ТЪНКИ СМЕТКИ БЕЗ КРЪЧМАРЯ

Анализаторите няма защо да се тюхкат чак толкова, че като влезели много партии в парламента, положението щяло да стане твърде нестабилно.
Помним стабилни мнозинства, когато си носехме чаршафи при влизане в болница. Когато ни слагаха насила стикери по колите, къщите и магазините.
При които имаше само един мобилен оператор и за да си сложиш телефон в колата, трябваше да извадиш 2000 долара.
Помним стабилни мнозинства, при които вдигаха тока и парното на всеки три месеца и широки коалиции, при които сиренето вечерта е 4 лева, пък на другата сутрин 7.50.
Тъй, че – аман от стабилитет, приемственост и консенсус.
Поради този консенсус хората от Харманли и Свиленград всяка събота са на пазар в Одрин. И поради факта, че там маслините са 2 лева, пък в Харманли – осем.
Във връзка с този стабилитет половин западна България това лято отива в Гърция на море. А половин южна – в Турция.

Тъй, че политоракулите, вместо да тръпнат като плачущи върби, да внесат малко пояснения. По следните въпроси.

Защо им се колебаят прогнозите за “Герб” – от 27 до 35 процента? Това означава ли, че динамиката при електората на тази партия, може да я доведе и до пълно мнозинство?

Защо са толкова различни прогнозите за разликата между БСП и “Герб” – от 5-6 до 11 процента? Очаква ли се срив в лявата партия, или напротив – максимална консолидация. Дайте поне някаква тенденция при електората на социалистите, бе господа социолози.

Защо, с изключение на няколкото плахи намека, не си кажат открито, че “Атака” върви нагоре? Според някои твърде нагоре. А според самите хора от “Атака” – до втора политическа сила.
Това, което оракулите премълчават се появява като тенденция на други места. В електронни сайтове като Избори 2009 / www.vot2009.com / , където картинката е с главата надолу.

Защо продължават да държат “граничните” партии – Лидер,НДСВ,РЗС на ръба? Видно е, че поне една от трите ще изскочи нагоре, но по въпроса коя ще е тя – витае мълчалив консенсус.

И защо, в крайна сметка, вместо да ни дадат ясни и открити прогнози, родните анализатори са седнали на една маса с партиите и медиите да сглобяват пишман-коалиции?
Май си правят сметката без кръчмаря. Който ще се изкаже в неделя.
И както върви – ще удари чертата на онези желаещи, които приемат желаното за действителност.
На демокрацията това и е хубавото, че веднъж на 4 години влиза кръчмаря.
Мен ако питате, трябва да влиза по-често.
Този път ще настояваме да се зачеркне от менюто попарата, която ни дробиха през последните 20 години.

КРАЯТ НА ЛЕГЕНДАРНАТА ЛЕНТА KODACHROME

След 75 години легендарно същестуване, КОДАК решиха да спрат производството на фотографски ленти.
Това беше отбелязано с последната култова фотография заснета на Kodachrome – “Афганистанско момиче” от Стив Маккъри. Снимката е направена през 1984 година в един пакистански бежански лагер.
…

…
Професионалисти като Стив Маккъри, Ерик Меола и Питър Гутман никога няма да се примирят, че цифрата замести класиката. Те казват, че лентата ще живее докато изчезне последната снимка направена на лента.
…
ТУК МОЖЕТЕ ДА ВИДИТЕ ИКОНИЧНИТЕ ФОТОГРАФИИ, ЗАСНЕТИ НА ЛЕНТИТЕ ОТ “КОДАК”.

ВНИМАВАЙТЕ В КАРТИНКАТА

Трябва да внимаваме в картинките, които ни поднася социологията.
Понякога те са измамни.
Не ми е известно през последните 20 години някоя агенция да е останала без работа по изборно време. Това, което ми е известно е, че работят с най-малко една, а всъщност за група от партии едновременно.
Тъй като тези хора са професионалисти /или поне така твърдят/, не вярвам да изпитват големи душевни терзания, когато се наложи да бутнат нечии процент нагоре или надолу. Съобразно обстановката.
Преди евроизборите те не даваха шанс на НДСВ, например, ама се оказа, че едната Меглена Кунева върна царистите в играта. Сега отново има оракули, които твърдят, че хората на Царя няма да влезат. Други ги пускат с малко над 4 процента.
Не бих се спрял подробно на движението за стабилност и възход, ако то не беше един от многото нископроцентови играчи в предстоящите избори.
Какво ще се случи у нас след 5 юли – в голяма степен зависи именно от партиите с малките проценти.
…

…
Ако този път най-сетне се замислим, преди да пуснем бюлетината, би трябвало да го направим сериозно и наистина.
Вместо да се подаваме на внушенията от телевизиите, които, повярвайте ми, работят под такъв натиск, че ви е бедна фантазията.
Този натиск – финансов и политически – има две основни цели.
Първо – да затвърди лъжливата представа, че в България има нормален политически процес, който протича в рамките ляво-център-дясно. Това, разбира се, не е така и всички го усещаме.
Второ – да размие максимално програмните приоритети на партиите и да сведе дебатите до половинминутни изказвания, които да доведат избирателя до състояние на пълна обърканост. За да гласува не с разума си, а през личностни симпатии и съобразно общия пропаганден шум. Що се отнася до нивото на този шум, всички знаем, че е свързано с шумоленето на едни пачки, за които няма да разберем нищо, въпреки усилията на Сметната палата.
Горепосочените първо и второ водят до ГЛАВНАТА ЗАДАЧА – да се внуши на хората, че тези избори не са нищо особено, а поредните. Че тези избори не са решителни за скъсване с проваленото статукво на прехода. Провалено, по данни от ЕС, ЕК, ОЛАФ, “Гардиън” “Ню Йорк Таймс”, “Файненшъл таймс” и който се сетите още.

Но нека започнем отначало.
На политическия ландшафт в България е пълна каша. Старите партии до такава степен “еволюираха”, че самите те не знаят къде са. Всъщност знаят – те са там, където има пари.
Най-напред трябва да се съгласим, че на практика у нас не съществува значима лява партия. Политическата баба БСП отдавна е забравила заветите на Димитър Благоев – Дядото.
В класическата БКП винаги е имало неколцина богати и интелигентни хора, които са се посвещавали на левите идеи именно по идейни съображения. Днес нейната наследница упорито си изгражда икономически елит от средите на анонимни функционери /да не кажа никому неизвестни слуги/, между които изпъкват няколко яркооткрояващи се цървуланковци. Това е много жалко, тъй като в нашата история левицата е дала плеяда гиганти на духа. Не знам откъде трябва да започна, но спокойно мога да завърша с Никола Йонков Вапцаров.

За така наречената десница изобщо не ми се говори. То не беше антикомунизъм, то не беше християндемокрация, че неолиберализъм, че либертиянство… Че като се върна Яне Янев от Англия и донесе модната “консервативно-реформистка” идея, наблюдаваме как Синята коалиция взе да го удря и на консерватизъм. Май множко им дойдоха 8 години в опозиция и са решили, че е време да управляват. При това с “Герб”, тъй като без тях той нямал полезен ход.
Аз лично съм виждал тъмносин гербер само веднъж. Оказа се, че като потопиш обикновен гербер в мастило, той става син. Което си е някакъв вид интоксикация за бедното растение, ако питате мен. Ама нейсе…
Хората на Костов хем негодуват срещу комунистическата манипулация “БойКостов”, хем изпитват някакъв вътрешен трепет.
Хем отричат, че синият гуру седи зад Бойко, хем повтарят, че Бойко не можел без същия този гуру. Ами определете се, бе господа – седите ли зад Борисов или напротив.
Ченгеджийска партия ли е “Герб” или масово движение на народните маси.
Аз разбирам хамлетизацията на Синята коалиция. Искат да влезат в новата фирма, ама по терлици. При това в стаята на главния счетоводител, ако е възможно. Мечти, мечти…

Сега да погледнем към либералния център в България. Където няма да видим нищо. Тъй като по нашите географски ширини това понятие не съществува. Ние тука му викаме – “и тако, и вако”, а като стане напечено употребяваме “или-или”, а пък напоследък – “или-били”.
НДСВ се опитаха да играят тази игра известно време, в резултат на което се сцепиха на два пъти.
С по-голям успех там години наред се пласира ДПС, тъй като Доган е майстор на иширетите в стил “и тако, и вако”. И заради факта, че никой у нас не обясни разбираемо – що е туй ДПС.
Ако отворите който и да е учебник по политически науки и разгледате стандартите за политическа партия, ще видите, че ДПС всъщност не е партия. Това е крайнолява организация, обременена с тежки исторически, етнически и религиозни комплекси, които рецидивират. Ако въобще ги възприемем като партия, това е партия на селската беднота, управлявана от местни кланове, чиито конци се дърпат от един политически феодал. За каква либерално-центристка формация можем да говорим там, където липсва какъвто и да е вътрешнопартиен диалог. Той изцяло е заместен от спорадичните монолози на Ахмед Доган. Впрочем, за да бъдем докрай честни, нека кажем, че явлението “Доган”, съвсем не е самотно на хоризонта. Характеропатите в нашия политически живот, които се имат за лидери, не са един и двама.
Но защо ДПС и БСП са така неразделни, въпреки възродителния процес?
Не е толкова сложно. Столетницата на този етап не може да си позволи силно ляво крило. От няма и къде – ДПС играе тази роля. Засега.
Влиянието на ДПС ще влезе в нормални граници, когато вместо заклинания, нашата държава посмее да си направи едно Министерство на Движението, Правата и Свободите на малцинствата – МДПСМ. И дотук.

Може и да съм ви доскучал с гореописаното, но се опитвам да докажа колко са важни политическите играчи с малките проценти.
Между тях са тези, които предлагат нова конституция и референдуми със законодателна сила, тоест пряка демокрация – РЗС и Атака.
Между тях са тези, които изкарват напред прагматичния вот от типа “Работя за теб, гласувам за теб” – Лидер.
Между тях са набедените за аутсайдери от партията на “Зелените”, които се опитват да ни внушат, че има пряка връзка между чистотата на природата и чистотата в отношенията между хората. А не е ли така?

Не правя реклама на малките партии, тъй като въобще не си падам по партиите.
Но не дотам – да не усетя, че съдбата на тази с най-големите проценти е, видите ли, свързана с доверието към нископроцентните. Това са партиите на другите идеи. Някои от тях твърде спорни – ама нови.
А това, което стои между тях и “Герб”, е известно. То е стара бира.

…

Горящият лед: енергия на бъдещето

“То прилича на мръсен лед, но е в меко полутечно състояние. Поднесете му клечка кибрит и ще се запали” – пише журналистът Фред Пиърс от “Ню сайънтист”.
Става дума за метановия калтрат – молекули на метана, свързани в кристали на леда.

Свойствата на горящия лед били открити през 1970 година, когато учени били смаяни от факта, че метанът в Месояхинското находище в западен Сибир не свършва, въпреки прогнозите. Този кладенец захранва центърът на никеловата индустрия Норилск и до днес. Оказало се, че все повече метан се просмуква в находището изпод пластовете калтрати под вечната замръзналост.
Метановите калтрати се образуват при температури около нулата и под налягане от 50 атмосфери не само в северните райони, но на дъното на океаните по целия свят.

При изгаряне калтратът отделя два пъти по-малко въгледвуокис от въглищата. Но учените се опасяват, че при промишленото му използване в атмосферата могат да се влеят големи количества метан.
Запасите от метанови калтрати се определят по най-скромни оценки на 3 трилиона тона, което значи, че при сегашното ниво на потребление на газ, ще стигнат за следващите 1000 години.
Страни като Япония предвиждат да добиват промишлени количества още през 2016 година.
“Ню съйънтист” публикува и световна карта на регистрираните находища на метанови калтрати.

А, КАКВО СТАВА…?

DNES.BG
Бюрото на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа изрази разочарованието си, че компетентните органи в България до момента не са отправили покана до ПАСЕ за наблюдение на предстоящите парламентарни избори в страната.

ПАСЕ вижда в това ясен случай на липса на сътрудничество от страна на София, се казва в съобщение на Съвета на Европа.

ЗАЩО ТАКА СА СЕ ЗАМОТАЛИ НАШИТЕ ХОРА?
ДА НЕ БИ ПОРАДИ НЯКОИ ОТ ПРИЧИНИТЕ, ПОСОЧЕНИ ОТ ЕДВИН СУГАРЕВ?

Подготвя се най-мащабната фалшификация на изборите в историята на прехода
Едвин Сугарев

Има някакво странно предизборно смълчаване – като затишие пред буря. Предизборната кампания тече вяло, политическите жестове не предизвикват кой знае какъв интерес, дебатите – ако изобщо ги има – влизат в едното ухо на избирателя и излизат пред другото, политическите лидери – дори и най-гласовитите от тях, не си дават кой знае колко зор.

И въпреки тази необяснима летаргия се долавя някакво напрежение в масовото съзнание, долавя се очакване – изпълнено кога с примирение, кога с безпомощен гняв: както се чака нещо предопределено.

Може би политиците на България изобщо не са летаргични – може би просто са заети с нещо друго? Например – както цинично се изрази един от тях – да си изяснят кой с кого ще управлява още преди изборите? И да подготвят и смажат механизмите за постигане на необходимия за това резултат?

Белезите на тези механизми са навсякъде: те са не само видими, тяхното съществуване е вече прието като неизбежно зло. Още отсега можем да предвидим, че се подготвя най-мащабната фалшификация на изборите от 1989 г. насам.

ЦЕЛИЯТ КОМЕНТАР – http://www.svobodata.com/page.php?pid=976&rid=29&archive=

ДЕМОКРАЦИЯТА НА ДИЛЕТАНТИТЕ

Упражненията с демокрацията в България стигнаха своя апогей. Оттук нататък – няма накъде. Понятието се е превърнало в мантра, с която нашите “елити” вече 18 години облъчват населението. Клишето “демокрация” беше взето на въоръжение веднага след 10 ноември, разпечатано в безброй екземпляри и с него се накичиха партии, движения, вестници, да не говорим са десетките фондацийки и “институти”, които тогава връзваха гащи с парите на Джордж Сорос, а днес необезпокоявани паразитират върху нашите данъци. Никой от тях, междувременно, не обясни, че в пряк превод тази дума означава народовластие, тоест – власт на народа. За онова време изглежда звучеше твърде “комунистически”.

По-късно, когато демократичният преход се прояви като чисто криминален и беше определен като такъв и от Европа, нашите управници започнаха да се упражняват върху една фраза на Уйнстън Чърчил. Той бил казал, че демокрацията може би не е най-добрия начин за управление, но по-добър не бил измислен. Този неточен цитат е, може би, първият ярък пример за това как българските “елити” впрегнаха демокрацията в циганската каруца на “преходния” хайдутлук. Всъщност Чърчил е казал следното: “It has been said that democracy is the worst form of government except all the others that have been tried.”. Заявлението е направено през 1947 година пред Камарата на общините и преводът звучи така:

„Никой не твърди, че демокрацията е съвършена или премъдра. Всъщност се казва, че тя е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали форми, опитвани някога.“

Но афористичния стил и дълбокия хумор на английския държавник явно не са по силите на нашите властници. Техните възможности стигат дотам да сглобят някакъв що-годе цитат, които трябва да ни внуши следното: А бе щом Чърчил го е казал – това е положението. Ние ще я караме както си знаем, пък вие ще търпите.

А това, което иска да ни внуши сър Уинстън, се съдържа в първата част на изявлението му. Той казва, че не бива да възприемаме демокрацията като универсален пенкилер. Тя нито е “премъдра” от самосебе си, нито е “съвършена”. Ако преведем това с езика на модерните термини – демокрацията е само дънната платка на общественото устройство. И децата знаят, че компютърът не работи само с тази платка, а му трябват още - бърз процесор, рам-памет, твърд диск и разбира се модерен софтуеър. Но тъй като не съм убеден, че нашите лидери могат успешно да минат теста “Това го знае всяко хлапе”, ще добавя и едно популярно сравнение. Господата трябва да знаят, че за да се движи колата, освен едното голо шаси, й трябват, като минимум, надежден двигател и внятен шофьор. Демокрацията е необходимо условие, но не е достатъчно.

Да започнем, прочие, от шофьорите. Бегъл поглед върху срамната история на “прехода” показва че няма друг период в българската летопис, при който за толкова кратко време в управлението да нахлуват толкова много дилетанти.

Ако се върнем далеч назад в турското робство /например чрез трудовете на Иван Хаджийски/ ще видим, че бъдещата капиталистическа класа на България се е формирала близо 1 век от средите на така нареченото еснафско съсловие. Неговата цехова, а и кланово-семейна затвореност, въвежда и устоява десетилетия наред железни правила. Чиракът чиракува минимум три години преди въобще да си въобрази, че може да стане калфа. Калфата работи за своя майстор седем години, преди да посмее да попита за свой собствен дюкян. В повечето случаи чака майсторите да го посочат. Избирането на нов майстор и вписването му в кондиките е тест, които няма да е по силите на днешия “истаблишмънт”. Поради това, че се провежда абсолютно прозрачно, пред погледа на всички майстори от населеното място. Няма редене на листи и тайно гласуване. Майсторите питат за всичко – от уменията в занаята до личния живот. Питат за всичко и пред всички. Чак тогава ставаш майстор – ако Те решат. Тоест ако реши експертното общество. А посвещаването ти в този ранг става със съгласието на даскала и попа – тоест в присъствието на тогавашното гражданското общество.

Най-успешните представители на тази прослойка година преди Освобождението фактически държат монопола върху обличането на армията в Османската империя. От техните среди се раждат глобални магнати като Евлоги и Христо Георгиеви, които не просто търгуват, а снабдяват цели държави и осигуряват логистиката на цели армии.

Първото нахлуване на дилетанти в управлението на България става в периода след 9 септември 1944 година. Въпреки че сред комунистическия елит има и видни интелектуалци, все пак връх вземат представителите на т.н. “шаячна правда”. Но ако изключим тежката идеологическа анамнеза, комунистическите управници бързо се усещат, че не могат нищо друго, освен “да управляват”. София бива възстановена след войната за не повече от 3-4 години и то със силите на все още “буржоазните” инженери. По онова време /до 1947-48 г./ са вдигнати от руините близо 3000 жилищни и индустриални сгради. Разбира се – успоредно върви и “партийната” работа, която изпраща десетки буржоазни експерти в Белене. И тяхното заместване със съветски специалисти. Кадрите на Сталин, които въпреки зловещия афоризъм на своя вожд “Няма човек – няма проблем”, превърнаха Русия в индустриална страна и грозна военна сила. Колкото и да ни е терсене, ние и до ден днешен ползваме инфраструктурата на тоталитаризма. От енергийните системи до язовирите, от Аспарухов мост до виадуктите и тунелите на Витиня, тоест всичко онова, което не посмяхме да разрушим.

Бъдещите историци доста ще си поблъскат главите около последвалия период – прехода към демокрация. Най-напред върху въпроса - защо още в първите години автентичните дисиденти и наследниците на буржоазна България бяха изолирани от политическия живот? Защо старите фамилии /с малки изключения/ останаха извън Народното събрание и изпълнителната власт? Защо експертния и професионален потенциал на страната бива държан години наред далеч от кормилото на държавата?

Впрочем първосигналния отговор е даден отдавна. Той звучи приблизително така – комунистическата номенклатура и ДС превърнаха своята политическа власт в икономическа. Те се внедриха навсякъде и не позволиха на автентичните демократи да оглавят управлението. Логичен отговор, но уви неизчерпателен. Тъй като поражда други, по тежки въпроси.

Като следващите няколко. Ако вездесъщата и всемогъща ДС дърпа конците на всичко и всички, защо позволи на сцената да излязат ръководители от втори и трети ешелон на бай Тошовото управление? Та нали последния, най-прецизен филтър беше в техни ръце. Защо позволи създаването и просперитета на етническа партия, която в организационен план е явно по-силна от нейната собствена? Защо допусна и продължава да допуска “смесени” бизнес бракове между децата на комунистите и техните противници? Впрочем и ДС, и КГБ и МИ-5 и ЦРУ са консервативни структури. Тяхната задача е да поддържат статуквото със средствата на конспирацията. Никъде в света и никога в историята спецслужбите не режат клона, на който седят. Те са майстори на превратите, а не на революциите.

Ако приемем определението, че революцията е антисистемен подход към общественото устройство, то трябва да се съгласим, че след 10 ноември у нас ние направихме точно това. А още по-точно – революция на дилетантите.

Всяка революцията по правило бива последвана от системни действия и мерки /често репресивни/ за установяване на новото статукво. Работата е там, че дилетантите, на които се падна честта да въведат демокрацията в България, май не бяха наясно по въпроса. Тези дейци в интервюта по медиите сами си признаха, че след падането на Тодор Живков въобще не са знаели какво да правят. Но това е малката беда. Осемнадесет години след десети ноември, огромното мнозинство от българския народ е убедено, че те все още не знаят какво да правят.

Липсата на системен подход при решаването на основните проблеми пред държавата може да бъде илюстриран със стотици примери. Но най-яркия от тях, е, че през тези години нито веднъж не беше огласен що годе ясен план за развитието на страната, в която и да е област. Да не говорим за дългосрочно планиране. А за икономическа, военна или друга доктрина само можем да мечтаем.

Несистемното мислене и свързаните с това действия “на парче” или в името на още един мандат започнаха с така нареченото връщане на земята в реални граници. В Чехия това стана чрез акциониране, включително и на кооперативната собственост. Там инфраструктурата /напоителни системи, механизация, сграден фонд/ бяха запазени. У нас възстановяването само на инфраструктурата за напояване ще ни струва по груби изчисления около 4 милиарда лева. Връщането на земята стана чрез остарели и нечетливи нотариални актове, включително някакви крепостни актове от турското робство, а на някои места чрез, забележете, свидетели. В резултат на което видни роби на труда по Черноморието се оказаха собственици на плажове и дюни, където техните деди са гледали домати по спомени на “свидетели”.

Едва ли е необходимо да се спираме подробно на комичната “либерална” изцепка на Филип Димитров: “Да хвърлим всичко в ръцете на пазара”. Последвана от друг премиерски вопъл – “За бога, братя, не купувайте”. Или на внезапната “свобода” дадена на общините по Черноморието. В резултат на което върху перлите на крайбрежието набързо беше спретнат най-големия дисниленд на чалгата и циганската проституция. Ами безпринципното ни поведение по време на войната в Югославия? Ами небалансираното и, меко казано, странно отношение към Русия? Още от времето когато русофилите се кълняха във вечна дружба и припяваха “Хей,славяне!”, а русофобите-евроатлантици им шиткаха “Нефтохим”. Именно “шиткаха”, защото да продадеш най-голямата рафинерия на Балканите за 180 млн. долара си е шиткане…

Но нашата задача тук не е да изброяваме общоизвестни малоумни действия на различните “преходни” правителства, нито да осветяваме бакиите на отделни, националноизвестни крадци и опортюнисти. По-добре е да направим опит за анализ на онзи “ремикс” на демокрацията, който политическата класа се опитва да ни пуска като стара плоча вече 18 години.

Първата характерна черта на нашето “развитие” през този период беше, че демокрацията започна да се гради отгоре. Така наречените народни низини бяха обявени за комунистически. Започна формирането на някаква абсолютно неуместна за нашите условия “политическа класа”. По технически причини тя бе сформирана в атмосфера на безпринципна съглашателство. Дори опитната “столетница” успя да излъчи за този “национален отбор” не друг, а Андрей Луканов – по същество маргинална фигура от обкръжението на Живков, отличаваща се с това, че има връзка с руските газовици. Дори да приемем, че Луканов е съборил Тато /истинската причина е далеч по-на изток от “Латинка”/, той бе известен във върхушката на БКП повече като технократ и полиглот. Нежели като стратег и държавник.

Кипящата от страсти демократична опозиция вкара в националния политически отбор невероятна сбирщина. Първата и работа,обаче, беше да елиминира автентичните дисиденти. Няколко години по-късно се оттеглиха /или ги оттеглиха/ научните и културни дейци, маса интелектуалци се изнесоха зад граница. Постепенно потънаха в забвение или починаха автентичните водачи на партии отпреди 9 септември, които бяха развеждани известно време като мечки в този панаир на демокрацията.

Останаха ураджий-среднисти, полуписатели, никому неизвестни адвокати, сервитьори, някакви журналисти, разпопени попове и други неясни фигури, които дълги години се титуловаха дисиденти. По-късно стана ясно, че в България повечето истински противници на режима са елиминирани – по един или друг начин, но доста ефективно. Стана ясно също така, че онези, които се кичеха с такива биографии всъщност са “дисидентствали” слушайки “Битълс”, купувайки дънки от “Кореком” и чрез участията си в гей-купони на горепосочените неизвестни адвокати. Нейзвестни на широката общественост, но добре известни и следователно зависими от Шесто.

Именно тези, последните, дълги години си лакираха ноктите и си показваха вратовръзките из парламента и правителството. В резултат на което неотдавна пресата ни информира за следното:

Брутният външен дълг на България в края на ноември 2007 г. надмина 26 милиарда евро, което се равнява на 91,8% от брутния ни вътрешен продукт (БВП). Това сочи информация, публикувана от Българска народна банка (БНБ). Увеличението в заемите на страната ни от чужбина е с 6,1 милиарда евро, в сравнение с края на 2006 г. Тогава стойността им е била 20,1 милиарда евро или 80,1% от БВП. Ръстът на дълга на годишна база възлиза на 30,5%. Дългосрочните задължения в стуктурата на заемите са в размер на 17,7 милиарда евро и представляват 67,3% от тях. Краткосрочните задължения пък са за 8,6 милиарда евро или 32,7% от всички заеми./ http://www.class.bg/view.php?id=8782 /

Министерството на финансите постоянно ни внушава, че държавния и държавно гарантиран дълг бил под 9 милиарда евро, като че ли това е страшно успокоително, особено след като всички прекрасно знаем, че външната задлъжнялост на страната при ужасния диктатор Тодор Живков беше под 9 милиарда ДОЛАРА. И в обстановка, когато само оръжейната индустрия вкарваше в бюджеда 3-4 милиарда годишно.

Не е задължително да си спец по икономическа история, за да си дадеш сметка, че такова плашещо финансово несъответствие не сме имали въобще в многовековната история на България. Но не това е най-страшното. По грозна е многогодишната тенденция да се внушава на народа, че всичко това е така, защото е такова статуквото на демокрацията. Че “политическата класа” е нещо отделно и нейните действия са неразбираеми за простолюдието. Че тя е нещо отделно от гражданското и експертното общество.

Крайно време е да секне продължителното мълчание на активните и богати хора в страната. На всички ни стана ясно защо те мълчат години наред. Известно ни е, че некадърните, страхливите и алчните се управляват най-лесно. Но богатите и влиятелните трябва да си дадат сметка, че само с дърпане на конци не става. Трябва да си дадат сметка, че този бездарен куклен театър има конкретен цифров резултат. Той се получава като се разделят 26 милиарда и нещо на 6 милиона и нещо. Тогава ще им стане ясно, че живеят и богатеят сред един народ потънал до гуша в дългове. Народ, който ще свива все повече собствените им пазари.

Увъртанията, че световната финансова криза ще мине през комшиите, тъй като “господ е българин” са празни приказки от дилетанти за дилетанти.

Сигурен съм, че в България има поне 1000 души, които отлично знаят какво ще стане. Не съм сигурен, обаче, дали знаят на какво са способни некадърниците по време на криза.

МЕДИИ И БЛОГЪРИ ПРЕДУПРЕЖДАВАХА, АМА КОЙ ДА СЛУША

Неизвестна албанска групировка пое днес отговорност за нападението срещу мисията на ЕС в Косово, извършено на 14 ноември, и предупреди за възможни атаки срещу сръбското малцинство.
Това съобщи радио “Дойче веле”.
Непознатата досега групировка, която се представя под името “Армия на Република Косово – АРК”, изпрати заплашителни електронни писма до властите, медиите и международни организации в Косово.
Организацията предупреждава за “удари с всичка сила” заради плана на ООН за Косово, който беше приет вчера на заседание на Съвета за сигурност и се отнася до реконфигурацията на мисията на ООН – ЮНМИК и разполагането на тази на ЕС – ЕУЛЕКС.
“Ако планът на ООН не бъде изтеглен, ще ударим с пълна сила. Няма да има сигурност за сърбите, които живеят в Косово”, пише в имейла на АРК, в който организацията твърди също, че ще “отсече главите на сърбите и ще ги изпрати на сръбските политици”.
Групировката заплашва да взриви ЕУЛЕКС, ако тя остане неутрална спрямо статута на Косово. Отправя се предупреждение също, че в такъв случай ще бъде започнат “нов конфликт, не само в Косово”.
Говорителят на косовската полиция Ветон Елшани заяви пред ДПА в Прищина, че групировката АРК не е известна, но заплахите й се разглеждат много сериозно и се разследват от агенти, отговарящи за борбата с тероризма.
Трима германци, за които се твърди, че са агенти на германското разузнаване, бяха арестувани във връзка с нападението, при което взривно устройство бе хвърлено в двора на сградата, където се помещава мисията на ЕС. Очаква се те да бъдат освободени днес заради липса на доказателства.
…
КОСОВСКИЯТ ДЮШ-ЕШ
27 февруари 2008 at 5:18 pm

Нашите медии някак свенливо подхождат към въпроса. Наблягат повече на чувството за справедливост. Няма съмнение, че всеки народ има право на самоопределение – баските, кюрдите, фламандците, осетинците, ирландците, че и изстрадалия народ на Квебек в далечна Канада, който се гърчи в тежко робство с 4 хиляди долара средна заплата, при това канадски.

Случаят с Косово, обаче според САЩ, бил уникален. Да, уникален е, защото, за разлика от гореспоменатите етнически обособени общности, косоварите всъщност са албанци. Като вземем предвид, че планът “Ахтисаари” категорично забранява на бъдещо независимо Косово да се присъединява към Албания, излиза, че скоро ще имаме на Балканите две албански държави. Освен ако и македонските албанци не решат нещо. Тогава ще станат три.

Нашите държавници са доста разкрачени по въпроса, като изключим Соломон Паси, който осъди БСП за нейната мекушавост и призова бурно и ведната да признаем Косово. Не стана ясно дали изразява становището на НДСВ или просто синята кръв на този атлант е кипнала в жажда да извърти едно арнаутско хоро на жълтите плочки. Като виден стратег Паси вероятно провижда онова недалечно бъдеще, когато евроатлантическото ни отечество ще се възсъедини с някакви остатъчни Македонии и Северозападни покрайнини. Тези неосъзнати блянове трябва да разглеждаме по-скоро в аспекта на политическия фройдизъм. И заради факта, че самият Ахмед Доган, лидер на повечето мюсюлмани у нас, предпазливо мълчи. Докато Паси така се е разбързал, че ако това бързане не е спонсорирано, може да се говори за своеобразна “еакуляция прекокс” в дипломацията.
Не е задължително да се солидаризираме с онези, които определят случая като изключително опасен прецедент и твърдят, че той е елемент от по-голям план – влошаване на отношенията вътре в ЕС и постепенната дезинтеграция на европейското пространство. Но в тези разсъждения има логика, ако погледнем на Косово през лупата на икомическите реалности. В тази ”държава” 75 процента от приходите в бюджета идват от митнически сборове. Икономиката, ако въобще я има, не е помръднала от времето на Милошевич. Безработицата, по различни оценки, е между 40 и 60 процента. Дори да оставим настрани разработките на сръбските спецслужби, които и досега третират Хашим Тачи като крупен наркотрафикант, не можем да не си дадем сметка, че Косово е отправна точка на международната търговия с наркотици, крадени коли и хора. Бихме могли да пренебрегнем и позицията на руския представител в НАТО Дмитрий Рогозин, който нарече независимостта на Косово “сенчеста” и извоювана с парите от наркотици, щедро раздавани в обмен на международна легитимност.

ОТКРИТ Е ПОРТРЕТ НА ЧУДОВИЩНАТА ЛУКРЕЦИЯ БОРДЖИЯ

Портрет на млад юноша от епохата на Ренесанса, който от 43 години стои в Националната художествена галерия на Австралия, наскоро е бил разпознат от учените като единственото достигнало до нас изображение на фаталната жена Лукреция Борджия.
Лукреция, дукеса на Ферара /1502-1519 г./ е незаконна дъщеря на кървавия кардинал Родриго Борджия и от началото на 16 век името й става символ на зловещи интриги и отмъстителност.

Подробният анализ на портрета – клонка от митра, символ на Венера и надписът в долната част, който говори за красота и добродетели – доказват, че на картината е изобразена млада жена, а не юноша, както се е смятало.
В дясната си ръка моделът държи кинжал – безпрецедентен символ на женските портрети от епохата на Възраждането, който свързва личността на младата жена с легендарната древноримска героиня Лукреция, която забива нож в гърдите си след като честта й е била поругана от сина на римски управник.
Анализът на пигментите, с които е рисувана картината, доказват, че това е работа на Джовани ди Николо де Лутери, по известен като Доссо Досси, съвременник на Тициан, Рафаело и Микеланджело. По онова време известните художници са приготвяли боите си сами по оригинални собствени рецепти, които били пазени в тайна.
Решаващ фактор за разпознаването на портрета станала и удивителната прилика на лицето с единственото достоверно изображение на Лукреция Борджия от бронзов медальон отлят през 1502 година.
Последната картина на загадъчния художник Досси е била продадена в Лондон през 1999 година за 900 хиляди лири.
Новооткрития портрет на Лукреция Борджия вероятно ще надмине тази цена няколко пъти.

БЕНЗИНЪТ У НАС ВСЪЩНОСТ Е ДАНЪК

публикувано – в. Седем

Тази констатация мога да предложа на стотиците възмутени граждани, които се вайкат из мрежата, че цената на петрола паднала три пъти, а пък крайните цени на бензина – с 20-30 стотинки.
Мога да предложа и последни данни, от които става ясно, че американците пак карат колите си почти на аванта. Крайните цени на бензина в тази необятна братска страна са слезли до 1.812 долара за ГАЛОН. Един галон побира 3,78541178 литра. Тъй че към днешна дата в САЩ плащат около 72 стотинки за литър.
По тази причина американците ще излезат от кризата с пълни резервоари и на бърз ход.
А ние ще се лутаме из европейските кьошета на заден.
Освен ако не се сбъднат мечтите на министър Петър Димитров, който се изказа, че ще правим електромобили.
Той и миналата година се изказа, че инфлацията ще спре на 8 процента, а пък тя надхвърли 16. Тъй че има вероятност да направим електромобили, после полупроводници, а в обозримото бъдеще и цели проводници.
Ако попитате нашите управници – Кога ще ги стигнем американците по отношение цените на бензина? – те ще ви кажат, че това е невъзможно. Тъй като ЕС ни натискал да вдигаме акцизите на акцизните стоки. Ех, този ЕС… Той ни натиска и да не крадем, ама крадем за световно.
А това за натискането просто не е вярно. В края на миналата година, когато цените на нефта летяха нагоре, Европейската комисия ясно се изрази, че новите страни-членки могат да отложат и ограничат вдигането на акциза на горивата, с оглед опасността от висока инфлация.
Нашите елити обаче вдигнаха акциза, пък после вдигнаха и инфлацията, ама не толкоз във връзка с горивата, а защото техните братовчеди от “национално отговорния бизнес” си бяха направили сметката, че по-лесно ще си върнат борчовете ако изкупуват млякото на 50 стотинки, пък продават кашкавала на 14 лева килото.
В наши дни същата история се повтаря в банковия сектор. Световният и европейските основни лихвени проценти вървят направо към нулата, а нашите банкери вчера заявиха, че нямало смисъл да свалят основния лихвен процент. Така сме си били добре. Имало финансова стабилност. И вероятно са прави за себе си. Този който е замръзнал на едно място очевидно е по-стабилен от онзи, който се движи напред.
Другата причина да не се пипа процента ще да е в онова, което каза неотдавна Кольо Парамов – че едно евро отдавна вече не е 1.95 лв., ами някъде към 3.68.
“Стабилитета” на неподвижната българска икономика, прочие, се вижда ясно именно от главната роля, която играят акцизите и другите непреки данъци в бюджета. Те се примабалерините в националния фискален театър. А нашите управници без тези балерини са направо за мустака.
Впрочем да се допитаме до професионалните икономически коментатори. Ето как обрисува картинката Георги Ангелов.

През 2008 година все по-ясно проличава тенденцията приходите в бюджета да идват в по-голяма степен от косвени данъци, а не от преки. Косвените данъци (ДДС и акцизи) ще донесат на бюджета почти 12 милиарда лева. Преките данъци (данък върху доходите, осигурителни вноски и корпоративни данъци) ще донесат на държавния бюджет 9.3 милиарда лева.
В графика 1 забелязваме, че акцизите през 2008 вече са третият най-голям приходоизточник на бюджета. Възможно е до няколко години те да станат дори вторият най-голям данък, доколкото все още не са изцяло хармонизирани и предстоят нови увеличения през следващите години.

Както сами виждате от графиката бурноразвиващият се български бизнес вкарва в бюджета толкова, колкото и ние с данъците си върху доходите, които не растат така бурно. Не знам как се наричат държавите, които връзват гащи от такси, акцизи и непреки данъци, ама на първо четене ми идват наум две емблематични икономики – косовската и тази на Приднестровието.
Ще стане много интересно, ако всички в България наистина спрат да пушат и едновременно с това спрат да си карат колите.

Що се отнася до онези граждани, които продължават злобно да пушат псувайки руските олигарси и “Лукойл”, ще ми се да им предложа една моментна снимка на това как се формират крайните цени на бензина.
Днес рафинерията продава бензина на своя цена от 617 лв. за 1000 литра. Върху нея се начислява акциз от 685 лв., а върху общата данъчна основа още 210 лв. ДДС. Така цената за директна реализация става 1562.40 лв.
Сами виждате, че ако си купуваме бензина директно от “Лукойл” ще караме за около 62 стотинки литъра и направо ще ударим американците в земята. Да, ама по веригата са навързани бая тарикати и разбира се най-големия тарикат – държавата, която от гледна точка на крайните цени си е направо ортак на “Лукойл”, при това по-големия ортак.
Поради този ортаклък големия бизнес и голямата политика са свързани – те заедно и периодично прибират паричната маса от населението.
А това, че в продъдения джоб на обикновения човек не трябва да има излишни пари си го знаем още от времето на бай Тошо.
Култовият автор на икономически хипотези министър Петър Димитров, след като блесна с идеята си за електромобилите, предложи да се въведат и задължителни данъчни карти за населението. По този начин можем да минем въобще без джобни пари, а пък ако им хрумне да върнат и купоните – всичко ще си дойде на мястото.

……………………………

ОЩЕ ПО ТЕМАТА:

Интересни мнения по този текст се появиха в автомобилните форуми:

renault-bg.com/smf/index.php?topic=53…

roverclub-bg.com/forum/viewtopic.php?…

Ще се опитам и аз да се изкажа по въпроса, но малко по-нататък.
Благодаря за вниманието и успехи на всички, които карат Рено и Роувър.

ДИМИТЪР СЪБЕВ: СРЕЩУ ДЕФЛАЦИЯТА ВАЛУТНИЯТ БОРД В БЪЛГАРИЯ Е БЕЗСИЛЕН

Следва пълният текст на статия от Димитър Събев, публикуван в MONEY.BG.
Засега това е едно от малкото разумни мнения за кризата, които се появават в публичното пространство, без да обслужват нечии интереси.
…

СРЕЩУ ДЕФЛАЦИЯТА ВАЛУТНИЯТ БОРД В БЪЛГАРИЯ Е БЕЗСИЛЕН
Автор: Димитър Събев

Сред базовите уроци, които българският гражданин получи след отказа от планова икономика бе, че цените могат само да растат и никога не падат. Разбира се, цените растяха и през годините на строеж на социализма, но тогава “всички бяха щастливи и не мислеха за пари”, т.е. нямаше внимание към публичните финанси. Хиперинфлацията от 1997 бе българското кръщене по глобални финанси, а скокът на цените от 2008 г. стана наше зрелостно свидетелство.

Основното послание, което отправят международните икономисти в последно време, е опасността от дефлация. Падащите цени могат да се съчетаят със забавяне на икономическия растеж и рецесия -тази седмица Нуриел Рубини нарече това „стаг-дефлация”, опасен капан на дефлацията на дълга. Докато цените на пазара падат, дефицитите в правителствените бюджети се раздуват.

Нещо като ужас безработица, както писа Петкан Илиев. На 5 декември се разбра, че през ноември броят на работните места в САЩ е спаднал с 533 хиляди бройки, 6.7% безработица. В условията на несигурност за работното място е трудно да се правят покупките, които поддържат умерения, но постоянен ръст на цените на пазара.

Генералният директор на ОИСР заяви, че заплахата от дефлация е реална и не трябва да се подценява. Натискът за понижаване върху цените на активите на пазара ще се подсили и от фалитите на големите финансови институти, да очакваме в скоро време нови фалити, уточнява Пиер Карло Падоан.

Световните агенции съобщават, че цените на имотите на пазари като Великобритания и САЩ падат заради негативните очаквания за икономиката. Световните борси се смъкнаха с над 40% от началото на годината, суровините драстично поевтиняха. През октомври потребителските цени в САЩ са намалели с 1%. Нужни ли са още аргументи, че има ерозия в цените на активите?

Българският икономист с основание се пита дали можем да предвиждаме спад в търсенето и цените и за нашата страна. Ако използваме следните лакмуси: цени на жилищата, цени на горивата вкл. природен газ, цени на храните, покупателна сила на валутната единица, стокова и фондова борса, ръст на работни заплати, банкови разплащания, ще получим един комплексен и във всички случаи много разнороден сигнал от България.

Инфлацията на потребителските цени в България през октомври остава двуцифрена. Да не забравяме, че България не помни понижение на цените по Коледа и не познава истински разпродажби по западен образец. Инфлационните очаквания за следващите месеци намаляват предимно за мениджърите в промишления сектор и отчасти в строителството, показват месечните анкети на НСИ. 44.7% от търговците на дребно в България все още очакват увеличение на цените. В услугите също няма чувствителен спад.

На първо място в строителството и имотния пазар се търси ориентир за понижение на цените. Големият брой брокери у нас все още не искат „да вдигнат белия байрак”, а говорят за ограничено предлагане, тъй като продавачите, които не бързат да продадат имотите си на по-ниска цена, се оттеглят от пазара. Трябва да знаем, че този сценарий бе приложен за обяснение от Великобритания, преди да се разбере, че там цените наистина спадат.

Сякаш засега единствените, чиито действия намекват за дефлация, са монополистите на пазара на горива у нас ЛУКОЙЛ. Малко по малко те свалят цените си до ниво, което остава високо, но е по-поносимо от болезнените 2.40 лева за литър бензин през летните месеци.

От друга страна, тук следвайки западните тенденции, цената на кредита у нас е отказващо висока. Висока е и цената, която банките плащат на клиентите, които си откриват депозит. Държавата е дала думата си пред Европа, че гарантира влоговете на гражданите и фирмите до 100 хиляди лева, което поне за гражданите е твърде успокоително. Но скъпият кредит всъщност вещае понижаване на крайни цени, което се усеща по-болезнено по този косвен начин.

Има основания да се очаква тенденция, в която изтъняващите „топли” частни парични потоци към България и преобладаващите „конюнктурни” пари (държавните инвестиции, държавата е стиснат инвеститор) следва да понижат общото ниво на цените на активите в България, в случай на по-продължителна рецесия в Западна Европа.

В такъв случай за пръв път българската икономика няма да има основания да се смята за Графството на хобитите, оградено от зли беди.

Ако от предпазливост и “заради кризата” българите намалят инвестициите и консумацията, общите равнища на търсене, дори за българските имотни брокери и търговци на дребно ще е трудно да не реагират с подобаващо намаляване на цените, нищо че “базата е ниска”, както е прието у нас да се говори.

Намаляващата трудова популация поддържаше топъл пазара на труда у нас, но ако демографският поток действително се обърне, можем да очакваме социална колизия. Тя всъщност не би трябвало да донесе ниски цени, а напротив – ново търсене и нов стандарт на консумация от завръщащите се емигранти. Но това е позитивният сценарий. Негативният е: уволнения и по-свити работодатели.

В същия план, Световната банка установи, че паричните преводи от чужбина през 2007 г. са почти $2 млрд. Това се равнява на почти 5% от БВП на България. На тези средства, отиващи главно за крайно потребление, както и на чуждестранни инвестиции в наши недвижими имоти, по-добре вече да не разчитаме.

Държавата има възможност да възвърне част от разклатеното доверие сред гражданите, като своевременно започне да се бори с дефлацията с публични инвестиции. Сегашното и следващото правителства са задължени да успеят да разпределят инфраструктурните инвестиции добре. Инфраструктурата, особено културна и пътища, в България е на ниско равнище, така че тук обективната необходимост съвпада с необходимите антикризисни мерки.

Публични инвестиции биха помогнали и на българските строителни компании, които ще имат нужда от стимул, за да се съвземат след резките спирачки в новото строителство и срива във ваканционните имоти. Те очакват обществени поръчки и между другото ако тези поръчки се проведат правилно, конкуренцията ще донесе на българския данъкоплатец ако не дефлационни, то поне приемливи цени.

Може би са прави индустриалците, предлагащи българското правителство да покровителства български предприятия, като направи малък завой от тоталната глобализация на нов член на ЕС към протекционизма.

Казахме, че държавата е стисната. Да не стане „скъп на трици, евтин на брашно”. Засега министърът на финансите Пламен Орешарски показва, че е достатъчно запознат с благотворната опция на публичните инвестиции. Оказва се, че в условията на паричния съвет на финансовото министерство ще се наложи да отговаря за фискалните и монетарните стимули, с които българската икономика ще може да излезе от трапа на стагнацията с най-малко сътресения.

Тук стигнахме до ключовия момент, който ще покаже дали българските макроикономически политици ще могат да оставят портретите си, без да изпитват срам: стабилността на валутния борд.

Бордът се използва за ограничаване на валутната маса и по този начин за възпиране на инфлацията. Това е изпитано оръжие при поскъпване на активите, но въздействието на борда (и по-важно въздействието върху борда) в случай на дефлация е слабо познато. Показателно е, че дефлационните ефекти са сред основните критики против въвеждане на валутни бордове за нововъзникващите икономики.

Ще е повече от неприятно, ако по вина на дефицита по текущата сметка и в следствие заложената в закона за БНБ пропорция се приложи „дезинфекция на лева”, тоест изваждане на левова маса от обращение, в случай че резервите се свият. Възможен е и противоположен сценарий: свиването на вноса в следствие на дефлационните процеси да се отрази в намаляване на ликвидния натиск към валутния борд.

Според Радослав Райков от Центъра за икономическо развитие, сегашната икономическа криза има нужда от гъвкави методи, които увеличават наличната ликвидност, а валутният борд е безполезен. Но премахването му е недопустимо в този момент, тъй като ще се отрази негативно на доверието на инвеститорите, твърди икономистът.

Можем да твърдим, че наличието на валутен борд не изключва от само себе си развитието на дефлационни процеси, както прави с инфлацията. Дефлацията е резултат на негативни нагласи и очаквания, може би в по-голяма степен от инфлацията, защото дефлацията по-тежко засяга инвестициите на предприемачите в частния сектор. В борбата с дефлацията валутният борд се оказва дори спънка – макар и в останалите случаи да запазва ценността си – за правителството, което би могло да стимулира падащата икономика с кейнсианския мултипликатор.

В огромния пазар на САЩ не липсват анализатори, които съветват Бен Бернанке да хвърли още пари от хеликоптера и сигурно това там е добър начин за справяне с кризата на ликвидността. Посоката за нормализация в България според мен все пак не минава през увеличаване, а през промяна в преразпределението на паричната маса: от непроизводителни инвестиции, които спират в лични банкови сметки, към потребление и предприемаческо кредитиране на граждани и фирми. Дори растежът на БВП у нас догодина да е по-скромен , производителното му преразпределяне би направило живота на българите по-добър в крайна сметка.

АНГЕЛЪТ НА СМЪРТТА.BG

Българинът е обречен на чалгата завинаги.
В това се убедих, след като намерих в пощенската си кутия една рекламна листовка.
Не става дума за тарикатлъците на GLOBUL, който с последната си “промоция” реанимираха генетичния код на простотията от началото на “прехода” с идеята за СТО МЕРЦЕДЕСА.
От чалгата няма отърване и във философски план. Дори когато минем в отвъдното ще наслаждаваме на нейните продукти.
Посредством тези образи, които ще ни придружават в последния ни земен път.

Ето така изглежда Ангелът на смъртта според погребална агенция “СОФИА” – както буквално са се изписали бизнесмените на отвъдното. Техният девиз също е изписан на листовката: “За смърт и раждане никога не настъпва подходящ момент”.

Все пак – има надежда. Ако намерите и вие такава листовка прочетете най-отгоре, където пише, че всичко свързано с нея не се отнася за Вас лично. Отнася се за комшиите, всъщност. Ако случайно някой от тях се гътне, спокойно можете да му препоръчате агенцията и да продължите да си живеете живота, тъй като според авторите на тази промоция Вие сте безсмъртен.

Все бяхме виждали кич, ама тия гробари направо убиха рибата.

ЧЕСТИТО РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

>

Написаното дотук е малко нечетливо, но от сърце.
Въпреки това си мисля – що не почнем да пишем на ръка.
Ни ви ли писна от тоя интернет?
С тия линкове, постове, копи-пейстове и прочие.
Да видим какво ще нарисуваме и как ще се изрисуваме по празниците.
Засега – щастие и рози…

ВЕСТНИК “КЛАСА” – СЕТИЛА СЕ МАРА…

Журналистическите рефлекси на някои колеги удивително напомнят нервната система при динозавъра, за който е известно, че като му отсечеш опашката спокойно можеш да избягаш, защото нервният импулс стига до главния му мозък чак след шест секунди.

Към днешна дата, навръх Коледа, колегата Васил Загоров в компанията на видни либерални икономисти са направили колективно усилие да открият топлата вода.
В такива случаи се казва – “Сетила се Мара да се побара”.

Още в началото на месеца вашият покорен слуга написа в този блог едно текстче под заглавие “БЕНЗИНЪТ У НАС ВСЪЩНОСТ Е ДАНЪК”, където е обяснено и даже нарисувано с графики – защо, аджеба, бензинът у нас е три пъти по-скъп отколкото в САЩ. Материалът беше отпечатан във в.”Седем” преди повече от две седмици. По този повод в автомобилните форуми се разгоряха спорове и дискусии. Само в този блог материалът беше прочетен от близо 3000 посетители, без да броим читателите на “Седем”. И продължава да се чете от над 50 души дневно само тук.

А от днес и във в.”Класа”, който както сами виждате е обявил, че има някакъв джойнт-венчър със “Файненшъл таймс”. Което не е толкова лошо, тъй като по тази причина могат да се прочетат някои свестни материали на икономическа тема, препечатани от вестникарския гигант.

Както са тръгнали, “Класа” ще трябва да обяват джойнт венчър и с вестник “Седем”, да не говорим за независимите блогъри, като моя милост. Що се отнася до моята особа – аз трудно ще се навия на джойнт-венчър с “Класа”. Причината е, че ми дължат едни пари още от времето, когато Валери Найденов им беше главен редактор. Както сами виждате, когато Валери Найденов напусне някой вестник, журналистическите рефлекси на изданието започват да се забавят както при динозаврите.
Същото важи и за рефлексите с разплащането. Да пишеш за вестник “Класа” е все едно да пишеш благотворителен ес-ем-ес, с тази разлика, че пътува много бавно, а обратното “Мерси” въобще не идва.

P.S. На всичкото отгоре News.bg са обявили този материал за нещо като новина. Егати новините, егати Бе Ге – то.

ОТКРИТА Е НОВА НАРОДНА ПЕСЕН

ТОВА НЕ Е БАЛЕТ, ГОСПОДА – ТОВА Е БУНТ

Като й опре ножа в кокала, нашата политическа класа изведнъж става подредена, диалогична, деловита и социално ангажирана. Започва да си играе на добър стопанин.
Вече 20 години, 240 главанаци в парламента не успяват да подредят елементарните приоритети в развитието на страната – военна доктрина, средносрочно и дългосрочно планиране на икономиката, енергетиката, селското стопанство, демографските и проблемите на малцинствата, здравеопазването, инфраструктурата и каквото още се сетите.

Ама като стане горещо на жълтите плочки – изведнъж се вторачват в приоритетите. Не в приоритети на собственото си управление, разбира се. А в приоритетите на онези, които мръзнат отвън и викат: “Мафия. Махайте се.”

Първа повлече крак “поразяващата уста” Татяна Дончева. Тя се изправи на трибуната и хубаво се накара на протестиращите. Криели се из интернет “като мишоци” и оттам подстрекавали. Слагали си качулки на главите, поради което нямало ясно изразен лидер. Е, да – хубаво щеше да бъде ако най-отпред беше излязло едно наше момче от социалистическата младеж, с ясна визия за конкретиката на проблемите и дръзновен поглед. И с ясното съзнание, че проблемите не могат да се решат начаса, а в “обозримото бъдеще”. В обозримото бъдеще на късата памет, по-точно. Ама положението сега е по-различно. Не е това, което ни се иска.

Още като се изказа Дончева, всички официозни партии се хванаха за лошата организация на протестите. Принцът на прабългарите Расате от Люлин и той се изказа. Той пък на 500 души шествие слагал 50 коменданта. Десятници, демек. Да раздават униформите и тревата.

Телевизионният слугинаж, вместо да ни информира точно и навреме какво става в другите университетски градове из страната, не спря да повтаря едни и същи кадри от жълтите плочки и на свой ред да подлага на кръстосани разпити няколкото момчета от различни студентски организации. Целта беше същата – да се вбие клин между тях и още веднъж да се подчертае слабата организация. Всичко това бе придружено с протяжни интервюта на някакъв софийски СДС лидер, който хвърлял снежни топки по полицаите. И го арестували, ама за малко. В първото си интервю каза, че просто хвърлил една снежна топка – какво толкова? По нататък случаят придоби драматизъм. Оказа се, че не просто е хвърлял, ами се е хвърлил да защитава млади майки с колички, нападнати от полицаите. Със снежна топка в ръка. Нещо като “Синият лъв през зимата”-2.

Да, протестите протекоха и протичат при слаба организация. Само че този път на никой не му пука от този факт. Освен на Дончева и министър Миков. Които твърдят, че след като е слаба организацията, протестиращите следва да поемат цялата отговорност.

Отговорността за кое?

За това, че синьо лъвче и десетина ултраси се биха с полицаите?

В резултат на което жандармерията изви ръцете на едно окървавено момиче, което няма и петдесет кила?

Това с цялата отговорност няма да стане, господа.

Защото отговорници няма. Не сте успели да назначите овреме.

Те са някъде между “мишоците” в интернет.
И най-много да ги хванете за… фалшивите IP адреси.

А това, което става в Мрежата, е далеч по-важно и стойностно от протестите.

Които вие се опитвате да заместите с диалогични пируети между “елита” и гражданското общество.

Не се вторачвайте в слабата организация.
Не подсказвайте на съпътствуващите ви телевизии въпроси от сорта: “Ама защо вие, като студенти, допускате на протеста ви да има и фермери и майки с деца и пенсионери и футболни фенове и ултраси?”

Ами защото това не са протести, господа.
Това е бунт.
Това не е балет. Няма да свърши в края на трето действие.
Това е бунт на едно момиче, което написа в Мрежата:

Локвите изпълваха обувките ми, а звездите – душата ми.

Това е бунта на онзи млад мъж, който преди много години, когато не съществувала Мрежата, подредил на белия лист следващите думи:

Утре сивият поток на живота ще повлече и твоята младост, и твоята усмивка. И повлякла количката, изпотена, изпрашена, видяла тук черна мъка, там празнота и вечно охолство, ти не се усмихваш вече. По детското чело ще легнат сенки, влажните очи ще заискрят омраза и редом със своите одрипани братя ти ще свиеш своите малки, черни, изподраскани юмручета:
— Два свята, единият е излишен!

Доста, радикално, нали? Този, който го е написал, се казва Христо Смирненски. Трябва да проверите дали не е бил някакъв ултрас. И своевременно да го отстраните от учебниците. Освен ако вече не е отстранен.

ПАК ВЛИЗАМЕ В ПРЕДИЗБОРЕН МЕНЗИС

Щеше да е по-възпитано да кажа “предизборен цикъл”, ама то си е мензис.
От медийните котенца и по-дърти котки отново започват да изтичат спекулации и социологии.
Пак – кой с кого?
Пак – турците къде да гласуват и да гласуват ли въобще.
Пак – президента Първанов май искал президентска република.
А пък той пак отрича.
Пак – кой ще мине бариерата и кой да забрави за “кифтетата”.
Същата история.
И нито дума по същество – за кого и защо да гласуваме.
И тъй като от лятото на минала година нищо не е мръднало и на йота, позволявам си да предположа, че няма да мръдне, за да не остане никакво време за промяна на статуквото.
И цялата дружина пак да мине метър.
…
Следват текстове от юни и юли 2008 година:

СТИГА СТЕ ГО УСУКВАЛИ!

МАЖОРИТАРНОТО ПРОДУХВАНЕ НА СИСТЕМАТА

ПАК ЩЕ НАВИВАТ БУРМИТЕ НА ПРЕДСТАВИТЕЛНАТА ДЕМОКРАЦИЯ

ПУСТИТЕ ОСМАНЦИ, СТАНАЛИ МОСКОВЦИ…

В петък президентът Първанов обясняваше по телевизията колко били ползотворни срещите му в Москва. Той започна с прословутия дълг на Русия към България, изразяващ се в колосалната сума от 38 милиона долара:
“38 и половина милиона щатски долара бяха върнати без остатък, без никакъв дисконт, по българската формула, въпреки съпротивата на руснаците буквално до последния час на преговорите”, каза президентът с желязна нотка в гласа. Демек – дружбата си е дружба, ама сиренето е с пари.
Да им се чуди човек на тия руснаци, защо са се опъвали толкова за 38 милиона. Дали защото тия дни дадоха на Беларус 2 милиарда, че и на Киргизия още два, пък на опашката чакат Украина за пет и Исландия за още четири?
Това ще да е причината. И са се притеснили хората. А пък президентът Първанов е поставил ребром въпроса, както стана ясно. Аман-заман, ще трябва да се връщат тия пари. Предполагам, че в последния момент някой от хората на Путин е отърчал до барчето в Кремъл да събере джобни от олигарсите.

В същия ден, петък, 13.02.09 – в Москва се срещнаха Дмитрий Медведев и президента на Турция Абдула Гюл. Този петък 13, може да се окаже черен, ама не за турците. Нито за руснаците.
Между двете страни бяха постигнати следните споразумения:
1.През следващите 15 години Турция ще внесе електрическа енергия от Русия на стойност 60 милиарда долара.
2. Русия в най-скоро време ще започне строителството на Атомна електроцентрала в Турция с 4 блока – всеки от които с мощност /по различни данни от пресата/ между 1200 и 1500 мегавата. Стойността на проекта е между 18 и 20 милиарда долара.

Извън двете официални точки, са били обсъдени и други въпроси, за които ние обикновените хора не сме осведомени. Това, което знаем е, че Турция през 2008 година излезе на първо място сред външнотърговските партньори на Русия.
Стокообменът между двете страни днес се изчислява на повече от 34 милиарда долара. Преди десетина години не е надвишавал 1 милиард. А на срещата в петък Абдула Гюл заяви, че очаква в близките години той да достигне 50 милиарда.
Близо 3 милиона руснаци почиват всяка година по турските курорти, което означава, че всяко лято те оставят там около 5 милиарда долара.
Но тази цифра може да е занижена, ако вземем предвид “националните особености на руския годишен отпуск”.
Турците печелят и от строителството в Русия, където през последните десетина години техни фирми са изпълнили договори за над 20 милиарда долара.

Спекулациите около срещата Медведев-Гюл тръгнаха в посока, която може би не ни изнася, ама това е положението.
Вестниците говорят за стратегическа среща между две страни, които имат амбицията да осигуряват в значителна степен енергийните нужди на Европа, включително и чрез проекта “Набуко”.
Други коментатори твърдят, че Турция днес дава своята оферта на Русия за влияние в Кавказ и прикаспийския регион.
В замяна на това отваря икономиката си, в която и днес “Газпром” доставя 63% от синьото гориво, а утре “Атомекспортстрой” и Обединени енергийни системи /ОЭС/ ще завоюват стабилни пазарни позиции.

Какво може да последва от това, че Турция – най-мощния член на НАТО в региона – се обвързва с Русия до такава степен?

Възможни отговори:
- Турция не е в час, защото не си дава сметка за имперските амбиции на Русия.
- Мони Паси не е в час, защото си мисли, че ако стане шеф на НАТО ще сложи ред в кавказките “демокрации”, най-паче в Грузия.
- НАТО винаги е в час, за разлика от Мони Паси.
- България не е в час, защото не усеща как енергийния възел на Балканите се мести в посока Босфора.

Това, последното, би трябвало да го почувстваме отдавна, ама в последните години бяхме заети да доказваме своята независимост от Русия.
През идващите десетилетия ще ни се наложи да почувстваме една друга зависимост.
Ама в това отношение поне имаме исторически опит.

НЕГЛАСУВАЩИЯТ ЧОВЕК

Политическата дейност в България , както и в повечето посткомунистически страни, страда от сериозна амнезия по отношение структурирането на обществото и движещите го сили.
Това е резултат от спецификата на онзи обрат, който настъпи в края на 80-те на миналия век. Той беше сблъсък на идеологии.
Идеологията на либералния капитализъм, в своя естествен икономически апогей от края на 70-те, се наложи над деградиралата визия за “безкласовото” общество от съветски тип.
В същото време обаче победителите в този гигантски конфликт донесоха в посткомунистическото пространство една нова илюзия, която популистки се свързваше с възмездието над комунистическия апарат и някакъв нов “равен старт”. Впрочем и двете понятия нямаха и нямат нищо общо с реалното съотношение между движещите сили в тези посткомунистически общества.
Получи се така, че двете системи започнаха да воюват /което впрочем правят и днес/ върху доста хлъзгав терен.
“Изтокът” защитаваше своите постижения, изтъквайки предимствата на държавната собственост и уравновиловката, представяйки ги за социална справедливост.
“Западът” рекламираше и въвеждаше на всяка цена частната собственост, убеждавайки хората, че “невидимата ръка” на пазарните отношения, автоматично и едва ли не още утре, ще ни доведе до модерната фаза на “постиндустриалното” – либералния вариант на същото това “безкласово” общество, където всички са “собственици” и танцуват безметежен валс, разменяйки си фактури.
Поставени между чука и наковалнята на тези две илюзии, родните политици в последните 20 години съвсем забравиха за съществуването на Карл Маркс.
Политическото отношение към Маркс, всъщност, няма значение. Доколкото няма значение, от днешна гледна точка, и неговия “Манифест на комунистическата партия”.
Ако марксизмът се оценява в наши дни, то е заради безспорния факт, че обществото се състои от класи и прослойки. По същия безспорен начин Дарвин разделя флората и фауната на видове и подвидове, които си взаимодействуват в една обща среда.
При осъществяването на прехода у нас тази азбучна истина беше напълно елиминирана. Заради конюнктурата на прехода хората бяха разделени на две основни групи – за и против комунизма. Което вършеше работа в първите години на демокрацията.
Идеологемата “за и против” обаче изигра лоша шега на посткомунистическите общества. Постепенно тя се освободи от конкретната си задача в първите години след преврата. И се превърна в постоянно състояние на обществото, нещо повече – в иманентна среда за изграждане на личностни, групови и партийни статуква.
Още в началото на прехода стана ясно, че колкото си повече “за” или повече “против” /все едно/, толкова са по-големи шансовете ти да се впишеш в пейзажа на общата конюнктура. Повечето хора загубиха реална представа за това откъде идват и накъде отиват.
Схематичната конструкция “за и против” съвсем не е случайна. Целият период на развития социализъм и по-късната “перестройка” бяха белязани от нея. От времето когато започна изграждането на т.н. “развито социалистическо общество” датират опитите да се замажат класовите различия вътре в него. Това ставаше чрез обединяването на индустриалния пролетариат и селската класа в общото понятие “трудещи се”. Техните експлоататори – партиен и чиновнически апарат – бяха обединени в етикета “служащи”, а интелектуалците, които са вечния коректив и изразител на обществен негативизъм – под графата “народна и художествено-творческа интелигенция”.
От началото на прехода тенденцията да се елиминират класовите различия се засили, включително и чрез учредяването на казионните профсъюзи, които не възникнаха по логиката на съсловните интереси, а бяха назначени да овладеят евентуалния активитет на социалните низини и да го насочват в “правилната” посока, съобразно конюнктурата на политическия момент.
Принудителната класова амнезия се насаждаше и се насажда сред хората, включително и чрез фигурите на политическите дейци. Ако хвърлим бегъл поглед към емблемите на прехода – Луканов и Костов, ще получим доста гротескна картина.
Няма логично обяснение сценката, в която червена бабичка рони сълзи до партийната трибуна, само заради факта, че от трибуната говори другаря Луканов. Бабичката дори не разбира какво говори той. До съзнанието й стига само един лозунг “Много сме, силни сме”. Нейното вълнение не може да бъде обяснено дори със стадното чувство, което е присъщо на младостта, а не на хората с изтляващи жизнени сокове. Бабичката с нейната /по онова време/ четиридоларова пенсия, с гарсониерката, която всъщност е една стаичка и не е платено парното – тази бабичка е типичен представител на градската беднота.
Ако приемем, че не е окончателно изкукуригала, остава въпросът: Защо тази жена идва от социалното подземие на града, за да подкрепи един потомствен червен аристократ, свързан с еврейско-масонски общества?
Неприятен въпрос.
На синия митинг отсреща двама мъже с ленти на главите скачат като изоглавени на едно място и пригласят на своя лидер: “Кой не скача е червен”. По-младият е хулиганстващ рок музикант, звезда на квартала, в който е бил репресиран от комунистическата милиция, а по-точно привикван два-три пъти в районното, където са му “наблегнали на факта”, че ако продължава да пее на английски може и да го вържат за парното, преди да го изселят от София. Неговото присъствие на митинга е логично.
Другият скачащ до него, обаче, е в зряла възраст, лекар по професия, бил е 10 години в Либия, има два апартамента в центъра, къща в Панчарево и към 60 хиляди долара в банката. Той не е тук, за да защитава своите съсловни интереси, а просто защото мрази комунистите. Което не е лошо по принцип.
Лошото е, че докато той скача, доларите му в банката се топят като ланшния сняг, а задаващата се на хоризонта Здравна каса не дава никакви гаранции за тяхното възстановяване в предишния им размер.
Но истинският въпрос тук стои така. Защо един представител на посткомунистическата “upper-middle class”, който и преди, и след промените има и ще има стабилно обществено положение, стои под трибуната на един политически ренегат, бивш незначителен преподавател по политикономия, с неясен съсловен, класов и партиен произход?

Отговорите на въпросите от горните две сценки могат да бъдат много, включително и такива, чертаещи особената харизма на политическияте лидери.
Но уви, това не е така. Чрез такъв тип отговори, ние просто се самоуспокояваме. Поредицата разочарования от политическия елит през последните 20 години са най-сигурното доказателство за това.
Истината е, че вътрешните връзки в отделните социални групи, прослойки, общества, класи – са увредени до неузнаваемост. Днешният български политически елит паразитира върху и благодарение на това болестно състояние на обществото.
Националното ни “общежитие” може да бъде сравнено със сграда, в която асансьорите /ако въобще работят/ тръгват и спират, когато и където си поискат. Не е ясно коя група обитатели на кой етаж живее и защо точно там.
Инсталациите за пренос на енергия, подгряване и охлаждане са умишлено повредени, поради което благата, които пренасят, неочаквано се изсипват в произволни части на общежитието. В резултат на това обитателите периодично изпадат в паника и започва блъсканица по стълбите в търсене на по-комфортно място за живеене. Никой, както стана ясно, не може да разчита на асансьорите…

Политическото представителство у нас вече натрупа критична маса от недоверие. Негативното отношение на хората към политиците само привидно е свързано с техния външен образ – корумпирани, лъжливи, алчни.
Хората са наясно и по-скоро биха простили на един прохождащ политик, ако той се облагодетелства във връзка с новия си обществен статут. Това може да бъде обяснено и с особеностите на народопсихологията. Изпращайки една личност в политиката, народният глас казва под сурдинка: “Е, добре, той е наше момче. Защо да не отиде и той на жълтите плочки. Нека се отърка малко в хубавия живот. Пък и за нас да си спомни.”
Това, което българинът не може да прости, обаче, е липсата на ефективност. В такъв момент народният глас казва: ” Язък. И този излезе ялова крава”.
Разбира се, такова отношение към собствените политическо представителство е крайно примитивно. То говори, че маса хора у нас още не са излезли от патриархалните, полуфеодални отношения, от времето когато чрез занаятчийско-еснафските гилдии започва да се формира икономическата физиономия на нацията.
Колкото и да ни се иска, няма основание да мислим, че ще настъпят някакви промени в основната част от активно гласуващите. Те ще продължат да пускат бюлетините по семейна и кланово-групова /даже не партийна/ традиция, или защото този кандидат им е … симпатичен. А не защото имат гаранции, че могат да контролират своя избраник. Повечето от тях дори не знаят какво е това.
Ако нещата се развият в познато ни русло, огромна част от избирателите няма да гласуват, както са заявили в последните проучвания. Което би трябвало да е добра новина за новите, модерно мислещи политици. Това е гаранция, че насреща си те имат все повече модерно мислещи потенциални избиратели.
Старата песен, че просто трябва да се гласува, защото в противен случай системата изкарва напред некачествени хора, е изпята песен.
Модерно мислещият политик, вместо да прави излишни сизифовски движения срещу мнозинството от апаратни тарикати /две в едно/, би трябвало да си постави качествено нови задачи.
Той трябва, образно казано, да се замисли как ще възстанови умишлено повредените инсталации в националното “общежитие”, за което стана дума по-горе. Тази задача изглежда непосилна на пръв поглед, но стъпките към нея съвсем не са трудни.
На първо място модерният политик трябва да забрави понятието “болшинство”, когато се подготвя за среща със своя електорат. Защото модерният човек /този който не гласува/, ако все пак реши да гласува, ще го направи не за да се впише в едно или друго болшинство, а защото е решил, че кандидатът е изпълнил някои негови специални изисквания.
Негласуващият е специален човек. Той е информиран, разочарован и не вярва на лозунги. Той не вярва на визии и визионери /”Времето е наше”, “Заедно за България”/, както не вярва и на месии, особено след последното пришествие на Н.В.
Негласуващият човек живее в собствени пространства – професионални, гилдийни, етнически, културни, кастови – тоест на онези територии, които взети заедно образуват това, което би трябвало да наричаме гражданско общество. Той оценява ефективността на един политик по степента в която успява да проумее, а след това да помогне при усъвършенстването на връзките между тези специални територии. Тоест – да възстанови повредената инсталация в националното “общежитие”.
Негласуващият човек в България е най-вече ценен с това, че той не продава гласа си. Не защото го смята за особено ценен. Той не гледа на вота като на сделка – аз ще гласувам за теб, ама ти няма да вдигаш парното. Той разбира вота като контакт, като изграждане и поддържане на онлайн-връзка, а не като предаване и приемане на собственост – аз на тебе, ти на мене.
Негласуващите днес представляват по-голямата част от българското население. Това не тревожи никого от известно време насам.

Други, премълчавани истини от живота на електората, обаче, звучат далеч по-тревожно.
Като, например, парадоксалната истина, че голяма част от гласувалите, всъщност са негласуващи. Защото го правят под натиск. Това не е вътрешния натиск на убежденията. Това е натиска на кебапчетата и тоягата. Техният вот е недействителен от гледна точка на каквато е да е предизборна стратегия, тъй като зависи от големината на тоягата в деня за размисъл и от това – в чии ръце ще се окаже за последно.
Хората, които продават гласа си, по същество са негласуващи. Те не искат да упражнят своя вот, но го правят по известни на всички ни причини. Те не са същински гласоподаватели, тъй като е сигурно, че изпитват притеснение и отвращение от това, което са принудени да вършат. По тази причина техният вот е волатилен, както е модерно да се казва за срутващите се валути.
Силата на негласуващия човек и превръщането му в потенциален избирател е голямото предизвикателство пред модерния политик.
Ще успее ли, обаче, той да се освободи от тежките гримове на прехода? Ще успее ли да излезе от фалшивата роля на последна инстанция за народната воля, без да остане последна дупка на кавала?
Въпрос на личност. Такава, която да има качествата на свръхпроводник.
Останалото е технология и тактика. Ако са правилно избрани, те би следвало да бъдат повече прозрачни, отколкото сложни.

СТАНИШЕВ КУМУВА НА СИНЯ СВАТБА

Тия дни г-н Станишев сериозно се е загрижил за състоянието на десницата в България.
Веднага след сантименталното шоу – предизборното споразумение между СДС и ДСБ – премиерът се самообяви за нещо като кум на сватбата. Даже намекна кой трябва да играе мъжката партия под юргана: “България се нуждае както от силна левица, така и от силна и демократична десница…”.

Значи не просто демократи са нужни на България, а силни демократи. Каквито безспорно са другарите от ДСБ.

Само дето чеиз не занесе на младоженците, белким си подредят къщичката.
А подредената политкъщурка на отечеството г-н Станишев и си представя така – освен силна левица и силна десница, по средата да има и малко силни либерали. Ама не много. Колкото за дамазлък. Колкото да натежат на кантара при формиране на мнозинството.

С това картинката се изчерпва. Всички останали са недемократични популисти, чието избиране предполага нестабилна България. Тъй като те не знаят да управляват. Тоест – не са затънали до гуша в лайната. Състояние, което както всички знаем, е характерно за управляващите у нас вече 20 години.

Слабата десница, според г-н Станишев, е виновна за състоянието на нещата в момента:
„Виждаме, че когато няма достатъчно стабилна десница с ясни принципи, с политики, с предложения за управлението, както беше през изминалите няколко години, тогава се появява огромно поле за популизъм.”

Въпреки тази другарска критика, г-н Станишев не само стана кум на сватбата вдясно, ами по всичко личи – ще вземе дейно участие в някои следсватбени ритуали за все по-пълното заздравяване на десницата.

Под “следстватбени ритуали” да се разбира пускането на някои по-специфични политтехнологии преди изборите.

А за тези, които още не са завършили семестриално политология, ще поясня с откъс от стара народна песничка:

Ти на мене, аз на тебе.
Аз на тебе, ти на мене.
Да живеят тарикатите-е-е-е!

ВИП БРАДЪР – НАЙ-МАЩАБНАТА ПРОВОКАЦИЯ НА ГОДИНАТА

Нека изясня предварително, че в определението “провокация” не влагам нищо лошо. Тъкмо обратното. Добрият телевизионен продукт почти винаги трябва да заложи в основата си качествената провокация, за да е добър наистина.

По всичко личи, че този път сценаристите и продуцентите на Големият брат са напипали същността на телевизионния формат. За разлика от други издания в които се нагледахме на свободно ядящи, повръщащи и пикаещи “звезди”, както и на измислени лесбийски сценки.

Участниците до този момент дават надежда, че на територията на всевиждащото телевизионно око ще се разгърнат същностни конфликти – социални, етнокултурни, политически и, надяваме се лични, тъй като подборът на личностите обещава много.

Подборът, с други думи, е сравнително качествена снимка на обществото. Този път.

Може би ще видим една по-ясна панорама на модерния български “лайфстайл” – от културните низини /Милко Калайджиев/ до аристократите на субкултурата /Ицо Хазарта/.

Централният политически конфликт – Емил Кошлуков/Тодор Славков – обещава да се развие в неочаквани посоки, като обобщение на оценките за “прехода”, в удачно подбрана поколенческа плоскост. Един от двамата ще трябва да излезе от този конфликт доста наведен, заради диаметрално противоположните ценности, които изповядват.

Няма да се учудя ако театърът на военните действия в ожесточаващата се предизборна борба се пренесе на територията на Вип Брадър.
За което авторите на предаването си дават ясна сметка.
И за което трябва да ги поздравим.
Пък и Нова телевизия – заради ресурсите включени в това мащабно шоу.
Едно е ясно отсега – през следващите седмици и месеци в Нова няма да имат проблеми с рейтинга.
Другите “национални” телевизии да му мислят.

Никой от двамата не е в къщата заради парите. Казват, че са там заради благотворителността. Вярвате ли?

ПЕПЕЛ МИ НА УСТАТА…

Публикуван текст – в. Седем

След две години неуспешно и формално участие в ЕС, премиерът Сергей Станишев обяви идеята си да вкара чужденци в управлението на страната. За което тутакси бе разпънат на кръст от редица опозиционни говорители. Но прави впечатление, че върховните лидери от синия сектор нещо не се обаждат. Вместо това пускат по телевизиите устакяри от втория ешелон и “независими експерти”.

Иначе всички сме съгласни с теориите на надушващите власт бъдещи управници.

А именно, че:

- това е капитулация пред Европа и доказателство за безсилието на тройната коалиция.

- това е опит да си върнем по втория начин изгубеното доверие на ЕС.

- това е популистки предизборен ход.

- това може би е сложна конспирация, която трябва да докаже, че дори европейците да дойдат, у нас оправия няма. И самите те да бъдат набутани в споделянето на колективната отговорност – тази сладка баница на прехода.

Но нека, преди окончателно да заклеймим премиера, да се огледаме в някои особености на българската демокрация.

Да се върнем няколко години назад, до времето когато президентът Първанов бабуваше при раждането на тройната коалиция. Ако се сложим ръка на сърцето, трябва да признаем, че от гледна точка на обединителната си роля, той постъпи правилно. Дали тази правилна постъпка беше далновидна – това е друг въпрос. Но в тактически план нямаше друг изход. В Европа се говореше за успеха на широките коалиции, включително между леви и десни, което стана главния, формален аргумент за бабуването.

На практика, обаче, у Първанов още тогава се задействува инстинкта да запази статуквото.

А инстинктите проработват в състояние на стрес, по народному – уплах.

Първанов е първият български политик, който официално се уплаши от мощните позиции на някои елементи в българското общество. Не става дума за политическите сили, а за силите на статуквото, изграждано десетилетие и повече преди това. Уплаши се до степен, че започна да прави метани на някои хора. А това никак не подхожда на президенстката институция, която трябва по презумпция да бъде равноотдалечена от всички.

Чрез тройната коалиция той просто се опита да сложи колкото може повече представители на съществуващото положение около софрата. Няма смисъл да споменаваме събития и другарски вечеринки, сватби и кръщенета, тъй като всички ги знаем.

По-добре да се вгледаме в параметрите на статуквото.

Миналата година, някакъв баш икономист се захвана да доказва, че икономиката на страната е достигнала и надминала нивото от 1989 година. Тази филипика не пожъна особен успех.

В наши дни управляващите размахват енергично прословутия резерв от 28 милиарда лева, който сме имали. Като финансов амортисьор срещу трусовете на кризата.

Във време когато става все по-ясно, че не парите, а производителността на труда, суровините, средния и дребния бизнес, организацията на производството и иновациите ще бъдат локомотивите за излизане от ситуацията. А също така, и не на последно място – връщането към “традиционните ценности на нацията” /Барак Обама/.

Що се отнася до бурния цъфтеж на родната икономика през последните години, по-добре да видим какво казват професионалистите. Доктора на икономическите науки проф. Гарабед Минасян, например:

“В плана “Станишев” (ПС) съществуват манипулативни позо­ва­вания, които са недопустими за подобно равнище. Лансира се, че през 2008 г. “българската ико­номика отбелязва растеж от 6.8%“, което не е вярно. Темп на прираст на БВП от 6.8% се отчита през третото тримесечие на 2008 г. спрямо третото тримесечие на предходната година, докато същият темп за четвърто тримесечие е 3.5%, а за 2008 г. – 6.0%. ПС се позовава на “безпрецедентните 28 млрд.лв.” за величината на ва­лутните резерви на страната, но към края на ноември 2008 г. В първите дни на януари БНБ публикува инфор­ма­ция за валутните резерви на страната към края на 2008 г., които са вече 24.9 млрд.лв., т.е. с повече от една десета по-малко. Този факт обаче е удобен за ма­ни­пулативно премълчаване.”

Погледната от страна на продукта, който създава, българската икономика изглежда доста екстравагантно, да не кажа по-силна дума.

Под 30 процента от физиономията й се определя от сферата на реалното материално производство /индустрията/ и този процент продължава да пада, включително и във връзка със световната криза.

Под 7% процента е дяловото участие на селското стопанство, което винаги е било запазена марка на България като количества и най-вече качество.

Затова пък сферата на търговията и услугите, иначе казано алъш-вериша – надвишава 62 процента.

Като гледаме най-общо тези цифри – по външен вид го докарваме на Швейцария – страната на банките, голямата химия, точните часовници и кравите. Само че швейцарците едва през 2005 година успяват да постигнат онова, което ние сме постигнали още до 1989 г. – над милион и половина животни. Същото важи за свиневъдството.

А сега вижте следващата статистика, която показва показва динамиката на българското животновъдстство през годините.

Таблица № 4. Брой на селскостопанските животни

Table № 4. Live stock number

Източници: Статистически годишник на Народна Република България 1989;

Статистически годишник на Република България 1992, 1996;

Статистически справочник 2001, 2004, 2005, 2006

Швейцарците са горе-долу колкото нас по население – 7.4 милиона, от които 20 процента дори не са швейцарски граждани. Плодородната им земя е в пъти по-малко от нашата. Това са предимно високопланински поляни и пасища. Под една трета от тази земя става за посев. Може би заради трудния терен, те са се ориентирали към отглеждането на крави. Добре, ама в последните години свиневъдството там се е развило до степен да надмине говедовъдството – 1.7 милиона животни.

Как ги постигат тези успехи швейцарците. Ами точно така, както са ги постигнали българите в началото на миналия век в Източна Тракия, бидейки все още под турско робство. Ето какво ни съобщава проф. Любомир Милетич в емблематичното си изследване “Разорението на тракийските българи”:

“… най-добрѣ ни освѣтлява разказътъ на споменатия вече свещенникъ Стоянъ Андрѣевъ отъ лозенградското село Е н и д ж е, чисто българско село отъ 350 кѫщи…

“Въ туй врѣме всичкиятъ едъръ добитъкъ, около 3000 глави, се намираше до селото при рѣката Текедере. Офицеритѣ ни казаха: „всичкия си добитъкъ ще дадете”… И го забраха всичкия. И дребниятъ добитъкъ бѣше тамъ: овци и кози около 11 хиляди…. Вечерьта турцитѣ пуснаха по селото войници съ чували и изловиха всичкитѣ кокошки, може да имаше до 30 хиляди кокошки, мисирки…. Съмна се, и се съобщи нова заповѣдь: колкото старо жито има въ селото, всичкото да се складира въ селския хамбаръ. За да се извърши това бърже, турцитѣ пратиха военни кола, и така съ колата се принесе най-малко 10 хиляди цариградски кила жито. Тая работа трая 3-4 дена … вѫтрѣ въ селото само около 250 души войници съ офицеритѣ се занимаваха съ прѣнасянето на житото… Слѣдъ като и житото се нанесе, попитаха, дали още добитъкъ има или не. За да се увѣрятъ, тръгнаха изъ кѫща на кѫща и изкараха изъ оборитѣ 300 яздачни коне съ седлата, съ такъма имъ. Най-сетнѣ поискаха, щото всѣки овча-ринъ, колкото вълна има, да я донесе. Овчаритѣ донесоха около 8 хиляди оки вълна. Слѣдъ това ни оставиха свободни нѣколко дена. Хванаха слѣдъ малко да търсятъ по-богатитѣ.”

Може да прозвучи цинично, но от картината на турските погроми, тук ще извадя икономическата съставляваща.

Едно обикновено село – 350 къщи, тоест под 2000 души.

А ето го резултата от техния труд:

3000 глави едър добитък

11 хил. дребен – овце и кози

30 хиляди птици

300 ездитни коне

8000 оки вълна

10 000 цариградски кила жито от старата реколта /тоест, резерв, който е отнел 3-4 дни на 250 войници само да го изнесат от селото/.

В същото изследване проф. Милетич съобщава, че в Одринския вилает се открояват и други, наистина богати села, където дребното поголовие стига до 160 хиляди животни, а едрия добитък – до 40 хиляди глави.

Южните склонове на Странджа-Сакар и поречието на Марица са населявани по онова време от турци, гърци, албанци и българи /близо милион/. Те, последните са мотора на реалната икономика в целия регион – не само в земеделието и животновъдството, но също така в печелевшите за онова време сектори – бубарство и копринарство, тютюнопроизводство, производство на вълна и памук и занаятите, свързани с тях. За екзотика ще прибавим и производството на афион – опиумен мак.

Ако погледнете етническата карта на Одринския вилает от онова време, лесно ще направите сметката, че стотина селища реално са произвеждали селскостопанска продукция, с която не може да се похвали днес България на 21 век.

Днес, един век по късно, цифрите говорят следното:

В периода 1986 – 2005 г. говедовъдството е паднало от 1 млн. 700 хил. на 620 хил. животни.

Свиневъдството – от близо 4 милиона на под 1 милион свине.

Овцете – от 9.7 милиона – на 1.6 милиона.

Птиците – от 39.2 милиона – на 9.5 милиона.

Дори цифрите от статистиката за 2005 г. да са се променили към по-добро /в което дълбоко се съмнявам/, отдалече се вижда накъде са подкарали кораба капитаните на родната макрорамка.

Тук няма да се задълбочаваме в пораженията върху голямата индустрия – енергетика, машиностроене, военнопромишлен комплекс, горива, соди, стъкло, каростроене и прочие.

Дори само от това, което е натворено в областта на селското стопанство и свързаната с него преработваща промишленост, става ясно, че нашите лидери живеят в някакъв измислен свят, който за по-удобно наричат глобализация и свободен пазар.

На всичкото отгоре през последните години, те се опитват да ни впишат в глобалната рамка чрез набор от тарикатлъци, изключващи действия в реалния сектор и помпащи до краен предел някакви илюзии за образа на България, които по същество нямат нищо общо с действителността.

Тарикатските фантазии на тема България съпътствуват цялата история на прехода още от времето когато започнахме да правим пачки за сметка на трудностите, които изпитваха нашите съседи Сърбия и Македония. Днешните младежи тогава са били деца и са виждали как бащите им забогатяват с няколко “врътки” през границата – цигари или бензин, все едно. По-късно тези деца станаха свидетели на безогледната масова приватизация, която изкара от дълбините на обществото цяла прослойка никому неизвестни партийни слуги, на които беше подарената българската икономика. В замяна на постоянна и безусловна финансова подкрепа. Още тогава българската политическа класа заприлича на бабичка, която си дарява апартамента срещу гледане до живот.

Децата на прехода не изучават и до днес близката и по-далечна стопанска история на България. Те не знаят, че е имало период, когато нашата страна наистина е била сравнявана със Швейцария, а българите с “прусаците на Балканите”. Нито, че световната /днес/ икономическа, транспортна и туристическа дестинация Гърция е изглеждала в сравнение с нас като бедна селска провинция. Те не знаят, че дори по времето на Тодор Живков в България имаше милионери. Само че те не бяха назначени, а докарваха измъчените си пари с непосилен труд под полиетилена на оранжериите, а в същото време всячески криеха финансовото си състояние от политическата полиция.

Децата на прехода не знаят, че в сърцето на соцлагера, столицата на тогава проспериращата Унгария се изхранваше от труда на някогашните преселници от България и така наречените села на милионерите в околностите на Будапеща бяха населени наполовина с потомствени българи.

Младежите, които по неизвестни за мен причини, все още стоят в България, нямат и шанс да научат нещо повече за това близко минало. Образователният мейнстрийм ги занимава с романтични митове от археологията и възрожденската литература, а медиите им начукват в главите скучното клише, че вече сме член на НАТО. Голяма работа.

Чрез демодираните си риалити формати и яловите новини, телевизиите ежедневно внушават анемични фантазии, че сме световна туристическа дестинация, че имаме някакво уникално стратегическо местоположение, че през нас ще минат някакви тръби и коридори, а ние просто ще щракаме с пръсти доживот. Официални лица от правителството като министър Петър Димитров регулярно пускат в общественото пространство твърдения като това, че пътищата за сближаване между Русия и Европа минават единствено през България. Такава теза е направо опасна, ако беше излязла от устата на сериозен политик. По несъстоятелност тя може да се мери само с афоризмите на баш-стратега Ахмед Доган, който пък се изцепи, че пътят към Европа минавал през Босфора.

Дори да съберем накуп всичките перални на пари, наричащи себе си телевизии, няма да открием повече от 2-3 предавания, които се занимават с теми от реалния живот на обикновения, средностатистически човек и семейството му – като автономна стопанска единица на обществото. Личността и семейството у нас се представят в ключа на пошли мелодрами, криминални хроники за битови убийства и проституция , “идеали” свързани с обзавеждане, козметика, фитнес, игри на щастието и безмислено харчене на пари.

Ако се загледате внимателно в програмата на Би Би Си, ще видите, че не минава и час без на екрана да се появи репортаж или рубрика за позитивния опит на малкия и средния бизнес, за иновации, смели и умни подходи към увеличаване на реалното производство в реалния сектор. В медийния ландшафт на цивилизованите страни се открояват цели телевизии, посветени на реалния живот и реалния сектор. Докато у нас се открояват цели телевизии посветени на хазарта и хазартния начин на живот.

Излишно е да се питаме – случайни ли са тези особености на българската демокрация. Не, не са случайни. Те са наложени от онази вредна, антиобществена, антинационална прослойка, която вече 20 години натиска реалния сектор надолу. Същата тази прослойка е забранила на българина, който гледа животни, да произвежда сирене и кашкавал. Забранила го е със закон чрез своите лобита в парламента. За да просперират прекупвачите им. За сведение – в Швейцария близо половината от прословутите им сирена се произвеждат в малките животновъдни ферми. А също така в Гърция, Франция, Испания, Италия и където се сетите.

У нас обаче не е така. Защото позициите на “нашите хора” са отдавна институционализирани. И са наложени като официални нормативните документи на държавата.

Ако ви се случи да посетите обикновена селска кръчма, където ще ви откъснат два домата от градината в двора, трябва да имате предвид, че салатата, която ще изядете е незаконна. Тъй като селската кръчма няма сертификат за качество на така откъснатите домати. Или специално обявен предмет на дейност “отглеждане на домати в двора на заведение от трета категория”. Така, че ще трябва да върнете незаконната салата и да изчакате местните селски мутри да донесат една щайга найлонови домати от съседна Турция. Които ще ви струват двойно. Това е положението.

Парадоксалното в тази сценка е, че тя представя пример от действителния живот. Щом “нашите хора” са стигнали до обикновената селска кръчма, не се съмнявайте, че могат да стигнат и до най-високите места.

По тази причина си мисля следното: това, че Станишев призовава чужденци да ни управляват, може би не е никаква конспирация. Може да е обикновено човешко чувство. Може да обикновен страх. Сергей не е глупав, до степен да не си даде сметка, че партията му вече не може да контролира тези хора.

А посегателство върху личности от неговия ранг няма да е прецедент в страната, която би трябвало да е Швейцария на Балканите.

Пепел ми на устата!

………………………………….
Още по темата: МАНИПУЛИРАНИ ИСТИНИ, автор: проф. Гарабед Минасян

КОЛЬО ПАРАМОВ ПРЕДРИЧА ФИНАНСОВА КАТАСТРОФА – “ФРОГ НЮЗ”

В екслузивно интервю за “Фрог нюз” финансистът Кольо Парамов твърди, че българската валута е силно надценена и до три месеца може да стигне 4.15 лева за едно евро.Това не е първата подобна прогноза на г-н Парамов. В края на миналата година той заяви, че еврото може да стигне до 3.68 лева.

“- Сега всички масово се оправдават с глобалната финансова криза. България имаше ли друг разумен вариант, който пропусна да изиграе?

- Ако бяха взели под внимание преди 2 години предложенията на проф. Димитър Иванов за съставяне на широко -национален експертен и програмен кабинет, България днес нямаше да има този изкривен бюджет. Олигарсите нямаше да диктуват политическото преразпределение на приоритетните си разходи, ЕС щеше да е вкарала в страната ни минимум 3 млрд. евро, а раздвижеността на стопанството ни би изглеждало по друг начин. При тази камарила от силно политизирани и идиологизирани министри и чиновници не можем да очакваме друга ситуация освен настоящата. Много хора казват, че е виновна световната криза. Аз им отговарям – за параметрите на световната криза се знаеше от 2 години. Ако управниците бяха следяли прехвърлянето на нивата от американския бюджет и отлива на арабски капитали от американските банки към Европа заради Багдатския сценарий, щяха да разберат, че възможностите на САЩ, освен чрез кризата, не биха се реализирали, като разпределена обща поносимост от целия свят на тази огромна тежест от войната в Ирак. Това е цената, която плащаме днес. Ако към нея добавим силната експанзия на Китай и нивата на тяхната валута към долара, ще разберем и как ще премине срещата на Г-20 в Лондон. Кризата не касае само нас, а всички правителства.”

По материали и снимки от ФРОГ НЮЗ

ПЪЛНИЯТ ТЕКСТ НА ИНТЕРВЮТО – ФРОГ НЮЗ

ВИП БРАДЪР – НЕ НАСЪСКВАЙТЕ ЖИВОТНОТО

Биг Брадър е един от най-старите риалити формати, ако не и най-стария.
Замислен е като телевизионна снимка на обществото в херметична среда. Поради тази именно среда още през миналия век той се обръща в своята противоположност и започва да произвежда изкривени картини на човешките състояния, свързани най-вече с основните инстинкти. На телевизионния пазар това се харчи като топъл хляб.
Но впрягането на такъв телевизионен формат в благородна кауза и то за деца в неравностойно положение е, меко казано, “кауза пердута”.
Преди време написах няколко добри думи за авторите и продуцентите на това издание, главно заради подбора на участниците.
Нямам никакво намерение да си връщам думите назад. Да – “Вип Брадър” е най-мащабната провокация в телевизионното пространство. И ще си остане такава, но в друг, по-дълбок смисъл.
Защото Големият брат има свой собствен живот. Той е автономно същество, което се храни с тези, които участвуват в него, а също така с идейната плът на онези, които са го създали и си въобразяват, че го управляват. Колкото повече тази идейна плът наподобява идейна каша, толкова по-лесно я преглъща животното и толкова по-бързо расте.
Няма смисъл да влизаме надълбоко в Теорията на информационните обекти – нека само си припомним, че понятието “информа” се тълкува като “ин” – индивидуален и “форма” – живот.
По тази теория Вип Брадър е сложен информационен обект. Пак съгласно нея такива обекти се определят като небиологични форми на разума в информационното пространство, притежаващи признаци на индивидуалност и стремеж към развитие и себепроизводство.
Колкото по-сложни задачи се поставят пред същества като Големия брат, толкова по-сложно и непредсказуемо се формира тяхната структура. Тъй като общите правила на различните издания са уточнени от телевизионния формат, сложността на задачите се определят единствено от качеството и обществения статус на участниците.
Когато в търбуха на информационното животно влизат маргинални и случайни фигури, то отговаря аналогично – развива се като маргинална, лесноуправляема структура. Съществото бързо и без усилия се самоигражда като временна машина за производство на временни “звезди”. Изпълнява задачата поставена му от телевизията, събира парите от смс и реклами и угасва заедно със “звездите”, които е създало. В тези случаи то прилича на слабо, високодоходно огнище, което лесно може да бъде потушено.
За Него не е от значение какво ще вкараш в търбуха му – някой си Тишо, Мара от Горна Оряховица или Иванчо Устата от Стара Загора. Съществото ги изплюва по калъп и вади от това пари.
Този път обаче организаторите на шоуто си поставиха непосилни задачи. Вкараха в играта няколко сравнително сложни, неслучайни, самоизгдрадили обществения си статус личности. На всичкото отгоре заложиха и латентен политически конфликт в силно политизирана предизборна обстановка.
За което аз си позволих да направя комплимент на Нова тв, без да си там сметка за някои особености при формирането на това телевизионно създание.
Когато пред информационното животно Вип Брадър се изправи една относително автономна, самодостатъчна личност, то пренастройва търбуха си за по-дълъг и сложен процес на смилане. Особено когато тази личност е трудносмилаема.
Случаят Кошлуков е показателен в това отношение. Той се изправи през зейналата паст на животното, с намерението да играе роля. В началото разигра, твърде неуспешно, едно “иди ми, дойди ми”, коментирайки Тодор Славков като представител на комунистическата върхушка, която го вкарала в затвора за някакъв виц. После изигра втори неуспешен етюд, обявявайки /някак трепетно/ внука на Тодор Живков за приятел и “пич”, който също е пострадал от режима, ама по свой начин. Безпогрешният поетичен инстинкт на Румен Леонидов зафиксира това лигавене в един тиражен вестник с определението “кошутата Кошлуков”.
Информационното животно Вип Брадър вече се беше подготвило за артистичните изяви на Емил и изхвърли в обществото някакво размазано внушение – кой лежал, с кого лежал и за какво, няма значение. Вечна дружба между страдащите плейбои, карай да върви.
Разбира се това не е истината. Това е наказанието на Съществото за опитите на Емил да го преметне.
На финала То даде на Кошлуков шанс да изиграе последната си роля. Видяхме го истински разстроен в изповедалнята, където едва сдържаше сълзите си уж заради общата кауза. Но това бяха сълзите на безсилие и отвращение от факта, че се е набутал
в мелница, която не прощава на актьорите.
На другата сутрин Емил се изправи пред Лора Крумова, а тя продължи да дразни Животното, говорейки от негово име. Чрез нейната уста Вип Брадър попита Кошлуков за последен път – намерил ли си е гадже в къщата. Той се усмихваше, за да не се издрайфа. Може би си е мислил дали не е време да си намери сериозно гадже. Ама в политическия спектър.

Не съм далеч от мисълта, че подобна ще бъде съдбата и на другите стойностни хора в търбуха на животното.
Вероятно ще оцелеят тези, които играят ва банк и с открити карти.
Вип Брадър все още им дава шанс да обясняват тежките си вътрешни травми с каузата за децата в неравностойно положение.
Скоро ще им отнеме и този шанс.
Защото всички знаем, че няколкостотин хилядарки не решават проблема.
Всички знаем, че не става така.
Но какво да се прави – такъв е живота в търбуха на Животното.

КОМПЛЕКСАРИТЕ ПАК СЕ НАПРИКАЗВАХА

В България има едни хора, които изпадат в тежко душевно разстройство, колчем чуят думичките “Москва-Русия-Газпром”. Тази частушка ги паникьосва до степен, че май ще трябва да им “леем куршум”, както казва народа.
Но бедата не е в това, че у нас има русофоби.
Нито в това, че има русофили.
Бедата е там, че и първите и вторите, но особено първите – безпрепятствено ползват телевизиите, за да пренасят собствените си комплекси върху главите на хората.
Модерният българин отдавна не се интересува от “дългата ръка на Москва”, дори тя да е протегната за братска прегръдка. На него му е абсолютно ясно, че руснаците са абсолютни прагматици. Малко са грубички. И малко жестоки..
Каквито впрочем са всички в тази – жадувана от провинциалистите на света – глобална икономика.
Под чиито знамена свръхлиберална Америка десетилетия наред въртеше пачки за сметка на други държави и континенти.
Докато не набута себе си и жадуващите в поредния цикъл на глобалната криза.
С тази разлика, че Америка наесен ще започне да излиза от кризата, а ние, жадуващите, ще почнем да вдигаме парното.

Тъй, че няма какво да им се чудим на руснаците. И те искат да набутат някого, ако мине номера. Да спестят стотина километра тръба за чужда сметка и малко транзитни такси, с извинение.
Добре, де – номерът общо взето не мина. Язък за Станишев, че го разкарваха 24 часа като бригадирска количка, преди да го приемат в Кремъл. Ама това е положението – който се опитва да седне на два стола, все някога присяда за кратка почивка на Червения площад.
Докато премиерът се унижаваше в Москва, което впрочем му влиза в служебните задължения, телевизиите в България започнаха и продължават да унижават населението, натяквайки на хората колко сме безпомощни пред бившия Голям брат. Ако някой случайно не беше разбрал колко фатално сме зависими от Русия, вече разбра. И вуйчо ми от Ямбол, и Сулю, че и Пулю.
В уж експертното предаване “Референдум” водещата Чешмеджиева, вместо да слуша какво говорят експертите, непрестанно чупеше пръсти: “Ах, ама това ще ни постави в голяма зависимост от Москва! Ах, тая Русия! Ох, тоя “Газпром”!.
Ами като толкова треперим от руснаците, да не бяхме крали 20 години – първо от себе си, а после и от Европа. Да си бяхме направили байпасите с Гърция и Румъния, вместо днес да просим 40 милиона евро от ЕС за същите байпаси, продължавайки да крадем от фондовете.
Не стигат всичките ни тарикатлъци, ами Стояна Георгиева, началничката на “Медиапул” възроди издуханото клише за България като Троянски кон на Русия в ЕС.
Станишев бил троянския кон, чакащ пред коневръза на Кремъл.
Добре казано, уважаема, но няма нищо общо с действителното положение.
Както става ясно и от публикациите в собствения Ви пул, ние не сме нищо повече от циганския кон на Европа.
А Троянският кон в регионален, че и в междуконтиненталния мащаб е Турция.
Направете справка при международниците в сайта си и ще видите че турския троянски кон е вързан на всички коневръзи – на руския /Син Поток/, на Азърбайджанския и Грузинския /Баку-Джейхан/, на Иранския, на Иракския, на Сирийския, а оттам и на Египетския. Все коневръзи – някои вече действат, другите се строят.

На всичкото отгоре Турция се стреми да купува и продава нефт и газ с горница за себе си, вместо да прибира стотинки от транзита.
На всичкото отгоре поставя условия за бъдещото си членство в ЕС, ако кандиса на транзитни такси.
Турция, вместо да размахва призраци от Студената война, води активна външна политика с непосредствените си съседи и с тези, от които зависи недалечното й бъдеще, когато всички тръби ще минат през нейната територия.
Преди няколко месеца в средите на същия този проклет “Газпром” се заговори за втора тръба по трасето “Син поток”, но вече с 32 милиарда дебит. “Тюрк петролери” до миналата година е инвестирала 200 милиона долара в сеизмични проучвания на дълбоководните запаси от газ и нефт в шелфа на нашето Черно Море.
Вместо да внушава на населението си, че е троянски кон, и въпреки членството си в НАТО, турската държава сключи миналата година договор с “Атомекспортстрой” за построяването на четири блока по 1300 мегавата атомна електроцентрала за 20 милиарда долара, която ще си изгражда в съкратени срокове.
Когато тези проекти се осъществят, южната ни съседка ще се прехвърли от троянския на белия кон и ще влезе в Европа.
При това на “юруш”, а не с предпазни клаузи.
Анадънмо, уважаема?

……………………………………….

Два дни след публикуването на този текст по медиите излезе следната новина:

Турският държавен министър главен преговарящ с ЕС Егемен Багъш каза, че присъединяването на Турция към ЕС е проява на здрав разум и “здравият разум ще надделее”, съобщава Анадолската агенция. Багъш изнесе вчера лекция в Лондън скул ъф иткономикс за процеса на присъединяване на страната към Европейския съюз.

По въпроса за “привилегированото партньорство” на Турция с ЕС, каквото предлагат някои страни от съюза като алтернатива на членството й в съюза, Багъш посочи, че в европейското право няма такова понятие и то няма юридическа основа. Турция няма да приеме алтернатива на пълноправно членство, каза държавният министър.

…………………………….

Новият турски външен министър Ахмет Давутоглу отхвърли в петък всякакви алтернативи на пълното членство на Турция в ЕС, съобщава europe.bg

„Всичко, което искаме е ЕС да спази обещанията си. Предлагането на алтернативи на членството е неуважение не към нас, а към самата европейска култура”, заяви Давутоглу на среща с европейските посланици в Анкара.

„Ние сме готови да изпълним ангажиментите си, но очакваме нашите европейски приятели да действат спрямо моралните принципи на Европа”, подчерта Давутоглу. Миналия вторник френският президент Никола Саркози предложи ЕС да създаде общо икономическо пространство и зона за сигурност с Турция, като алтернатива на пълноправното членство в съюза.

Също в петък турският главен преговарящ с Европейския съюз Егемен Баъш обеща Анкара да ускори проевропейските реформи, включително необходимите конституционни промени.

„Имаме период от две-три години без избори и това е ключово време за приемане на реформите”, заяви той.
NEWS.BG

Тежка прогноза на евродепутата ДЖУЛИЕТО КИЕЗА

Джулието Киеза е италиански журналист и политик. Над 20 години е бил кореспондент в Москва на “Унита” и “Ла Стампа”. От 2004 г. е депутат в Европейския парламент. Интересуват го теми, свързани с глобализацията и екологията. Автор е на няколко книги, издавани и превеждани в Русия, Италия, САЩ, Япония, Китай, Германия и др. Води авторски рубрики в различни световни издания, канят го като политически коментатор в телевизии и радиостанции. Киеза е един от сценаристите на филма “Зеро” (”Нула – разследване за 11 септември”).

Тук публикувам разсъжденията на Джулието Киеза от руското електронно издание “Столетие” – анализи и геополитика.

КАКВО ДА ПРАВИМ С ЕДИН КВАДРИЛИОН ФИНАНСОВИ ДЕРИВАТИ?

Първо. Съвършено очевидно е, че кризата не просто не отминава, а тъкмо сега започва.

Никой няма реална рецепта за излизане от нея. По простата причина, че никой не знае реалните размери на дериватите, фантомните пари, които са разпространени в последните 15-20 години. Тази грамадна маса виртуални пари фактически блокира функционирането на световната финансова система.

Втората точка е политическата. Вече е ясно, че въпреки опитите на президента Барак Обама да оглави света, днешна Америка не е в състояние самостоятелно да действа и да влияе на ситуацията със собствени сили. Тя трябва да се съобразява с останалите страни и най-вече с Китай. Това означава, че 21 век няма да бъде на американците, а по-скоро китайски.

На трето място. За Европа, така сложилата се ситуация, означава окончателен крах на “лисабонската стратегия”, насочена към разширението и унификацията на Евросъюза. Опитът на Европа да управлява ситуацията по американски не успя. Очевидно е, че по-нататъшното налагане на “лисабонската стратегия” ще бъде пагубно. От това следва, че стратегическите интереси на Европа и Америка вече не съвпадат.

Четвъртият момент. Като отчетем, че не се случи никакво реално вазимодействие между Европа и САЩ, между САЩ и Китай, следва да направим извода: светът влиза в нова фаза, когато президентът Обама ще започне да защитава в прекия смисъл американските интереси.

Следователно, доларът ще бъде девалвиран. Не знам с колко точно, но мисля, че някъде в порядъка на 15-20 процента. За Китай това ще означава едно прсто нещо: той ще загуби 20-25 процента от своите спестявания, които се съхраняват в американска валута.

Ето защо можем да очакваме, че зараждащият се, по мнението на някои наблюдатели, съюз на интересите между САЩ и Китай, ще бъде подкопан, заради несъвпадение на стратегическите цели.

Под съмнение са, впрочем, и всички предишни съглашения. Това важи и за алианса между Европа и САЩ.

Доколкото няма никакво рецепта за изход от ситуацията, възниква и още един препъни камък. Никой не иска да признае, че цялата система на международните финансови отношения рухна. За да се изгради отначало, а не просто да се възстанови, са нужни радикални изменения в структурата на световното управление. Нужна е нова архитектура на света. Ала всичко, което се случва през последната година, показва че: eдинствените мерки, които Западът е способен да предприеме са свързани с продължаващото финансиране на вече банкрутиралите банки.

В същото време банкрутираха и най-бедните страни на света. През нас премина цунами от такъв мащаб, че да се мисли за един трилион, който ще възстанови всичко, е несериозно. Този трилион е капка в морето, която нищо не решава.

Лидерите на развитите страни – това са хората, които натвориха този кошмар. И да се надяваме, че пак те са способни да ни спасят е наивно.

Това е все едно да се обърнем към подпалвача с молба да загаси пожара.

Необходим е нов поглед за света. Нужни са хора, способни да погледнат по нов начин на световната икономика.

Аз нямам готова рецепта за изход от кризата. За да имаш такава, трябва да се знае колко са необезпечените деривати, натрупани в световната икономика. По моите разчети става дума за сума от порядъка на квадрилион и половина долара. Квадрилион – това са хиляда трилиона.

Виртуална парична маса от такъв порядък не може да бъде управлявана, без да бъде радикално замразена за определен период от време. За не по малко от 7-10 години. Тези виртуални пари, мръсни и опасни, ще подкопават всеки опит да се оздрави ситуацията.

А решението за тяхното замразяване на много хора им се струва твърде радикално. Мисля, че тези от които зависи да вземат такова решение, няма да посмеят да го направят.

Но ако не бъдат взети съгласувани, радикални мерки в тази посока, ще настъпи паралич на световната икономика и всеобща депресия.

Ако продължим линията, водена досега от Обама, повтарям, ние ще вървим към девалвация на долара и огромна инфлация. Рефинансиране на банкрутиралите банки, плащане на създадените от тях дългове, изкупуване на бивши “ценни” книжа, които нямат никаква стойност – ето какво правим в момента.

А как ще платим всичко това? С нови пари? Да пуснем печатницата и да напечатаме десетки трилиони нови долара? Да, но в този случай и еврото и юана и рублата и йената ще почнат да се защитават? Това ще предизвика гигантска рецесия и инфлация.

Опасността да се повтори ситуацията в навечерието на Втората световна война е много голяма.

За да си представим тази опасност, трябва да вземем предвид едно обстоятелство. Да си спомним, че когато започна Великата депресия от времето на Рузвелт, Америка беше най-големия кредитор в света, беше високопроизводителна и изнасяше своята продекция в целия свят. Сега всичко е наопъки. Най-голямата държава, с най-мощните военни структури, в същото време е най-големия длъжник. И това е дълг по който Америка никога не може да се разплати.

По моему днешната криза е много по-сериозна от предишната, която – да не забравяме – доведе до Втората световна война. Тогава Депресията започна в 1929 г. И продължи повече от 10 години. През 1939-та избухна войната.

Тук ще цитирам тъжните заключения на американския професор, лауреата на Нобелова награда за икономика за 2008 г. – Пол Кругман. Когато станаха ясни резултати от Лондонската среща на двадесетте най-развити страни в света, той каза: За съжаление вече е очевидно, чакат ни дълги, мъчителни години на депресия.

Страхувам се, че тази прогноза може да се сбъдне. Трябва да сме готови за такъв вариант.

30.04. 2009

Дж.Киеза

ПРЕБРОЯВАНЕ НА СИНИТЕ ЗАЙЦИ

Това, което става в Синята коалиция, едно към едно повтаря гротеската от филма “Преброяване на дивите зайци”. Само че – преди да тръгнат по акъла на Костов, волунтаристите от СДС трябваше да вземат да се преброят наистина. Не го направиха, тъй като явно ги беше страх от резултата. Той, резултатът пак излезе наяве, ама кел файда, както обичат да се изразяват техните съратници от зората на демокрацията ДПС. Едвин Сугарев и други развълнувани артисти и политолози сега ще обръщат като голям камък метафори и прогнози, белким посочат на населението – кой, аджеба, е същинският Юда. Да, такъв има, но има и факти.

НИС на СДС се състои от 120 души. От тях, при изключването на Юруков и компания на “страшния съд” дойдоха само половината – 65-66 човека. На всичкото отгоре четирима се въздържаха да заклеймят бившият, а всъщност легитимен председател на СДС. Работата, както казва народа, е на кантар. Даже не ми се мисли какво би станало, ако Христо Бисеров беше завъртял още 4-5 телефона на своите бивши другари от НИС. Върху маските против политическия свински грип присъствуващите там ентусиасти, вместо да пишат ДПС-БСП, трябваше да напишат само две букви – Х.Б. Това са инициалите на сивия кардинал Христо Бисеров. Както сами, с гордост и не без основание, го наричаха сините симпатизанти по времето, когато се раздаваше мазната баница на масовата приватизация.

Христо Бисеров не е случаен човек. Ето защо той не завъртя онези 4-5 телефона, което би превърнало изключването на Юруков в тотален фарс.
Преброяването на сините зайци и тяхното отцепване в правилната посока вече е факт. Колкото – толкова.

Но нека хората, които носят в сърцето си синята идея, да се замислят над въпросите:
ДПС ли е внедрило хора в СДС?
Или Иван Костов има човек в ДПС?

* * *

Още по темата: /преди две години/
АКЦИЗЪТ ВЪРХУ КАФЕТО ПАДНА ПРАВИЛНО

То се знаеше отдавна, ама…

Турска и бразилска компания ще разработват нефтени находища в Черно Море
Турската петролна компания ТПАО и бразилската “Петробрас” са се договорили за разработване на петролни находища в басейна на Черно море, съобщи ИТАР-ТАСС. Споразумението на стойност 800 млн. долара предвижда средствата да бъдат изразходвани за изследователски дейности в шелфа в близост до Турция.

Очаква се първите барели черноморски петрол да бъдат добити в следващите няколко години, отбеляза турският президент Абдуллах Гюл, който говори на съвместна пресконференция в Анкара заедно с бразилския си колега Луис Инасиу Лула да Силва. Посещението на Лула да Силва в Турция е първата визита на бразилски държавен глава в страната.

А СЕГА СИ ПРИПОМНЕТЕ ЕДИН ТЕКСТ, ПУБЛИКУВАН ТУК ПРЕДИ ДВЕ ГОДИНИ:

ЧЕРНО МОРЕ – МЕЧТИ И РЕАЛНОСТИ

…Ние в България с основание се числим към един от факторите в бъдещия “черноморски синергизъм”, прокламиран от ЕС. Но не трябва да забравяме, че в глобалните геополитически планове на световните играчи, Черно и Каспийско море биват третирани като един общ басейн – суровинен, транспортен, с други думи стратегически важен в глобален мащаб. На септемврийския енергиен форум в Турция неслучайно бяха рециклирани доказателствата за общото геологическо минало на двете акватории. САЩ, Бразилия, Турция, Русия, Казахстан, че и Румъния вече правят конкретни стъпки в практически действия по усвояването на черноморското Елдорадо.

“Така е то.” – обичаше да казва Кърт Вонигът.

Те дават ли си сметка? А ние?

Анархията на либерализма превърна България в безпомощна, силнозависима от външни фактори държава, с реален сектор, който не покрива нуждите на все по-намаляващото население. Бюджетът на страната се крепи върху данъци и акцизи от внос, пенсионните осигуровки на хората, външни помощи и квазиданъчното бреме, което периодично и безконтролно се увеличава за сметка на минималните постъпления от корпоративния сектор.

Традиционни, същностни за страната дейности като селското стопанство и свързаните с него преработващи индустрии на практика са заличени от икономическата физиономия на България и техния дял в добавената стойност на икономиката непрекъснато намалява. През 1998 г. – 18.8%, 2002 г. – 12.5%, 2004 г. – 10.8%, 2007 г. – 9.3%.
Целият сектор е в ръцете на няколко монополни групи прекупвачи, които безконтролно натискат изкупните цени надолу, превръщайки земеделския производител в крепостен селянин, който няма никакъв шанс да излезе на реалния пазар, при непосредствения потребител. Чрез своите ортаци в митническата система, тези хора безнаказано диктуват цените на вътрешния пазар посредством масов контрабанден внос на стоки от първа необходимост и суровини за преработка с ниско качество и изтекъл срок на годност. Те превърнаха България е в най-големия бит-пазар на Европа.

България е страната с най-ниска производителност на труда в ЕС.
В същото време почти няма българин, който да е напуснал страната и да не е намерил мястото си в стопанствата на други страни.
Българинът е дотолкова успешен, че внася ежегодно близо 2 милиарда евро, за да поддържа стандарта на своите роднини и близки останали тук. Управляващите, кой знае защо, се хвалят с това унизително положение на трудовия човек, когото са изгонили от собствената му страна.
Азбучна истина е, че в модерните общества производителността на труда отдавна няма нищо общо с мускулната сила и количеството отработени часове.
Управляващите постоянно натякват на хората за ниската производителност, но винаги забравят примитивната технологична база и безобразния мениджмънт на повечето български предприятия, които те подариха на своите братовчеди. От времето на масовата приватизация, замислена от Луканов, подписана от Виденов и осъществена от Костов, в българската индустрия не е направена нито една съществена крачка за нейното технологично обновяване и усъвършенстване.

Неотдавна беше направен анемичен опит да се докаже, че през 2006 г. ние сме достигнали икономическите показатели на страната от времето на Тодор Живков. Опитът не пожъна особен успех, тъй като стана ясно, че са “изпуснати” някои съществени показатели като: брутен външен дълг, междуфирмена задлъжнялост, постоянния дефицит в съотношението внос-износ, както и структурата на износа в полза на стоки с ниска добавена стойност, тоест суровини.

На този фон, твърденията, че преходът у нас е приключил, би следвало да се разглеждат като индивидуални идеологически изяви.
По отношение на икономическите и структурните тенденции
в България – ПРЕХОДЪТ НЕ Е ЗАВЪРШИЛ, ТЪЙ КАТО ВЪОБЩЕ НЕ Е ЗАПОЧВАЛ.
Започнало е /и е на път да привърши/ безогледно
разграбване на общонародна собственост, създадена след половин век комунизъм, уравновиловка и принудителен труд на нашите бащи и майки.

Казаното дотук е известно на експертите, макар че една част от тях не го споделят. Особено в публичните си изяви, което може да се обясни с политическите им ангажименти.
Но има още нещо, което витае в обществото – това е комбинацията от страх и срам, която сякаш ни забранява да разсъждаваме върху реалностите – очевидните истини, към които се опитват да ни насочат “черновите” и докладите на ЕС.
Не политическите оценки, а критиките по отношение на структурно-икономическите статуква са най-тревожните – както в оценката на ОЛАФ, така и в “черновите” на ЕК. Там се говори за схеми и вериги от фирми. В окончателните документи присъствува императивно препоръката да се разплетат мрежи от стопански субекти и зависимости между политиката и бизнеса.
Казва се в прав текст, че моделът, който е избран се е провалил окончателно и е необходимо да се започне всичко отначало.

Радикалните послания на Европа бяха възприети от по-новите политически партии – “Герб” /Б.Борисов: “Когато ние дойдем на власт, това няма да го позволим”/ и в последно време от РЗС /Янев: “Да рестартираме държавата”/.
В името на истината, обаче, трябва да отбележим, че хората от “Атака” първи заговориха за ревизия на прехода, за възстановяване на справедливоста и възмездие за виновниците.

Основният политически въпрос днес съдържа в себе си два еднакви по сила подвъпроса.
Първият е насочен към избирателите и трябва да изясни доколко те осъзнават същностните очертания на тази радикална промяна.
Вторият касае дейците от горепосочените политически субекти – те дават ли си сметка срещу какво се изправят и докъде могат да стигнат в изпълнение на радикалните си послания. Защото ще се наложи да стигнат докрай.

Що се отнася до неотложната нужда от генерална промяна в България, този въпрос не стои.
Старият континент има достатъчно глобални и трудни задачи за решаване, свързани с утвърждаването на тази уникална общност – Европейския съюз.
Това са огромни предизвикателства, както за моделирането на междудържавните отношения вътре в съюза, така и по отношение мястото на половинмилиардната общност на световната геополитическа карта.
Европа днес живее в условията на световна финансова криза и провежда новата си инициатива “Източно партньорство”, където трябва да се разсекат няколко гордиеви възела – преди всичко въпроса за Украина.
Много е съмнително, че те ще продължават да дундуркат някаква незначителна икономика, заклещена между Турция, Румъния, несигурните Западни Балкани и управлението на собствените й крадци.
Тезата, че веднъж влезли в ЕС с топ не можеш ни извади, е опасна илюзия.
Генералната промяна в България има само една алтернатива – продължителен престой във фризера. Въпреки, че самият ЕС отрече идеята за “Европа на две скорости”, няма да се учудя ако ни оставят за малко на хладно – да си покараме крадените джипове още едно десетилетие.
Тогава окончателно ще забравим думички като атака, рестарт, герб, че и презареждането.
Тъй като ще ни предстои РЕПРИЕМАНЕ в Европейския съюз.
Заедно с Турция, разбира се.
Което, кой знае защо, ми напомня за един известен роман на Иван Вазов.

Благодаря за доверието, NEWS.BG

Преглеждам си вчера новините, като съзнателен член на гражданското общество, и не щеш ли – в NEWS.BG ми се мярна една позната снимка на генерал Владимир Шаманов, когото назначиха за шеф на въздушно-десантните войски в Русия.
После ми се мярна един познат текст. Ама толкова познат – все едно аз съм го писал.

NEWS.BG:
Истинската изненада дойде когато официалният “Първи канал” на руската телевизия някак под сурдинка съобщи, че с десанта на руските войски там е прехвърлен генерал Владимир Шаманов – твърде спорна, да не кажем мрачна фигура от умиротворяването на Кавказ през 90-те години.

Армейските силовици го наричат “Суворов на нашето време”, нему се приписват думите: “Бандидът си е бандит. Жена му и децата му – също”, казани в разговор с покойната Ана Политковска.

През 2004 година ген. Шаманов е уволнен от армията, заради прекомерната му твърдост в “умиротворяването”. Три години по-късно, на 27 март 2007-ма изненадващо е приет в Белия дом лично от Джордж Буш, този път в качеството му на съветник при руското военно министерство. През ноември същата година е върнат в армията като началник на Главното управление по боева подготовка. Награден е със златна звезда “Герой на Русия”.

Дайте да видим сега текстчето от 17 август миналата година:
http://robstvo.wordpress.com/2008/08/17/kavkazka_plennica/

Истинската изненада дойде когато официалният “Първи канал” на руската телевизия някак под сурдинка съобщи, че с десанта на руските войски там е прехвърлен генерал Владимир Шаманов – твърде спорна, да не кажем мрачна фигура от умиротворяването на Кавказ през 90-те години.

Армейските силовици го наричат “Суворов на нашето време”, нему се приписват думите: “Бандидът си е бандит. Жена му и децата му – също”, казани в разговор с покойната Ана Политковска.

През 2004 година ген. Шаманов е уволнен от армията, заради прекомерната му твърдост в “умиротворяването”. Три години по-късно, на 27 март 2007-ма изненадващо е приет в Белия дом лично от Джордж Буш, този път в качеството му на съветник при руското военно министерство. През ноември същата година е върнат в армията като началник на Главното управление по боева подготовка. Където вероятно щеше да си остане до пенсия, въпреки че носи златната звезда “Герой на Русия”.

Известно ми е, че “копи-пейста” в днешно време няма почивен ден, ама ми е много сложно за произнасяне това понятие. Предпочитам нашенско-френското – мотамо.
Ама нейсе…
Само искам да кажа на колегите от NEWS.BG – като пействат да го правят овреме. Ако го бяха направили, нямаше да пишат през август, че Русия е нахлула в Грузия. Вместо това щяха да видят фактите, такива каквито са.
http://robstvo.wordpress.com/2008/08/09/tzhinvali/
А дали щяха да го напишат – това е отделен въпрос. Евро-атлантически, така да се каже…

“ДА, ама НЕ” или “НЕ, ама ДА”

Центърът за либерални стратегии /ЦЛС/ предизборно ни изненада с любопитен проект за хората, които желаят да сверят часовниците си с намеренията на политическите играчи – ГЛАСОВОДИТЕЛ.
Специалистите на центъра са успели да отсеят зърното от плявата, ровейки в предизборните клишета.
Основните послания на мераклийте да управляват са подредени в дълъг списък – един за европейските, и втори – за парламентарните избори.
Като натискате едно от три копчета – съгласен, несъгласен или неутрален – на финала можете да видите към коя партия клони собствената ви персона.
Но ако започнете тази игра, трябва да се въоръжите с чувство за хумор.
Защото в самия край може да се окаже, че внезапно сте залюбили някой от вождовете, когото силно ненавиждате в реалния живот. Състояние, което може да бъде обрисувано само със средствата на някакъв политически фройдизъм.
Вие не харесвате този вожд, но внимание! – дали зад тази неприязън не се крие дълбоко подсъзнателно влечение?
Вие ненавиждате лидера Х, заради неговата безскрупулна арогантност, която ви напомня поведението на баща ви. Но внимание! Дали омразата към лидера-баща не е подсъзнателно влечение към неговата съпруга, вашата майка?
Вие си мислите, че имате десни убеждения. Но влезте в лабиринта на Гласоводител и може да се окаже, че сънувате мокри сънища за радикален ляв завой.
Струва си да опитате – много е секси!

Центърът за либерални стратегии няма никаква вина за неочакваните резултати, които ще получите чрез участието си в Гласоводител.
Специалистите просто са извадили въжделенията на партиите-мераклийки и ги представят на нашето внимание.
Друг е въпроса, че значителна част от тезите са невероятен бъркоч от противоречащи си визионерски конструкции. На всичкото отгоре партиите са ги заложили в програмите си като съдбовни за бъдещето на Европа и нашето, в частност.

Ето няколко примера:

Теза № 5
На български граждани, които имат и друго гражданство и живеят постоянно в друга страна, трябва да не се позволява да гласуват в избори за Народно Събрание и Президент.

Това твърдение има за цел да пребори изборния туризъм. Похвално – натисни “съгласен”. Спри турските автобуси! Вземи своя дял по ДОНТ!
Чакай, не бързай. Ами ако утре ЕС ни наложи да въведем гласуване по интернет? Къде отиват онези близо милион гласа на хората, които са в Европа и САЩ? Някои лидери май забравят, че след като БКП проведе “възродителния процес”, те в добавка проведоха още по-мащабен “изгонителен” такъв. Чрез поредица от либерални стратегии, да ме извинят господата и дамите ЦЛС.
Да, ще кажете вие, ама в крайна сметка да гласуват само тези, които си плащат данъците в България. Да, ще кажа аз, ама тези дето не си плащат данъците тук, всяка година вкарват близо 2 милиарда евро в икономиката, поддържайки съществуването на роднини и близки.
Сложен въпрос. Я да натиснем “неутрален”. Че работата е май на кантар.

Теза № 17
Държавата трябва да намалява данъците и осигуровките, а не да увеличава разходите си за различни социални или инвестиционни програми

На лидера, който е измътил настоящия нонсенс, ще препоръчам да се върне в началното училище и да заляга над аритметиката. Защото ако държавата изпълни първата част от неговото въжделение, няма смисъл да й се забранява да върши второто. Тъй като ще изпадне в положението – пари нема, действайте.
Този лидер, първо да беше уточнил за кои данъци става дума – за подоходния, или за корпоративния.
Второ – да погледне приходната част на бюджета. И да си даде сметка, че в настоящия момент, ако ги няма парите от преките, квазиданъците и осигуровките на населението, ако ги няма акцизите – неговите корпоративни приятели, дето са му внушили, че е лидер, още като го сложат на държавното кормило, и той е за мустака. И ще се мъчи като барон Мюнхаузен да се самоиздърпа от блатото. Докато те като “национално отговорен бизнес” ще продължат да внасят все по-малко от 8% процента в държавната хазна. Че защо да плащат, като имат под ръка такива гиганти на мисълта.

Теза № 46
Общоевропейският проект за газопровод „Набуко” трябва да има за България приоритет пред проекта за газопровод „Южен поток”

Това дори не е теза, а тръпнеж /тръпка+копнеж/ на нашенските лидери да се изкарат големи русофоби, белким ги чуят в американското посолство.
В Европа въпросът не стои така, а пък напоследък хич не стои. Вече се говори не за “Набуко”, а за “Южен коридор”. Това понятие е малко по-широчко от представите на местните лидери. Понятието е свързано с някои нови моменти в отношенията между САЩ и мюсюлманския свят и най-вече с Иран. /Впрочем днес, 4 юни, Барак Обама произнася в Египет историческа реч по въпроса/. Авторът на горепосочената теза да слуша внимателно, ако му се удава английския, пък ако не – да му я преведат внимателно.
Когато бъде постигнат напредък в тази посока, САЩ ще заложат на триъгълника Египет-Иран-Турция. Тъй, че “Южен коридор” е друга опера, по-голяма и наистина ще се играе, тъй като увертюрата е започнала. “Набуко” вече сме я гледали.
Освен това – в Украйна наближават президентските избори, а там изследванията показват отчетлива победа на Юлия Тимошенко. Тази дама е желязната лейди на Украйна и, между другото, хич не цепи басма на Русия. В същото време е достатъчно прагматична, за да извади страната си от безумния клинч, в който я постави сегашния президент Ющенко. Украйнският коридор е най-прекия и най-мощен път на суровината от Русия към Европа.
Що се отнася до южната тръба, представяна у нас като българо-съветска дружба, и която всъщност е руско-италиански проект, тя едва ли ще се издуе от проектираните 32 млрд. кубика до 64-67. Това си беше руски блъф, предназначен за Украйна. Няма да е изненада, ако “Южен поток” се редуцира до снабдяването на Гърция, Западните Балкани и отчасти Италия.

При това положение как да реагираме на другата драматична теза “Турция – в ЕС или вън от ЕС”. Този въпрос може да е централен за “Атака”, ама не е актуален за Европа. Никой не се е засилил да приема Турция. Хората в Европа са прагматици, а не визионери. По тази причина там правят мерцедеси, пък ние тук – митинги. Турция, без да се кичи с еврочленство, винаги влиза в световните сметки. Оттам минават всичките нови тръби. Халал да им е, дано поне се сетят за онези 10 милиарда, дето имат да ни дават.
Тъй, че отговорът за европейската съдба на южната ни съседка звучи, как да кажа, твърде психедилично: Да, ама Не, или Не, ама Да!

Партиите, които са изложили своите възгледи в проекта на “Гласоводител” явно имат високо мнение за нашия народ. Те вероятно си го представят като еднородна смес от геополитици и специалисти по мултиплексово разпръскване на електронни съобщения.

Господа кандидати за евродепутати!
Имайте предвид, че народът е интелигентен, ама не дотам.
Не е вярно, че европейските теми не го вълнуват. Но това се изразява по особен начин. Тук ще се опитам да пресъздам тези вълнения чрез дочути оттук-оттам народни фрази:

По повод изказване на комисар Меглена Кунева за мултиплексите.
Глас от народа:
- А бе, мани ги тия мултиплекси, ами кажи, вярно ли е че в Европа ги натискат да махнат найлоновите торбички. Тия торбички, като духне вятър – на асмата се качват, на овошките, че и на главата ми…
/С това, уважаема г-жо Кунева, народът иска да попита до каква степен са синхронизирани европейските практики за минимизиране на вредните производства и как върви процеса за затваряне на такива предприятия от “стара Европа” към новите страни-членки. Всъщност, ясно е, че там затварят производства, пък ние тука си раздаваме пачки, ама докога?/

Глас от народа:
- А, бе вярно ли че някакъв баровец от английския парламент си подал оставката, щото похарчил 400 лири държавни пари. При това имал право на тях, ама нещо объркал фактурата човека… Че това какво е? 400 лири пари ли са…
/В този кратък монолог са отразени цяла гама въпроси по синхронизирането на парламентарните практики и етични кодекси, правосъдните системи и влиянието на медиите/

Глас от народа: /шофьор на ТИР в диалог/
- А, бе оня ден гледам един от махалата докарал едно “Бентли”.
- Че къв е тоя, некой баровец трябва да е…
- Кво да ти кажа, има един цех с десетина цигани, кайма нещо правят.
- Ами кво се чудиш, каймата се търси бе, човек…
- Мани тая работа, аз 20 години обикалям европа с тоя ТИР – е как не видях некой дето прави свински уши и карантия да кара “Бентли”…
/Този диалог би трябвало да бъде отчетен в програмата “Европейски сравнения” на Националния статистически институт /

В “Гласоводител” няма да намерите и някои други въпроси, които си задавате сами всеки ден. Но опитайте. Може би ще разберете, че не сте това, което си въобразявате, че сте.
Много е секси. Успех по пътя към подсъзнателното.

Григор Лилов: СОЦИОЛОГИЯТА Е ТОЧНА НАУКА – ПЛАЩАШ И ПОЛУЧАВАШ

Тук ви представям текст на Григор Лилов. Текстът не е редактиран, тъй като не е публикуван в нито един вестник и не се очертава да бъде.

Независимо от предубежденията, социологията е много точна наука – получаваш точно толкова, за колкото си платиш.
Също толкова афористична е и действителността в България. Само с подобна прецизност на социологическата наука могат да се обяснят редица странни прогнози на изследователите на общественото мнение, прокламирани едва ли не като сбъдваща се реалност, но останали в историята единствено като научна фантастика.
Например досега нееднократно агенциите за измерване на обществените настроения са бъркали генерално в подредбата на победителите. Например през 2001 г. на президентските избори те подредиха кандидатите така – първи Петър Стоянов, втори Богомил Бонев, а след тях – всички останали. Повториха своя избор и в часовете непосредствено след вота. Но точно един от “останалите” – класираният от тях на трето място Георги Първанов се изкачи единствен на стълбицата на победителите. На последните парламентарни избори възходът на “Атака” не беше забелязван буквално до дни преди вота, а реалният й резултат се оказа два пъти по-висок.от прогнозирания в последния момент. Между впрочем, и ДПС надмина всички очаквания и прогнози, което породи нестихващи и до днес дискусии за броенето на гласовете.
Българската социология наистина се оказа точно наука – тя тотално недогледа поразителния успех през 2001 г. на личното движение на цар Симеон – НДСВ, като за секунда не се усъмни в победа на сините. Изследванията й също внесоха своята лепта в загубата на Командира, иначе овладял с желязна ръка цялата политика и икономика. Само четири години по-късно на парламентарните избори половината социологически агенции прогнозираха, сякаш като реванш за гафа си преди, най-много гласове за НДСВ и пак не познаха. Другата половина им даде равен брой с БСП, а истинските резултати изненадаха всички.
Какво сочи тази точна наука за сегашните евроизбори?
Оценката ще се дава от агенциите, регистрирани за изборите: НЦИОМ, Алфа рисърч, Маркет линкс, Медиана, BBSS Галъп, МBMD, Асса-М, Сова-Харис, Естат, Афис, Скала. Седем от тях ще правят проучвания в деня за гласуване, а 5 ще съобщават данните си по националните медии.
Например според последното изследване на агенция “Сова Харис”, на изборите за Европейски парламент за ГЕРБ ще гласува всеки трети избирател, за БСП – всеки четвърти, за ДПС и “Атака” – всеки десети, за синята коалиция – всеки дванадесети. Останалите гласове се пръскат за малки партии, сред които е поставена и НДСВ.
Обаче е добре известно, че вотът за ДПС е етнически. Почти всеки десети избирател е турчин, сочи статистиката и вероятно това предизвиква подобни очаквания. Но има две “но”. Всеки пети трудов емигрант извън България също е турчин, сочат данните от движението на нацията ни по света. В този случай ДПС ще има значително по-малко гласове – вместо всеки десети – всеки тринадесети. Второто “но” обаче е по-съществено – на евроизборите гласуват предимно твърди електорати, което може рязко да “поправи” картината на обществените настроения, отчетени от социологията и да повиши резултата на хората на Доган.
И двете хипотези са напълно реални – според първата резултатите могат да стигнат до 15% от гласовете, според втората – не повече от 6.5%. Родната социология обаче не хваща подобни разлики. По правило тя не може да отчете достоверно и очакваните гласове за по-малките партии.
Защо?
Едната причина е в договорите, които социолозите имат с различни политически партии. Политиците обикновенно искат от агенциите “корекция” на данните в рамките на така наречeната стохастична грешка – хем своето в своя полза, хем чуждото във вреда на най-яростния си опонент. Така ще видите как онези, които работят за БСП например дават възможно най-ниските прогнози за подкрепа към ГЕРБ, “Синята коалиция” и към всеки друг неудобен на БСП. Естествено, има я и обратната картина. По неписано правило един от удобните начини за кражбата на влияние е от по-малките партии – там нито грешката ще се забележи очевадно, нито пък ще предизвика голям скандал. Затова например залите на събранията на партията Янe Янев са пълни, а кошницата при социолозите му остава празна, докато не си я напазарува – едва 2.5% от гласовете.
Втората причина е много по-съществена. Както е известно, социoлозите работят с извадка от населението – обикновено около 1 000 души, подбрани по специални критерии, за да дадат цялостната картина в обществото. Много или малко е това? На пръв поглед достатъчно – в САЩ при 300 млн. души население представителната извадка не надвишава 5 000 души.
Проблемът обаче е, че в САЩ статистиката знае всичко – от броя на различните националности до бройката по възраст и години, от образованието до подоходното равнище – т.е. кой колко точно е богат. Статистиката там знае дори такива детайли като ритъмът и обхвата на пътуванията, начините на съжителство на мъжете и жените…
А у нас, както се казва, е тъмна Индия. Дори МВР трудно може да извади бройката на хората, напуснали завинаги или временно България. Няма актуални данни, а само експертни оценки за богатството на българите. А е добре известно, че всъщност преди всичко гласува джобът, а не толкова пристрастията.
Не се знае точния образователен ценз на обществото. Не се знае дори това – колко точни са избирателните списъци и колко фантоми са намърдани в тях. Парадоксално е, че от първите 100 решения на ЦИКЕП за евроизборите половината – 54 на брой, бяха за поправка на сбъркани имена и данни на нейните собствени членове и на членовете на районните избирателни комисии! За миналите парламентарни избори над 100 000 ЕГН с гласовете си по някакъв причудлив начин се оказаха над записаните в списъците на упражнилите вота си. Какво става, кой пие и плаща е такава мъгла, че в нея може да се напипа всичко – от купуването на гласове до откритата манупилация и фалшификация на резултатите.
При такава ситуация никаква социологическа извадка от 1000 души не може да прeдстави картината в обществото. Специалистите чудесно знаят, че заради тези причини у нас действителни и прецизни изводи могат да се правят върху подборка от поне 10 000 души.
Обаче нейната цена е много висока – социологическите агенции не могат да си го позволят, а партиите не искат да я плащат.
Тя ще е точна или представителна, както се изразя науката, само ако се знае структурата на обществото – по възраст, години, образование, имотно състояние, социални групи, по отделни окръзи, райони, градове и села в България. Сегашната ситуация обаче е все едно да се съди за гората по първото изпречило се на пътя дърво. Парадоксът на науката социология е в това, че за да зададеш истинските въпроси, трябва да знаеш по-голямата част от отговорите им.
Затова изненадите на изборите ще продължават – от ДПС до “Атака”, от големите партии до малките като РЗС.
—————————————————————-
„Най-големият дефект на сегашната политическа ситуация е несигурността” – Боряна Димитрова от “Алфа рисърч”
“Правим прогнози над врящо гърне – и не знаем дали няма да гръмне”, твърди Кольо Колев от “Медиана”
——————————————————
ПОСЛЕДНО ОТ “АЛФА РИСЪРЧ” – ВЕСТНИК “ДНЕВНИК”

——————————————–
БАРОМЕТЪР ИНФО

За Европарламент

ГЕРБ – 26,07% – 5 деп.

БСП – 17,54 – 4 деп.

ДПС – 15 – 3 деп.

Синя коал. – 9,24 – 2 деп.

Атака – 8,53 – 2 деп.

Напред – 6,16 – 1 деп.

РЗС – 5,45 – 0 деп.

Лидер – 4,5 – 0 деп.

НДСВ – 2,84 – 0 деп.
———————————————
ПОСЛЕДНО ОТ АГЕНЦИЯ “ФОКУС”
Най-вероятно засега изглежда до урните да отидат около 2 300 000 или около 35-38% от реалните избиратели. Това каза в интервю за Агенция „Фокус” проф. Петър-Емил Митев преподавател в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Проф. Петър-Емил Митев посочи, че при свръхниско участие (под 25%) първа може да се окаже ДПС; при ниско участие (25-34%) първа може да бъде БСП; при 35-40% малка разлика между БСП и ГЕРБ или един мандат в повече за ГЕРБ. Над 40% ГЕРБ може да има два мандата повече от БСП .
„Мисля, че с последните си действия – скандала на Околчица, „Атака” загуби шансове да конкурира ДПС за третото място. Синята коалиция е в граничната зона, в рамките на стохастическата грешка, по-вероятно е да влезе. При подчертано ниска активност може да получи и два мандата. НДСВ е също в граничната зона – между четирипроцентовата и шестпроцентовата бариера, и продължава да качва. РЗС също има шансове, но качването при партията на Янев спря. Другите нямат шансове”, каза още проф. Петър-Емил Митев.
————————————————-
Н Ц И О М
4 юни 2009 | 20:26 | Агенция “Фокус”
София. На изборите за Европейски парламент на 7 юни избирателната активност ще бъде между 28 % и 32 %, което означава, че ще гласуват около 2 милиона от имащите право на глас. Това сочи прогноза на Националния център за изучаване на общественото мнение (НЦИОМ), изготвена на базата на данни от изследвания на центъра към 1 юни, съобщиха от НЦИОМ.
За спечелване на един мандат в Европейския парламент ще бъдат необходими около 117 000 гласа.
При тези условия – ГЕРБ получава 5 мандата, Коалиция за България – 4 мандата, ДПС – 4 мандата, “Атака” – 2 – 3 мандата и “Синята коалиция” – 1 мандат.
При избирателна активност по-ниска от прогнозираната, резултатите на големите партии се приближвата, а “Синята коалиция” има шанс за втори мандат.
През последната седмица е регистриран ръст на декларираната готовност на респондентите да гласуват за РЗС, за ЛИДЕР и за НДСВ. Ако някоя от тези формации спечели мандат, той ще е за сметка на големите партии.
Могат да настъпят промени в така заявените електорални намерения и поради това, че 12 % от интервюираните в последното проучване на НЦИОМ признават, че биха продали гласа си. Влиянието на подобни фактори не може да бъде отчетено със социологически и математико-статистически методи.
НЦИОМ не отчита промените, които може да настъпят като резултат от кампанията през последната седмица.

НАДГРОБЕН ДОКЛАД ЗА СЕЛСКОТО СТОПАНСТВО

В навечерието на изборите неолибералите от Института за пазарна икономика /ИПИ/ извършиха поредния ритуал около любимия си фетиш “свободен пазар”.
В специален доклад водещите имена на тази организация настояват помощите и данъчните облекчение за българското селско стопанство да бъдат изцяло спрени и отменени.
Основният им аргумент е посочен в таблица, която показва, че финансовите инжекции в сектора растат в периода 2001-2007 година и са достигнали за този период 2.5 милиарда лева. В същото време делът на сектора в БВП намалява, което е видно от същата таблица.

Вторият аргумент касае отчетите за 2007 г. и звучи така:
“От схемата за директни плащания на площ за календарната 2007 г. става ясно, че 80% от субсидиите са отишли при по-малко от 7% от земеделците (или 5,000 бенефициенти), а останалите почти 70 хил. бенефициенти са получили по-малко от 20% от всички средства.”.
По-нататък в доклада специалистите от ИПИ предлагат рецепта от един стар учебник по либерална икономика – всички инвестиции да се спрат и сектора да бъде хвърлен в бурното море на свободния пазар, от което ще го извади /вече изкъпан/ “невидимата ръка” на същия този свободен пазар.
Искрено се надявам, че едно бъдещо правителство, което и да е то, ще се въздържи от съветите на института. По следните няколко причини.
От ИПИ са изпуснали да забележат, че сривът във селското стопанство на България не е от днес. Нито от 2001 година. Те са подбрали именно този период, защото от 2001-ва започва някакво, макар и анемично, субсидиране на сектора. За да им се върже по-лесно аргумента, който гласи “Вижте – субсидии има, а пък ръст няма. Дайте да спрем парите”.
Но истината е друга и нейните корени са другаде. Щом ще размахваме таблички, нека поне да са с конкретни цифри от реалния спад в производството.

Източници: Статистически годишник на Народна Република България 1989;Статистически годишник на Република България 1992, 1996;Статистически справочник 2001, 2004, 2005, 2006

Нека обобщим.
За периода 1986 – 2005 г.
Говедовъдството е паднало от 1 млн. 700 хил. на 620 хил. животни.
Свиневъдството – от близо 4 милиона на под 1 милион свине.
Овцете – от 9.7 милиона – на 1.6 милиона.
Птиците – от 39.2 милиона – на 9.5 милиона.

Колко интересно: до 2000-та година реални субсидии за сектора няма и производството пада.
В следващия период, обаче, някакви субсидии има – пък производството пак пада. А сега де!
Отговорът на тази загадка се опитва да даде самият Петър Ганев, един от авторите на доклада. Ама много, така да се каже, внимателно:
“Фокусът на земеделските производители вече не попада върху клиентите (потребителите), а върху управляващите. Стимулите вече не са да се създава богатство, а да се преразпредели възможно най-много в нечия полза”.

И тъй като тази формулировка е доста витиевата, ще се опитам да я разтълкувам.
“Фокусът на земеделските производители” се е разфокусирал, тъй като по времето на прехода, чрез кавалкада от либерални мерки селското стопанство беше разрушено окончателно. Земята – върната в реални граници. Напоителните системи – унищожени. Сградния фонд и земеделската техника – разграбени. Цяло чудо е, че въобще имаме селско стопанство.
“Стимулите да не се създава богатство” са резултат от липсата на реален пазар. Прекият производител на месо и мляко по закон няма право да произвежда продукти от собствената си суровина. Затова пък, върху останките от комунизма спокойно се е разположила тоталитарната и тотална власт на прекупвачите, които са преки слуги на управляващите. Същите, които през 2006-2007 година изкупиха от Държавния резерв житото на 140 лева за тон и го изнесоха с двойна печалба, а няколко месеца по-късно, бяха “помолени” от правителството да възстановят резерва от внос. Само, че този път го продадоха на държавата по 400 лева тона, тъй като световната конюнктура се била изменила.
Това се нарича двойна врътка – напред пачка и назад пачка.
Никакви засукани формулировки не могат да обяснят фактите от ежедневието. Ето един конкретен пример: в България безценнотото козе мляко се изкупува на 20-30 стотинки за литър. Един килограм козе сирене се получава от 6 литра козе мляко, тоест от 1-20 до 1.80 лева за суровината. В масовите магазини като “Била” и “Метро” цената на козето сирене е 12 лв. В по-луксозните супермаркети – 18 лева. В гаражното магазинче до вас можете да си купите същото сирене, вече разфасовано и вакуумирано, за 2.50 лв. сто грама – тоест 25 лева за килограм.
С такава норма на печалба могат да се похвалят само евреите от Антверпен, заети с шлифоването на диаманти.
Икономистите от ИПИ, вместо да предлагат мерки, с които за кой ли път ще се прочуем по цял свят, да се вгледат малко по-надълбоко в особеностите на българския капитализъм, който е голям либерал за едни и жесток феодал за други.
Когато размахват цифрата 2.5 милиарда субсидии за период от 7 години, да кажат – колко от тези милиарди отиват до прекия производител и колко в джобовете на станалата световноизвестна българска бюрокрация. Защото от данните на ОЛАФ става ясно, че рушветчиите дето размахват химикалките печелят повече от онези, които размахват мотиката.
Да обяснят по-задълбочено и другите цифри от собствения си доклад – а именно, как става така, че 80% от субсидиите отиват при 7 процента от производителите. Да не би да сме постигнали заветното уедряване на сектора, или просто някои хора доста са наедрели?

Моите уважения към специалистите от Института за пазарна икономика, но след като предлагат да спрем системите на болното селско стопанство, какво следва?
Кой ще изпрати ужепочившия труп на сектора в последния му път – тези с химикалките, тези 7 процента, дето прибират 80 процента от парите? Или ще се намери някой външен спонсор, измежду многото, които надничат от собствения им сайт в интернет.
…
ПОСТ-СКРИПТУМ ЗА СПОНСОРИТЕ:

Спонсори
Нашите проекти са финансирани от:

* Bulgaria Fund
* CEE Trust
* Bulgarian-American Enterprise Fund
* C.S.Mott Foundation
* EU
* Center for Social and Economic Research
* Center for International Private Enrerprise
* European Comission
* FAO of the UN
* FIAS
* Freedom House
* Friedrich-Nauman Foundation
* Konrad Adenauer Foundation
* GTZ
* Management System International
* MATRA KAP
* Michigan University
* Nandwerksammer Koblenz
* National Endowment for Democracy
* Open Society
* Open Society Institute – Budapest
* Phare Access
* Phare International Institute for Applied System Analysis
* The German Marshall Fund of the United States UNHCR
* United Nations Development Program
* USAID
* Vienna Institute for International Economic Studies
* World Bank

СЕДМИЦАТА НА ЕКАТЕРИНБУРГ

Световните медии се фокусират върху събитията в Екатеринбург, където наведнъж се събраха БРИК /Бразилия,Русия,Индия,Китай/ и Шанхайската организация за сътрудничество /ШОС – Китай, Русия, Казахстан, Таджикистан, Киргизстан, Узбекистан и наблюдатели Индия, Пакистан, Монголия, Индия и Иран/.

THE TIMES:

Вчера /16 юни/ бе създаден нов политически блок, който отправя предизвикателство към световното господство на САЩ. В основния призив на първата в историята среща на БРИК се съдържа призив към установяване на многополюсен световен ред. На дипломагически език това означава несъгласие със статута на САЩ като единствена глобална свръхдържава, пояснява кореспондентът на “Таймс”.
Лидерите на БРИК са разработили план от антикризисни мерки за съгласуване при следващата среща на G-20. Те настояват за разширяване влиянието на развиващите се пазари в международните финансови институции и се договориха да си сътрудничат в сферите на енергетиката, продоволствената безопасност, науката и образованието.
Приетата декларация удовлетворява едно от ключовите искания на Москва – за необходимостта от по-диверсифицирана международна валутна система.
Едновременно със срещата на БРИК в Екатеринбург се проведе и редовния форум на ШОС, който допълнително подчертава намеренията на Москва и Пекин да се противопоставят на Запада. Това е очевиден сигнал за Обама, че не бива да се пренебрегват руските интереси в региона.

DIE WELT:

Страните ожт БРИК /Бразилия, Русия, Индия, Китай/ – се стремят към нов световен ред – отбелязва изданието. Главните действуващи лица там се държаха така, сякаш в Екатеринбург се провежда пресконференция на емисионата банка на САЩ, или среща на G-8. Цитиран е експерт на HSBC, който заявява: “Вече никой не може да заобиколи БРИК”.
В съвместна декларация участниците настояват за стабилна, предсказуема и диверсифицирана валутна система, което ще лиши долара от статуса му на водеща световна валута – пише изданието.
Президентът Медведев нарече Екатеринбург “епицентър на световната политика” – пише Ди Велт – И наистина, понастоящем тези четири икономики представляват 15 процента от световното стопанство, контролират 13 процента от международната търговия и притежават почти половината от световните валутни резерви.

Corriere della Sera

Страни от БРИК на този етап се разминават в някои виждания за бъдещето на долара. Докато Русия се опитва да го изтласка от позицията му на световна резервна валута, Китай засега се въздържа, тъй като притежава несметни количества американски долари.
В Близко време БРИК ще обсъди функционирането на т.н “специални права на заимстване” като своего рода световна резервна валута на МВФ. Понастоящем техния курс се определя от стойността на валутната кошница – долар,евро,йена и фунт стерлинг. Русия настоява в кошницата да влязат – рублата, китайския юан, канадския и австралийския долар и златото. Други членове на четворката изразяват по-предпазливи позиции.

Forbes

Доларът се колебае на фона на преговорите в Русия. В един ден се появиха две на пръв поглед противоречиви изказвания. Алексей Кудрин, министър на финансите на Русия, заяви, че доларът може би ще остане световна резервна валута, докато съветника на Медведев, Аркадий Дворкович каза на срещата на ШОС, че Русия разглежда вариант да прехвърли доларовите си запаси в ценни книжа, емитирани от Бразилия, Индия и Китай. Всъщност и двете твърдения могат да се окажат верни – те потвърждават, че в средносрочен план значението на долара ще намалява.

Christian Science Monitor

Изданието цитира лидера на Евразиското движение Александър Дугин, който заяви: “ШОС се превръща в организация на страни, които се чувствуват изключени от глобалната система и жертви на еднополярния свят, в който доминират САЩ. Сега този еднополярен свят преживява дълбока криза и упадък на империализма. Време е да се изгради проект за многополярен свят”.
По време на двете срещи на ШОС и БРИК президентът Медведев се обяви за въвеждане на “наднационална валута”, която да замени американския долар в световните икономирески отношения и призова да се разшири използването на националните валути в търговията между страните членки на ШОС. Повечето от окспертите са на мнение, че в близко бъдеше ШОС няма да се превърне в “НАТО на Изтока”. На този етап тя е по-скоро форум за сдържане на съперничеството между Китай и Русия, тъй като и двете държави имат амбиции да играят лидерска роля в региона.

Шанхайската организация за сътрудничество на световната карта