, което е – най-динамичната икономика в света, способна да излезе от най-тежките кризи.
От всичките му изяви дотук става ясно, че той е решен да отиде докрай и да играе на ръба с носителите на корпоративните ценности, каквито са повечето средни американци. Обама явно разчита не просто на младите хора, но и на онези радикално настроени групи в обществото, които не искат да търпят повече конкретните им съдби да бъдат определяни от тесен кръг хора във Вашингтон. Характеризирайки своите привърженици, той каза: “ Това са американците, които искат реална промяна – промяна, която е повече от това да организираш поредното парти в Белия дом. Те искат промяна в политиката – лидер, който да сложи край на разделението във Вашингтон, така че да спрем приказките за нашите проблеми, за да започнем да ги решаваме. Лидер, който не защитава лобистите като част от системата, а вижда в тяхно лице част от проблема...”.
Да заявиш, че лобистите са проблем за системата в Меката на лобизма си е доста “антисистемно” изказване. Но Обама не спря дотук. Той остро разкритикува политиката на Буш да облагодетелствува големите компании и “шепа хора” с намаляване на данъците върху техните астрономически печалби за сметка на социалните низини, където образованието и медицинското обслужване стават все по-голям лукс. Заяви в прав текст, че не приема един обикновен играч на борсата да печели за ден повече от годишната заплата на квалифицирания работник. Даде ясно да се разбере, че ще институционализира нова система за правата на притежателите на кредитни карти, така че всеки потребител ясно да знае нивото на риска и ще направи невъзможни промените в лихвите по кредита. Обяви се твърдо против изнасянето на работни места зад граница. “Ние сме свободна страна и не можем да забраним това” –каза Обама , но в същото време подчерта, че няма да търпи положението при което тези, които изнасят производства навън, ползуват данъчни преференции вътре в страната. Посочи ясно поне две направления за създаване на милиони нови работни места – инфрраструктурата на САЩ, която се нуждае от генерален ремонт и новите “зелени работни места”, включително в автомобилостроенето.
Кандидатът на демократите изрече това, което стотици експерти години наред намекваха под сурдинка: ако онези над 500 милиарда долара, които Буш изсипа в Ирак бяха инвестирани в “зелената” енергетика и нови горива, сега Америка щеше да е първата водородна икономика, вместо да се гърчи между войни в Близкия изток и капризите на Уго Чавес.
Ще стане ли афроамериканецът Барак Обама новия президент на САЩ? За някои това е немислимо, не само защото е тъмнокож, а поради радикалното му отношение към корпорациите, спекулативния капитал, войната в Ирак , към Вашингтон на свръхбогатите и безотговорния лобизъм. И най- вече заради намерението му Америка на средната класа и работниците да се намеси в свръхлибералните игри на другата Америка. Тази на виртуалните спекулации, ограничените конфликти и предизвиканите кризи, от които тя самата винаги излиза на плюс.
Всъщност въпросът звучи така: Какъв е Барак Обама – немислим или неизбежен?

ОЩЕ ЕДНО СТАРО ПАРЧЕ

КОСОВО КАТО “БЛИЗКОЕ ЗАРУБЕЖИЕ”

22.07.2007 г. – публикувано – в. Поглед

С термина “близкое зарубежие” в съвременната външна политика на Русия се обозначават територии свързани с нейните специални интереси. В голямата си част това са бившите съветски републики, сега вече суверенни държави. След распада на СССР, /най-голямата геополитическа катастрофа на 20 век, по определението на Вл.Путин/ с активното участие на Запада в тези страни бяха проведени така наречените “цветни революции”, целящи по-нататъшното им отдалечаване от и противопоставяне на Руската федерация. За никого не е тайна, че тези революции се провалиха. В държави като Беларус и Казахстан въобще не се състояха, а в Украйна, която трябваше да стане “оранжевата” промоция на западното влияние, днес цари институционално безвластие, в което доминира проруската “Партия на регионите” и нейния лидер Янукович.

Не е ясно защо САЩ точно в този исторически момент продължават да поддържат с всички сили и средства сепаратисткото правителство на сръбската провинция Косово-Метохия. Като изключим доминацията на мюсюлманското население в тази област, нищо в историко-политически план не оправдава такава политика. Косово-Метохия, освен че има сакрално значения за сръбската нация, е един от най-значимите центрове на православието в Източна Европа. Не само конспиративно настроените коментатори вече съзират в тези действия на американската администрация един по-голям план - този за всеобщата дезинтеграция на евразийското пространство. Балканите винаги са били /а вероятно хората на Буш се надяват и в бъдеще да бъдат/ идеалния инструмент за постигане на тази цел. Поради това, че оттук са тръгвали много войни - етнически, за територии и ключови позиции в проливите и проходите, икономически и световни.

Европейският съюз, въпреки всичките въпросителни около конституирането му като обща държавност на много държави, вече изпреварва САЩ по БВП с около 1 трилион и 300 милиарда долара. На този етап и на пръв поглед Русия не дава вид да е твърде разтревожена от този факт. Тя и за в бъдеще остава най-големия снабдител на европейската свръхдържава със суровини и енергия.
Наред с това бившата съветска империя запазва, повече или по-малко, влиянието си сред своите неотдавнашни сателити.

В тази обстановка премиерът на областта Агим Чеку обяви, че ще провъзгласи независимостта на Косово на 28 ноември, тъй като ООН, по неговите думи, се е провалила във възложеното й задължение да реши въпроса чрез Съвета за сигурност /Ройтерс/.

Неотдавна по световните медии мина едно заявление от страна на Сърбия, което сякаш бе потулено в потока на новините. При встъпването си в длъжност вицепремиерът Божидар Джелич, известен като ревностен привърженик на ЕС, заяви че ако Европа върви по стъпките на САЩ за признаване независимостта на Косово, Сърбия няма да приеме такава цена “…заради приемането ни в ЕС. За да запазим Косово ние сме готови да сложим кръст на Евросъюза и ако се наложи да влезем в състава на Руската Федерация.” Някои руски наблюдатели оцениха това изказване като твърде екстравагантно и допуснаха, че разсъждения в тази посока могат да доведат най-много до членство на Сърбия в ШОС.
Което, ако се случи, не е по-безобидно от геополитическа гледна точка и със сигурност ще има далеч по-непредсказуеми последици.

Може би заради подобни намеци и твърдата позиция на политическата класа в Сърбия, на 20 юли авторите на поредната и последна резолюция за Косово я оттеглиха от Съвета за сигурност и възложиха на контактна група с представители от Русия, Германия,Великобритания, Италия, Франция и САЩ да инициират преговори между Прищина и Белград. / Ройтерс/.
Представителят на Великобритания в ООН заяви пред журналисти следното: “Ние не искаме да разиграваме драма, която ще има последствия за региона. Ние сме длъжни да постъпим отговорно.”

Ако и това не е достатъчно ясен знак за Агим Чеку, който пък иска да обяви независимостта на Косово навръх националния празник на Албания, значи той не си дава сметка какво ще последва когато се задействува руската матрица. Дори да изключим екзотичните сценарии за ответни симетрични и несиметрични действия на Русия, едно е сигурно - там ще тушират окончателно колебанията си относно изкупуването на структуроопределящите сръбски компании като например нефтената NIS и авиопревозвача JAT.

След като руснаците стъпят здраво на сръбска територия, балканските съседи на тази смаляваща се държава много скоро ще придобият статуса на “близкое зарубежие”.

Агим Чеку, за разлика от английските дипломати, явно не разбира за какво става дума. Въпросът е дали другите съседи - България, Македония а и самата Албания - ще участвуват в авантюрата на САЩ, която в крайна сметка ще ги върне към този позабравен статус.

Текстът е писан в края на юни 2007 г.

ЕДНО СТАРО ПАРЧЕ

[ Сряда, 11 Юли 2007 г. ]

ЗАЩО ТАКА, БРАТЯ КИТАЙЦИ

На 10 юли в Китай екзекутираха техния шеф на Държавната агенция за храните и лекарствата. Не се съобщава дали са му теглили куршума насред площада Тянънмън, както имат обичай в тази азиатска страна.

Чен Сяоюй напусна този свят заради получени подкупи в размер на 840 хиляди долара.

Населението на Китай е 1 милиард и 300 милиона. Ако разделим 840 хил. долара на целия китайски народ ще получим числото - 0.0064 долара.

Чен, който вече е в един по добър свят, е ощетил всеки свой сънародник с по-малко от една българска стотинка.

Ако съберем грубо паричките на Вальо Топлото по света и у нас, ще получим някъде към 10-12 милиона лева на първо четене. Което означава, че докато ги е “управлявал”, този исполин на финансовия мениджмънт е ощетил всеки от нас с близо лев и половина, а по-точно със 143 стотинки.

Като вземем предвид, че екзекутираният китаец е ощетил всеки свой сънародник със сума равна на 0.89 стотинки, то излиза че Вальо Топлото е близо 150 пъти по виновен от китайския рушветчия.

Въпросът има, обаче, и друга страна. Ако Топлото работеше в китайската топлофикация, ощетявайки всеки гражданин на страната с лев и половина, той щеше да прибере към 23 милиарда лева. Което си е цифра, мама му…Цеца!

Но да оставим настрани тънките сметки. Чудовищната истина, е че ако нашия топлофикатор бе съден от Китайския народен съд - щяха да го разстрелят около 150 пъти. И тъй като това е невъзможно, вероятно щяха да застрелят други 150 човека свързани с него.

Да благодарим на господ и на демократичните сили, че живеем в страна, която е около 150 пъти по-хуманна от някои други.

ПОЛИТИКА БЕЗ ЛИЦЕ - ЛИЦЕТО НА ЗВЯРА

Съдбата на българските деца в неравностойно положение е само един от хилядите нюанси в безличната политика на правителствата от периода на прехода. Горчивата истина е, че вече 18-та година не можем да изтъкнем нито един сериозен приоритет сред безобразния бъркоч от думи и действия на нашите така наречени елити.

Отличителните черти на вътрешната политика през този период се илюстрират с отдавна изпуснали въздух фрази като – “изкуство на компромиса” и “действия в границите на възможното”.

Но редовият гражданин си задава въпроса “С какво аз съм по-лош или по-глупав от тях? Та аз също живея и действувам в границите на възможностите си.” Неговата електорална пасивност през последните години е резултат на тотално разочарование от социалната политика и конкретните й проявления, свързани с начина на живот и съществуване на населението.

Гражданинът с право иска да знае защо трябва да избира поредния парламентарен тъпанар, ако той няма способността да провиди отвъд видимите граници на така нареченото “възможно”. Ако той не може да стори това, защо трябва да ползва привилегиите на властта? Защо трябва да седи в последния модел мерцедес и да разполага с последната “класифицирана” информация? Защо въобще трябва да има какъвто и да е имунитет? Защо трябва да го показват редовно по телевизиите, за да говори един и същи омръзнали на всички неща? За това, че е “представител” на няколко хиляди души? Не, не стига.

В последните две-три години излезе на мода тезата, че българският народ е някакъв пасивен субстрат, който все чака някакъв “спасител”, тоест някой “да го оправи”. Порнографският сарказъм в подобна теза говори за късогледството на нейните автори. Тези господа май не са наясно, че всъщност близо два милиона българи вече сами се оправиха като напуснаха “тази страна”. Останалите, които оживяха въпреки избухването на демокрацията и останаха “вътре”, също са на път да се оправят, заявявайки на местните политоракули, че могат да ги изненадат на следващите избори, включително и продавайки гласа си. Това, което се случи при последния местен вот, всъщност е колективен отговор на либералната теза, че всичко е пазар. Е щом е така – на пазар като на пазар. Във всички случаи звучи по-добре отколкото “На война като на война”, нали?

Що се отнася до връзката между личността на политическия функционер и мисията на спасителя, тя, господа управляващи е пряка, колкото и това да не ви се иска. Като започнем от Мойсей, превел народа си през пустинята /тоест отвъд “възможното”/, и стигнем до световнонеизвестния тогава подпредседател на българския парламент Димитър Пешев /инициатора на спасителната мисия за българските евреи/ – всички те са политици в истинския смисъл на думата. Те са направили това, което на пръв поглед е било невъзможно.

Но днешна България, уви, не вижда в лицето на своите “елити” онези хора, които са способни да прогледнат отвъд “макрорамката” на собствените си, прочие, неясни и жалки амбиции.

Днешна България, която плаща все повече данъци, акцизи и такси, за да осигурява политически комфорт на “избранниците” посредством бюджетни излишъци.

Днешна България, която е стъписана от факта, че 11 хиляди деца в домовете живеят с по 30 стотинки на ден.

Днешна България, която е достатъчно интелигентна да пресметне, че сумата за месечната издръжка на тези наши деца не надхвърля цифрата за годежа на някакъв тлъст онанист, син на тлъстата си свиня-майка, посочена от “голямата политика” да управлява държавни комисии и частни активи.

Обикновените хора, както обичат да ги титуловат нашите “олимпийци”, не виждат в размазания образ на българския политически елит истинско и безкористно лидерство, не виждат водачите на нацията. Зад физиомутрата на “избраниците” все повече започва да прозира лицето на звяра. Онзи, който изяжда собствения си народ.