Аз и СвръхУАЗ (баклавата през погледа на консервативната психоанализа)
Има периоди в живота на интелектуалците, когато обществото им поднася горчивата чаша на униформеното мислене. Срещу тях се надигат криворазбраната национална гордост и предразсъдъци. Изпод лъскавата обвивка на демокрацията избиват гнусните пъпки на филистерството и фалша.
Представете си как се чувствуват те, интелектуалците, работещи по проекти като този за Баташкото клане. Да не говорим за обикновените дизайнери.
Пиша тези редове с искрено съпричастие към творчеството на г-н Александър /Алексо/ Петров, автор на филма “Баклава” и на поредица трейлъри и тийзъри към него. Ние, провинциалистите на обединена Европа, това “тийзър” не го бяхме чували. По тази причина си го превеждаме буквално от английското “tease” – дразня. Та по тази причина сме раздразнени.
Въпреки това, бидейки вече европейци, не можем да не отчетем, че художественото творчество е сложен процес. Даваме си сметка, че още в първата половина на миналия век именно в сърцето на Европа се раждат световните теории на уважаемите Зигмунд Фройд и Карл Густав Юнг, които разглеждат човешката личност като постоянно противоборство между подсъзнателното /несъзнавано/ То и СвръхАз-а. Този последният, бидейки консервативна компонента, постоянно потиска първичните желания и ги вкарва в онова русло, което сме приели да наричаме “срам и съвест”.
Известно ни е, че посочените по-горе автори разглеждат дори кърменето на малкото дете като еротичен акт. Това отначало доста ни смути, но с развитието на демокрацията го възприехме. Даже намерихме аналог на подобно мислене в известната наша пословица “Ако телето не си поиска, кравата няма да му даде”. Интелектулен конструкт, който по-късно блестящо бе претворен в живота посредством брилянтния хит на турбо-фолка “Аку си поискам, шъ ли ми дъдеш!”.
Известно ни е също така, че авторът на “Баклава” е роден и в известен смисъл се е оформил като личност в Димитровград. Сакрално място, където два европейски коридора /№5 и №8/ се пресичат с бригадирското движение, а всички заедно – с основните културни магистрали, очертани навремето от Митко Пайнера. Този факт ни дава ключ към яркия културен синкретизъм, който лъха от творбите на г-н Петров. Под модерен синкретизъм тук трябва да разбираме свободното смесване на различни жанрове и творчески подходи, национални светини и актуални кючеци.
През 2002 г. той представя на световната сцена You Tube своят 30 минутен “documentary” с българско заглавие “Свирки”, а на английски “BlowJobs”. Както сами разбирате, още в тази дихотомия на заглавията проличава жестоката ирония на автора, доколкото “Свирки” може да означава и друго, ама “BlowJobs” си е ачик минети, даже да го напишеш с главна буква по средата. Този, да го наречем диаболизъм, помага на зрителя при възприемането на творбата, пронизана от протобългарската философия на Тангра, евангелизма, полицейското рушветчийство и съдбата на уличния музикант, който в крайна сметка иска да иде при Бог. Но може би ще избяга “на запад”, за да “харча вашите пари и да чукам вашите жени”, както самият той се изразява. Тази сублимация на неосъзнато желание за духане в социална конкретика е пример за сложните отношение между стара и нова Европа.
Но да се върнем към психоанализата. За съжаление действието на нейните постулати в определени мрачни периоди се обръща срещу самата нея. Колективният СвръхАз започва да ожесточава своя контрол върху онази абсолютна, първична свобода, която Юнг нарича колективното неосъзнато.От което, в крайна сметка, страда “Азът”, тоест конкретната личност.
Да благодарим на Всевишния, че живеем точно в противоположната ситуация. В сложната триада на безсъзнателното ТО, Аз-а и СвръхАз-а, днес за щастие доминира първата компонента. Това гарантира абсолютна свобода на творческата изява. Неосъзнатите пориви на личността към съешаване с лица от същия пол безпрепятствено могат да сублимират в песенно творчество, в политическа и парламентарна дейност. Като едното не пречи на другото. Заснемането на порно с мизерстващи деца от дом за сираци, слава богу, не се тълкува като гавра със същите. А в един един разширен контекст – като дълго пътуване към първичната митология на етноса.
Но нека не са самозалъгваме. Триадата на Фройд също се подчинява на закона за цикличността. Ако днес СвръхАз-ът е в отстъпление, утре той отново може да установи тоталитарното си господство. Някой по-консервативни автори дори говорят за неговата сублимация в някакъв постоталитарен модерн, който те наричат – СвръхУАЗ. Семантиката на това понятие трябва да търсим в онези високопроходими МПС, които и до днес са на въоръжение поради своята мултифунционалност. Те изпълняват ролята на линейки, на средство за транспортиране на ловни дружинки към местата за отстрел, а в недалечното минало са били използвани като преки маршрутки от центъра на София към Скравена. За СвръхУАЗ-а също е характерна известна цикличност. Под различни форми /Опел, Студебейкер, Чепел, Молотов/ той се проявява в нашата културна история през годините 23-та, 34-та, 39-та, 47-ма и т.н. до наши дни.
СвръхУАЗ-ът, като крайно консервативна форма на СвръхАз-а, е абсолютно несъвместим с художественото творчество, да не говорим за филмовото. Най-малко поради пряката му връзка с култовия български вулгаризъм “Внимавай в картинката, че да не тъ вържа за парното”. Връзването за парното е фактическия край на авангардното кино.
Ето защо нека всички заедно извикаме:
Не на парното!
Не на страха!
