НОВА ГОДИНА - НОВ БАЛТОН

публикувано - в. “Класа”, 05.01.2008 г.

В годините на твърде дълго продължилата либерална демокрация се роди една знаменателна сценка, която се е случвала в почти всеки български дом. В тясното антре на панелката, под светлината на мъждукаща крушка , средностатистическият български мъж се готви да излезе и приглажда посивелите си коси пред огледалото. Понамества връхната дрешка връз поизгърбения си силует и за кой ли път казва на жена си:

” Гледай, ма Маро, чисто нов балтон - за седем години му се такова майката.На нищо го направих.”

Зад тези небрежно подхвърлени фрази се крие богат спектър от чувства. Първото е свързано с известна гордост, че въпреки годините, балтончето още важи - е, не е за Народния театър , ама да идеш до магазина или за някой митинг - става. Второ - артикулира се известна виновност относно състоянието на дрешката. От една страна годините са му “таковали майката”, но от друга и аз “на нищо го направих”. Тоест в тези 7-10-15 е имало няколко топли зими, тъй че балтончето би следвало повечко да се държи в нафталина. На трето място - мъжът на средна възраст изразява и плаха надежда, че жена му Мара, би могла да стъкми някак бюджета за ново балтонче. Разбира се, след като бъде отчислено дължимото на: парното, водното, стълбищното, данъчното, винетното и така нататък - докато окончателно свърши “сухото”.

Такъв е животът на мнозинството от населението, което бива титуловано от нашите “елити” с прозвището “обикновени хора”. Това в известен смисъл е логично, тъй като у нас “горният ред на щайгата” рязко се отличава от населението. Не само в имуществен план, но и в, така да се каже, психо-социален. В “горния ред” е многократно завишена концентрацията на “различните”, за сметка на обикновените. Различни, най-напред по партиен признак, а след това по отношение на секса с деца, другари и господа от същия пол. Не че сред обикновените хора няма педофили. Но както стана ясно напоследък, те бързо се ориентират към шоубизнеса, а оттам до Парламента има само една крачка, както вярвам сте се убедили.

“Горният ред на щайгата” е всъщност връхната дрешка на нашата демокрацийка за пред хората. Нещо като балтончето на нашия герой от тясното антренце. Ама разликата е съществена. В отличие от неговото притеснено сетренце, тук става дума за твърде скъпо, удобно пардесю. Като го облечеш, не само да ти е широко около врата, ами вътре в него можеш да се извъртиш на 180 градуса и пак да ти стои добре. Има копчета отпред, ама за всеки случай и отзад. Кройката му е уникална. Нещо между азиатски кафтан и англосаксонски тренчкот. Има множество джобове, особено вътрешни. В един от тях е скрита сметката за външния дълг. Вътрешните джобове са разположени така, че да може дела, документи и пачки бързо да се прехвърлят от единия в другия. Има само един външен джоб - десен, който е разположен в близост до лявата ръка.

Майсторите на този модел до такава степен се гордееха с него, че още навремето го изпълниха изцяло ръчно, при това с бели конци. Последните имат и декоративна стойност, тъй като на места преминават в репризи и тежки бродерии, които очертават силуетите на авиокомпании, телекомуникации, че и магистралната посока на нашето развитие с надпис “Тракия”.

Лошото при работата с бели конци е, че много бързо се цапат. Особено при прехвърлянето на парчета сланина от държавния резерв в някой от вътрешните джобове. То, Голямото цапане започна още при разпределянето на мазните джолани от масовата приватизация. Та чак до днес.

Тъй, че ако се случи да се погледнем в огледалото къмто днешна дата, ще видим един безспорно екстравагантен силует, но твърде съмнителен в хигиенно отношение. На първо четене моделчето се нуждае от основно обезпаразитяване. След това е хубаво да се разпори по шевовете, най-вече по вътрешните. Отделните съставни части могат да се проснат да поизсъхнат някъде по-назад, в задното дворче на нашенската демокрация.

Ако, междувременно, някой луда глава му пусне и едно коктейлче “Молотов” - нищо не сме загубили.

ДЕД МОРОЗ ПРИСТИГА НА АТАНАСОВДЕН

публикувано във в. “Класа”, 23.12.2007

Тази година идването на Дядо Мраз в България ще закъснее. По обективни причини. И във връзка с международното положение.

На пръв поглед нас, българите, това много не ни бърка. От най-древни времена ние си чакаме Дядо Коледа. Всъщност не го чакаме, защото той обективно не съществува. Вместо това - от Никулден нататък, та чак до Атанасовден, ние тука го удряме на “календи”. Коледуването се определя от специалистите като рудиментарен остатък от именно тези езически календи - празници, които имали две отличителни черти. Първо – богати и бедни сядали на една трапеза и си разменяли ролите. Господарите слугували на своите роби. Второ – така провежданите новогодишни празници се отличавали с твърде голяма разпуснатост на нравите. Което си е характерно за нашите, така наречени, “долни” региони. Поради тази причина през 680 г. от н.е. Констатинопол официално забранил “календуването” на територията на Византийската империя със закон. Нашият трако-протобългарски и отчасти славянски етнос обаче си е направил оглушки. Нещо повече – за да продължим купона сме се изхитрили да обединим твърде съмнителната езическа нравственост с Рождество Христово. В резултат на което и до днес изпълняваме по Коледа фрагменти от древната българска рок опера:

Ой Коледо, мой Коледо,

Родило се Боже Чедо!

Няма причина да считаме, че и тази година не се случва същото. “Календуването” и размяната на ролите у нас си е перманетно състояние на духа. То се наблюдава както в политическия живот /ха-наляво, ха-надясно…/, така и в ежедневния лайфстайл – новата мода в София е да се купуват черни играчки и черни елхи, защото така било на запад. В интернет пространството дядо Коледа /какъвто, както изяснихме, няма/ е заменен със Санта Клаус. Като чукнете “коледа” в нашенския “Гугъл” на първо място излиза SANTACLAUS.HIT.BG.

Дайте да се разберем, господа. Санта Клаус е всъщност Сейнт Никълъс, измислен от поредица американски интелектуалци през 19 век. Той е въведен в масовото съзнание като добрия червендалест дядка с чувала не от кой да е, а от високоинтелигентната рекламна кампания на КОКА КОЛА през 1931 година. А пък Сейнт Нъкълъс, преведено на български е всъщност Свети Никола. Който ние празнуваме на Никулден. Когато започват нашите “календи”, демек коледуването, а не във връзка с идването на някакъв дядо, който се казва Коледа.

Другояче стоят нещата със случая “Дядо Мраз”. Той бил чудовищен горски бог на ледените виелици, който крадял деца и ги пъхал в чувал. Руският поет Некрасов го описва в поемата си “Мороз – Красный Нос”. С настъпването на Великата октомврийска соц. Революция той постепенно бива приобщен към пролетарския начин на живот и вместо да пъха в чувала деца, започва да раздава подаръци на същите тези деца от същия този чувал. Неизменен остава неговия емблематичен червен нос и характерната походка. Което пък се дължи на някои особености на съветския самогон.

Дядо Мраз, или както е правилно Дед Мороз, ще пристигне у нас чак на Атанасовден, 18 януари. Когато са свършили характерните за нашия регион празници. И когато е приключило присъщото на “календите” менкане на роли и политически позиции. Наблюдателите смятат, че той няма да посмее да пристигне у нас по-рано, просто така. Ще пристигне именно във връзка с официалната визита на Владимир Владимирович. Въпреки, че ледената му шейничка вече ще е акостирала в Средиземно море под формата на ударна група от Северния, Балтийския и Черноморски флот.

Другата особеност при тазгодишното посещение на Дед Мороз е, че този път той няма да раздава подаръци. В официалната му програма е включено, по- скоро, задаването на въпроси. А пък основният въпрос е: кого ще качи на шейничката.

ЛЕЛЕ-МАЛЕ, Г-Н СТАНИШЕВ!

Старата китайска мъдрост “Не ти пожелавам да живееш в интересно време” ще да е посветена на Балканите. И в частност на България. Да не говорим за мястото. Геополитиците един през друг се надприказват по повод исконната ни принадлежност. Към Европа ли сме, или по към Азия, към континенталната плоча, или към крайбрежните цивилизации, към евразийския субстрат, или, не дай боже, към персийския.

Във връзка с горните обстоятелства нашего брата е придобил през вековете едно особено “раздвоение на личността”. Като ни натисне ятагана плачем за “матушка Русия”, като ни настъпи казашкия ботуш – стягаме дисагите за Европата. Простият народ е дал блестяща дефиниция за такова поведение – “И тако, и вако”. Пак из глъбините на националното самосъзнание произлиза поведенческата формула, според която “когато атовете се ритат” магаретата трябва да стоят по-настрана.

Нашите първенци в това отношение черпят с пълни шепи от народопсихологията. Стефан Стамболов: “Винаги с Германия, никога срещу Русия” – и тако и вако. Тодор Живков по повод перестройката: “Сега, другари, ние трябва да се снишим”. Тоест, докато се наритат атовете в края на осемдесетте години.

Номерът в стил “и тако и вако” минава вече един век. Наскоро Божидар Димитров с многозначителна усмивка отбеляза, че ние сме единствената страна в света, която бидейки съюзник на Хитлер, излиза от Втората световна война на плюс – Южна Добруджа. Което би трябвало да бъде комплимент за дипломацията ни по онова време.

Сега иде ред на Сергей Станишев да отиграе упражнението за пореден път. По въпроса за статута на Косово, а всъщност за бъдещата съдба на Сърбия, Македония и на Балканите въобще. Който си мисли, че косоварите ще спрат дотук, трябва да е голям еврооптимист. Близо 3 милиона албанци живеят извън балканския си “фатерланд”. Да прибавим и твърдото намерение на САЩ още веднъж да въведат “демократичните ценности”, този път на територията на Западните Балкани, категоричната позиция на Сърбия, радикалните послания, които идват от Румъния и Гърция и не на последно място категоричното мнение на Русия по въпроса.

Българският премиер заема една общо взето цивилизована и модерна позиция. Той споделя плана на Марти Ахтисаари, но при условие за спешна евроинтеграция на региона от една страна и въвеждане на още 1800 “наблюдатели” – от друга. Въпросът е доколко “модерността” в мисленето въобще е приложима към тежкия етно-религиозен и цивилизационен възел в този регион. Чиито граници са по-близо до София, отколко е Чирпан, примерно казано.

Неприятното в случая е, че, както винаги става на Балканите, големите играчи виждат в ограничените конфликти поредната възможност да демонстрират неограничените си възможности. САЩ се опитват да демонстрират пред мюсюлманския свят някаква твърде екзотична толерантност, която би трябвало да прозвучи така: “Ще се отнасяме с вас като с равни, стига да играете по интеграционната свирка, която имаме намерение да демонстрираме със случая “Косово”.

Сърбите и дума не щат да чуят за каквито и да е свирки, дори да са татуирани с надпис ЕС.

Русия вади абхазката карта и цялата проблематика около това, което те наричат “близкое зарубежие”.

В края на привидното си излизане от Кремъл, Владимир Путин предприема все по-рисковани ходове по посока славянското братство. Преди около два месеца “Газпром” и “Аерофлот” заявиха, че ще инвестират близо милиард и половина долара в сръбската икономика през 2008 година. На първо четене. Дето се казва – още не им е дадена команда. Можем да си представим какво ще стане, когато бъдат изречени официалните “виждания” по темата. Да не стане така, че докато умуваме около съдбата на сръбските анклави в независимо Косово, самата Сърбия да стане руски анклав на Балканите. Колкото повече намалява територията на тази изстрадала страна, толкова повече ще се втърдяват позициите вътре в нея и по отношение на нейната съдба.

На 5 декември от Североморск към Средиземно море тръгна ударна група на Северния флот начело тежкия /макар и единствен/ руски самолетоносач “Адмирал Кузнецов”. Тия дни към групата ще се присъедини и ракетоносецът “Москва” на Черноморския флот. До 3 февруари в средиземноморски води ще пребивават общо 7 бойни кораба, 47 самолета и 10 хеликоптера, като 14 от тях се числят към стратегическата авиация. В групата влизат кораби съоръжени с ракетните системи “Базалт”, с далекобойност до 600 км. и възможност за ядрени бойни глави. По официалния “Първи канал” на руската телевизия “спецназът” на политическия коментар Михаил Леонтиев каза нещо в смисъл, че без да се разбира като демонстрация, това придвижване все пак трябва да се има предвид. “Назависимая газета” напротив – определи похода като демонстрация, отвличаща вниманието от придвижването на атомните подводници в същата посока.

Не стига това, ами на 18 януари на официално посещение в България пристига президентът Владимир Путин. Във връзка с вечната дружба, тръбите и Косово, разбира се.

Леле-мале, г-н Станишев!

ПО ВЪПРОСА ЗА ХАЗАРТА телевизиите да си затварят устата

Защото когато я отворят започва да вони. Наскоро една позавяхваща медия се опита да си вдигне рейтинга, подлагайки на нескопосан разпит крупния предприемач Васил Божков. В резултат на което вдигна неговия собствен рейтинг до небесата. На средноинтелигентния зрител му стана ясно, че зад прозвището “Черепа” се крие един внятен и влиятелен човек, който е много напред с материала. Той е бил няколко обиколки напред още по времето, когато родният политически естаблишмънт се умилкваше около регалиите на Н.В. и внушаваше чрез медиите, че оправията идва с Царя. Да, ама Божков още тогава е знаел, че оправията идва с инфраструктурата, а не чрез създаването на всенародни движения. Човекът си е платил за да укрепи традиционния си към онова време бизнес. В резултат на което получихме Закон за хазарта от 2001 година. В същото време е започнал да се изтегля от този бизнес в посока инфраструктурните проекти. Каквито и етикети да лепим на Божков, в дебелите книги това се нарича - системно мислене.

Но нека оставим “Черепа” на тези, които обичат да “произвеждат новини”. Да се съсредоточим върху системното мислене. Което е точно обратното на хазартното. И няма нищо общо с начина на мислене в родните медии. Още от времето когато се появиха първите частни радиостанции, започнаха и продължават да горят пенсионерки и скучаещи домакини, които въртят платените телефони за да отговорят на въпроса: “Къде е Айфеловата кула? А- Горна Оряховица, Б -Париж, В – Долна Оряховица”.

По довчерашните кабеларки, а сега национални телевизии, девойки с неясни житейски дестинации, но с отчетливо разголени пъпове, размахват хилядарки и ни приканват да ги вземем. Изключение не прави и “обществения” оператор БНТ. Видимо и там са решили, че обществото има остра нужда от забавления в стил “тука има-тука нема”. Към този хазартен “мейнстрийм” в последно време се присъединиха и мобилните оператори, чиято основна дейност, ако се не лъжа, са телефонните услуги.

Хазартното поведение на телевизиите за съжаление се простира далеч извън пределите на конкретните игри. “Търсенето на новини” в утринните блокове все повече заприличва на една обща рулетка, където се залага на определен брой числа – представители на “елита”. Пък каквото излезе. Когато наваля сняг по магистрала “Хемус” тв играчите вече го прекалиха. Заложиха на целия парламент. Който не мина край камерите, само той не се изказа за недопустимия снеговалеж. Че и Костов. Този гигант на макрорамката. Вместо да чертае мащабната картина на десния проект. От това завъртане никой не спечели. На път бяха да загубят и премръзналите хорица по магистралата. Добре, че накрая излезе един БТР на Гражданска защита да оправи работата.

Иначе казано – задействува се инфраструктурата. Ако бяхме чакали да ни вади от снега политрулетката на телевизиите, досега да са ни изяли вълците.

В учебниците за първи курс пише, че ролята на телевизията се изразява в три основни неща: да информира, да забавлява и да възпитава. Денонощното показване на умствени недоразумения и травестити превърна гледането на телевизия в България от приятно и полезно занимание в гледане на сеир, който на всичкото отгоре ти вдига кръвното.

И човек неволно се пита – чие дело е насаждането на хазартното мислене? На онези малкоизвестни момчета, които умишлено затъмняват стъклата на своите казина, за да не привличат излишно внимание, или на телевизионните “босове”, чиито разголени избранички очакват с разкрачени обятия всяко телефонно обаждане за 1.20 лв. без ДДС.

СТАРА РИБА НЯМА

Този прословут лаф е патент на ленивите пловдивски момчета. Подхвърляха го, изпровождайки с очи някоя от емблематичните тигрици на града, чиито силуети и до днес внезапно изникват от сенчестите улички и обръщат античната провинциалност в посока Фелини.

Казвам това във възхвала на зрелостта, заради достойнствата на отлежалото вино и защото съм убеден, че в литературата старите рецепти са единствено успешните.

На Международния панаир на книгата в НДК от злачните подмоли на пловдивския интелектуален живот изплува книгата “Носталгия. Разкази т. ІV”. Авторът Йордан Костурков, който е един от най-значимите ерудити у нас, в професионалния си бит успешно се прикрива с работата си на преводач и преподавател по английска и американска литература в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. През последните години той “мимикрираше” и под маската на литературен теоретик и есеист /“Книгите на Алматея”, “Тайният живот на великите английски писатели”, “Настолна книга за писатели и читатели”/, като преводач на Гор Видал, Норман Мейлър, Синтия Озик, Лорънс Стърн, Джером К. Джером, Ричард Хюз, Лангстън Хюз, Агата Кристи, Оливия Манинг, Мюриъл Спарк, Една О’Брайън, Джойс Каръл Оутс.

Но истината е, че особено с последната си книга, Йордан Костурков може да бъде определен като един от най-проникновените съвременни белетристи и майстор в експеримента с новелата и късия разказ. Традиционният за средното поколение интелектуален херметизъм, чиито блестящ представител беше покойния Рашко Сугарев, тук е надмогнат с лекота и става обект на онова писане, което не е просто разказване, не е дори писателско писане, а се определя като белетристика.

Изключително полезна книга. Най-вече за младите мераклии на литературното поприще. За онези “чукчи”, които изповядват максимата от известния виц: “Чукча не читатель, чукча писатель”.

Иначе казано – не е достатъчно да се показваш ден-през ден по телевизията, за да станеш писател. Трябва и да се чете. А за онези привърженици на “импулсивната” литература, които разхождат своите “проекти” по жълтите плочки, ще съобщя, че авангарда не трябва да се размахва, а да се овладява и преодолява. Това именно прави Йордан Костурков. Поради тази причина повечето от разказите в “Носталгия…” звучат подобно онези забравени по гаражите, демодирани, осемцилиндрови “Jaguar JRX”, които винаги палят от раз и усещате в цилиндрите им не само бензин, а поредица от сподавени експлозии.

У нас не са много хората, които не просто пишат, а показват как се пише. Полезно е да си купувате техните книги, тъй като не ги “дават” по телевизията.

Справка за Йордан Костурков

Бележка за автора

Йордан Костурков е белетрист, преводач и университетски преподавател по английска и американска литература в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Роден е на 3 юли 1948 г. в гр. Пазарджик. Завършил е английска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, специализирал е в Метрополитан Юниверсити в Лийдс, и Университета на Луивил, САЩ. Работил е в издателство “Христо Г. Данов”. От 1991 година е главен асистент по английска и американска литература в ПУ “Паисий Хилендарски”.

Йордан Костурков е издал четири сборника с разкази и новели („Малка е Троя”, „Без условности”, „На другия бряг”, „Откриването на сезона”), три сборника с литературни портрети - “Книгите на Амалтея”, „Новини от миналия век” и „Тайният живот на великите английски писатели”, както и „Настолна книга за писатели и читатели”. Превел е романи и разкази на Гор Видал, Норман Мейлър, Синтия Озик, Лорънс Стърн, Джером К. Джером, Ричард Хюз, Лангстън Хюз, Агата Кристи, Оливия Манинг, Мюриъл Спарк, Една О’Брайън, , Джойс Каръл Оутс и много др. С награди са отличени преводите му на Л. Стърн, Н. Мейлър и Гор Видал. Член на Съюза на българските писатели, Съюза на преводачите в България, Съюза на учените в България, Дружество на преводачите в Пловдив, Българска асоциация на преподавателите по английски език, Българско дружество за британски изследвания, Българска асоциация по американистика. Член е на Международната асоциация за съвременни езици, на Колегиума на Залцбургския семинар, стипедиант е на Комисия “Фулбрайт”. Представен е в справочниците “Кой кой е в България”, “Кой кой е в българската култура” и “Кой ко й е по света” (Who’s Who in the World). Йордан Костурков е автор на редица изследвания за американския модернизъм. “Носталгия. Разкази т. ІV” e най-новата му книга. Подготвил е за печат романите “Соц роман”, “В началото на есента. Романът на Вазов” и “Магдалена-Елена”.

За връзка с автора:

ykosturkov@yahoo.com

САМОДЪРЖЕЦЪТ И МАТРИЦАТА

Има някаква ирония в това, че пиша настоящия текст именно днес (01.12.07), когато в Русия е “ден за размисъл” преди парламентарните избори. Така е, защото в случая няма нужда от прогнози. От доста време там всичко е ясно. За сведение на онези, които проявяват интерес към сибирската мечка, ще кажа, че самите руснаци предпочитат да именуват този ден като “день молчания”. А за най-спечените русофоби се налага да съобщя, че това няма нищо общо с “мълчанието на агнетата”.

Масовият човек в тази огромна страна гласува за “Единая Россия”, но всъщност за Владимир Путин. Това е положението. На всичкото отгоре - гласува с “подавляващо” мнозинство. Не съм сигурен дали думата “подавляващо” не е русизъм и дали няма нещо общо с руската “надавить”. Което означава - “да насмотам”, “да навра в миша дупка”. Иде реч за опозицията, както се досещате.

Но защо руският човек не е такъв, какъвто ни се иска да бъде? Защо не е някакъв е безгрижен либерал, който фриволно подскача по Червения площад, наслаждавайки са на демокрацията? Защо, вместо да обсъжда качествата на отделните партии, той мрачно мълчи и гласува по съветски? Не е задължително да влизаме надълбоко в “загадъчната славянска душа”. Достатъчно е да надникнем в анализите на сериозните западни издания. Като “Лос Анджелиз таймс”, който през март миналата година написа:

“ “Демокрацията”, която Путин на пръв поглед унищожи, не беше истинска, а псевдодемокрация, управлявана от корумпирани и жестоки олигархически кланове. Под тяхно давление и с подкрепата на либералните елити, Елцин през 90-те години фалшифицира изборите, потискаше опозицията и започна кървавата и абсолютно ненужна война в Чечня. При това с поддръжката на Вашингтон. За обикновените руснаци, поддържаната от Запада “демокрация”, означаваше безпомощно да наблюдават как “либералния” елит граби страната и превежда огромни суми в западни банки, в полза на икономиките на други държави.”

Авторът на тези редове е Анатол Лийвен, старши експерт във вашингтонския фонд “Карнеги” (Carnegie Endowment for International Peace) и старши научен сътрудник в “New America Foundation”, тоест трудно може да бъде обвинен в симпатии към Москва. В родината си той може да бъде обявен, в най-лошия случай, за “пацифист”. Подобни оценки пълнят страниците на сериозните издания от Северна Америка до Италия. Това, което става в Русия през последните няколко години буквално разцепи наблюдателите на два лагера – тези, които тотално отричат “путинизма”, като връщане към управление от съветски тип и тези, които се опитват да разберат каква е същността на процесите там. Парадоксалното в случая е, че колкото по-на запад отиваме (“Таймс”, ”Гардиън”, “Ню Йорк Таймс”, “Нейшън”), любопитството се увеличава, за сметка на голото отрицание.

Същността на ставащото в Русия е непонятно и заради пословичния руски мистицизъм. Цяла плеяда от съвременни политолози се опитват да го обяснят именно по този начин. И наистина – има достатъчно аргументи в полза на твърдението, че руския дух е сложно съчетание от азиатщина и европейско мислене. Един от най-изявените и приближени до Путин негови апологети Владислав Сурков в лекция пред актива на “Единая Россия” излага подобни тезиси:

“ За да разберем как ще се развива демокрацията в Русия… трябва да определим архетипните, неотменими свойства на руската политическа култура… уникалната матрица на националния начин на живот, характера, мирогледа…. Забраната да се създават политически партии по регионален, религиозен или професионален признак идва да каже, че те, партиите, трябва не само да разделят избирателите по възгледи и убеждения, но и да ги обединяват около общи ценности. Избирателите - разделени, народът - обединен. Това е принципа на руската многопартийност… Казват, че у нас личността измества институциите. Струва ми се, че в нашата политическа култура самата личност е институция. Далеч не единствената, но най-важната.”

Тези витиевати фрази до голяма степен обясняват защо във въжделенията на имперски настроените евразийци Москва е обявена за пряк наследник на византийската столица Константинопол. Сурков, който минава за един от интелектуалците на политическото инженерство, не случайно говори пред актива на “Единая Россия”. Самият Владимир Путин, оглавявайки изборната листа в пряк текст каза, че от тази партия има какво още да се желае. Под дъжда на собствените им аплодисменти той заяви на “единоросите”, че програмата им е неясна като идеология, че сред тях има “проходимци” и че не е желателно представителите на крупния бизнес, които “безспорно са уважавани хора”, да се бутат в партийните листи.

Като допълнение към тези “забележки” може да се тълкува и прословутото открито писмо на Виктор Черкесов, директор на Федералната служба за контрол на наркотиците, който заставайки в защита на свои служители и “честта на пагона”, написа в прав текст:

“ По онова време се обсъждаше конфлита между “либералите” и “чекистите”. На “чекистите” се вменяваше някакъв реакционен консерватизъм, стремеж за възстановяване на сталинизма и всевластието на “органите”… Но падайки в бездната постсъветското общество се закачи именно на тази “чекистка” кука. И увисна на нея. А на някои им се искаше то да падне на дъното и да се разбие окончателно… В началото на 90-те страната преживя пълномащабна катастрофа. Известно е, че след всяка катастрофа системата, рано или късно, започва да се събира отново около онези свои части, които са успели да съхранят определени системни свойства.”

Коментаторите, които познават извътре Кремъл и неговия пълновластен господар, нееднократно са подчертавали, че Путин не е просто някакъв идеалист. И може би вече си дават сметка, че той подлага Русия на ново системно програмиране.

Всички се надяваме, че тази “системност” най-сетне ще престане да арестува хора като Владимир Буковски, не просто защото е дисидент, а защото не пресякъл улицата “как положено”.