VIVA ACADEMIA, VIVA PROFESORES

Не мога да си обясня защо проф. Евгений Дайнов така неочаквано се хвърли в джаза да защитава вицепремиера Симеон Дянков.

Първо – никой не е обидил лично Дянков, нито качествата му, нито научните му приноси в Мичигънския университет, в Световната банка и прочие. Ако някой е изтълкувал думите на президента Първанов като обидни, то си е за сметка на самия Първанов, както и за сметка на тълкуващите го.

Ако някой някого е обидил, то това е самият Дянков, който обрисува българската академична общност и БАН с непристойни епитети – „феодални старчета“ и политически квалификации – „сталинистки структури“.

Това, че медии и блогъри скочиха срещу тази непремерена лексика, всъщност няма никакво значение. Зад вицепремиера стои мощната фигура на Премиера, който пък даде ясно да се разбере, че никой няма да „маха“ БАН и да слага нещо друго на нейно място. А ще се пристъпи към реструктуризация на научната дейност в България и на съответните институции. В нуждата от такива промени, както стана ясно, са убедени и самите „БАН-ски старци“, както ги определя г-н Дайнов.

Тъй, че не е много ясно кому е нужна филипиката на проф. Дайнов в „24 часа“ – Дянкову ли е нужна, или нему самия? Професорът до такава степен се е фиксирал върху величието на Световната банка и нищетата на БАН, че е написал:

 Президентът твърди, че индексът за цитиране на БАН е “600 места” преди Световната банка, откъдето идва Дянков. Цитираният от президента “авторитетен институт” обаче не е институт, а информационна агенция; и след два часа ровене из нейните сайтове аз подобна класация не открих. Което няма значение, тъй като авторитетните световни индекси за цитируемост са два: Google Scholar и Scirus. При Google Scholar виждаме 1 740 000 цитирания на Световната банка и 73 000 – на БАН. При Scirus, където картината е по-подробна, съотношението е дори по-зле: почти 4 милиона цитирания на Световната банка, срещу 46 043 за БАН. Резултатът от мача СБ-БАН е 100:1.

  Във връзка с гореказаното искам да уверя професор Дайнов, че ако първо натисне „порно Азис“, а след това „софийски солисти“ – ще получи подобно съотношение.

Натискането на копчета из интернет и непремерените изказвания явно не са патент само на вицепремиера Дянков.

Дайнов и по телевизията и във вестника натрапва идеята, че академичния труд на българските учени нямал никакво отношение към нашия повседневен живот. Което ме кара да се замисля дали някога въобще е ползвал ксерокс.

 Първото име, записано в “Златната книга на откривателите и изобретателите в България”, е на физика Георги Наджаков за забележителното му откритие – новото явление – фотоелектретно състояние на веществата. Откритието е основа не само на класическата електрофотография – ксерографската и фотокопирна техника, но може да се приложи и в областта на безвакуумната телевизионна техника, при запаметяващите устройства, рентгеновите дозиметри и при извършване на снимки от космически спътници, предавани директно по електромагнитен път на Земята.

За откриване на новото явление “фотоелектретно състояние на веществата” на акад. Г. Наджаков е присъден първият български диплом за научно откритие рег. № 29479 от 1977 г.

Акад. Георги Наджаков е член на БАН от 1945 г., той е основател и пръв директор на Физическия институт при Българската академия на науките (1947-1958). Ректор на Софийския университет (1947-1958).

Ще препоръчем на проф. Дайнов да се замисли и когато консумира кисело мляко у нас, или йогурт, по на запад от с. Миндя.

  Само на 27 години един българин се нарежда сред светилата на световната наука, като откривател на Lacto bacterium bulgaricum. Неговото име е Стамен Григоров, родом от трънското селце Извор.

След публикация в авторитетно френско научно списание (1905), в която Стамен Григоров дава пълни сведения за открития млечнокисел бацил, видни европейски учени ще нарекат бацила “българска млечна бактерия” (Lacto bacterium bulgaricum).

Темата за българското кисело мляко като източник на дълголетие е особено актуална в европейските научни среди в периода до 1908 година, когато учените Льорсен и Кюн и нобелистът проф. Мечников дават на откритата бактерия името „Бактериум булгарикум – Григоров.”

 Бих препоръчал на г-н Дайнов, когато си сменя джантите на колата, да има предвид и този текст:

 Акад. Ангел Балевски е основоположник на българската научна школа по металознание и технология на металите. Заедно с чл. кор. Иван Димов създава метод за леене с противоналягане, който е откритие в световната леярска техника, защитено с над 100 патентни документа изобретения у нас и в чужбина.

Машините и технологиите, разработени в Института по металознание, се използват от различни фирми в Германия, Франция, Италия, Полша, Австрия, Унгария, Румъния, Русия, Китай, Индия, Канада, САЩ и др. Технологията и машините за леене с противоналягане намират широко приложение в автомобилната индустрия, по-точно за производство на автомобилни джанти. Фирми в САЩ, Канада и Европа използват JET-MAG магнитохидродинамичната технология и повече от 100 машини за запояване на намотките на стартерите за автомобили на фирмите Форд, Крайслер, Дженерал-моторс и други.
Много от разработките на Института са получили грамоти и международни награди: Интернационална награда за технология, 1981 г.; Европейска награда за технология на Френската търговска камара, 1983 г.; Насърчителна награда за Европейска научна разработка на фондацията Кьорбер, 1985 г.; Награда на Световната организаця за интелектуална собственост, 1986 г.; Европейска награда за технология на Френската търговска камара, 1987 г.; Златен медал на Дизел на Германския институт за изобретения, 1990 г.; Наградата Америка за технология, 1991 г.; съвместно с М-Т2001Ltd. Канада; Награда за иновации на Аутомеканика, Франкфурт, Германия, 2004 г.

Методът Балевски – Димов за леене с газово противоналягане е ново научно направление в областта на металознанието и технологията на металите, уникален при получаване на материали с оптимална структура, без дефекти в метала. Заводите на най-мощния производител на автомобилни джанти в САЩ “Американ игъл уил корпорейшън” работят само с български машини по българска технология за леене с противоналягане. Със създадените в Института по металознание през 1998 г. защитни брони за военни машини от лек, негорящ композитен материал, България е водеща в проекти на НАТО, като “Защита на хеликоптери от противотанкови гранати” и “Защита на пристанища от терористи”, част от общата борба на пакта за борба с тероризма.

 Списъкът на българските научни приноси и приложението им в конкретния живот е много дълъг. Държа да стане ясно, че подавляващото болшинство от учените, които са ги направили, не са сталинисти. Има и сталинисти, както и обикновени професори, които не са били членове на БАН.

Само не ми стана ясно, защо трябваше толкова да се разпеним, около една изпусната от Симеон Дянков фраза. Може би за да му докажем, че имаме световен български принос, включително в „газовото разпенване на органични съединения и пластмаси“, ама вече забравих къде съм го чел.

Тъй че, дайте за го дадем малко по-позитивно по темата. Нали като студенти пеехме:

VIVA ACADEMIA,VIVA PROFESORES.

Да живеят – както Академията, така и свободните професори-рокаджии.

А доколкото си спомням, проф. Дайнов също беше академик – от АОНСУ, Академията за обществени науки и социално управление. Но в такива случаи руснаците обичат да казват:

„Ето было давно… и неправда“.

 

Г-н Премиер, приберете си либералчетата в детската стая…

Не се лишавайте от тях, щом са ви толкоз близки на сърцето.
Ама не ги пускайте в стаята за гости /пред медиите/ защото всички виждаме, че напоследък се занимавате единствено със смяна на памперси.

Вълна от недоумение и възмущение заля медиите и мрежата след изявленията на Симеон Дянков по адрес на Българската академия на науките и нейното бъдеще.
Изцепката да се намали наполовина бюджета на БАН ще затвърди образа ни на бананова република в очите на международната научна и интелектуална общност.
А изявлението на г-н Дянков, че в Академията работят „сталинистки старци, които само събират заплати“, не доказва нищо. Освен факта, че в правителството на Б.Борисов работят крайни визионери от сталински тип. Министър Дянков явно споделя тезата, че премахването на нещо, което има проблем, е най-прекия път за решаването на проблема.
Само така можем да си обясним идеята на вицепремиера имуществото на БАН да бъде разпродадено, за да се образува някакъв неясен фонд „Наука“, а фундаменталните изследвания да минат изцяло към университетите.
Тук е мястото да напомним на г-н Дянков, че разпродавайки имуществото и сградите на Академията, той посяга върху волните дарения на личности като Иван Евстатиев Гешов – 120 000 златни лева през 1908 г., както и на още 3 милиона златни лева, дарени на Академията от нейни членове-академици през 1926 г.
Своя принос, включително и финансов, в развитието Българското книжовно дружество /впоследствие БАН/ са направили личности като проф.Марин Дринов, Васил Друмев, Гаврил Кръстевич, княз Александър Първи и още плеяда дейци, чиито паметници почитаме и днес.
А паметникът, който никога няма да се появи в България, е този на юпи-либерала и неговите вредни действия за решаването на финансовите проблеми чрез конюнктурни врътки. Нагледахме се на такива „приноси“ още по времето на царедвореца Милен Велчев.
Българската академия на науките е институция, възникнала преди да се учреди последната българска държава.
Нейната съдба не може да бъде решавана от счетоводители, дори да са доктори по икономика на университета в Мичигън.

Г-н Премиер,
откакто е започнал прехода, България е подложена на систематични либерални експерименти.
Либералчетата, г-н Премиер, са онези хора, които си въобразяват, че държат в джоба на средноскъпите си костюми пенкилера за изваждане на страната от кризата.
Махат едно, слагат друго – и готово.
Ако си спомняте – именно либералчетата разпарчетосаха земята и унищожиха икономиката, след което се заеха да ни въвеждат латиницата. Не сме гласували за промяна на статуквото за да им ядем попарата още веднъж.
Тъй че, приберете ги в детската стая и им обяснете:
Първо – да не лепят етикети върху това, което хората са създали с труда си, независимо по кое време. Тоест да не обявяват с лека ръка научната общност за сталинистка. Обяснете им, че след като махнат БАН защото била комунистическа, ще трябва да махнат яз. Искър, Аспаруховия мост, ТЕЦ Марица-изток и виадуктите на Витиня. Пък да видим после как ще се приберат по родните си дестинации.
Второ – покажете им портрета на първия спонсор на Българското книжовно дружество /БАН/ Иван Гешов.

 

Обяснете им, че когато този човек е плащал за бъдещето на науката в България, националния герой на САЩ е Бъфало Бил – известен единствено с това, че е избил 75 000 бизона и незнайно колко индианци.
Иван Гешов /наследник на банкерите Гешовци/ е ученик в Пловдивското класно училище „Св.св.Кирил и Методи“ при Йоаким Груев, основател на БКД / БАН/ и учител на Тодор Каблешков, Иван Вазов и Константин Стоилов. Завършил е престижните Оуенс Колидж, Университета Виктория и е приет лично от английската кралица, след като  печели националния конкурс за английски правопис на Острова. 

По същото време икономиката на САЩ процъфтява на гърба на няколко милиона роби.

Обяснете на момчетата от детската стая, че в САЩ науката не случайно се развива само в университетите. По времето когато Платон е създал първата Академия на няколко часа път от София, в Америка е имало само два университета – на пуйките и на бизоните.

…

ОЩЕ ПО ТЕМАТА: VIVA ACADEMIA

АТАКА и ДСБ извадиха Първанов от фризера

Точно това направиха и нищо повече.
Но ако волунтаристките действия на Сидеров все пак могат да се обяснят с детската му мечта да седне на президентското кресло, зад действията на ДСБ прозират дълбока мътилка и твърде съмнителни цели.
Костов не може да не знае, че мръсната карта „петрол срещу храни“ няма как да се изиграе срещу Първанов в качеството му на президент – по онова време той е бил нищо повече от лидер на БСП.
Кирливата риза „петрол срещу храни“ старателно се забравя от световната демократична общественост, тъй като по нея – лекетата освен бесепарски, руски и китайски, са също така френски, английски, швейцарски, американски, че и на световния концерн „Волво“, който ако се не лъжа плати солена глоба в размер на милиони долари. Да танцуваш по нервите на световните тарикати, които по едно време май се оглавяваха от сина на бившия шеф на ООН Кофи Анан си е приключение в посока размътване на водата колкото в, а дваж повече извън границите на страната. От което никой не се нуждае днес, да не говорим за България, която още с влизането си в ЕС постоянно е на кантара.
Но да оставим настрани международното положение.
И да се вгледаме в народното.
Което до онзи ден носеше общо взето позитивен заряд.
Заради политиката на новото правителство да пресече националната хайдушка схема, която в последните 8 години се именува коалиционен консенсус.
Президентът Първанов, като последния и най-горещ привърженик на идеята, че политическа стабилност се постига чрез събиране на все повече политтарикати около софрата, няма как да е доволен от еднопартийното пришествие на „Герб“.
До онзи ден той нямаше формален повод да се намеси в играта – първо заради натиска от ЕС и второ заради безспорните и вече доказани безобразия на тройната коалиция.
Неговият престой във фризера можеше да продължи поне още малко – поне докато се извършат онези спешни действия за отрязване дългите ръчички на статуквото, които шарят вече 20 години по нашите джобове.
С необмислените си действия Атака и ДСБ не само извадиха от хладилника фигурата на президента. Те наляха в мелницата му огромно ведро с вода.
На сцената се появи един, както всички видяхме, хладнокръвен играч.
Който гледа с ирония на дилетантския опит да бъде отстранен.
Може спокойно да се каже, че в реалната политика се появи втори център. Което, по моему, е изключително неприятно във време, когато всички очакваме активни действия от правителството, прокуратурата и съда. Тоест от тричленката.
Който си въобразява, че Първанов е забравил реалната политика и се е посветил доживот на задкулисните ходове, дълбоко се заблуждава.
Тъй че „Герб“ да помагат на прагматиците в собствената си партия. Което значи бързо да прокарват закони в помощ на своите министри.
Защото Първанов няма да чака нотариална покана от някаква си Фидосиева, за да обърне играта в своя полза.

…
Още по темата: ПРЕЗИДЕНТЪТ КАТО БЛОГЪР

ПЕЧАТНИЦАТА

Фрагменти от статията на Олег Сулкин в списание „Итоги“

Къде са парите, Елизабет?
Своите опасения по повод безконтролното печатане на долари експертите започнаха да изразяват още в началото на тази година. По тяхно мнение Федералният резерв, Министерството на финансите и Агенцията по застраховане на депозитите са готови да отделят за спасяването на финансовата система до 9.7 трилиона долара. По някои оценки антикризисните мерки на правителството включват 1 трилион за стимулиране на икономика, около 3 трилиона за кредити, и 5.7 трилиона под формата на съглашения с банки и корпорации за финансова помощ на същите. Отначало се говореше само за евентуалната възможност да бъде пусната такава емисия. Днес експертите смятат, не без основания, че този план е изпълнен и преизпълнен.
Между другото балансът на Федералния резерв към настоящия момент е около 2.5 трилиона долара. Тази цифра, с някои уговорки, може да се приеме за официалната сума на новата антикризисна емисия. Но къде са тогава другите 7 трилиона, за които говорят експертите? Този въпрос е разтревожил американския Конгрес, където се проведени няколко красноречиви изслушвания. В архивите на Белия дом съществува запис на диалога между конгресмен Алън Грейсън и генералния инспектор на Федералния резерв на САЩ Елизабет Колман.

Грейсън: Агенция Блумбърг съобщи за трилиони долари транзакции, извън рамките на балансовите документи, направени от септември 2008 г. Знаете ли за такива транзакции?
Колмън: Аз съм ген.инспектор на управителния съвет и имам право да пряка инспекция на програмите на този съвет и операциите които извършва. Можем да проверяваме и функциите, които съвета е делегирал на резервните банки. Но дейностите на конкретните търговски банки са извън нашата юрисдикция.
Грейсън: Все пак, аз Ви питам – действително ли вашето ведомство, по информация на Блумберг, е наобещало 9 трилиона кредити, което между другото означава по 30 хил. долара на всеки жител на САЩ, включително децата? Бих искал да знам, ако вие не носите отговорност за инспекцията и разследването по тази тема, тогава кой?
Колман: Ние действително носим отговорност за одита и разследването на операциите на Федералния резерв. Что се отнася до това, кой е отговорен за раследванията… Може ли да повторите въпроса си?
Грейсън: Предприемали ли сте разследване или одит на извънбалансовите транзакции на Федералния резерв на САЩ?
Колман: В настоящия момент ние реализираме проект за обследване на кредитирането на достатъчно високо ниво и още не сме стигнали до детайлите, за да отговорим на вашия въпрос.

В крайна сметка Елизабет Колман признава само за една сума. По нейни думи доларовата маса за една година се е увеличила със 108 процента. Двукратният ръст на американските долари в обращение е достатъчен повод за паника на валутните борси. Но това е само върхат на айсберга.
Следвайки горещите следи на дебатите в Конгреса Алън Грейсън заключи:
„Аз съм в шок от това, че никой във Федералния резерв, включително генералния инспектор, няма понятие какво се случва в крайна сметка“.
С други думи американският Конгрес, който санкционира и контролира всички разходи на Федералното правителство, не е на ясно с какво точно количество свежоотпечатани долари се залива пожара на световната финансова криса.Може би това не е известно и на повечето ръководители на резерва. Федералният резерв се състои от 12 резервни банки, които са практически самостоятелни, включително и в емисионната си политика /тоест да печатат пари/.
…
„Зелените гущери“ станаха твърде много и неизбежно поевтиняват по отношение на реалните активи. Миналата седмица златото на Лондонската борса удари рекорд от 1100 долара за троеунция.
Тревога бие и „оракулът от Омаха“, най-богатият човек в света Уорън Бъфет. В специална статия той заяви, че безконтролнито печатане на долари подкопава покупателната стойност на американската валута. Към него се присъедини нобеловия лауреат Джоузеф Стиглиц, който заяви, че доларът е лош инструмент за спестяване и предсказа появата на нова резервна валута.
…
Привържениците на катастрофичната теория предсказват неизбежната гибел на долара. Накратко тяхната логика е следната. Съвременната банкова система е построена на експонентния ръст. Тоест – влакът върви напред и само напред, а къде е следващата спирка не е ясно. Всяка година се налага да се вземат нови държавни заеми /под формата на облигации в търговските банки/ за сумите представени към платените проценти по държавните книжа от предната година. Ако не се правят заеми, няма да се обслужва държавния дълг, следва дефолт и крах на цялата световна финансова система.Въпросът е доколко може да се надува този балон. Правителствата и инвеститорите биха платили скъпо за да получат отговора. Но такъв няма. Само хипотези в широкия спектър – от „доларът ще преживее и нас и вас“ до „остава съвсем малко до пълния крах“.
…
„Винаги когато правителството печата твърде много пари, започват да се случват странни и лоши неща – пише Стив Форбс, гл.редактор на списание „Форбс“ – Сапунените мехури на пазара за недвижими имоти никога нямаше да се разрастнат до такива критични размери ако Федералния резерв не печаташе толкова много пари и не държеше толкова ниски ставки“.Но колко е това – „ много пари“?
От редица източници идват сведения, че сумата излязла от печатницата за долари достига 10 трилиона. Но Федералния резерв на САЩ и Министерството на финансите мълчат като пленници в Гуантанамо. И никакви призиви за свобода на информацията не ще помогнат да се измъкнат от тях каквито и да е точни сведения.
А може би така е по-добре.
Бащата на американското автомобилостроене Хенри Форд някога беше казал: „Хубаво е, че американците нямат никакво понятие от собствената си банкова и финансова система. Ако имаха дори малка представа какво се случва, революцията у нас щеше да чука на вратата…“

————————-
Бележка: 10 трилиона = десет хиляди милиарда долара

СТИГА С ТАЗИ ГЛОБАЛНА КРИЗА БЕ, ГОСПОДА…

Така наречената глобална финансова криза е криза на световния пазар на финансовите и виртуалните банкови спекулации с ипотеки, и фючърсни сделки на суровинния пазар – нефт, газ, метали. И криза на сръхпроизводството, както първи се досети руския милардер Олег Дерипаска.

Франсиз Фукуяма ли трябва да дойде да го обясни лично на нашите „елити“, че да престанат да си бършат ръцете с международното положение като с универсална пачавра.

Като почнем от банките и свършим с МВР – всичко що мърда по телевиизиите започва да размахва световната криза, веднага щом получи въпрос за текущите безобразия „в нашата си къщичка“. Както обича да казва премиера.

Ние, видите ли, сме били част от глобалната икономика. Може би по тази причина глобалните банки свалиха в пъти лихвите, пък нашите тук се правят на ударени. И правят пачки, разбира се.

Някаква голяма глава от МВР обясняваше онзи ден, че отвличанията щели да се увеличат, заради глобалната криза. Щото досега бяха намалени. Зловещите тарикати, дето ги вършат тия мерзости, може би първо гледат индекса Dow Jones, пък после отвличат. Глупости на търкалета.

Основния политически въпрос в парламента се върти около тезата, че Станишев не бил предвидил кризата.Това в известна степен е вярно, тъй като по времето, когато се появиха първите остри признаци, вместо да се възползува от тях, Сергей откриваше голф-игрищата на своя приятел Краси Гергов. Тези двамата визионери вероятно и до днес са убедени, че локомотиви на българската икономика са голфа, рекламата и шоу-програмите. Ама не е така, с извинение…

Напоследък специализираните издания ни информират, че износът на цветни метали и други суровини бил паднал с до 30 процента.

Ами как да не падне, след като предприятията, произвеждащи суровини са или дъщерни /ама дадени без зестра/, или обикновени ишлемеджии. Такива харизани моми не се котират, те не могат да си избират ерген /пазар/. Налага им се да духат супата само в една посока – тази на временния чорбаджия. По същата причина шивашката промишленост се сви с 19 процента, а общите загуби от износ били 43 милиона евро. Там пък случая е уникален, тъй като в този бранш сме ишлемеджии на големите ишлемеджии. Няма как да стане така, че цял живот да шиеш чанти „Гучи“ в пловдивските села и да се правиш на ударен, че ишлемето не е узаконена котрабанда.

Тъй, че г-н Станишев само донякъде е виновен, загдето не усети глобалната криза.

Ама и той и цялата камарила на прехода са тотално виновни за това, че държаха страната в перманентна криза цели 20 години.И тъкмо облаците почнаха да се проясняват с наливането на някой друг милиард мръсни пари в туризма и няколко хайдушки врътки около европейските фондове, не щеш ли дойде глобалната.

Така е, господа – вечно щастие няма.

Вечно щастие /а и то е относително/ има в икономиките, които са структурирани около традиционните стопански и технологични умения и белези на нацията.

Да сте чули някой от „Фолксваген“ /народната кола/ да е изплакал по повод кризата? Няма и да чуете. Но всеки шофьор ще ви каже – Фау-ве-то е здраво като германска каска.

Да сте чули оплаквания от производителите на токайското вино в Унгария, или на световноизвестния им ликьор „Уникум“? Няма и да чуете.

Да сте чули за криза при швейцарските часовници?

Или при холандските лалета?

Както, впрочем, глобалната криза не засегна почти никак и българската фармацевтична и козметична индустрия.

И обратно – щастието е временно в икономиките-въртиопашки. Като нашата и нейните капитани.

Които провалиха каростроенето, харизаха производството на стъкло на турците, не се разбраха с руснаците за производството на най-добрия автомат в света – българския „Калашников“, забатачиха производството и пазарите на соди, оставиха на произвола киселото мляко. Последното до такава степен, че „Данон“ го пробутват за раслабително. Истинското кисело мляко, каквото го знам от моето детство, не помагаше при запек, но затова пък можеше да се яде. А това продължава да важи за почти всичко, което купувате и поглъщате, докато не се върнат вълшебните три букви БДС – Български държавен стандарт.

Сините теменужки и други преходни политически фактори държаха страната близо 15 години във вакуума на липсващите приоритети. И в молитвена поза пред либералния идол – свободния пазар в качеството му на пенкилер.

Стигнахме дотам, че да си купуваме български домати, както при бай Тошо портокалите – на бройка. И по празниците.

Бившите комунисти, които станаха либерали, до степен да си затрият партията, добавиха към това и своите фантасмагории за България. България на туризма, голф игрищата, спа-центровете, тръбите /руски и неруски едновременно/ и защитата на атлантическата солидарност с втора ръка корвети и фрегати, дето сега не можем да ги платим.

Докато отговаряме на тези „глобални предизвикателства“, ще продължаваме да ручаме найлонови домати от Турция и „български“ от Македония. Последното за радост единствено на Божидар Димитров, който ни обяви за неделимо цяло. Ама бюджетите ни съвсем не са едно цяло.

Не съм привърженик на тезата, че новото правителство трябва непременно да извади някаква точна програма, разписана по срокове.

Не съм убеден, че „Герб“ и подкрепящите я партии трябва да бързат по тази тема.

Струва ми се, че това, което прави правителството в момента и което външно прилича на метода „проба-грешка“, всъщност е хитра тактика.

Трябва да ти е изпила чавка мозъка, за да кажеш открито какво ще правиш, че и да определиш срокове.

Тарикатите на статуквото и техните братовчеди от „национално отговорния бизнес“ само това чакат, за да хвърлят серкметата и да заложат даулите.

Стига с този плач, че се свивало потреблението.

Това означава, че българите започват да си правят сметката. Което не успяха да направят през последните 5-8 години, подмамени от фалшивите мръвки на лесните кредити.С които си купиха плазмите „Сони“, които са толкова „Сони“, колкото им е платено митото. И които изпляскаха или ще изпляскат далеч преди да върнат „лесните“ кредити.

На чие рамо плачем за свитото потребление? На рамото на народа, на рамото на макрорамката или на раменете на онези десетина картела, които правя каквото си искат с цените и качеството на продуктите?

Тъй, че нека още малко да се свие потреблението.

Нека на тарикатите да им стане ясно, че балъците намаляха. И искат качество срещу парите си. И докато не го получим, няма да си отворим кесиите. Които и без това не са в завидно положение.

Поредната врътка, която замислят с преминаването на евро, също няма да стане, поне в близките години.

Тъй, че – да шиткат бентлитата, докато не са се скапали. Че и бентлитата им такива, какъвто им е бизнеса – ако не са крадени, са купени с крадени пари.

 

 

 

 

ДЕМОКРАЦИЯТА НА ДИЛЕТАНТИТЕ

Упражненията с демокрацията в България стигнаха своя апогей. Оттук нататък – няма накъде. Понятието се е превърнало в мантра, с която нашите “елити” вече 18 години облъчват населението. Клишето “демокрация” беше взето на въоръжение веднага след 10 ноември, разпечатано в безброй екземпляри и с него се накичиха партии, движения, вестници, да не говорим са десетките фондацийки и “институти”, които тогава връзваха гащи с парите на Джордж Сорос, а днес необезпокоявани паразитират върху нашите данъци. Никой от тях, междувременно, не обясни, че в пряк превод тази дума означава народовластие, тоест – власт на народа. За онова време изглежда звучеше твърде “комунистически”.

По-късно, когато демократичният преход се прояви като чисто криминален и беше определен като такъв и от Европа, нашите управници започнаха да се упражняват върху една фраза на Уйнстън Чърчил. Той бил казал, че демокрацията може би не е най-добрия начин за управление, но по-добър не бил измислен. Този неточен цитат е, може би, първият ярък пример за това как българските “елити” впрегнаха демокрацията в циганската каруца на “преходния” хайдутлук. Всъщност Чърчил е казал следното: „It has been said that democracy is the worst form of government except all the others that have been tried.“. Заявлението е направено през 1947 година пред Камарата на общините и преводът звучи така:

„Никой не твърди, че демокрацията е съвършена или премъдра. Всъщност се казва, че тя е най-лошата форма на управление, с изключение на всички останали форми, опитвани някога.“

Но афористичния стил и дълбокия хумор на английския държавник явно не са по силите на нашите властници. Техните възможности стигат дотам да сглобят някакъв що-годе цитат, които трябва да ни внуши следното: А бе щом Чърчил го е казал – това е положението. Ние ще я караме както си знаем, пък вие ще търпите.

А това, което иска да ни внуши сър Уинстън, се съдържа в първата част на изявлението му. Той казва, че не бива да възприемаме демокрацията като универсален пенкилер. Тя нито е “премъдра” от самосебе си, нито е “съвършена”. Ако преведем това с езика на модерните термини – демокрацията е само дънната платка на общественото устройство. И децата знаят, че компютърът не работи само с тази платка, а му трябват още - бърз процесор, рам-памет, твърд диск и разбира се модерен софтуеър. Но тъй като не съм убеден, че нашите лидери могат успешно да минат теста “Това го знае всяко хлапе”, ще добавя и едно популярно сравнение. Господата трябва да знаят, че за да се движи колата, освен едното голо шаси, й трябват, като минимум, надежден двигател и внятен шофьор. Демокрацията е необходимо условие, но не е достатъчно.

Да започнем, прочие, от шофьорите. Бегъл поглед върху срамната история на “прехода” показва че няма друг период в българската летопис, при който за толкова кратко време в управлението да нахлуват толкова много дилетанти.

Ако се върнем далеч назад в турското робство /например чрез трудовете на Иван Хаджийски/ ще видим, че бъдещата капиталистическа класа на България се е формирала близо 1 век от средите на така нареченото еснафско съсловие. Неговата цехова, а и кланово-семейна затвореност, въвежда и устоява десетилетия наред железни правила. Чиракът чиракува минимум три години преди въобще да си въобрази, че може да стане калфа. Калфата работи за своя майстор седем години, преди да посмее да попита за свой собствен дюкян. В повечето случаи чака майсторите да го посочат. Избирането на нов майстор и вписването му в кондиките е тест, които няма да е по силите на днешия “истаблишмънт”. Поради това, че се провежда абсолютно прозрачно, пред погледа на всички майстори от населеното място. Няма редене на листи и тайно гласуване. Майсторите питат за всичко – от уменията в занаята до личния живот. Питат за всичко и пред всички. Чак тогава ставаш майстор – ако Те решат. Тоест ако реши експертното общество. А посвещаването ти в този ранг става със съгласието на даскала и попа – тоест в присъствието на тогавашното гражданското общество.

Най-успешните представители на тази прослойка година преди Освобождението фактически държат монопола върху обличането на армията в Османската империя. От техните среди се раждат глобални магнати като Евлоги и Христо Георгиеви, които не просто търгуват, а снабдяват цели държави и осигуряват логистиката на цели армии.

Първото нахлуване на дилетанти в управлението на България става в периода след 9 септември 1944 година. Въпреки че сред комунистическия елит има и видни интелектуалци, все пак връх вземат представителите на т.н. “шаячна правда”. Но ако изключим тежката идеологическа анамнеза, комунистическите управници бързо се усещат, че не могат нищо друго, освен “да управляват”. София бива възстановена след войната за не повече от 3-4 години и то със силите на все още “буржоазните” инженери. По онова време /до 1947-48 г./ са вдигнати от руините близо 3000 жилищни и индустриални сгради. Разбира се – успоредно върви и “партийната” работа, която изпраща десетки буржоазни експерти в Белене. И тяхното заместване със съветски специалисти. Кадрите на Сталин, които въпреки зловещия афоризъм на своя вожд “Няма човек – няма проблем”, превърнаха Русия в индустриална страна и грозна военна сила. Колкото и да ни е терсене, ние и до ден днешен ползваме инфраструктурата на тоталитаризма. От енергийните системи до язовирите, от Аспарухов мост до виадуктите и тунелите на Витиня, тоест всичко онова, което не посмяхме да разрушим.

Бъдещите историци доста ще си поблъскат главите около последвалия период – прехода към демокрация. Най-напред върху въпроса - защо още в първите години автентичните дисиденти и наследниците на буржоазна България бяха изолирани от политическия живот? Защо старите фамилии /с малки изключения/ останаха извън Народното събрание и изпълнителната власт? Защо експертния и професионален потенциал на страната бива държан години наред далеч от кормилото на държавата?

Впрочем първосигналния отговор е даден отдавна. Той звучи приблизително така – комунистическата номенклатура и ДС превърнаха своята политическа власт в икономическа. Те се внедриха навсякъде и не позволиха на автентичните демократи да оглавят управлението. Логичен отговор, но уви неизчерпателен. Тъй като поражда други, по тежки въпроси.

Като следващите няколко. Ако вездесъщата и всемогъща ДС дърпа конците на всичко и всички, защо позволи на сцената да излязат ръководители от втори и трети ешелон на бай Тошовото управление? Та нали последния, най-прецизен филтър беше в техни ръце. Защо позволи създаването и просперитета на етническа партия, която в организационен план е явно по-силна от нейната собствена? Защо допусна и продължава да допуска “смесени” бизнес бракове между децата на комунистите и техните противници? Впрочем и ДС, и КГБ и МИ-5 и ЦРУ са консервативни структури. Тяхната задача е да поддържат статуквото със средствата на конспирацията. Никъде в света и никога в историята спецслужбите не режат клона, на който седят. Те са майстори на превратите, а не на революциите.

Ако приемем определението, че революцията е антисистемен подход към общественото устройство, то трябва да се съгласим, че след 10 ноември у нас ние направихме точно това. А още по-точно – революция на дилетантите.

Всяка революцията по правило бива последвана от системни действия и мерки /често репресивни/ за установяване на новото статукво. Работата е там, че дилетантите, на които се падна честта да въведат демокрацията в България, май не бяха наясно по въпроса. Тези дейци в интервюта по медиите сами си признаха, че след падането на Тодор Живков въобще не са знаели какво да правят. Но това е малката беда. Осемнадесет години след десети ноември, огромното мнозинство от българския народ е убедено, че те все още не знаят какво да правят.

Липсата на системен подход при решаването на основните проблеми пред държавата може да бъде илюстриран със стотици примери. Но най-яркия от тях, е, че през тези години нито веднъж не беше огласен що годе ясен план за развитието на страната, в която и да е област. Да не говорим за дългосрочно планиране. А за икономическа, военна или друга доктрина само можем да мечтаем.

Несистемното мислене и свързаните с това действия “на парче” или в името на още един мандат започнаха с така нареченото връщане на земята в реални граници. В Чехия това стана чрез акциониране, включително и на кооперативната собственост. Там инфраструктурата /напоителни системи, механизация, сграден фонд/ бяха запазени. У нас възстановяването само на инфраструктурата за напояване ще ни струва по груби изчисления около 4 милиарда лева. Връщането на земята стана чрез остарели и нечетливи нотариални актове, включително някакви крепостни актове от турското робство, а на някои места чрез, забележете, свидетели. В резултат на което видни роби на труда по Черноморието се оказаха собственици на плажове и дюни, където техните деди са гледали домати по спомени на “свидетели”.

Едва ли е необходимо да се спираме подробно на комичната “либерална” изцепка на Филип Димитров: “Да хвърлим всичко в ръцете на пазара”. Последвана от друг премиерски вопъл – “За бога, братя, не купувайте”. Или на внезапната “свобода” дадена на общините по Черноморието. В резултат на което върху перлите на крайбрежието набързо беше спретнат най-големия дисниленд на чалгата и циганската проституция. Ами безпринципното ни поведение по време на войната в Югославия? Ами небалансираното и, меко казано, странно отношение към Русия? Още от времето когато русофилите се кълняха във вечна дружба и припяваха “Хей,славяне!”, а русофобите-евроатлантици им шиткаха “Нефтохим”. Именно “шиткаха”, защото да продадеш най-голямата рафинерия на Балканите за 180 млн. долара си е шиткане…

Но нашата задача тук не е да изброяваме общоизвестни малоумни действия на различните “преходни” правителства, нито да осветяваме бакиите на отделни, националноизвестни крадци и опортюнисти. По-добре е да направим опит за анализ на онзи “ремикс” на демокрацията, който политическата класа се опитва да ни пуска като стара плоча вече 18 години.

Първата характерна черта на нашето “развитие” през този период беше, че демокрацията започна да се гради отгоре. Така наречените народни низини бяха обявени за комунистически. Започна формирането на някаква абсолютно неуместна за нашите условия “политическа класа”. По технически причини тя бе сформирана в атмосфера на безпринципна съглашателство. Дори опитната “столетница” успя да излъчи за този “национален отбор” не друг, а Андрей Луканов – по същество маргинална фигура от обкръжението на Живков, отличаваща се с това, че има връзка с руските газовици. Дори да приемем, че Луканов е съборил Тато /истинската причина е далеч по-на изток от “Латинка”/, той бе известен във върхушката на БКП повече като технократ и полиглот. Нежели като стратег и държавник.

Кипящата от страсти демократична опозиция вкара в националния политически отбор невероятна сбирщина. Първата и работа,обаче, беше да елиминира автентичните дисиденти. Няколко години по-късно се оттеглиха /или ги оттеглиха/ научните и културни дейци, маса интелектуалци се изнесоха зад граница. Постепенно потънаха в забвение или починаха автентичните водачи на партии отпреди 9 септември, които бяха развеждани известно време като мечки в този панаир на демокрацията.

Останаха ураджий-среднисти, полуписатели, никому неизвестни адвокати, сервитьори, някакви журналисти, разпопени попове и други неясни фигури, които дълги години се титуловаха дисиденти. По-късно стана ясно, че в България повечето истински противници на режима са елиминирани – по един или друг начин, но доста ефективно. Стана ясно също така, че онези, които се кичеха с такива биографии всъщност са “дисидентствали” слушайки “Битълс”, купувайки дънки от “Кореком” и чрез участията си в гей-купони на горепосочените неизвестни адвокати. Нейзвестни на широката общественост, но добре известни и следователно зависими от Шесто.

Именно тези, последните, дълги години си лакираха ноктите и си показваха вратовръзките из парламента и правителството. В резултат на което неотдавна пресата ни информира за следното:

Брутният външен дълг на България в края на ноември 2007 г. надмина 26 милиарда евро, което се равнява на 91,8% от брутния ни вътрешен продукт (БВП). Това сочи информация, публикувана от Българска народна банка (БНБ). Увеличението в заемите на страната ни от чужбина е с 6,1 милиарда евро, в сравнение с края на 2006 г. Тогава стойността им е била 20,1 милиарда евро или 80,1% от БВП. Ръстът на дълга на годишна база възлиза на 30,5%. Дългосрочните задължения в стуктурата на заемите са в размер на 17,7 милиарда евро и представляват 67,3% от тях. Краткосрочните задължения пък са за 8,6 милиарда евро или 32,7% от всички заеми./ http://www.class.bg/view.php?id=8782 /

Министерството на финансите постоянно ни внушава, че държавния и държавно гарантиран дълг бил под 9 милиарда евро, като че ли това е страшно успокоително, особено след като всички прекрасно знаем, че външната задлъжнялост на страната при ужасния диктатор Тодор Живков беше под 9 милиарда ДОЛАРА. И в обстановка, когато само оръжейната индустрия вкарваше в бюджеда 3-4 милиарда годишно.

Не е задължително да си спец по икономическа история, за да си дадеш сметка, че такова плашещо финансово несъответствие не сме имали въобще в многовековната история на България. Но не това е най-страшното. По грозна е многогодишната тенденция да се внушава на народа, че всичко това е така, защото е такова статуквото на демокрацията. Че “политическата класа” е нещо отделно и нейните действия са неразбираеми за простолюдието. Че тя е нещо отделно от гражданското и експертното общество.

Крайно време е да секне продължителното мълчание на активните и богати хора в страната. На всички ни стана ясно защо те мълчат години наред. Известно ни е, че некадърните, страхливите и алчните се управляват най-лесно. Но богатите и влиятелните трябва да си дадат сметка, че само с дърпане на конци не става. Трябва да си дадат сметка, че този бездарен куклен театър има конкретен цифров резултат. Той се получава като се разделят 26 милиарда и нещо на 6 милиона и нещо. Тогава ще им стане ясно, че живеят и богатеят сред един народ потънал до гуша в дългове. Народ, който ще свива все повече собствените им пазари.

Увъртанията, че световната финансова криза ще мине през комшиите, тъй като “господ е българин” са празни приказки от дилетанти за дилетанти.

Сигурен съм, че в България има поне 1000 души, които отлично знаят какво ще стане. Не съм сигурен, обаче, дали знаят на какво са способни некадърниците по време на криза.

МЕДИИ И БЛОГЪРИ ПРЕДУПРЕЖДАВАХА, АМА КОЙ ДА СЛУША

Неизвестна албанска групировка пое днес отговорност за нападението срещу мисията на ЕС в Косово, извършено на 14 ноември, и предупреди за възможни атаки срещу сръбското малцинство.
Това съобщи радио „Дойче веле“.
Непознатата досега групировка, която се представя под името „Армия на Република Косово – АРК“, изпрати заплашителни електронни писма до властите, медиите и международни организации в Косово.
Организацията предупреждава за „удари с всичка сила“ заради плана на ООН за Косово, който беше приет вчера на заседание на Съвета за сигурност и се отнася до реконфигурацията на мисията на ООН – ЮНМИК и разполагането на тази на ЕС – ЕУЛЕКС.
„Ако планът на ООН не бъде изтеглен, ще ударим с пълна сила. Няма да има сигурност за сърбите, които живеят в Косово“, пише в имейла на АРК, в който организацията твърди също, че ще „отсече главите на сърбите и ще ги изпрати на сръбските политици“.
Групировката заплашва да взриви ЕУЛЕКС, ако тя остане неутрална спрямо статута на Косово. Отправя се предупреждение също, че в такъв случай ще бъде започнат „нов конфликт, не само в Косово“.
Говорителят на косовската полиция Ветон Елшани заяви пред ДПА в Прищина, че групировката АРК не е известна, но заплахите й се разглеждат много сериозно и се разследват от агенти, отговарящи за борбата с тероризма.
Трима германци, за които се твърди, че са агенти на германското разузнаване, бяха арестувани във връзка с нападението, при което взривно устройство бе хвърлено в двора на сградата, където се помещава мисията на ЕС. Очаква се те да бъдат освободени днес заради липса на доказателства.
…
КОСОВСКИЯТ ДЮШ-ЕШ
27 февруари 2008 at 5:18 pm

Нашите медии някак свенливо подхождат към въпроса. Наблягат повече на чувството за справедливост. Няма съмнение, че всеки народ има право на самоопределение – баските, кюрдите, фламандците, осетинците, ирландците, че и изстрадалия народ на Квебек в далечна Канада, който се гърчи в тежко робство с 4 хиляди долара средна заплата, при това канадски.

Случаят с Косово, обаче според САЩ, бил уникален. Да, уникален е, защото, за разлика от гореспоменатите етнически обособени общности, косоварите всъщност са албанци. Като вземем предвид, че планът “Ахтисаари” категорично забранява на бъдещо независимо Косово да се присъединява към Албания, излиза, че скоро ще имаме на Балканите две албански държави. Освен ако и македонските албанци не решат нещо. Тогава ще станат три.

Нашите държавници са доста разкрачени по въпроса, като изключим Соломон Паси, който осъди БСП за нейната мекушавост и призова бурно и ведната да признаем Косово. Не стана ясно дали изразява становището на НДСВ или просто синята кръв на този атлант е кипнала в жажда да извърти едно арнаутско хоро на жълтите плочки. Като виден стратег Паси вероятно провижда онова недалечно бъдеще, когато евроатлантическото ни отечество ще се възсъедини с някакви остатъчни Македонии и Северозападни покрайнини. Тези неосъзнати блянове трябва да разглеждаме по-скоро в аспекта на политическия фройдизъм. И заради факта, че самият Ахмед Доган, лидер на повечето мюсюлмани у нас, предпазливо мълчи. Докато Паси така се е разбързал, че ако това бързане не е спонсорирано, може да се говори за своеобразна “еакуляция прекокс” в дипломацията.
Не е задължително да се солидаризираме с онези, които определят случая като изключително опасен прецедент и твърдят, че той е елемент от по-голям план – влошаване на отношенията вътре в ЕС и постепенната дезинтеграция на европейското пространство. Но в тези разсъждения има логика, ако погледнем на Косово през лупата на икомическите реалности. В тази ”държава” 75 процента от приходите в бюджета идват от митнически сборове. Икономиката, ако въобще я има, не е помръднала от времето на Милошевич. Безработицата, по различни оценки, е между 40 и 60 процента. Дори да оставим настрани разработките на сръбските спецслужби, които и досега третират Хашим Тачи като крупен наркотрафикант, не можем да не си дадем сметка, че Косово е отправна точка на международната търговия с наркотици, крадени коли и хора. Бихме могли да пренебрегнем и позицията на руския представител в НАТО Дмитрий Рогозин, който нарече независимостта на Косово “сенчеста” и извоювана с парите от наркотици, щедро раздавани в обмен на международна легитимност.

ОТКРИТ Е ПОРТРЕТ НА ЧУДОВИЩНАТА ЛУКРЕЦИЯ БОРДЖИЯ

Портрет на млад юноша от епохата на Ренесанса, който от 43 години стои в Националната художествена галерия на Австралия, наскоро е бил разпознат от учените като единственото достигнало до нас изображение на фаталната жена Лукреция Борджия.
Лукреция, дукеса на Ферара /1502-1519 г./ е незаконна дъщеря на кървавия кардинал Родриго Борджия и от началото на 16 век името й става символ на зловещи интриги и отмъстителност.

Подробният анализ на портрета – клонка от митра, символ на Венера и надписът в долната част, който говори за красота и добродетели – доказват, че на картината е изобразена млада жена, а не юноша, както се е смятало.
В дясната си ръка моделът държи кинжал – безпрецедентен символ на женските портрети от епохата на Възраждането, който свързва личността на младата жена с легендарната древноримска героиня Лукреция, която забива нож в гърдите си след като честта й е била поругана от сина на римски управник.
Анализът на пигментите, с които е рисувана картината, доказват, че това е работа на Джовани ди Николо де Лутери, по известен като Доссо Досси, съвременник на Тициан, Рафаело и Микеланджело. По онова време известните художници са приготвяли боите си сами по оригинални собствени рецепти, които били пазени в тайна.
Решаващ фактор за разпознаването на портрета станала и удивителната прилика на лицето с единственото достоверно изображение на Лукреция Борджия от бронзов медальон отлят през 1502 година.
Последната картина на загадъчния художник Досси е била продадена в Лондон през 1999 година за 900 хиляди лири.
Новооткрития портрет на Лукреция Борджия вероятно ще надмине тази цена няколко пъти.

БЕНЗИНЪТ У НАС ВСЪЩНОСТ Е ДАНЪК

публикувано – в. Седем

Тази констатация мога да предложа на стотиците възмутени граждани, които се вайкат из мрежата, че цената на петрола паднала три пъти, а пък крайните цени на бензина – с 20-30 стотинки.
Мога да предложа и последни данни, от които става ясно, че американците пак карат колите си почти на аванта. Крайните цени на бензина в тази необятна братска страна са слезли до 1.812 долара за ГАЛОН. Един галон побира 3,78541178 литра. Тъй че към днешна дата в САЩ плащат около 72 стотинки за литър.
По тази причина американците ще излезат от кризата с пълни резервоари и на бърз ход.
А ние ще се лутаме из европейските кьошета на заден.
Освен ако не се сбъднат мечтите на министър Петър Димитров, който се изказа, че ще правим електромобили.
Той и миналата година се изказа, че инфлацията ще спре на 8 процента, а пък тя надхвърли 16. Тъй че има вероятност да направим електромобили, после полупроводници, а в обозримото бъдеще и цели проводници.
Ако попитате нашите управници – Кога ще ги стигнем американците по отношение цените на бензина? – те ще ви кажат, че това е невъзможно. Тъй като ЕС ни натискал да вдигаме акцизите на акцизните стоки. Ех, този ЕС… Той ни натиска и да не крадем, ама крадем за световно.
А това за натискането просто не е вярно. В края на миналата година, когато цените на нефта летяха нагоре, Европейската комисия ясно се изрази, че новите страни-членки могат да отложат и ограничат вдигането на акциза на горивата, с оглед опасността от висока инфлация.
Нашите елити обаче вдигнаха акциза, пък после вдигнаха и инфлацията, ама не толкоз във връзка с горивата, а защото техните братовчеди от „национално отговорния бизнес“ си бяха направили сметката, че по-лесно ще си върнат борчовете ако изкупуват млякото на 50 стотинки, пък продават кашкавала на 14 лева килото.
В наши дни същата история се повтаря в банковия сектор. Световният и европейските основни лихвени проценти вървят направо към нулата, а нашите банкери вчера заявиха, че нямало смисъл да свалят основния лихвен процент. Така сме си били добре. Имало финансова стабилност. И вероятно са прави за себе си. Този който е замръзнал на едно място очевидно е по-стабилен от онзи, който се движи напред.
Другата причина да не се пипа процента ще да е в онова, което каза неотдавна Кольо Парамов – че едно евро отдавна вече не е 1.95 лв., ами някъде към 3.68.
„Стабилитета“ на неподвижната българска икономика, прочие, се вижда ясно именно от главната роля, която играят акцизите и другите непреки данъци в бюджета. Те се примабалерините в националния фискален театър. А нашите управници без тези балерини са направо за мустака.
Впрочем да се допитаме до професионалните икономически коментатори. Ето как обрисува картинката Георги Ангелов.

През 2008 година все по-ясно проличава тенденцията приходите в бюджета да идват в по-голяма степен от косвени данъци, а не от преки. Косвените данъци (ДДС и акцизи) ще донесат на бюджета почти 12 милиарда лева. Преките данъци (данък върху доходите, осигурителни вноски и корпоративни данъци) ще донесат на държавния бюджет 9.3 милиарда лева.
В графика 1 забелязваме, че акцизите през 2008 вече са третият най-голям приходоизточник на бюджета. Възможно е до няколко години те да станат дори вторият най-голям данък, доколкото все още не са изцяло хармонизирани и предстоят нови увеличения през следващите години.

Както сами виждате от графиката бурноразвиващият се български бизнес вкарва в бюджета толкова, колкото и ние с данъците си върху доходите, които не растат така бурно. Не знам как се наричат държавите, които връзват гащи от такси, акцизи и непреки данъци, ама на първо четене ми идват наум две емблематични икономики – косовската и тази на Приднестровието.
Ще стане много интересно, ако всички в България наистина спрат да пушат и едновременно с това спрат да си карат колите.

Що се отнася до онези граждани, които продължават злобно да пушат псувайки руските олигарси и „Лукойл“, ще ми се да им предложа една моментна снимка на това как се формират крайните цени на бензина.
Днес рафинерията продава бензина на своя цена от 617 лв. за 1000 литра. Върху нея се начислява акциз от 685 лв., а върху общата данъчна основа още 210 лв. ДДС. Така цената за директна реализация става 1562.40 лв.
Сами виждате, че ако си купуваме бензина директно от „Лукойл“ ще караме за около 62 стотинки литъра и направо ще ударим американците в земята. Да, ама по веригата са навързани бая тарикати и разбира се най-големия тарикат – държавата, която от гледна точка на крайните цени си е направо ортак на „Лукойл“, при това по-големия ортак.
Поради този ортаклък големия бизнес и голямата политика са свързани – те заедно и периодично прибират паричната маса от населението.
А това, че в продъдения джоб на обикновения човек не трябва да има излишни пари си го знаем още от времето на бай Тошо.
Култовият автор на икономически хипотези министър Петър Димитров, след като блесна с идеята си за електромобилите, предложи да се въведат и задължителни данъчни карти за населението. По този начин можем да минем въобще без джобни пари, а пък ако им хрумне да върнат и купоните – всичко ще си дойде на мястото.

……………………………

ОЩЕ ПО ТЕМАТА:

Интересни мнения по този текст се появиха в автомобилните форуми:

renault-bg.com/smf/index.php?topic=53…

roverclub-bg.com/forum/viewtopic.php?…

Ще се опитам и аз да се изкажа по въпроса, но малко по-нататък.
Благодаря за вниманието и успехи на всички, които карат Рено и Роувър.

ДИМИТЪР СЪБЕВ: СРЕЩУ ДЕФЛАЦИЯТА ВАЛУТНИЯТ БОРД В БЪЛГАРИЯ Е БЕЗСИЛЕН

Следва пълният текст на статия от Димитър Събев, публикуван в MONEY.BG.
Засега това е едно от малкото разумни мнения за кризата, които се появават в публичното пространство, без да обслужват нечии интереси.
…

СРЕЩУ ДЕФЛАЦИЯТА ВАЛУТНИЯТ БОРД В БЪЛГАРИЯ Е БЕЗСИЛЕН
Автор: Димитър Събев

Сред базовите уроци, които българският гражданин получи след отказа от планова икономика бе, че цените могат само да растат и никога не падат. Разбира се, цените растяха и през годините на строеж на социализма, но тогава „всички бяха щастливи и не мислеха за пари“, т.е. нямаше внимание към публичните финанси. Хиперинфлацията от 1997 бе българското кръщене по глобални финанси, а скокът на цените от 2008 г. стана наше зрелостно свидетелство.

Основното послание, което отправят международните икономисти в последно време, е опасността от дефлация. Падащите цени могат да се съчетаят със забавяне на икономическия растеж и рецесия -тази седмица Нуриел Рубини нарече това „стаг-дефлация“, опасен капан на дефлацията на дълга. Докато цените на пазара падат, дефицитите в правителствените бюджети се раздуват.

Нещо като ужас безработица, както писа Петкан Илиев. На 5 декември се разбра, че през ноември броят на работните места в САЩ е спаднал с 533 хиляди бройки, 6.7% безработица. В условията на несигурност за работното място е трудно да се правят покупките, които поддържат умерения, но постоянен ръст на цените на пазара.

Генералният директор на ОИСР заяви, че заплахата от дефлация е реална и не трябва да се подценява. Натискът за понижаване върху цените на активите на пазара ще се подсили и от фалитите на големите финансови институти, да очакваме в скоро време нови фалити, уточнява Пиер Карло Падоан.

Световните агенции съобщават, че цените на имотите на пазари като Великобритания и САЩ падат заради негативните очаквания за икономиката. Световните борси се смъкнаха с над 40% от началото на годината, суровините драстично поевтиняха. През октомври потребителските цени в САЩ са намалели с 1%. Нужни ли са още аргументи, че има ерозия в цените на активите?

Българският икономист с основание се пита дали можем да предвиждаме спад в търсенето и цените и за нашата страна. Ако използваме следните лакмуси: цени на жилищата, цени на горивата вкл. природен газ, цени на храните, покупателна сила на валутната единица, стокова и фондова борса, ръст на работни заплати, банкови разплащания, ще получим един комплексен и във всички случаи много разнороден сигнал от България.

Инфлацията на потребителските цени в България през октомври остава двуцифрена. Да не забравяме, че България не помни понижение на цените по Коледа и не познава истински разпродажби по западен образец. Инфлационните очаквания за следващите месеци намаляват предимно за мениджърите в промишления сектор и отчасти в строителството, показват месечните анкети на НСИ. 44.7% от търговците на дребно в България все още очакват увеличение на цените. В услугите също няма чувствителен спад.

На първо място в строителството и имотния пазар се търси ориентир за понижение на цените. Големият брой брокери у нас все още не искат „да вдигнат белия байрак“, а говорят за ограничено предлагане, тъй като продавачите, които не бързат да продадат имотите си на по-ниска цена, се оттеглят от пазара. Трябва да знаем, че този сценарий бе приложен за обяснение от Великобритания, преди да се разбере, че там цените наистина спадат.

Сякаш засега единствените, чиито действия намекват за дефлация, са монополистите на пазара на горива у нас ЛУКОЙЛ. Малко по малко те свалят цените си до ниво, което остава високо, но е по-поносимо от болезнените 2.40 лева за литър бензин през летните месеци.

От друга страна, тук следвайки западните тенденции, цената на кредита у нас е отказващо висока. Висока е и цената, която банките плащат на клиентите, които си откриват депозит. Държавата е дала думата си пред Европа, че гарантира влоговете на гражданите и фирмите до 100 хиляди лева, което поне за гражданите е твърде успокоително. Но скъпият кредит всъщност вещае понижаване на крайни цени, което се усеща по-болезнено по този косвен начин.

Има основания да се очаква тенденция, в която изтъняващите „топли“ частни парични потоци към България и преобладаващите „конюнктурни“ пари (държавните инвестиции, държавата е стиснат инвеститор) следва да понижат общото ниво на цените на активите в България, в случай на по-продължителна рецесия в Западна Европа.

В такъв случай за пръв път българската икономика няма да има основания да се смята за Графството на хобитите, оградено от зли беди.

Ако от предпазливост и „заради кризата“ българите намалят инвестициите и консумацията, общите равнища на търсене, дори за българските имотни брокери и търговци на дребно ще е трудно да не реагират с подобаващо намаляване на цените, нищо че „базата е ниска“, както е прието у нас да се говори.

Намаляващата трудова популация поддържаше топъл пазара на труда у нас, но ако демографският поток действително се обърне, можем да очакваме социална колизия. Тя всъщност не би трябвало да донесе ниски цени, а напротив – ново търсене и нов стандарт на консумация от завръщащите се емигранти. Но това е позитивният сценарий. Негативният е: уволнения и по-свити работодатели.

В същия план, Световната банка установи, че паричните преводи от чужбина през 2007 г. са почти $2 млрд. Това се равнява на почти 5% от БВП на България. На тези средства, отиващи главно за крайно потребление, както и на чуждестранни инвестиции в наши недвижими имоти, по-добре вече да не разчитаме.

Държавата има възможност да възвърне част от разклатеното доверие сред гражданите, като своевременно започне да се бори с дефлацията с публични инвестиции. Сегашното и следващото правителства са задължени да успеят да разпределят инфраструктурните инвестиции добре. Инфраструктурата, особено културна и пътища, в България е на ниско равнище, така че тук обективната необходимост съвпада с необходимите антикризисни мерки.

Публични инвестиции биха помогнали и на българските строителни компании, които ще имат нужда от стимул, за да се съвземат след резките спирачки в новото строителство и срива във ваканционните имоти. Те очакват обществени поръчки и между другото ако тези поръчки се проведат правилно, конкуренцията ще донесе на българския данъкоплатец ако не дефлационни, то поне приемливи цени.

Може би са прави индустриалците, предлагащи българското правителство да покровителства български предприятия, като направи малък завой от тоталната глобализация на нов член на ЕС към протекционизма.

Казахме, че държавата е стисната. Да не стане „скъп на трици, евтин на брашно“. Засега министърът на финансите Пламен Орешарски показва, че е достатъчно запознат с благотворната опция на публичните инвестиции. Оказва се, че в условията на паричния съвет на финансовото министерство ще се наложи да отговаря за фискалните и монетарните стимули, с които българската икономика ще може да излезе от трапа на стагнацията с най-малко сътресения.

Тук стигнахме до ключовия момент, който ще покаже дали българските макроикономически политици ще могат да оставят портретите си, без да изпитват срам: стабилността на валутния борд.

Бордът се използва за ограничаване на валутната маса и по този начин за възпиране на инфлацията. Това е изпитано оръжие при поскъпване на активите, но въздействието на борда (и по-важно въздействието върху борда) в случай на дефлация е слабо познато. Показателно е, че дефлационните ефекти са сред основните критики против въвеждане на валутни бордове за нововъзникващите икономики.

Ще е повече от неприятно, ако по вина на дефицита по текущата сметка и в следствие заложената в закона за БНБ пропорция се приложи „дезинфекция на лева“, тоест изваждане на левова маса от обращение, в случай че резервите се свият. Възможен е и противоположен сценарий: свиването на вноса в следствие на дефлационните процеси да се отрази в намаляване на ликвидния натиск към валутния борд.

Според Радослав Райков от Центъра за икономическо развитие, сегашната икономическа криза има нужда от гъвкави методи, които увеличават наличната ликвидност, а валутният борд е безполезен. Но премахването му е недопустимо в този момент, тъй като ще се отрази негативно на доверието на инвеститорите, твърди икономистът.

Можем да твърдим, че наличието на валутен борд не изключва от само себе си развитието на дефлационни процеси, както прави с инфлацията. Дефлацията е резултат на негативни нагласи и очаквания, може би в по-голяма степен от инфлацията, защото дефлацията по-тежко засяга инвестициите на предприемачите в частния сектор. В борбата с дефлацията валутният борд се оказва дори спънка – макар и в останалите случаи да запазва ценността си – за правителството, което би могло да стимулира падащата икономика с кейнсианския мултипликатор.

В огромния пазар на САЩ не липсват анализатори, които съветват Бен Бернанке да хвърли още пари от хеликоптера и сигурно това там е добър начин за справяне с кризата на ликвидността. Посоката за нормализация в България според мен все пак не минава през увеличаване, а през промяна в преразпределението на паричната маса: от непроизводителни инвестиции, които спират в лични банкови сметки, към потребление и предприемаческо кредитиране на граждани и фирми. Дори растежът на БВП у нас догодина да е по-скромен , производителното му преразпределяне би направило живота на българите по-добър в крайна сметка.

…

ДИМИТЪР СЪБЕВ – ОЩЕ ОТ АВТОРА

АНГЕЛЪТ НА СМЪРТТА.BG

Българинът е обречен на чалгата завинаги.
В това се убедих, след като намерих в пощенската си кутия една рекламна листовка.
Не става дума за тарикатлъците на GLOBUL, който с последната си „промоция“ реанимираха генетичния код на простотията от началото на „прехода“ с идеята за СТО МЕРЦЕДЕСА.
От чалгата няма отърване и във философски план. Дори когато минем в отвъдното ще наслаждаваме на нейните продукти.
Посредством тези образи, които ще ни придружават в последния ни земен път.

Ето така изглежда Ангелът на смъртта според погребална агенция „СОФИА“ – както буквално са се изписали бизнесмените на отвъдното. Техният девиз също е изписан на листовката: „За смърт и раждане никога не настъпва подходящ момент“.

Все пак – има надежда. Ако намерите и вие такава листовка прочетете най-отгоре, където пише, че всичко свързано с нея не се отнася за Вас лично. Отнася се за комшиите, всъщност. Ако случайно някой от тях се гътне, спокойно можете да му препоръчате агенцията и да продължите да си живеете живота, тъй като според авторите на тази промоция Вие сте безсмъртен.

Все бяхме виждали кич, ама тия гробари направо убиха рибата.

ЧЕСТИТО РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

>

Написаното дотук е малко нечетливо, но от сърце.
Въпреки това си мисля – що не почнем да пишем на ръка.
Ни ви ли писна от тоя интернет?
С тия линкове, постове, копи-пейстове и прочие.
Да видим какво ще нарисуваме и как ще се изрисуваме по празниците.
Засега – щастие и рози…

ВЕСТНИК „КЛАСА“ – СЕТИЛА СЕ МАРА…

Журналистическите рефлекси на някои колеги удивително напомнят нервната система при динозавъра, за който е известно, че като му отсечеш опашката спокойно можеш да избягаш, защото нервният импулс стига до главния му мозък чак след шест секунди.

Към днешна дата, навръх Коледа, колегата Васил Загоров в компанията на видни либерални икономисти са направили колективно усилие да открият топлата вода.
В такива случаи се казва – „Сетила се Мара да се побара“.

Още в началото на месеца вашият покорен слуга написа в този блог едно текстче под заглавие „БЕНЗИНЪТ У НАС ВСЪЩНОСТ Е ДАНЪК“, където е обяснено и даже нарисувано с графики – защо, аджеба, бензинът у нас е три пъти по-скъп отколкото в САЩ. Материалът беше отпечатан във в.“Седем“ преди повече от две седмици. По този повод в автомобилните форуми се разгоряха спорове и дискусии. Само в този блог материалът беше прочетен от близо 3000 посетители, без да броим читателите на „Седем“. И продължава да се чете от над 50 души дневно само тук.

А от днес и във в.“Класа“, който както сами виждате е обявил, че има някакъв джойнт-венчър със „Файненшъл таймс“. Което не е толкова лошо, тъй като по тази причина могат да се прочетат някои свестни материали на икономическа тема, препечатани от вестникарския гигант.

Както са тръгнали, „Класа“ ще трябва да обяват джойнт венчър и с вестник „Седем“, да не говорим за независимите блогъри, като моя милост. Що се отнася до моята особа – аз трудно ще се навия на джойнт-венчър с „Класа“. Причината е, че ми дължат едни пари още от времето, когато Валери Найденов им беше главен редактор. Както сами виждате, когато Валери Найденов напусне някой вестник, журналистическите рефлекси на изданието започват да се забавят както при динозаврите.
Същото важи и за рефлексите с разплащането. Да пишеш за вестник „Класа“ е все едно да пишеш благотворителен ес-ем-ес, с тази разлика, че пътува много бавно, а обратното „Мерси“ въобще не идва.

P.S. На всичкото отгоре News.bg са обявили този материал за нещо като новина. Егати новините, егати Бе Ге – то.

ОТКРИТА Е НОВА НАРОДНА ПЕСЕН

ТОВА НЕ Е БАЛЕТ, ГОСПОДА – ТОВА Е БУНТ

Като й опре ножа в кокала, нашата политическа класа изведнъж става подредена, диалогична, деловита и социално ангажирана. Започва да си играе на добър стопанин.
Вече 20 години, 240 главанаци в парламента не успяват да подредят елементарните приоритети в развитието на страната – военна доктрина, средносрочно и дългосрочно планиране на икономиката, енергетиката, селското стопанство, демографските и проблемите на малцинствата, здравеопазването, инфраструктурата и каквото още се сетите.

Ама като стане горещо на жълтите плочки – изведнъж се вторачват в приоритетите. Не в приоритети на собственото си управление, разбира се. А в приоритетите на онези, които мръзнат отвън и викат: „Мафия. Махайте се.“

Първа повлече крак „поразяващата уста“ Татяна Дончева. Тя се изправи на трибуната и хубаво се накара на протестиращите. Криели се из интернет „като мишоци“ и оттам подстрекавали. Слагали си качулки на главите, поради което нямало ясно изразен лидер. Е, да – хубаво щеше да бъде ако най-отпред беше излязло едно наше момче от социалистическата младеж, с ясна визия за конкретиката на проблемите и дръзновен поглед. И с ясното съзнание, че проблемите не могат да се решат начаса, а в „обозримото бъдеще“. В обозримото бъдеще на късата памет, по-точно. Ама положението сега е по-различно. Не е това, което ни се иска.

Още като се изказа Дончева, всички официозни партии се хванаха за лошата организация на протестите. Принцът на прабългарите Расате от Люлин и той се изказа. Той пък на 500 души шествие слагал 50 коменданта. Десятници, демек. Да раздават униформите и тревата.

Телевизионният слугинаж, вместо да ни информира точно и навреме какво става в другите университетски градове из страната, не спря да повтаря едни и същи кадри от жълтите плочки и на свой ред да подлага на кръстосани разпити няколкото момчета от различни студентски организации. Целта беше същата – да се вбие клин между тях и още веднъж да се подчертае слабата организация. Всичко това бе придружено с протяжни интервюта на някакъв софийски СДС лидер, който хвърлял снежни топки по полицаите. И го арестували, ама за малко. В първото си интервю каза, че просто хвърлил една снежна топка – какво толкова? По нататък случаят придоби драматизъм. Оказа се, че не просто е хвърлял, ами се е хвърлил да защитава млади майки с колички, нападнати от полицаите. Със снежна топка в ръка. Нещо като „Синият лъв през зимата“-2.

Да, протестите протекоха и протичат при слаба организация. Само че този път на никой не му пука от този факт. Освен на Дончева и министър Миков. Които твърдят, че след като е слаба организацията, протестиращите следва да поемат цялата отговорност.

Отговорността за кое?

За това, че синьо лъвче и десетина ултраси се биха с полицаите?

В резултат на което жандармерията изви ръцете на едно окървавено момиче, което няма и петдесет кила?

Това с цялата отговорност няма да стане, господа.

Защото отговорници няма. Не сте успели да назначите овреме.

Те са някъде между „мишоците“ в интернет.
И най-много да ги хванете за… фалшивите IP адреси.

А това, което става в Мрежата, е далеч по-важно и стойностно от протестите.

Които вие се опитвате да заместите с диалогични пируети между „елита“ и гражданското общество.

Не се вторачвайте в слабата организация.
Не подсказвайте на съпътствуващите ви телевизии въпроси от сорта: „Ама защо вие, като студенти, допускате на протеста ви да има и фермери и майки с деца и пенсионери и футболни фенове и ултраси?“

Ами защото това не са протести, господа.
Това е бунт.
Това не е балет. Няма да свърши в края на трето действие.
Това е бунт на едно момиче, което написа в Мрежата:

Локвите изпълваха обувките ми, а звездите – душата ми.

Това е бунта на онзи млад мъж, който преди много години, когато не съществувала Мрежата, подредил на белия лист следващите думи:

Утре сивият поток на живота ще повлече и твоята младост, и твоята усмивка. И повлякла количката, изпотена, изпрашена, видяла тук черна мъка, там празнота и вечно охолство, ти не се усмихваш вече. По детското чело ще легнат сенки, влажните очи ще заискрят омраза и редом със своите одрипани братя ти ще свиеш своите малки, черни, изподраскани юмручета:
— Два свята, единият е излишен!

Доста, радикално, нали? Този, който го е написал, се казва Христо Смирненски. Трябва да проверите дали не е бил някакъв ултрас. И своевременно да го отстраните от учебниците. Освен ако вече не е отстранен.

ПАК ВЛИЗАМЕ В ПРЕДИЗБОРЕН МЕНЗИС

Щеше да е по-възпитано да кажа „предизборен цикъл“, ама то си е мензис.
От медийните котенца и по-дърти котки отново започват да изтичат спекулации и социологии.
Пак – кой с кого?
Пак – турците къде да гласуват и да гласуват ли въобще.
Пак – президента Първанов май искал президентска република.
А пък той пак отрича.
Пак – кой ще мине бариерата и кой да забрави за „кифтетата“.
Същата история.
И нито дума по същество – за кого и защо да гласуваме.
И тъй като от лятото на минала година нищо не е мръднало и на йота, позволявам си да предположа, че няма да мръдне, за да не остане никакво време за промяна на статуквото.
И цялата дружина пак да мине метър.
…
Следват текстове от юни и юли 2008 година:

СТИГА СТЕ ГО УСУКВАЛИ!

МАЖОРИТАРНОТО ПРОДУХВАНЕ НА СИСТЕМАТА

ПАК ЩЕ НАВИВАТ БУРМИТЕ НА ПРЕДСТАВИТЕЛНАТА ДЕМОКРАЦИЯ

ПУСТИТЕ ОСМАНЦИ, СТАНАЛИ МОСКОВЦИ…

В петък президентът Първанов обясняваше по телевизията колко били ползотворни срещите му в Москва. Той започна с прословутия дълг на Русия към България, изразяващ се в колосалната сума от 38 милиона долара:
„38 и половина милиона щатски долара бяха върнати без остатък, без никакъв дисконт, по българската формула, въпреки съпротивата на руснаците буквално до последния час на преговорите“, каза президентът с желязна нотка в гласа. Демек – дружбата си е дружба, ама сиренето е с пари.
Да им се чуди човек на тия руснаци, защо са се опъвали толкова за 38 милиона. Дали защото тия дни дадоха на Беларус 2 милиарда, че и на Киргизия още два, пък на опашката чакат Украина за пет и Исландия за още четири?
Това ще да е причината. И са се притеснили хората. А пък президентът Първанов е поставил ребром въпроса, както стана ясно. Аман-заман, ще трябва да се връщат тия пари. Предполагам, че в последния момент някой от хората на Путин е отърчал до барчето в Кремъл да събере джобни от олигарсите.

В същия ден, петък, 13.02.09 – в Москва се срещнаха Дмитрий Медведев и президента на Турция Абдула Гюл. Този петък 13, може да се окаже черен, ама не за турците. Нито за руснаците.
Между двете страни бяха постигнати следните споразумения:
1.През следващите 15 години Турция ще внесе електрическа енергия от Русия на стойност 60 милиарда долара.
2. Русия в най-скоро време ще започне строителството на Атомна електроцентрала в Турция с 4 блока – всеки от които с мощност /по различни данни от пресата/ между 1200 и 1500 мегавата. Стойността на проекта е между 18 и 20 милиарда долара.

Извън двете официални точки, са били обсъдени и други въпроси, за които ние обикновените хора не сме осведомени. Това, което знаем е, че Турция през 2008 година излезе на първо място сред външнотърговските партньори на Русия.
Стокообменът между двете страни днес се изчислява на повече от 34 милиарда долара. Преди десетина години не е надвишавал 1 милиард. А на срещата в петък Абдула Гюл заяви, че очаква в близките години той да достигне 50 милиарда.
Близо 3 милиона руснаци почиват всяка година по турските курорти, което означава, че всяко лято те оставят там около 5 милиарда долара.
Но тази цифра може да е занижена, ако вземем предвид „националните особености на руския годишен отпуск“.
Турците печелят и от строителството в Русия, където през последните десетина години техни фирми са изпълнили договори за над 20 милиарда долара.

Спекулациите около срещата Медведев-Гюл тръгнаха в посока, която може би не ни изнася, ама това е положението.
Вестниците говорят за стратегическа среща между две страни, които имат амбицията да осигуряват в значителна степен енергийните нужди на Европа, включително и чрез проекта „Набуко“.
Други коментатори твърдят, че Турция днес дава своята оферта на Русия за влияние в Кавказ и прикаспийския регион.
В замяна на това отваря икономиката си, в която и днес „Газпром“ доставя 63% от синьото гориво, а утре „Атомекспортстрой“ и Обединени енергийни системи /ОЭС/ ще завоюват стабилни пазарни позиции.

Какво може да последва от това, че Турция – най-мощния член на НАТО в региона – се обвързва с Русия до такава степен?

Възможни отговори:
- Турция не е в час, защото не си дава сметка за имперските амбиции на Русия.
- Мони Паси не е в час, защото си мисли, че ако стане шеф на НАТО ще сложи ред в кавказките „демокрации“, най-паче в Грузия.
- НАТО винаги е в час, за разлика от Мони Паси.
- България не е в час, защото не усеща как енергийния възел на Балканите се мести в посока Босфора.

Това, последното, би трябвало да го почувстваме отдавна, ама в последните години бяхме заети да доказваме своята независимост от Русия.
През идващите десетилетия ще ни се наложи да почувстваме една друга зависимост.
Ама в това отношение поне имаме исторически опит.

НЕГЛАСУВАЩИЯТ ЧОВЕК

Политическата дейност в България , както и в повечето посткомунистически страни, страда от сериозна амнезия по отношение структурирането на обществото и движещите го сили.
Това е резултат от спецификата на онзи обрат, който настъпи в края на 80-те на миналия век. Той беше сблъсък на идеологии.
Идеологията на либералния капитализъм, в своя естествен икономически апогей от края на 70-те, се наложи над деградиралата визия за „безкласовото“ общество от съветски тип.
В същото време обаче победителите в този гигантски конфликт донесоха в посткомунистическото пространство една нова илюзия, която популистки се свързваше с възмездието над комунистическия апарат и някакъв нов „равен старт“. Впрочем и двете понятия нямаха и нямат нищо общо с реалното съотношение между движещите сили в тези посткомунистически общества.
Получи се така, че двете системи започнаха да воюват /което впрочем правят и днес/ върху доста хлъзгав терен.
„Изтокът“ защитаваше своите постижения, изтъквайки предимствата на държавната собственост и уравновиловката, представяйки ги за социална справедливост.
„Западът“ рекламираше и въвеждаше на всяка цена частната собственост, убеждавайки хората, че „невидимата ръка“ на пазарните отношения, автоматично и едва ли не още утре, ще ни доведе до модерната фаза на „постиндустриалното“ – либералния вариант на същото това „безкласово“ общество, където всички са „собственици“ и танцуват безметежен валс, разменяйки си фактури.
Поставени между чука и наковалнята на тези две илюзии, родните политици в последните 20 години съвсем забравиха за съществуването на Карл Маркс.
Политическото отношение към Маркс, всъщност, няма значение. Доколкото няма значение, от днешна гледна точка, и неговия „Манифест на комунистическата партия“.
Ако марксизмът се оценява в наши дни, то е заради безспорния факт, че обществото се състои от класи и прослойки. По същия безспорен начин Дарвин разделя флората и фауната на видове и подвидове, които си взаимодействуват в една обща среда.
При осъществяването на прехода у нас тази азбучна истина беше напълно елиминирана. Заради конюнктурата на прехода хората бяха разделени на две основни групи – за и против комунизма. Което вършеше работа в първите години на демокрацията.
Идеологемата „за и против“ обаче изигра лоша шега на посткомунистическите общества. Постепенно тя се освободи от конкретната си задача в първите години след преврата. И се превърна в постоянно състояние на обществото, нещо повече – в иманентна среда за изграждане на личностни, групови и партийни статуква.
Още в началото на прехода стана ясно, че колкото си повече „за“ или повече „против“ /все едно/, толкова са по-големи шансовете ти да се впишеш в пейзажа на общата конюнктура. Повечето хора загубиха реална представа за това откъде идват и накъде отиват.
Схематичната конструкция „за и против“ съвсем не е случайна. Целият период на развития социализъм и по-късната „перестройка“ бяха белязани от нея. От времето когато започна изграждането на т.н. „развито социалистическо общество“ датират опитите да се замажат класовите различия вътре в него. Това ставаше чрез обединяването на индустриалния пролетариат и селската класа в общото понятие „трудещи се“. Техните експлоататори – партиен и чиновнически апарат – бяха обединени в етикета „служащи“, а интелектуалците, които са вечния коректив и изразител на обществен негативизъм – под графата „народна и художествено-творческа интелигенция“.
От началото на прехода тенденцията да се елиминират класовите различия се засили, включително и чрез учредяването на казионните профсъюзи, които не възникнаха по логиката на съсловните интереси, а бяха назначени да овладеят евентуалния активитет на социалните низини и да го насочват в „правилната“ посока, съобразно конюнктурата на политическия момент.
Принудителната класова амнезия се насаждаше и се насажда сред хората, включително и чрез фигурите на политическите дейци. Ако хвърлим бегъл поглед към емблемите на прехода – Луканов и Костов, ще получим доста гротескна картина.
Няма логично обяснение сценката, в която червена бабичка рони сълзи до партийната трибуна, само заради факта, че от трибуната говори другаря Луканов. Бабичката дори не разбира какво говори той. До съзнанието й стига само един лозунг „Много сме, силни сме“. Нейното вълнение не може да бъде обяснено дори със стадното чувство, което е присъщо на младостта, а не на хората с изтляващи жизнени сокове. Бабичката с нейната /по онова време/ четиридоларова пенсия, с гарсониерката, която всъщност е една стаичка и не е платено парното – тази бабичка е типичен представител на градската беднота.
Ако приемем, че не е окончателно изкукуригала, остава въпросът: Защо тази жена идва от социалното подземие на града, за да подкрепи един потомствен червен аристократ, свързан с еврейско-масонски общества?
Неприятен въпрос.
На синия митинг отсреща двама мъже с ленти на главите скачат като изоглавени на едно място и пригласят на своя лидер: „Кой не скача е червен“. По-младият е хулиганстващ рок музикант, звезда на квартала, в който е бил репресиран от комунистическата милиция, а по-точно привикван два-три пъти в районното, където са му „наблегнали на факта“, че ако продължава да пее на английски може и да го вържат за парното, преди да го изселят от София. Неговото присъствие на митинга е логично.
Другият скачащ до него, обаче, е в зряла възраст, лекар по професия, бил е 10 години в Либия, има два апартамента в центъра, къща в Панчарево и към 60 хиляди долара в банката. Той не е тук, за да защитава своите съсловни интереси, а просто защото мрази комунистите. Което не е лошо по принцип.
Лошото е, че докато той скача, доларите му в банката се топят като ланшния сняг, а задаващата се на хоризонта Здравна каса не дава никакви гаранции за тяхното възстановяване в предишния им размер.
Но истинският въпрос тук стои така. Защо един представител на посткомунистическата „upper-middle class“, който и преди, и след промените има и ще има стабилно обществено положение, стои под трибуната на един политически ренегат, бивш незначителен преподавател по политикономия, с неясен съсловен, класов и партиен произход?

Отговорите на въпросите от горните две сценки могат да бъдат много, включително и такива, чертаещи особената харизма на политическияте лидери.
Но уви, това не е така. Чрез такъв тип отговори, ние просто се самоуспокояваме. Поредицата разочарования от политическия елит през последните 20 години са най-сигурното доказателство за това.
Истината е, че вътрешните връзки в отделните социални групи, прослойки, общества, класи – са увредени до неузнаваемост. Днешният български политически елит паразитира върху и благодарение на това болестно състояние на обществото.
Националното ни „общежитие“ може да бъде сравнено със сграда, в която асансьорите /ако въобще работят/ тръгват и спират, когато и където си поискат. Не е ясно коя група обитатели на кой етаж живее и защо точно там.
Инсталациите за пренос на енергия, подгряване и охлаждане са умишлено повредени, поради което благата, които пренасят, неочаквано се изсипват в произволни части на общежитието. В резултат на това обитателите периодично изпадат в паника и започва блъсканица по стълбите в търсене на по-комфортно място за живеене. Никой, както стана ясно, не може да разчита на асансьорите…

Политическото представителство у нас вече натрупа критична маса от недоверие. Негативното отношение на хората към политиците само привидно е свързано с техния външен образ – корумпирани, лъжливи, алчни.
Хората са наясно и по-скоро биха простили на един прохождащ политик, ако той се облагодетелства във връзка с новия си обществен статут. Това може да бъде обяснено и с особеностите на народопсихологията. Изпращайки една личност в политиката, народният глас казва под сурдинка: „Е, добре, той е наше момче. Защо да не отиде и той на жълтите плочки. Нека се отърка малко в хубавия живот. Пък и за нас да си спомни.“
Това, което българинът не може да прости, обаче, е липсата на ефективност. В такъв момент народният глас казва: “ Язък. И този излезе ялова крава“.
Разбира се, такова отношение към собствените политическо представителство е крайно примитивно. То говори, че маса хора у нас още не са излезли от патриархалните, полуфеодални отношения, от времето когато чрез занаятчийско-еснафските гилдии започва да се формира икономическата физиономия на нацията.
Колкото и да ни се иска, няма основание да мислим, че ще настъпят някакви промени в основната част от активно гласуващите. Те ще продължат да пускат бюлетините по семейна и кланово-групова /даже не партийна/ традиция, или защото този кандидат им е … симпатичен. А не защото имат гаранции, че могат да контролират своя избраник. Повечето от тях дори не знаят какво е това.
Ако нещата се развият в познато ни русло, огромна част от избирателите няма да гласуват, както са заявили в последните проучвания. Което би трябвало да е добра новина за новите, модерно мислещи политици. Това е гаранция, че насреща си те имат все повече модерно мислещи потенциални избиратели.
Старата песен, че просто трябва да се гласува, защото в противен случай системата изкарва напред некачествени хора, е изпята песен.
Модерно мислещият политик, вместо да прави излишни сизифовски движения срещу мнозинството от апаратни тарикати /две в едно/, би трябвало да си постави качествено нови задачи.
Той трябва, образно казано, да се замисли как ще възстанови умишлено повредените инсталации в националното „общежитие“, за което стана дума по-горе. Тази задача изглежда непосилна на пръв поглед, но стъпките към нея съвсем не са трудни.
На първо място модерният политик трябва да забрави понятието „болшинство“, когато се подготвя за среща със своя електорат. Защото модерният човек /този който не гласува/, ако все пак реши да гласува, ще го направи не за да се впише в едно или друго болшинство, а защото е решил, че кандидатът е изпълнил някои негови специални изисквания.
Негласуващият е специален човек. Той е информиран, разочарован и не вярва на лозунги. Той не вярва на визии и визионери /“Времето е наше“, „Заедно за България“/, както не вярва и на месии, особено след последното пришествие на Н.В.
Негласуващият човек живее в собствени пространства – професионални, гилдийни, етнически, културни, кастови – тоест на онези територии, които взети заедно образуват това, което би трябвало да наричаме гражданско общество. Той оценява ефективността на един политик по степента в която успява да проумее, а след това да помогне при усъвършенстването на връзките между тези специални територии. Тоест – да възстанови повредената инсталация в националното „общежитие“.
Негласуващият човек в България е най-вече ценен с това, че той не продава гласа си. Не защото го смята за особено ценен. Той не гледа на вота като на сделка – аз ще гласувам за теб, ама ти няма да вдигаш парното. Той разбира вота като контакт, като изграждане и поддържане на онлайн-връзка, а не като предаване и приемане на собственост – аз на тебе, ти на мене.
Негласуващите днес представляват по-голямата част от българското население. Това не тревожи никого от известно време насам.

Други, премълчавани истини от живота на електората, обаче, звучат далеч по-тревожно.
Като, например, парадоксалната истина, че голяма част от гласувалите, всъщност са негласуващи. Защото го правят под натиск. Това не е вътрешния натиск на убежденията. Това е натиска на кебапчетата и тоягата. Техният вот е недействителен от гледна точка на каквато е да е предизборна стратегия, тъй като зависи от големината на тоягата в деня за размисъл и от това – в чии ръце ще се окаже за последно.
Хората, които продават гласа си, по същество са негласуващи. Те не искат да упражнят своя вот, но го правят по известни на всички ни причини. Те не са същински гласоподаватели, тъй като е сигурно, че изпитват притеснение и отвращение от това, което са принудени да вършат. По тази причина техният вот е волатилен, както е модерно да се казва за срутващите се валути.
Силата на негласуващия човек и превръщането му в потенциален избирател е голямото предизвикателство пред модерния политик.
Ще успее ли, обаче, той да се освободи от тежките гримове на прехода? Ще успее ли да излезе от фалшивата роля на последна инстанция за народната воля, без да остане последна дупка на кавала?
Въпрос на личност. Такава, която да има качествата на свръхпроводник.
Останалото е технология и тактика. Ако са правилно избрани, те би следвало да бъдат повече прозрачни, отколкото сложни.

СТАНИШЕВ КУМУВА НА СИНЯ СВАТБА

Тия дни г-н Станишев сериозно се е загрижил за състоянието на десницата в България.
Веднага след сантименталното шоу – предизборното споразумение между СДС и ДСБ – премиерът се самообяви за нещо като кум на сватбата. Даже намекна кой трябва да играе мъжката партия под юргана: „България се нуждае както от силна левица, така и от силна и демократична десница…“.

Значи не просто демократи са нужни на България, а силни демократи. Каквито безспорно са другарите от ДСБ.

Само дето чеиз не занесе на младоженците, белким си подредят къщичката.
А подредената политкъщурка на отечеството г-н Станишев и си представя така – освен силна левица и силна десница, по средата да има и малко силни либерали. Ама не много. Колкото за дамазлък. Колкото да натежат на кантара при формиране на мнозинството.

С това картинката се изчерпва. Всички останали са недемократични популисти, чието избиране предполага нестабилна България. Тъй като те не знаят да управляват. Тоест – не са затънали до гуша в лайната. Състояние, което както всички знаем, е характерно за управляващите у нас вече 20 години.

Слабата десница, според г-н Станишев, е виновна за състоянието на нещата в момента:
„Виждаме, че когато няма достатъчно стабилна десница с ясни принципи, с политики, с предложения за управлението, както беше през изминалите няколко години, тогава се появява огромно поле за популизъм.“

Въпреки тази другарска критика, г-н Станишев не само стана кум на сватбата вдясно, ами по всичко личи – ще вземе дейно участие в някои следсватбени ритуали за все по-пълното заздравяване на десницата.

Под „следстватбени ритуали“ да се разбира пускането на някои по-специфични политтехнологии преди изборите.

А за тези, които още не са завършили семестриално политология, ще поясня с откъс от стара народна песничка:

Ти на мене, аз на тебе.
Аз на тебе, ти на мене.
Да живеят тарикатите-е-е-е!

ВИП БРАДЪР – НАЙ-МАЩАБНАТА ПРОВОКАЦИЯ НА ГОДИНАТА

Нека изясня предварително, че в определението „провокация“ не влагам нищо лошо. Тъкмо обратното. Добрият телевизионен продукт почти винаги трябва да заложи в основата си качествената провокация, за да е добър наистина.

По всичко личи, че този път сценаристите и продуцентите на Големият брат са напипали същността на телевизионния формат. За разлика от други издания в които се нагледахме на свободно ядящи, повръщащи и пикаещи „звезди“, както и на измислени лесбийски сценки.

Участниците до този момент дават надежда, че на територията на всевиждащото телевизионно око ще се разгърнат същностни конфликти – социални, етнокултурни, политически и, надяваме се лични, тъй като подборът на личностите обещава много.

Подборът, с други думи, е сравнително качествена снимка на обществото. Този път.

Може би ще видим една по-ясна панорама на модерния български „лайфстайл“ – от културните низини /Милко Калайджиев/ до аристократите на субкултурата /Ицо Хазарта/.

Централният политически конфликт – Емил Кошлуков/Тодор Славков – обещава да се развие в неочаквани посоки, като обобщение на оценките за „прехода“, в удачно подбрана поколенческа плоскост. Един от двамата ще трябва да излезе от този конфликт доста наведен, заради диаметрално противоположните ценности, които изповядват.

Няма да се учудя ако театърът на военните действия в ожесточаващата се предизборна борба се пренесе на територията на Вип Брадър.
За което авторите на предаването си дават ясна сметка.
И за което трябва да ги поздравим.
Пък и Нова телевизия – заради ресурсите включени в това мащабно шоу.
Едно е ясно отсега – през следващите седмици и месеци в Нова няма да имат проблеми с рейтинга.
Другите „национални“ телевизии да му мислят.

Никой от двамата не е в къщата заради парите. Казват, че са там заради благотворителността. Вярвате ли?

ПЕПЕЛ МИ НА УСТАТА…

Публикуван текст – в. Седем

След две години неуспешно и формално участие в ЕС, премиерът Сергей Станишев обяви идеята си да вкара чужденци в управлението на страната. За което тутакси бе разпънат на кръст от редица опозиционни говорители. Но прави впечатление, че върховните лидери от синия сектор нещо не се обаждат. Вместо това пускат по телевизиите устакяри от втория ешелон и „независими експерти“.

Иначе всички сме съгласни с теориите на надушващите власт бъдещи управници.

А именно, че:

- това е капитулация пред Европа и доказателство за безсилието на тройната коалиция.

- това е опит да си върнем по втория начин изгубеното доверие на ЕС.

- това е популистки предизборен ход.

- това може би е сложна конспирация, която трябва да докаже, че дори европейците да дойдат, у нас оправия няма. И самите те да бъдат набутани в споделянето на колективната отговорност – тази сладка баница на прехода.

Но нека, преди окончателно да заклеймим премиера, да се огледаме в някои особености на българската демокрация.

Да се върнем няколко години назад, до времето когато президентът Първанов бабуваше при раждането на тройната коалиция. Ако се сложим ръка на сърцето, трябва да признаем, че от гледна точка на обединителната си роля, той постъпи правилно. Дали тази правилна постъпка беше далновидна – това е друг въпрос. Но в тактически план нямаше друг изход. В Европа се говореше за успеха на широките коалиции, включително между леви и десни, което стана главния, формален аргумент за бабуването.

На практика, обаче, у Първанов още тогава се задействува инстинкта да запази статуквото.

А инстинктите проработват в състояние на стрес, по народному – уплах.

Първанов е първият български политик, който официално се уплаши от мощните позиции на някои елементи в българското общество. Не става дума за политическите сили, а за силите на статуквото, изграждано десетилетие и повече преди това. Уплаши се до степен, че започна да прави метани на някои хора. А това никак не подхожда на президенстката институция, която трябва по презумпция да бъде равноотдалечена от всички.

Чрез тройната коалиция той просто се опита да сложи колкото може повече представители на съществуващото положение около софрата. Няма смисъл да споменаваме събития и другарски вечеринки, сватби и кръщенета, тъй като всички ги знаем.

По-добре да се вгледаме в параметрите на статуквото.

Миналата година, някакъв баш икономист се захвана да доказва, че икономиката на страната е достигнала и надминала нивото от 1989 година. Тази филипика не пожъна особен успех.

В наши дни управляващите размахват енергично прословутия резерв от 28 милиарда лева, който сме имали. Като финансов амортисьор срещу трусовете на кризата.

Във време когато става все по-ясно, че не парите, а производителността на труда, суровините, средния и дребния бизнес, организацията на производството и иновациите ще бъдат локомотивите за излизане от ситуацията. А също така, и не на последно място – връщането към „традиционните ценности на нацията“ /Барак Обама/.

Що се отнася до бурния цъфтеж на родната икономика през последните години, по-добре да видим какво казват професионалистите. Доктора на икономическите науки проф. Гарабед Минасян, например:

„В плана „Станишев“ (ПС) съществуват манипулативни позо­ва­вания, които са недопустими за подобно равнище. Лансира се, че през 2008 г. „българската ико­номика отбелязва растеж от 6.8%„, което не е вярно. Темп на прираст на БВП от 6.8% се отчита през третото тримесечие на 2008 г. спрямо третото тримесечие на предходната година, докато същият темп за четвърто тримесечие е 3.5%, а за 2008 г. – 6.0%. ПС се позовава на „безпрецедентните 28 млрд.лв.“ за величината на ва­лутните резерви на страната, но към края на ноември 2008 г. В първите дни на януари БНБ публикува инфор­ма­ция за валутните резерви на страната към края на 2008 г., които са вече 24.9 млрд.лв., т.е. с повече от една десета по-малко. Този факт обаче е удобен за ма­ни­пулативно премълчаване.“

Погледната от страна на продукта, който създава, българската икономика изглежда доста екстравагантно, да не кажа по-силна дума.

Под 30 процента от физиономията й се определя от сферата на реалното материално производство /индустрията/ и този процент продължава да пада, включително и във връзка със световната криза.

Под 7% процента е дяловото участие на селското стопанство, което винаги е било запазена марка на България като количества и най-вече качество.

Затова пък сферата на търговията и услугите, иначе казано алъш-вериша – надвишава 62 процента.

Като гледаме най-общо тези цифри – по външен вид го докарваме на Швейцария – страната на банките, голямата химия, точните часовници и кравите. Само че швейцарците едва през 2005 година успяват да постигнат онова, което ние сме постигнали още до 1989 г. – над милион и половина животни. Същото важи за свиневъдството.

А сега вижте следващата статистика, която показва показва динамиката на българското животновъдстство през годините.

Таблица № 4. Брой на селскостопанските животни

Table № 4. Live stock number

Източници: Статистически годишник на Народна Република България 1989;

Статистически годишник на Република България 1992, 1996;

Статистически справочник 2001, 2004, 2005, 2006

Швейцарците са горе-долу колкото нас по население – 7.4 милиона, от които 20 процента дори не са швейцарски граждани. Плодородната им земя е в пъти по-малко от нашата. Това са предимно високопланински поляни и пасища. Под една трета от тази земя става за посев. Може би заради трудния терен, те са се ориентирали към отглеждането на крави. Добре, ама в последните години свиневъдството там се е развило до степен да надмине говедовъдството – 1.7 милиона животни.

Как ги постигат тези успехи швейцарците. Ами точно така, както са ги постигнали българите в началото на миналия век в Източна Тракия, бидейки все още под турско робство. Ето какво ни съобщава проф. Любомир Милетич в емблематичното си изследване „Разорението на тракийските българи“:

„… най-добрѣ ни освѣтлява разказътъ на споменатия вече свещенникъ Стоянъ Андрѣевъ отъ лозенградското село Е н и д ж е, чисто българско село отъ 350 кѫщи…

„Въ туй врѣме всичкиятъ едъръ добитъкъ, около 3000 глави, се намираше до селото при рѣката Текедере. Офицеритѣ ни казаха: „всичкия си добитъкъ ще дадете”… И го забраха всичкия. И дребниятъ добитъкъ бѣше тамъ: овци и кози около 11 хиляди…. Вечерьта турцитѣ пуснаха по селото войници съ чували и изловиха всичкитѣ кокошки, може да имаше до 30 хиляди кокошки, мисирки…. Съмна се, и се съобщи нова заповѣдь: колкото старо жито има въ селото, всичкото да се складира въ селския хамбаръ. За да се извърши това бърже, турцитѣ пратиха военни кола, и така съ колата се принесе най-малко 10 хиляди цариградски кила жито. Тая работа трая 3-4 дена … вѫтрѣ въ селото само около 250 души войници съ офицеритѣ се занимаваха съ прѣнасянето на житото… Слѣдъ като и житото се нанесе, попитаха, дали още добитъкъ има или не. За да се увѣрятъ, тръгнаха изъ кѫща на кѫща и изкараха изъ оборитѣ 300 яздачни коне съ седлата, съ такъма имъ. Най-сетнѣ поискаха, щото всѣки овча-ринъ, колкото вълна има, да я донесе. Овчаритѣ донесоха около 8 хиляди оки вълна. Слѣдъ това ни оставиха свободни нѣколко дена. Хванаха слѣдъ малко да търсятъ по-богатитѣ.“

Може да прозвучи цинично, но от картината на турските погроми, тук ще извадя икономическата съставляваща.

Едно обикновено село – 350 къщи, тоест под 2000 души.

А ето го резултата от техния труд:

3000 глави едър добитък

11 хил. дребен – овце и кози

30 хиляди птици

300 ездитни коне

8000 оки вълна

10 000 цариградски кила жито от старата реколта /тоест, резерв, който е отнел 3-4 дни на 250 войници само да го изнесат от селото/.

В същото изследване проф. Милетич съобщава, че в Одринския вилает се открояват и други, наистина богати села, където дребното поголовие стига до 160 хиляди животни, а едрия добитък – до 40 хиляди глави.

Южните склонове на Странджа-Сакар и поречието на Марица са населявани по онова време от турци, гърци, албанци и българи /близо милион/. Те, последните са мотора на реалната икономика в целия регион – не само в земеделието и животновъдството, но също така в печелевшите за онова време сектори – бубарство и копринарство, тютюнопроизводство, производство на вълна и памук и занаятите, свързани с тях. За екзотика ще прибавим и производството на афион – опиумен мак.

Ако погледнете етническата карта на Одринския вилает от онова време, лесно ще направите сметката, че стотина селища реално са произвеждали селскостопанска продукция, с която не може да се похвали днес България на 21 век.

Днес, един век по късно, цифрите говорят следното:

В периода 1986 – 2005 г. говедовъдството е паднало от 1 млн. 700 хил. на 620 хил. животни.

Свиневъдството – от близо 4 милиона на под 1 милион свине.

Овцете – от 9.7 милиона – на 1.6 милиона.

Птиците – от 39.2 милиона – на 9.5 милиона.

Дори цифрите от статистиката за 2005 г. да са се променили към по-добро /в което дълбоко се съмнявам/, отдалече се вижда накъде са подкарали кораба капитаните на родната макрорамка.

Тук няма да се задълбочаваме в пораженията върху голямата индустрия – енергетика, машиностроене, военнопромишлен комплекс, горива, соди, стъкло, каростроене и прочие.

Дори само от това, което е натворено в областта на селското стопанство и свързаната с него преработваща промишленост, става ясно, че нашите лидери живеят в някакъв измислен свят, който за по-удобно наричат глобализация и свободен пазар.

На всичкото отгоре през последните години, те се опитват да ни впишат в глобалната рамка чрез набор от тарикатлъци, изключващи действия в реалния сектор и помпащи до краен предел някакви илюзии за образа на България, които по същество нямат нищо общо с действителността.

Тарикатските фантазии на тема България съпътствуват цялата история на прехода още от времето когато започнахме да правим пачки за сметка на трудностите, които изпитваха нашите съседи Сърбия и Македония. Днешните младежи тогава са били деца и са виждали как бащите им забогатяват с няколко „врътки“ през границата – цигари или бензин, все едно. По-късно тези деца станаха свидетели на безогледната масова приватизация, която изкара от дълбините на обществото цяла прослойка никому неизвестни партийни слуги, на които беше подарената българската икономика. В замяна на постоянна и безусловна финансова подкрепа. Още тогава българската политическа класа заприлича на бабичка, която си дарява апартамента срещу гледане до живот.

Децата на прехода не изучават и до днес близката и по-далечна стопанска история на България. Те не знаят, че е имало период, когато нашата страна наистина е била сравнявана със Швейцария, а българите с „прусаците на Балканите“. Нито, че световната /днес/ икономическа, транспортна и туристическа дестинация Гърция е изглеждала в сравнение с нас като бедна селска провинция. Те не знаят, че дори по времето на Тодор Живков в България имаше милионери. Само че те не бяха назначени, а докарваха измъчените си пари с непосилен труд под полиетилена на оранжериите, а в същото време всячески криеха финансовото си състояние от политическата полиция.

Децата на прехода не знаят, че в сърцето на соцлагера, столицата на тогава проспериращата Унгария се изхранваше от труда на някогашните преселници от България и така наречените села на милионерите в околностите на Будапеща бяха населени наполовина с потомствени българи.

Младежите, които по неизвестни за мен причини, все още стоят в България, нямат и шанс да научат нещо повече за това близко минало. Образователният мейнстрийм ги занимава с романтични митове от археологията и възрожденската литература, а медиите им начукват в главите скучното клише, че вече сме член на НАТО. Голяма работа.

Чрез демодираните си риалити формати и яловите новини, телевизиите ежедневно внушават анемични фантазии, че сме световна туристическа дестинация, че имаме някакво уникално стратегическо местоположение, че през нас ще минат някакви тръби и коридори, а ние просто ще щракаме с пръсти доживот. Официални лица от правителството като министър Петър Димитров регулярно пускат в общественото пространство твърдения като това, че пътищата за сближаване между Русия и Европа минават единствено през България. Такава теза е направо опасна, ако беше излязла от устата на сериозен политик. По несъстоятелност тя може да се мери само с афоризмите на баш-стратега Ахмед Доган, който пък се изцепи, че пътят към Европа минавал през Босфора.

Дори да съберем накуп всичките перални на пари, наричащи себе си телевизии, няма да открием повече от 2-3 предавания, които се занимават с теми от реалния живот на обикновения, средностатистически човек и семейството му – като автономна стопанска единица на обществото. Личността и семейството у нас се представят в ключа на пошли мелодрами, криминални хроники за битови убийства и проституция , „идеали“ свързани с обзавеждане, козметика, фитнес, игри на щастието и безмислено харчене на пари.

Ако се загледате внимателно в програмата на Би Би Си, ще видите, че не минава и час без на екрана да се появи репортаж или рубрика за позитивния опит на малкия и средния бизнес, за иновации, смели и умни подходи към увеличаване на реалното производство в реалния сектор. В медийния ландшафт на цивилизованите страни се открояват цели телевизии, посветени на реалния живот и реалния сектор. Докато у нас се открояват цели телевизии посветени на хазарта и хазартния начин на живот.

Излишно е да се питаме – случайни ли са тези особености на българската демокрация. Не, не са случайни. Те са наложени от онази вредна, антиобществена, антинационална прослойка, която вече 20 години натиска реалния сектор надолу. Същата тази прослойка е забранила на българина, който гледа животни, да произвежда сирене и кашкавал. Забранила го е със закон чрез своите лобита в парламента. За да просперират прекупвачите им. За сведение – в Швейцария близо половината от прословутите им сирена се произвеждат в малките животновъдни ферми. А също така в Гърция, Франция, Испания, Италия и където се сетите.

У нас обаче не е така. Защото позициите на „нашите хора“ са отдавна институционализирани. И са наложени като официални нормативните документи на държавата.

Ако ви се случи да посетите обикновена селска кръчма, където ще ви откъснат два домата от градината в двора, трябва да имате предвид, че салатата, която ще изядете е незаконна. Тъй като селската кръчма няма сертификат за качество на така откъснатите домати. Или специално обявен предмет на дейност „отглеждане на домати в двора на заведение от трета категория“. Така, че ще трябва да върнете незаконната салата и да изчакате местните селски мутри да донесат една щайга найлонови домати от съседна Турция. Които ще ви струват двойно. Това е положението.

Парадоксалното в тази сценка е, че тя представя пример от действителния живот. Щом „нашите хора“ са стигнали до обикновената селска кръчма, не се съмнявайте, че могат да стигнат и до най-високите места.

По тази причина си мисля следното: това, че Станишев призовава чужденци да ни управляват, може би не е никаква конспирация. Може да е обикновено човешко чувство. Може да обикновен страх. Сергей не е глупав, до степен да не си даде сметка, че партията му вече не може да контролира тези хора.

А посегателство върху личности от неговия ранг няма да е прецедент в страната, която би трябвало да е Швейцария на Балканите.

Пепел ми на устата!

………………………………….
Още по темата: МАНИПУЛИРАНИ ИСТИНИ, автор: проф. Гарабед Минасян

КОЛЬО ПАРАМОВ ПРЕДРИЧА ФИНАНСОВА КАТАСТРОФА – „ФРОГ НЮЗ“

В екслузивно интервю за „Фрог нюз“ финансистът Кольо Парамов твърди, че българската валута е силно надценена и до три месеца може да стигне 4.15 лева за едно евро.Това не е първата подобна прогноза на г-н Парамов. В края на миналата година той заяви, че еврото може да стигне до 3.68 лева.

„- Сега всички масово се оправдават с глобалната финансова криза. България имаше ли друг разумен вариант, който пропусна да изиграе?

- Ако бяха взели под внимание преди 2 години предложенията на проф. Димитър Иванов за съставяне на широко -национален експертен и програмен кабинет, България днес нямаше да има този изкривен бюджет. Олигарсите нямаше да диктуват политическото преразпределение на приоритетните си разходи, ЕС щеше да е вкарала в страната ни минимум 3 млрд. евро, а раздвижеността на стопанството ни би изглеждало по друг начин. При тази камарила от силно политизирани и идиологизирани министри и чиновници не можем да очакваме друга ситуация освен настоящата. Много хора казват, че е виновна световната криза. Аз им отговарям – за параметрите на световната криза се знаеше от 2 години. Ако управниците бяха следяли прехвърлянето на нивата от американския бюджет и отлива на арабски капитали от американските банки към Европа заради Багдатския сценарий, щяха да разберат, че възможностите на САЩ, освен чрез кризата, не биха се реализирали, като разпределена обща поносимост от целия свят на тази огромна тежест от войната в Ирак. Това е цената, която плащаме днес. Ако към нея добавим силната експанзия на Китай и нивата на тяхната валута към долара, ще разберем и как ще премине срещата на Г-20 в Лондон. Кризата не касае само нас, а всички правителства.“

По материали и снимки от ФРОГ НЮЗ

ПЪЛНИЯТ ТЕКСТ НА ИНТЕРВЮТО – ФРОГ НЮЗ

ВИП БРАДЪР – НЕ НАСЪСКВАЙТЕ ЖИВОТНОТО

Биг Брадър е един от най-старите риалити формати, ако не и най-стария.
Замислен е като телевизионна снимка на обществото в херметична среда. Поради тази именно среда още през миналия век той се обръща в своята противоположност и започва да произвежда изкривени картини на човешките състояния, свързани най-вече с основните инстинкти. На телевизионния пазар това се харчи като топъл хляб.
Но впрягането на такъв телевизионен формат в благородна кауза и то за деца в неравностойно положение е, меко казано, „кауза пердута“.
Преди време написах няколко добри думи за авторите и продуцентите на това издание, главно заради подбора на участниците.
Нямам никакво намерение да си връщам думите назад. Да – „Вип Брадър“ е най-мащабната провокация в телевизионното пространство. И ще си остане такава, но в друг, по-дълбок смисъл.
Защото Големият брат има свой собствен живот. Той е автономно същество, което се храни с тези, които участвуват в него, а също така с идейната плът на онези, които са го създали и си въобразяват, че го управляват. Колкото повече тази идейна плът наподобява идейна каша, толкова по-лесно я преглъща животното и толкова по-бързо расте.
Няма смисъл да влизаме надълбоко в Теорията на информационните обекти – нека само си припомним, че понятието „информа“ се тълкува като „ин“ – индивидуален и „форма“ – живот.
По тази теория Вип Брадър е сложен информационен обект. Пак съгласно нея такива обекти се определят като небиологични форми на разума в информационното пространство, притежаващи признаци на индивидуалност и стремеж към развитие и себепроизводство.
Колкото по-сложни задачи се поставят пред същества като Големия брат, толкова по-сложно и непредсказуемо се формира тяхната структура. Тъй като общите правила на различните издания са уточнени от телевизионния формат, сложността на задачите се определят единствено от качеството и обществения статус на участниците.
Когато в търбуха на информационното животно влизат маргинални и случайни фигури, то отговаря аналогично – развива се като маргинална, лесноуправляема структура. Съществото бързо и без усилия се самоигражда като временна машина за производство на временни „звезди“. Изпълнява задачата поставена му от телевизията, събира парите от смс и реклами и угасва заедно със „звездите“, които е създало. В тези случаи то прилича на слабо, високодоходно огнище, което лесно може да бъде потушено.
За Него не е от значение какво ще вкараш в търбуха му – някой си Тишо, Мара от Горна Оряховица или Иванчо Устата от Стара Загора. Съществото ги изплюва по калъп и вади от това пари.
Този път обаче организаторите на шоуто си поставиха непосилни задачи. Вкараха в играта няколко сравнително сложни, неслучайни, самоизгдрадили обществения си статус личности. На всичкото отгоре заложиха и латентен политически конфликт в силно политизирана предизборна обстановка.
За което аз си позволих да направя комплимент на Нова тв, без да си там сметка за някои особености при формирането на това телевизионно създание.
Когато пред информационното животно Вип Брадър се изправи една относително автономна, самодостатъчна личност, то пренастройва търбуха си за по-дълъг и сложен процес на смилане. Особено когато тази личност е трудносмилаема.
Случаят Кошлуков е показателен в това отношение. Той се изправи през зейналата паст на животното, с намерението да играе роля. В началото разигра, твърде неуспешно, едно „иди ми, дойди ми“, коментирайки Тодор Славков като представител на комунистическата върхушка, която го вкарала в затвора за някакъв виц. После изигра втори неуспешен етюд, обявявайки /някак трепетно/ внука на Тодор Живков за приятел и „пич“, който също е пострадал от режима, ама по свой начин. Безпогрешният поетичен инстинкт на Румен Леонидов зафиксира това лигавене в един тиражен вестник с определението „кошутата Кошлуков“.
Информационното животно Вип Брадър вече се беше подготвило за артистичните изяви на Емил и изхвърли в обществото някакво размазано внушение – кой лежал, с кого лежал и за какво, няма значение. Вечна дружба между страдащите плейбои, карай да върви.
Разбира се това не е истината. Това е наказанието на Съществото за опитите на Емил да го преметне.
На финала То даде на Кошлуков шанс да изиграе последната си роля. Видяхме го истински разстроен в изповедалнята, където едва сдържаше сълзите си уж заради общата кауза. Но това бяха сълзите на безсилие и отвращение от факта, че се е набутал
в мелница, която не прощава на актьорите.
На другата сутрин Емил се изправи пред Лора Крумова, а тя продължи да дразни Животното, говорейки от негово име. Чрез нейната уста Вип Брадър попита Кошлуков за последен път – намерил ли си е гадже в къщата. Той се усмихваше, за да не се издрайфа. Може би си е мислил дали не е време да си намери сериозно гадже. Ама в политическия спектър.

Не съм далеч от мисълта, че подобна ще бъде съдбата и на другите стойностни хора в търбуха на животното.
Вероятно ще оцелеят тези, които играят ва банк и с открити карти.
Вип Брадър все още им дава шанс да обясняват тежките си вътрешни травми с каузата за децата в неравностойно положение.
Скоро ще им отнеме и този шанс.
Защото всички знаем, че няколкостотин хилядарки не решават проблема.
Всички знаем, че не става така.
Но какво да се прави – такъв е живота в търбуха на Животното.

КОМПЛЕКСАРИТЕ ПАК СЕ НАПРИКАЗВАХА

В България има едни хора, които изпадат в тежко душевно разстройство, колчем чуят думичките “Москва-Русия-Газпром”. Тази частушка ги паникьосва до степен, че май ще трябва да им “леем куршум”, както казва народа.
Но бедата не е в това, че у нас има русофоби.
Нито в това, че има русофили.
Бедата е там, че и първите и вторите, но особено първите – безпрепятствено ползват телевизиите, за да пренасят собствените си комплекси върху главите на хората.
Модерният българин отдавна не се интересува от “дългата ръка на Москва”, дори тя да е протегната за братска прегръдка. На него му е абсолютно ясно, че руснаците са абсолютни прагматици. Малко са грубички. И малко жестоки..
Каквито впрочем са всички в тази – жадувана от провинциалистите на света – глобална икономика.
Под чиито знамена свръхлиберална Америка десетилетия наред въртеше пачки за сметка на други държави и континенти.
Докато не набута себе си и жадуващите в поредния цикъл на глобалната криза.
С тази разлика, че Америка наесен ще започне да излиза от кризата, а ние, жадуващите, ще почнем да вдигаме парното.

Тъй, че няма какво да им се чудим на руснаците. И те искат да набутат някого, ако мине номера. Да спестят стотина километра тръба за чужда сметка и малко транзитни такси, с извинение.
Добре, де – номерът общо взето не мина. Язък за Станишев, че го разкарваха 24 часа като бригадирска количка, преди да го приемат в Кремъл. Ама това е положението – който се опитва да седне на два стола, все някога присяда за кратка почивка на Червения площад.
Докато премиерът се унижаваше в Москва, което впрочем му влиза в служебните задължения, телевизиите в България започнаха и продължават да унижават населението, натяквайки на хората колко сме безпомощни пред бившия Голям брат. Ако някой случайно не беше разбрал колко фатално сме зависими от Русия, вече разбра. И вуйчо ми от Ямбол, и Сулю, че и Пулю.
В уж експертното предаване “Референдум” водещата Чешмеджиева, вместо да слуша какво говорят експертите, непрестанно чупеше пръсти: “Ах, ама това ще ни постави в голяма зависимост от Москва! Ах, тая Русия! Ох, тоя “Газпром”!.
Ами като толкова треперим от руснаците, да не бяхме крали 20 години – първо от себе си, а после и от Европа. Да си бяхме направили байпасите с Гърция и Румъния, вместо днес да просим 40 милиона евро от ЕС за същите байпаси, продължавайки да крадем от фондовете.
Не стигат всичките ни тарикатлъци, ами Стояна Георгиева, началничката на “Медиапул” възроди издуханото клише за България като Троянски кон на Русия в ЕС.
Станишев бил троянския кон, чакащ пред коневръза на Кремъл.
Добре казано, уважаема, но няма нищо общо с действителното положение.
Както става ясно и от публикациите в собствения Ви пул, ние не сме нищо повече от циганския кон на Европа.
А Троянският кон в регионален, че и в междуконтиненталния мащаб е Турция.
Направете справка при международниците в сайта си и ще видите че турския троянски кон е вързан на всички коневръзи – на руския /Син Поток/, на Азърбайджанския и Грузинския /Баку-Джейхан/, на Иранския, на Иракския, на Сирийския, а оттам и на Египетския. Все коневръзи – някои вече действат, другите се строят.

На всичкото отгоре Турция се стреми да купува и продава нефт и газ с горница за себе си, вместо да прибира стотинки от транзита.
На всичкото отгоре поставя условия за бъдещото си членство в ЕС, ако кандиса на транзитни такси.
Турция, вместо да размахва призраци от Студената война, води активна външна политика с непосредствените си съседи и с тези, от които зависи недалечното й бъдеще, когато всички тръби ще минат през нейната територия.
Преди няколко месеца в средите на същия този проклет “Газпром” се заговори за втора тръба по трасето “Син поток”, но вече с 32 милиарда дебит. “Тюрк петролери” до миналата година е инвестирала 200 милиона долара в сеизмични проучвания на дълбоководните запаси от газ и нефт в шелфа на нашето Черно Море.
Вместо да внушава на населението си, че е троянски кон, и въпреки членството си в НАТО, турската държава сключи миналата година договор с “Атомекспортстрой” за построяването на четири блока по 1300 мегавата атомна електроцентрала за 20 милиарда долара, която ще си изгражда в съкратени срокове.
Когато тези проекти се осъществят, южната ни съседка ще се прехвърли от троянския на белия кон и ще влезе в Европа.
При това на “юруш”, а не с предпазни клаузи.
Анадънмо, уважаема?

……………………………………….

Два дни след публикуването на този текст по медиите излезе следната новина:

Турският държавен министър главен преговарящ с ЕС Егемен Багъш каза, че присъединяването на Турция към ЕС е проява на здрав разум и „здравият разум ще надделее“, съобщава Анадолската агенция. Багъш изнесе вчера лекция в Лондън скул ъф иткономикс за процеса на присъединяване на страната към Европейския съюз.

По въпроса за „привилегированото партньорство“ на Турция с ЕС, каквото предлагат някои страни от съюза като алтернатива на членството й в съюза, Багъш посочи, че в европейското право няма такова понятие и то няма юридическа основа. Турция няма да приеме алтернатива на пълноправно членство, каза държавният министър.

…………………………….

Новият турски външен министър Ахмет Давутоглу отхвърли в петък всякакви алтернативи на пълното членство на Турция в ЕС, съобщава europe.bg

„Всичко, което искаме е ЕС да спази обещанията си. Предлагането на алтернативи на членството е неуважение не към нас, а към самата европейска култура“, заяви Давутоглу на среща с европейските посланици в Анкара.

„Ние сме готови да изпълним ангажиментите си, но очакваме нашите европейски приятели да действат спрямо моралните принципи на Европа“, подчерта Давутоглу. Миналия вторник френският президент Никола Саркози предложи ЕС да създаде общо икономическо пространство и зона за сигурност с Турция, като алтернатива на пълноправното членство в съюза.

Също в петък турският главен преговарящ с Европейския съюз Егемен Баъш обеща Анкара да ускори проевропейските реформи, включително необходимите конституционни промени.

„Имаме период от две-три години без избори и това е ключово време за приемане на реформите“, заяви той.
NEWS.BG

Тежка прогноза на евродепутата ДЖУЛИЕТО КИЕЗА

Джулието Киеза е италиански журналист и политик. Над 20 години е бил кореспондент в Москва на „Унита“ и „Ла Стампа“. От 2004 г. е депутат в Европейския парламент. Интересуват го теми, свързани с глобализацията и екологията. Автор е на няколко книги, издавани и превеждани в Русия, Италия, САЩ, Япония, Китай, Германия и др. Води авторски рубрики в различни световни издания, канят го като политически коментатор в телевизии и радиостанции. Киеза е един от сценаристите на филма „Зеро“ („Нула – разследване за 11 септември“).

Тук публикувам разсъжденията на Джулието Киеза от руското електронно издание “Столетие” – анализи и геополитика.

КАКВО ДА ПРАВИМ С ЕДИН КВАДРИЛИОН ФИНАНСОВИ ДЕРИВАТИ?

Първо. Съвършено очевидно е, че кризата не просто не отминава, а тъкмо сега започва.

Никой няма реална рецепта за излизане от нея. По простата причина, че никой не знае реалните размери на дериватите, фантомните пари, които са разпространени в последните 15-20 години. Тази грамадна маса виртуални пари фактически блокира функционирането на световната финансова система.

Втората точка е политическата. Вече е ясно, че въпреки опитите на президента Барак Обама да оглави света, днешна Америка не е в състояние самостоятелно да действа и да влияе на ситуацията със собствени сили. Тя трябва да се съобразява с останалите страни и най-вече с Китай. Това означава, че 21 век няма да бъде на американците, а по-скоро китайски.

На трето място. За Европа, така сложилата се ситуация, означава окончателен крах на “лисабонската стратегия”, насочена към разширението и унификацията на Евросъюза. Опитът на Европа да управлява ситуацията по американски не успя. Очевидно е, че по-нататъшното налагане на “лисабонската стратегия” ще бъде пагубно. От това следва, че стратегическите интереси на Европа и Америка вече не съвпадат.

Четвъртият момент. Като отчетем, че не се случи никакво реално вазимодействие между Европа и САЩ, между САЩ и Китай, следва да направим извода: светът влиза в нова фаза, когато президентът Обама ще започне да защитава в прекия смисъл американските интереси.

Следователно, доларът ще бъде девалвиран. Не знам с колко точно, но мисля, че някъде в порядъка на 15-20 процента. За Китай това ще означава едно прсто нещо: той ще загуби 20-25 процента от своите спестявания, които се съхраняват в американска валута.

Ето защо можем да очакваме, че зараждащият се, по мнението на някои наблюдатели, съюз на интересите между САЩ и Китай, ще бъде подкопан, заради несъвпадение на стратегическите цели.

Под съмнение са, впрочем, и всички предишни съглашения. Това важи и за алианса между Европа и САЩ.

Доколкото няма никакво рецепта за изход от ситуацията, възниква и още един препъни камък. Никой не иска да признае, че цялата система на международните финансови отношения рухна. За да се изгради отначало, а не просто да се възстанови, са нужни радикални изменения в структурата на световното управление. Нужна е нова архитектура на света. Ала всичко, което се случва през последната година, показва че: eдинствените мерки, които Западът е способен да предприеме са свързани с продължаващото финансиране на вече банкрутиралите банки.

В същото време банкрутираха и най-бедните страни на света. През нас премина цунами от такъв мащаб, че да се мисли за един трилион, който ще възстанови всичко, е несериозно. Този трилион е капка в морето, която нищо не решава.

Лидерите на развитите страни – това са хората, които натвориха този кошмар. И да се надяваме, че пак те са способни да ни спасят е наивно.

Това е все едно да се обърнем към подпалвача с молба да загаси пожара.

Необходим е нов поглед за света. Нужни са хора, способни да погледнат по нов начин на световната икономика.

Аз нямам готова рецепта за изход от кризата. За да имаш такава, трябва да се знае колко са необезпечените деривати, натрупани в световната икономика. По моите разчети става дума за сума от порядъка на квадрилион и половина долара. Квадрилион – това са хиляда трилиона.

Виртуална парична маса от такъв порядък не може да бъде управлявана, без да бъде радикално замразена за определен период от време. За не по малко от 7-10 години. Тези виртуални пари, мръсни и опасни, ще подкопават всеки опит да се оздрави ситуацията.

А решението за тяхното замразяване на много хора им се струва твърде радикално. Мисля, че тези от които зависи да вземат такова решение, няма да посмеят да го направят.

Но ако не бъдат взети съгласувани, радикални мерки в тази посока, ще настъпи паралич на световната икономика и всеобща депресия.

Ако продължим линията, водена досега от Обама, повтарям, ние ще вървим към девалвация на долара и огромна инфлация. Рефинансиране на банкрутиралите банки, плащане на създадените от тях дългове, изкупуване на бивши “ценни” книжа, които нямат никаква стойност – ето какво правим в момента.

А как ще платим всичко това? С нови пари? Да пуснем печатницата и да напечатаме десетки трилиони нови долара? Да, но в този случай и еврото и юана и рублата и йената ще почнат да се защитават? Това ще предизвика гигантска рецесия и инфлация.

Опасността да се повтори ситуацията в навечерието на Втората световна война е много голяма.

За да си представим тази опасност, трябва да вземем предвид едно обстоятелство. Да си спомним, че когато започна Великата депресия от времето на Рузвелт, Америка беше най-големия кредитор в света, беше високопроизводителна и изнасяше своята продекция в целия свят. Сега всичко е наопъки. Най-голямата държава, с най-мощните военни структури, в същото време е най-големия длъжник. И това е дълг по който Америка никога не може да се разплати.

По моему днешната криза е много по-сериозна от предишната, която – да не забравяме – доведе до Втората световна война. Тогава Депресията започна в 1929 г. И продължи повече от 10 години. През 1939-та избухна войната.

Тук ще цитирам тъжните заключения на американския професор, лауреата на Нобелова награда за икономика за 2008 г. – Пол Кругман. Когато станаха ясни резултати от Лондонската среща на двадесетте най-развити страни в света, той каза: За съжаление вече е очевидно, чакат ни дълги, мъчителни години на депресия.

Страхувам се, че тази прогноза може да се сбъдне. Трябва да сме готови за такъв вариант.

30.04. 2009

Дж.Киеза

ПРЕБРОЯВАНЕ НА СИНИТЕ ЗАЙЦИ

Това, което става в Синята коалиция, едно към едно повтаря гротеската от филма “Преброяване на дивите зайци”. Само че – преди да тръгнат по акъла на Костов, волунтаристите от СДС трябваше да вземат да се преброят наистина. Не го направиха, тъй като явно ги беше страх от резултата. Той, резултатът пак излезе наяве, ама кел файда, както обичат да се изразяват техните съратници от зората на демокрацията ДПС. Едвин Сугарев и други развълнувани артисти и политолози сега ще обръщат като голям камък метафори и прогнози, белким посочат на населението – кой, аджеба, е същинският Юда. Да, такъв има, но има и факти.

НИС на СДС се състои от 120 души. От тях, при изключването на Юруков и компания на “страшния съд” дойдоха само половината – 65-66 човека. На всичкото отгоре четирима се въздържаха да заклеймят бившият, а всъщност легитимен председател на СДС. Работата, както казва народа, е на кантар. Даже не ми се мисли какво би станало, ако Христо Бисеров беше завъртял още 4-5 телефона на своите бивши другари от НИС. Върху маските против политическия свински грип присъствуващите там ентусиасти, вместо да пишат ДПС-БСП, трябваше да напишат само две букви – Х.Б. Това са инициалите на сивия кардинал Христо Бисеров. Както сами, с гордост и не без основание, го наричаха сините симпатизанти по времето, когато се раздаваше мазната баница на масовата приватизация.

Христо Бисеров не е случаен човек. Ето защо той не завъртя онези 4-5 телефона, което би превърнало изключването на Юруков в тотален фарс.
Преброяването на сините зайци и тяхното отцепване в правилната посока вече е факт. Колкото – толкова.

Но нека хората, които носят в сърцето си синята идея, да се замислят над въпросите:
ДПС ли е внедрило хора в СДС?
Или Иван Костов има човек в ДПС?

* * *

Още по темата: /преди две години/
АКЦИЗЪТ ВЪРХУ КАФЕТО ПАДНА ПРАВИЛНО

То се знаеше отдавна, ама…

Турска и бразилска компания ще разработват нефтени находища в Черно Море
Турската петролна компания ТПАО и бразилската „Петробрас“ са се договорили за разработване на петролни находища в басейна на Черно море, съобщи ИТАР-ТАСС. Споразумението на стойност 800 млн. долара предвижда средствата да бъдат изразходвани за изследователски дейности в шелфа в близост до Турция.

Очаква се първите барели черноморски петрол да бъдат добити в следващите няколко години, отбеляза турският президент Абдуллах Гюл, който говори на съвместна пресконференция в Анкара заедно с бразилския си колега Луис Инасиу Лула да Силва. Посещението на Лула да Силва в Турция е първата визита на бразилски държавен глава в страната.

А СЕГА СИ ПРИПОМНЕТЕ ЕДИН ТЕКСТ, ПУБЛИКУВАН ТУК ПРЕДИ ДВЕ ГОДИНИ:

ЧЕРНО МОРЕ – МЕЧТИ И РЕАЛНОСТИ

…Ние в България с основание се числим към един от факторите в бъдещия “черноморски синергизъм”, прокламиран от ЕС. Но не трябва да забравяме, че в глобалните геополитически планове на световните играчи, Черно и Каспийско море биват третирани като един общ басейн – суровинен, транспортен, с други думи стратегически важен в глобален мащаб. На септемврийския енергиен форум в Турция неслучайно бяха рециклирани доказателствата за общото геологическо минало на двете акватории. САЩ, Бразилия, Турция, Русия, Казахстан, че и Румъния вече правят конкретни стъпки в практически действия по усвояването на черноморското Елдорадо.

„Така е то.“ – обичаше да казва Кърт Вонигът.

Те дават ли си сметка? А ние?

Анархията на либерализма превърна България в безпомощна, силнозависима от външни фактори държава, с реален сектор, който не покрива нуждите на все по-намаляващото население. Бюджетът на страната се крепи върху данъци и акцизи от внос, пенсионните осигуровки на хората, външни помощи и квазиданъчното бреме, което периодично и безконтролно се увеличава за сметка на минималните постъпления от корпоративния сектор.

Традиционни, същностни за страната дейности като селското стопанство и свързаните с него преработващи индустрии на практика са заличени от икономическата физиономия на България и техния дял в добавената стойност на икономиката непрекъснато намалява. През 1998 г. – 18.8%, 2002 г. – 12.5%, 2004 г. – 10.8%, 2007 г. – 9.3%.
Целият сектор е в ръцете на няколко монополни групи прекупвачи, които безконтролно натискат изкупните цени надолу, превръщайки земеделския производител в крепостен селянин, който няма никакъв шанс да излезе на реалния пазар, при непосредствения потребител. Чрез своите ортаци в митническата система, тези хора безнаказано диктуват цените на вътрешния пазар посредством масов контрабанден внос на стоки от първа необходимост и суровини за преработка с ниско качество и изтекъл срок на годност. Те превърнаха България е в най-големия бит-пазар на Европа.

България е страната с най-ниска производителност на труда в ЕС.
В същото време почти няма българин, който да е напуснал страната и да не е намерил мястото си в стопанствата на други страни.
Българинът е дотолкова успешен, че внася ежегодно близо 2 милиарда евро, за да поддържа стандарта на своите роднини и близки останали тук. Управляващите, кой знае защо, се хвалят с това унизително положение на трудовия човек, когото са изгонили от собствената му страна.
Азбучна истина е, че в модерните общества производителността на труда отдавна няма нищо общо с мускулната сила и количеството отработени часове.
Управляващите постоянно натякват на хората за ниската производителност, но винаги забравят примитивната технологична база и безобразния мениджмънт на повечето български предприятия, които те подариха на своите братовчеди. От времето на масовата приватизация, замислена от Луканов, подписана от Виденов и осъществена от Костов, в българската индустрия не е направена нито една съществена крачка за нейното технологично обновяване и усъвършенстване.

Неотдавна беше направен анемичен опит да се докаже, че през 2006 г. ние сме достигнали икономическите показатели на страната от времето на Тодор Живков. Опитът не пожъна особен успех, тъй като стана ясно, че са „изпуснати“ някои съществени показатели като: брутен външен дълг, междуфирмена задлъжнялост, постоянния дефицит в съотношението внос-износ, както и структурата на износа в полза на стоки с ниска добавена стойност, тоест суровини.

На този фон, твърденията, че преходът у нас е приключил, би следвало да се разглеждат като индивидуални идеологически изяви.
По отношение на икономическите и структурните тенденции
в България – ПРЕХОДЪТ НЕ Е ЗАВЪРШИЛ, ТЪЙ КАТО ВЪОБЩЕ НЕ Е ЗАПОЧВАЛ.
Започнало е /и е на път да привърши/ безогледно
разграбване на общонародна собственост, създадена след половин век комунизъм, уравновиловка и принудителен труд на нашите бащи и майки.

Казаното дотук е известно на експертите, макар че една част от тях не го споделят. Особено в публичните си изяви, което може да се обясни с политическите им ангажименти.
Но има още нещо, което витае в обществото – това е комбинацията от страх и срам, която сякаш ни забранява да разсъждаваме върху реалностите – очевидните истини, към които се опитват да ни насочат „черновите“ и докладите на ЕС.
Не политическите оценки, а критиките по отношение на структурно-икономическите статуква са най-тревожните – както в оценката на ОЛАФ, така и в “черновите” на ЕК. Там се говори за схеми и вериги от фирми. В окончателните документи присъствува императивно препоръката да се разплетат мрежи от стопански субекти и зависимости между политиката и бизнеса.
Казва се в прав текст, че моделът, който е избран се е провалил окончателно и е необходимо да се започне всичко отначало.

Радикалните послания на Европа бяха възприети от по-новите политически партии – „Герб“ /Б.Борисов: „Когато ние дойдем на власт, това няма да го позволим“/ и в последно време от РЗС /Янев: „Да рестартираме държавата“/.
В името на истината, обаче, трябва да отбележим, че хората от „Атака“ първи заговориха за ревизия на прехода, за възстановяване на справедливоста и възмездие за виновниците.

Основният политически въпрос днес съдържа в себе си два еднакви по сила подвъпроса.
Първият е насочен към избирателите и трябва да изясни доколко те осъзнават същностните очертания на тази радикална промяна.
Вторият касае дейците от горепосочените политически субекти – те дават ли си сметка срещу какво се изправят и докъде могат да стигнат в изпълнение на радикалните си послания. Защото ще се наложи да стигнат докрай.

Що се отнася до неотложната нужда от генерална промяна в България, този въпрос не стои.
Старият континент има достатъчно глобални и трудни задачи за решаване, свързани с утвърждаването на тази уникална общност – Европейския съюз.
Това са огромни предизвикателства, както за моделирането на междудържавните отношения вътре в съюза, така и по отношение мястото на половинмилиардната общност на световната геополитическа карта.
Европа днес живее в условията на световна финансова криза и провежда новата си инициатива „Източно партньорство“, където трябва да се разсекат няколко гордиеви възела – преди всичко въпроса за Украина.
Много е съмнително, че те ще продължават да дундуркат някаква незначителна икономика, заклещена между Турция, Румъния, несигурните Западни Балкани и управлението на собствените й крадци.
Тезата, че веднъж влезли в ЕС с топ не можеш ни извади, е опасна илюзия.
Генералната промяна в България има само една алтернатива – продължителен престой във фризера. Въпреки, че самият ЕС отрече идеята за „Европа на две скорости“, няма да се учудя ако ни оставят за малко на хладно – да си покараме крадените джипове още едно десетилетие.
Тогава окончателно ще забравим думички като атака, рестарт, герб, че и презареждането.
Тъй като ще ни предстои РЕПРИЕМАНЕ в Европейския съюз.
Заедно с Турция, разбира се.
Което, кой знае защо, ми напомня за един известен роман на Иван Вазов.

Благодаря за доверието, NEWS.BG

Преглеждам си вчера новините, като съзнателен член на гражданското общество, и не щеш ли – в NEWS.BG ми се мярна една позната снимка на генерал Владимир Шаманов, когото назначиха за шеф на въздушно-десантните войски в Русия.
После ми се мярна един познат текст. Ама толкова познат – все едно аз съм го писал.

NEWS.BG:
Истинската изненада дойде когато официалният „Първи канал“ на руската телевизия някак под сурдинка съобщи, че с десанта на руските войски там е прехвърлен генерал Владимир Шаманов – твърде спорна, да не кажем мрачна фигура от умиротворяването на Кавказ през 90-те години.

Армейските силовици го наричат „Суворов на нашето време“, нему се приписват думите: „Бандидът си е бандит. Жена му и децата му – също“, казани в разговор с покойната Ана Политковска.

През 2004 година ген. Шаманов е уволнен от армията, заради прекомерната му твърдост в „умиротворяването“. Три години по-късно, на 27 март 2007-ма изненадващо е приет в Белия дом лично от Джордж Буш, този път в качеството му на съветник при руското военно министерство. През ноември същата година е върнат в армията като началник на Главното управление по боева подготовка. Награден е със златна звезда „Герой на Русия“.

Дайте да видим сега текстчето от 17 август миналата година:
http://robstvo.wordpress.com/2008/08/17/kavkazka_plennica/

Истинската изненада дойде когато официалният “Първи канал” на руската телевизия някак под сурдинка съобщи, че с десанта на руските войски там е прехвърлен генерал Владимир Шаманов – твърде спорна, да не кажем мрачна фигура от умиротворяването на Кавказ през 90-те години.

Армейските силовици го наричат “Суворов на нашето време”, нему се приписват думите: “Бандидът си е бандит. Жена му и децата му – също”, казани в разговор с покойната Ана Политковска.

През 2004 година ген. Шаманов е уволнен от армията, заради прекомерната му твърдост в “умиротворяването”. Три години по-късно, на 27 март 2007-ма изненадващо е приет в Белия дом лично от Джордж Буш, този път в качеството му на съветник при руското военно министерство. През ноември същата година е върнат в армията като началник на Главното управление по боева подготовка. Където вероятно щеше да си остане до пенсия, въпреки че носи златната звезда “Герой на Русия”.

Известно ми е, че „копи-пейста“ в днешно време няма почивен ден, ама ми е много сложно за произнасяне това понятие. Предпочитам нашенско-френското – мотамо.
Ама нейсе…
Само искам да кажа на колегите от NEWS.BG – като пействат да го правят овреме. Ако го бяха направили, нямаше да пишат през август, че Русия е нахлула в Грузия. Вместо това щяха да видят фактите, такива каквито са.
http://robstvo.wordpress.com/2008/08/09/tzhinvali/
А дали щяха да го напишат – това е отделен въпрос. Евро-атлантически, така да се каже…

„ДА, ама НЕ“ или „НЕ, ама ДА“

Центърът за либерални стратегии /ЦЛС/ предизборно ни изненада с любопитен проект за хората, които желаят да сверят часовниците си с намеренията на политическите играчи – ГЛАСОВОДИТЕЛ.
Специалистите на центъра са успели да отсеят зърното от плявата, ровейки в предизборните клишета.
Основните послания на мераклийте да управляват са подредени в дълъг списък – един за европейските, и втори – за парламентарните избори.
Като натискате едно от три копчета – съгласен, несъгласен или неутрален – на финала можете да видите към коя партия клони собствената ви персона.
Но ако започнете тази игра, трябва да се въоръжите с чувство за хумор.
Защото в самия край може да се окаже, че внезапно сте залюбили някой от вождовете, когото силно ненавиждате в реалния живот. Състояние, което може да бъде обрисувано само със средствата на някакъв политически фройдизъм.
Вие не харесвате този вожд, но внимание! – дали зад тази неприязън не се крие дълбоко подсъзнателно влечение?
Вие ненавиждате лидера Х, заради неговата безскрупулна арогантност, която ви напомня поведението на баща ви. Но внимание! Дали омразата към лидера-баща не е подсъзнателно влечение към неговата съпруга, вашата майка?
Вие си мислите, че имате десни убеждения. Но влезте в лабиринта на Гласоводител и може да се окаже, че сънувате мокри сънища за радикален ляв завой.
Струва си да опитате – много е секси!

Центърът за либерални стратегии няма никаква вина за неочакваните резултати, които ще получите чрез участието си в Гласоводител.
Специалистите просто са извадили въжделенията на партиите-мераклийки и ги представят на нашето внимание.
Друг е въпроса, че значителна част от тезите са невероятен бъркоч от противоречащи си визионерски конструкции. На всичкото отгоре партиите са ги заложили в програмите си като съдбовни за бъдещето на Европа и нашето, в частност.

Ето няколко примера:

Теза № 5
На български граждани, които имат и друго гражданство и живеят постоянно в друга страна, трябва да не се позволява да гласуват в избори за Народно Събрание и Президент.

Това твърдение има за цел да пребори изборния туризъм. Похвално – натисни „съгласен“. Спри турските автобуси! Вземи своя дял по ДОНТ!
Чакай, не бързай. Ами ако утре ЕС ни наложи да въведем гласуване по интернет? Къде отиват онези близо милион гласа на хората, които са в Европа и САЩ? Някои лидери май забравят, че след като БКП проведе „възродителния процес“, те в добавка проведоха още по-мащабен „изгонителен“ такъв. Чрез поредица от либерални стратегии, да ме извинят господата и дамите ЦЛС.
Да, ще кажете вие, ама в крайна сметка да гласуват само тези, които си плащат данъците в България. Да, ще кажа аз, ама тези дето не си плащат данъците тук, всяка година вкарват близо 2 милиарда евро в икономиката, поддържайки съществуването на роднини и близки.
Сложен въпрос. Я да натиснем „неутрален“. Че работата е май на кантар.

Теза № 17
Държавата трябва да намалява данъците и осигуровките, а не да увеличава разходите си за различни социални или инвестиционни програми

На лидера, който е измътил настоящия нонсенс, ще препоръчам да се върне в началното училище и да заляга над аритметиката. Защото ако държавата изпълни първата част от неговото въжделение, няма смисъл да й се забранява да върши второто. Тъй като ще изпадне в положението – пари нема, действайте.
Този лидер, първо да беше уточнил за кои данъци става дума – за подоходния, или за корпоративния.
Второ – да погледне приходната част на бюджета. И да си даде сметка, че в настоящия момент, ако ги няма парите от преките, квазиданъците и осигуровките на населението, ако ги няма акцизите – неговите корпоративни приятели, дето са му внушили, че е лидер, още като го сложат на държавното кормило, и той е за мустака. И ще се мъчи като барон Мюнхаузен да се самоиздърпа от блатото. Докато те като „национално отговорен бизнес“ ще продължат да внасят все по-малко от 8% процента в държавната хазна. Че защо да плащат, като имат под ръка такива гиганти на мисълта.

Теза № 46
Общоевропейският проект за газопровод „Набуко” трябва да има за България приоритет пред проекта за газопровод „Южен поток”

Това дори не е теза, а тръпнеж /тръпка+копнеж/ на нашенските лидери да се изкарат големи русофоби, белким ги чуят в американското посолство.
В Европа въпросът не стои така, а пък напоследък хич не стои. Вече се говори не за „Набуко“, а за „Южен коридор“. Това понятие е малко по-широчко от представите на местните лидери. Понятието е свързано с някои нови моменти в отношенията между САЩ и мюсюлманския свят и най-вече с Иран. /Впрочем днес, 4 юни, Барак Обама произнася в Египет историческа реч по въпроса/. Авторът на горепосочената теза да слуша внимателно, ако му се удава английския, пък ако не – да му я преведат внимателно.
Когато бъде постигнат напредък в тази посока, САЩ ще заложат на триъгълника Египет-Иран-Турция. Тъй, че „Южен коридор“ е друга опера, по-голяма и наистина ще се играе, тъй като увертюрата е започнала. „Набуко“ вече сме я гледали.
Освен това – в Украйна наближават президентските избори, а там изследванията показват отчетлива победа на Юлия Тимошенко. Тази дама е желязната лейди на Украйна и, между другото, хич не цепи басма на Русия. В същото време е достатъчно прагматична, за да извади страната си от безумния клинч, в който я постави сегашния президент Ющенко. Украйнският коридор е най-прекия и най-мощен път на суровината от Русия към Европа.
Що се отнася до южната тръба, представяна у нас като българо-съветска дружба, и която всъщност е руско-италиански проект, тя едва ли ще се издуе от проектираните 32 млрд. кубика до 64-67. Това си беше руски блъф, предназначен за Украйна. Няма да е изненада, ако „Южен поток“ се редуцира до снабдяването на Гърция, Западните Балкани и отчасти Италия.

При това положение как да реагираме на другата драматична теза „Турция – в ЕС или вън от ЕС“. Този въпрос може да е централен за „Атака“, ама не е актуален за Европа. Никой не се е засилил да приема Турция. Хората в Европа са прагматици, а не визионери. По тази причина там правят мерцедеси, пък ние тук – митинги. Турция, без да се кичи с еврочленство, винаги влиза в световните сметки. Оттам минават всичките нови тръби. Халал да им е, дано поне се сетят за онези 10 милиарда, дето имат да ни дават.
Тъй, че отговорът за европейската съдба на южната ни съседка звучи, как да кажа, твърде психедилично: Да, ама Не, или Не, ама Да!

Партиите, които са изложили своите възгледи в проекта на „Гласоводител“ явно имат високо мнение за нашия народ. Те вероятно си го представят като еднородна смес от геополитици и специалисти по мултиплексово разпръскване на електронни съобщения.

Господа кандидати за евродепутати!
Имайте предвид, че народът е интелигентен, ама не дотам.
Не е вярно, че европейските теми не го вълнуват. Но това се изразява по особен начин. Тук ще се опитам да пресъздам тези вълнения чрез дочути оттук-оттам народни фрази:

По повод изказване на комисар Меглена Кунева за мултиплексите.
Глас от народа:
- А бе, мани ги тия мултиплекси, ами кажи, вярно ли е че в Европа ги натискат да махнат найлоновите торбички. Тия торбички, като духне вятър – на асмата се качват, на овошките, че и на главата ми…
/С това, уважаема г-жо Кунева, народът иска да попита до каква степен са синхронизирани европейските практики за минимизиране на вредните производства и как върви процеса за затваряне на такива предприятия от „стара Европа“ към новите страни-членки. Всъщност, ясно е, че там затварят производства, пък ние тука си раздаваме пачки, ама докога?/

Глас от народа:
- А, бе вярно ли че някакъв баровец от английския парламент си подал оставката, щото похарчил 400 лири държавни пари. При това имал право на тях, ама нещо объркал фактурата човека… Че това какво е? 400 лири пари ли са…
/В този кратък монолог са отразени цяла гама въпроси по синхронизирането на парламентарните практики и етични кодекси, правосъдните системи и влиянието на медиите/

Глас от народа: /шофьор на ТИР в диалог/
- А, бе оня ден гледам един от махалата докарал едно „Бентли“.
- Че къв е тоя, некой баровец трябва да е…
- Кво да ти кажа, има един цех с десетина цигани, кайма нещо правят.
- Ами кво се чудиш, каймата се търси бе, човек…
- Мани тая работа, аз 20 години обикалям европа с тоя ТИР – е как не видях некой дето прави свински уши и карантия да кара „Бентли“…
/Този диалог би трябвало да бъде отчетен в програмата „Европейски сравнения“ на Националния статистически институт /

В „Гласоводител“ няма да намерите и някои други въпроси, които си задавате сами всеки ден. Но опитайте. Може би ще разберете, че не сте това, което си въобразявате, че сте.
Много е секси. Успех по пътя към подсъзнателното.

Григор Лилов: СОЦИОЛОГИЯТА Е ТОЧНА НАУКА – ПЛАЩАШ И ПОЛУЧАВАШ

Тук ви представям текст на Григор Лилов. Текстът не е редактиран, тъй като не е публикуван в нито един вестник и не се очертава да бъде.

Независимо от предубежденията, социологията е много точна наука – получаваш точно толкова, за колкото си платиш.
Също толкова афористична е и действителността в България. Само с подобна прецизност на социологическата наука могат да се обяснят редица странни прогнози на изследователите на общественото мнение, прокламирани едва ли не като сбъдваща се реалност, но останали в историята единствено като научна фантастика.
Например досега нееднократно агенциите за измерване на обществените настроения са бъркали генерално в подредбата на победителите. Например през 2001 г. на президентските избори те подредиха кандидатите така – първи Петър Стоянов, втори Богомил Бонев, а след тях – всички останали. Повториха своя избор и в часовете непосредствено след вота. Но точно един от „останалите“ – класираният от тях на трето място Георги Първанов се изкачи единствен на стълбицата на победителите. На последните парламентарни избори възходът на „Атака“ не беше забелязван буквално до дни преди вота, а реалният й резултат се оказа два пъти по-висок.от прогнозирания в последния момент. Между впрочем, и ДПС надмина всички очаквания и прогнози, което породи нестихващи и до днес дискусии за броенето на гласовете.
Българската социология наистина се оказа точно наука – тя тотално недогледа поразителния успех през 2001 г. на личното движение на цар Симеон – НДСВ, като за секунда не се усъмни в победа на сините. Изследванията й също внесоха своята лепта в загубата на Командира, иначе овладял с желязна ръка цялата политика и икономика. Само четири години по-късно на парламентарните избори половината социологически агенции прогнозираха, сякаш като реванш за гафа си преди, най-много гласове за НДСВ и пак не познаха. Другата половина им даде равен брой с БСП, а истинските резултати изненадаха всички.
Какво сочи тази точна наука за сегашните евроизбори?
Оценката ще се дава от агенциите, регистрирани за изборите: НЦИОМ, Алфа рисърч, Маркет линкс, Медиана, BBSS Галъп, МBMD, Асса-М, Сова-Харис, Естат, Афис, Скала. Седем от тях ще правят проучвания в деня за гласуване, а 5 ще съобщават данните си по националните медии.
Например според последното изследване на агенция „Сова Харис“, на изборите за Европейски парламент за ГЕРБ ще гласува всеки трети избирател, за БСП – всеки четвърти, за ДПС и „Атака“ – всеки десети, за синята коалиция – всеки дванадесети. Останалите гласове се пръскат за малки партии, сред които е поставена и НДСВ.
Обаче е добре известно, че вотът за ДПС е етнически. Почти всеки десети избирател е турчин, сочи статистиката и вероятно това предизвиква подобни очаквания. Но има две „но“. Всеки пети трудов емигрант извън България също е турчин, сочат данните от движението на нацията ни по света. В този случай ДПС ще има значително по-малко гласове – вместо всеки десети – всеки тринадесети. Второто „но“ обаче е по-съществено – на евроизборите гласуват предимно твърди електорати, което може рязко да „поправи“ картината на обществените настроения, отчетени от социологията и да повиши резултата на хората на Доган.
И двете хипотези са напълно реални – според първата резултатите могат да стигнат до 15% от гласовете, според втората – не повече от 6.5%. Родната социология обаче не хваща подобни разлики. По правило тя не може да отчете достоверно и очакваните гласове за по-малките партии.
Защо?
Едната причина е в договорите, които социолозите имат с различни политически партии. Политиците обикновенно искат от агенциите “корекция” на данните в рамките на така наречeната стохастична грешка – хем своето в своя полза, хем чуждото във вреда на най-яростния си опонент. Така ще видите как онези, които работят за БСП например дават възможно най-ниските прогнози за подкрепа към ГЕРБ, “Синята коалиция” и към всеки друг неудобен на БСП. Естествено, има я и обратната картина. По неписано правило един от удобните начини за кражбата на влияние е от по-малките партии – там нито грешката ще се забележи очевадно, нито пък ще предизвика голям скандал. Затова например залите на събранията на партията Янe Янев са пълни, а кошницата при социолозите му остава празна, докато не си я напазарува – едва 2.5% от гласовете.
Втората причина е много по-съществена. Както е известно, социoлозите работят с извадка от населението – обикновено около 1 000 души, подбрани по специални критерии, за да дадат цялостната картина в обществото. Много или малко е това? На пръв поглед достатъчно – в САЩ при 300 млн. души население представителната извадка не надвишава 5 000 души.
Проблемът обаче е, че в САЩ статистиката знае всичко – от броя на различните националности до бройката по възраст и години, от образованието до подоходното равнище – т.е. кой колко точно е богат. Статистиката там знае дори такива детайли като ритъмът и обхвата на пътуванията, начините на съжителство на мъжете и жените…
А у нас, както се казва, е тъмна Индия. Дори МВР трудно може да извади бройката на хората, напуснали завинаги или временно България. Няма актуални данни, а само експертни оценки за богатството на българите. А е добре известно, че всъщност преди всичко гласува джобът, а не толкова пристрастията.
Не се знае точния образователен ценз на обществото. Не се знае дори това – колко точни са избирателните списъци и колко фантоми са намърдани в тях. Парадоксално е, че от първите 100 решения на ЦИКЕП за евроизборите половината – 54 на брой, бяха за поправка на сбъркани имена и данни на нейните собствени членове и на членовете на районните избирателни комисии! За миналите парламентарни избори над 100 000 ЕГН с гласовете си по някакъв причудлив начин се оказаха над записаните в списъците на упражнилите вота си. Какво става, кой пие и плаща е такава мъгла, че в нея може да се напипа всичко – от купуването на гласове до откритата манупилация и фалшификация на резултатите.
При такава ситуация никаква социологическа извадка от 1000 души не може да прeдстави картината в обществото. Специалистите чудесно знаят, че заради тези причини у нас действителни и прецизни изводи могат да се правят върху подборка от поне 10 000 души.
Обаче нейната цена е много висока – социологическите агенции не могат да си го позволят, а партиите не искат да я плащат.
Тя ще е точна или представителна, както се изразя науката, само ако се знае структурата на обществото – по възраст, години, образование, имотно състояние, социални групи, по отделни окръзи, райони, градове и села в България. Сегашната ситуация обаче е все едно да се съди за гората по първото изпречило се на пътя дърво. Парадоксът на науката социология е в това, че за да зададеш истинските въпроси, трябва да знаеш по-голямата част от отговорите им.
Затова изненадите на изборите ще продължават – от ДПС до „Атака“, от големите партии до малките като РЗС.
—————————————————————-
„Най-големият дефект на сегашната политическа ситуация е несигурността“ – Боряна Димитрова от „Алфа рисърч“
„Правим прогнози над врящо гърне – и не знаем дали няма да гръмне“, твърди Кольо Колев от „Медиана“
——————————————————
ПОСЛЕДНО ОТ „АЛФА РИСЪРЧ“ – ВЕСТНИК „ДНЕВНИК“

——————————————–
БАРОМЕТЪР ИНФО

За Европарламент

ГЕРБ – 26,07% – 5 деп.

БСП – 17,54 – 4 деп.

ДПС – 15 – 3 деп.

Синя коал. – 9,24 – 2 деп.

Атака – 8,53 – 2 деп.

Напред – 6,16 – 1 деп.

РЗС – 5,45 – 0 деп.

Лидер – 4,5 – 0 деп.

НДСВ – 2,84 – 0 деп.
———————————————
ПОСЛЕДНО ОТ АГЕНЦИЯ „ФОКУС“
Най-вероятно засега изглежда до урните да отидат около 2 300 000 или около 35-38% от реалните избиратели. Това каза в интервю за Агенция „Фокус” проф. Петър-Емил Митев преподавател в Софийски университет „Св. Климент Охридски”. Проф. Петър-Емил Митев посочи, че при свръхниско участие (под 25%) първа може да се окаже ДПС; при ниско участие (25-34%) първа може да бъде БСП; при 35-40% малка разлика между БСП и ГЕРБ или един мандат в повече за ГЕРБ. Над 40% ГЕРБ може да има два мандата повече от БСП .
„Мисля, че с последните си действия – скандала на Околчица, „Атака” загуби шансове да конкурира ДПС за третото място. Синята коалиция е в граничната зона, в рамките на стохастическата грешка, по-вероятно е да влезе. При подчертано ниска активност може да получи и два мандата. НДСВ е също в граничната зона – между четирипроцентовата и шестпроцентовата бариера, и продължава да качва. РЗС също има шансове, но качването при партията на Янев спря. Другите нямат шансове”, каза още проф. Петър-Емил Митев.
————————————————-
Н Ц И О М
4 юни 2009 | 20:26 | Агенция „Фокус“
София. На изборите за Европейски парламент на 7 юни избирателната активност ще бъде между 28 % и 32 %, което означава, че ще гласуват около 2 милиона от имащите право на глас. Това сочи прогноза на Националния център за изучаване на общественото мнение (НЦИОМ), изготвена на базата на данни от изследвания на центъра към 1 юни, съобщиха от НЦИОМ.
За спечелване на един мандат в Европейския парламент ще бъдат необходими около 117 000 гласа.
При тези условия – ГЕРБ получава 5 мандата, Коалиция за България – 4 мандата, ДПС – 4 мандата, „Атака“ – 2 – 3 мандата и „Синята коалиция“ – 1 мандат.
При избирателна активност по-ниска от прогнозираната, резултатите на големите партии се приближвата, а „Синята коалиция“ има шанс за втори мандат.
През последната седмица е регистриран ръст на декларираната готовност на респондентите да гласуват за РЗС, за ЛИДЕР и за НДСВ. Ако някоя от тези формации спечели мандат, той ще е за сметка на големите партии.
Могат да настъпят промени в така заявените електорални намерения и поради това, че 12 % от интервюираните в последното проучване на НЦИОМ признават, че биха продали гласа си. Влиянието на подобни фактори не може да бъде отчетено със социологически и математико-статистически методи.
НЦИОМ не отчита промените, които може да настъпят като резултат от кампанията през последната седмица.

НАДГРОБЕН ДОКЛАД ЗА СЕЛСКОТО СТОПАНСТВО

В навечерието на изборите неолибералите от Института за пазарна икономика /ИПИ/ извършиха поредния ритуал около любимия си фетиш „свободен пазар“.
В специален доклад водещите имена на тази организация настояват помощите и данъчните облекчение за българското селско стопанство да бъдат изцяло спрени и отменени.
Основният им аргумент е посочен в таблица, която показва, че финансовите инжекции в сектора растат в периода 2001-2007 година и са достигнали за този период 2.5 милиарда лева. В същото време делът на сектора в БВП намалява, което е видно от същата таблица.

Вторият аргумент касае отчетите за 2007 г. и звучи така:
„От схемата за директни плащания на площ за календарната 2007 г. става ясно, че 80% от субсидиите са отишли при по-малко от 7% от земеделците (или 5,000 бенефициенти), а останалите почти 70 хил. бенефициенти са получили по-малко от 20% от всички средства.“.
По-нататък в доклада специалистите от ИПИ предлагат рецепта от един стар учебник по либерална икономика – всички инвестиции да се спрат и сектора да бъде хвърлен в бурното море на свободния пазар, от което ще го извади /вече изкъпан/ „невидимата ръка“ на същия този свободен пазар.
Искрено се надявам, че едно бъдещо правителство, което и да е то, ще се въздържи от съветите на института. По следните няколко причини.
От ИПИ са изпуснали да забележат, че сривът във селското стопанство на България не е от днес. Нито от 2001 година. Те са подбрали именно този период, защото от 2001-ва започва някакво, макар и анемично, субсидиране на сектора. За да им се върже по-лесно аргумента, който гласи „Вижте – субсидии има, а пък ръст няма. Дайте да спрем парите“.
Но истината е друга и нейните корени са другаде. Щом ще размахваме таблички, нека поне да са с конкретни цифри от реалния спад в производството.

Източници: Статистически годишник на Народна Република България 1989;Статистически годишник на Република България 1992, 1996;Статистически справочник 2001, 2004, 2005, 2006

Нека обобщим.
За периода 1986 – 2005 г.
Говедовъдството е паднало от 1 млн. 700 хил. на 620 хил. животни.
Свиневъдството – от близо 4 милиона на под 1 милион свине.
Овцете – от 9.7 милиона – на 1.6 милиона.
Птиците – от 39.2 милиона – на 9.5 милиона.

Колко интересно: до 2000-та година реални субсидии за сектора няма и производството пада.
В следващия период, обаче, някакви субсидии има – пък производството пак пада. А сега де!
Отговорът на тази загадка се опитва да даде самият Петър Ганев, един от авторите на доклада. Ама много, така да се каже, внимателно:
„Фокусът на земеделските производители вече не попада върху клиентите (потребителите), а върху управляващите. Стимулите вече не са да се създава богатство, а да се преразпредели възможно най-много в нечия полза“.

И тъй като тази формулировка е доста витиевата, ще се опитам да я разтълкувам.
„Фокусът на земеделските производители“ се е разфокусирал, тъй като по времето на прехода, чрез кавалкада от либерални мерки селското стопанство беше разрушено окончателно. Земята – върната в реални граници. Напоителните системи – унищожени. Сградния фонд и земеделската техника – разграбени. Цяло чудо е, че въобще имаме селско стопанство.
„Стимулите да не се създава богатство“ са резултат от липсата на реален пазар. Прекият производител на месо и мляко по закон няма право да произвежда продукти от собствената си суровина. Затова пък, върху останките от комунизма спокойно се е разположила тоталитарната и тотална власт на прекупвачите, които са преки слуги на управляващите. Същите, които през 2006-2007 година изкупиха от Държавния резерв житото на 140 лева за тон и го изнесоха с двойна печалба, а няколко месеца по-късно, бяха „помолени“ от правителството да възстановят резерва от внос. Само, че този път го продадоха на държавата по 400 лева тона, тъй като световната конюнктура се била изменила.
Това се нарича двойна врътка – напред пачка и назад пачка.
Никакви засукани формулировки не могат да обяснят фактите от ежедневието. Ето един конкретен пример: в България безценнотото козе мляко се изкупува на 20-30 стотинки за литър. Един килограм козе сирене се получава от 6 литра козе мляко, тоест от 1-20 до 1.80 лева за суровината. В масовите магазини като „Била“ и „Метро“ цената на козето сирене е 12 лв. В по-луксозните супермаркети – 18 лева. В гаражното магазинче до вас можете да си купите същото сирене, вече разфасовано и вакуумирано, за 2.50 лв. сто грама – тоест 25 лева за килограм.
С такава норма на печалба могат да се похвалят само евреите от Антверпен, заети с шлифоването на диаманти.
Икономистите от ИПИ, вместо да предлагат мерки, с които за кой ли път ще се прочуем по цял свят, да се вгледат малко по-надълбоко в особеностите на българския капитализъм, който е голям либерал за едни и жесток феодал за други.
Когато размахват цифрата 2.5 милиарда субсидии за период от 7 години, да кажат – колко от тези милиарди отиват до прекия производител и колко в джобовете на станалата световноизвестна българска бюрокрация. Защото от данните на ОЛАФ става ясно, че рушветчиите дето размахват химикалките печелят повече от онези, които размахват мотиката.
Да обяснят по-задълбочено и другите цифри от собствения си доклад – а именно, как става така, че 80% от субсидиите отиват при 7 процента от производителите. Да не би да сме постигнали заветното уедряване на сектора, или просто някои хора доста са наедрели?

Моите уважения към специалистите от Института за пазарна икономика, но след като предлагат да спрем системите на болното селско стопанство, какво следва?
Кой ще изпрати ужепочившия труп на сектора в последния му път – тези с химикалките, тези 7 процента, дето прибират 80 процента от парите? Или ще се намери някой външен спонсор, измежду многото, които надничат от собствения им сайт в интернет.
…
ПОСТ-СКРИПТУМ ЗА СПОНСОРИТЕ:

Спонсори
Нашите проекти са финансирани от:

* Bulgaria Fund
* CEE Trust
* Bulgarian-American Enterprise Fund
* C.S.Mott Foundation
* EU
* Center for Social and Economic Research
* Center for International Private Enrerprise
* European Comission
* FAO of the UN
* FIAS
* Freedom House
* Friedrich-Nauman Foundation
* Konrad Adenauer Foundation
* GTZ
* Management System International
* MATRA KAP
* Michigan University
* Nandwerksammer Koblenz
* National Endowment for Democracy
* Open Society
* Open Society Institute – Budapest
* Phare Access
* Phare International Institute for Applied System Analysis
* The German Marshall Fund of the United States UNHCR
* United Nations Development Program
* USAID
* Vienna Institute for International Economic Studies
* World Bank

СЕДМИЦАТА НА ЕКАТЕРИНБУРГ

Световните медии се фокусират върху събитията в Екатеринбург, където наведнъж се събраха БРИК /Бразилия,Русия,Индия,Китай/ и Шанхайската организация за сътрудничество /ШОС – Китай, Русия, Казахстан, Таджикистан, Киргизстан, Узбекистан и наблюдатели Индия, Пакистан, Монголия, Индия и Иран/.

THE TIMES:

Вчера /16 юни/ бе създаден нов политически блок, който отправя предизвикателство към световното господство на САЩ. В основния призив на първата в историята среща на БРИК се съдържа призив към установяване на многополюсен световен ред. На дипломагически език това означава несъгласие със статута на САЩ като единствена глобална свръхдържава, пояснява кореспондентът на „Таймс“.
Лидерите на БРИК са разработили план от антикризисни мерки за съгласуване при следващата среща на G-20. Те настояват за разширяване влиянието на развиващите се пазари в международните финансови институции и се договориха да си сътрудничат в сферите на енергетиката, продоволствената безопасност, науката и образованието.
Приетата декларация удовлетворява едно от ключовите искания на Москва – за необходимостта от по-диверсифицирана международна валутна система.
Едновременно със срещата на БРИК в Екатеринбург се проведе и редовния форум на ШОС, който допълнително подчертава намеренията на Москва и Пекин да се противопоставят на Запада. Това е очевиден сигнал за Обама, че не бива да се пренебрегват руските интереси в региона.

DIE WELT:

Страните ожт БРИК /Бразилия, Русия, Индия, Китай/ – се стремят към нов световен ред – отбелязва изданието. Главните действуващи лица там се държаха така, сякаш в Екатеринбург се провежда пресконференция на емисионата банка на САЩ, или среща на G-8. Цитиран е експерт на HSBC, който заявява: „Вече никой не може да заобиколи БРИК“.
В съвместна декларация участниците настояват за стабилна, предсказуема и диверсифицирана валутна система, което ще лиши долара от статуса му на водеща световна валута – пише изданието.
Президентът Медведев нарече Екатеринбург „епицентър на световната политика“ – пише Ди Велт – И наистина, понастоящем тези четири икономики представляват 15 процента от световното стопанство, контролират 13 процента от международната търговия и притежават почти половината от световните валутни резерви.

Corriere della Sera

Страни от БРИК на този етап се разминават в някои виждания за бъдещето на долара. Докато Русия се опитва да го изтласка от позицията му на световна резервна валута, Китай засега се въздържа, тъй като притежава несметни количества американски долари.
В Близко време БРИК ще обсъди функционирането на т.н „специални права на заимстване“ като своего рода световна резервна валута на МВФ. Понастоящем техния курс се определя от стойността на валутната кошница – долар,евро,йена и фунт стерлинг. Русия настоява в кошницата да влязат – рублата, китайския юан, канадския и австралийския долар и златото. Други членове на четворката изразяват по-предпазливи позиции.

Forbes

Доларът се колебае на фона на преговорите в Русия. В един ден се появиха две на пръв поглед противоречиви изказвания. Алексей Кудрин, министър на финансите на Русия, заяви, че доларът може би ще остане световна резервна валута, докато съветника на Медведев, Аркадий Дворкович каза на срещата на ШОС, че Русия разглежда вариант да прехвърли доларовите си запаси в ценни книжа, емитирани от Бразилия, Индия и Китай. Всъщност и двете твърдения могат да се окажат верни – те потвърждават, че в средносрочен план значението на долара ще намалява.

Christian Science Monitor

Изданието цитира лидера на Евразиското движение Александър Дугин, който заяви: „ШОС се превръща в организация на страни, които се чувствуват изключени от глобалната система и жертви на еднополярния свят, в който доминират САЩ. Сега този еднополярен свят преживява дълбока криза и упадък на империализма. Време е да се изгради проект за многополярен свят“.
По време на двете срещи на ШОС и БРИК президентът Медведев се обяви за въвеждане на „наднационална валута“, която да замени американския долар в световните икономирески отношения и призова да се разшири използването на националните валути в търговията между страните членки на ШОС. Повечето от окспертите са на мнение, че в близко бъдеше ШОС няма да се превърне в „НАТО на Изтока“. На този етап тя е по-скоро форум за сдържане на съперничеството между Китай и Русия, тъй като и двете държави имат амбиции да играят лидерска роля в региона.

Шанхайската организация за сътрудничество на световната карта

А, КАКВО СТАВА…?

DNES.BG
Бюрото на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа изрази разочарованието си, че компетентните органи в България до момента не са отправили покана до ПАСЕ за наблюдение на предстоящите парламентарни избори в страната.

ПАСЕ вижда в това ясен случай на липса на сътрудничество от страна на София, се казва в съобщение на Съвета на Европа.

ЗАЩО ТАКА СА СЕ ЗАМОТАЛИ НАШИТЕ ХОРА?
ДА НЕ БИ ПОРАДИ НЯКОИ ОТ ПРИЧИНИТЕ, ПОСОЧЕНИ ОТ ЕДВИН СУГАРЕВ?

Подготвя се най-мащабната фалшификация на изборите в историята на прехода
Едвин Сугарев

Има някакво странно предизборно смълчаване – като затишие пред буря. Предизборната кампания тече вяло, политическите жестове не предизвикват кой знае какъв интерес, дебатите – ако изобщо ги има – влизат в едното ухо на избирателя и излизат пред другото, политическите лидери – дори и най-гласовитите от тях, не си дават кой знае колко зор.

И въпреки тази необяснима летаргия се долавя някакво напрежение в масовото съзнание, долавя се очакване – изпълнено кога с примирение, кога с безпомощен гняв: както се чака нещо предопределено.

Може би политиците на България изобщо не са летаргични – може би просто са заети с нещо друго? Например – както цинично се изрази един от тях – да си изяснят кой с кого ще управлява още преди изборите? И да подготвят и смажат механизмите за постигане на необходимия за това резултат?

Белезите на тези механизми са навсякъде: те са не само видими, тяхното съществуване е вече прието като неизбежно зло. Още отсега можем да предвидим, че се подготвя най-мащабната фалшификация на изборите от 1989 г. насам.

ЦЕЛИЯТ КОМЕНТАР – http://www.svobodata.com/page.php?pid=976&rid=29&archive=

Горящият лед: енергия на бъдещето

„То прилича на мръсен лед, но е в меко полутечно състояние. Поднесете му клечка кибрит и ще се запали“ – пише журналистът Фред Пиърс от „Ню сайънтист“.
Става дума за метановия калтрат – молекули на метана, свързани в кристали на леда.

Свойствата на горящия лед били открити през 1970 година, когато учени били смаяни от факта, че метанът в Месояхинското находище в западен Сибир не свършва, въпреки прогнозите. Този кладенец захранва центърът на никеловата индустрия Норилск и до днес. Оказало се, че все повече метан се просмуква в находището изпод пластовете калтрати под вечната замръзналост.
Метановите калтрати се образуват при температури около нулата и под налягане от 50 атмосфери не само в северните райони, но на дъното на океаните по целия свят.

При изгаряне калтратът отделя два пъти по-малко въгледвуокис от въглищата. Но учените се опасяват, че при промишленото му използване в атмосферата могат да се влеят големи количества метан.
Запасите от метанови калтрати се определят по най-скромни оценки на 3 трилиона тона, което значи, че при сегашното ниво на потребление на газ, ще стигнат за следващите 1000 години.
Страни като Япония предвиждат да добиват промишлени количества още през 2016 година.
„Ню съйънтист“ публикува и световна карта на регистрираните находища на метанови калтрати.

ВНИМАВАЙТЕ В КАРТИНКАТА

Трябва да внимаваме в картинките, които ни поднася социологията.
Понякога те са измамни.
Не ми е известно през последните 20 години някоя агенция да е останала без работа по изборно време. Това, което ми е известно е, че работят с най-малко една, а всъщност за група от партии едновременно.
Тъй като тези хора са професионалисти /или поне така твърдят/, не вярвам да изпитват големи душевни терзания, когато се наложи да бутнат нечии процент нагоре или надолу. Съобразно обстановката.
Преди евроизборите те не даваха шанс на НДСВ, например, ама се оказа, че едната Меглена Кунева върна царистите в играта. Сега отново има оракули, които твърдят, че хората на Царя няма да влезат. Други ги пускат с малко над 4 процента.
Не бих се спрял подробно на движението за стабилност и възход, ако то не беше един от многото нископроцентови играчи в предстоящите избори.
Какво ще се случи у нас след 5 юли – в голяма степен зависи именно от партиите с малките проценти.
…

…
Ако този път най-сетне се замислим, преди да пуснем бюлетината, би трябвало да го направим сериозно и наистина.
Вместо да се подаваме на внушенията от телевизиите, които, повярвайте ми, работят под такъв натиск, че ви е бедна фантазията.
Този натиск – финансов и политически – има две основни цели.
Първо – да затвърди лъжливата представа, че в България има нормален политически процес, който протича в рамките ляво-център-дясно. Това, разбира се, не е така и всички го усещаме.
Второ – да размие максимално програмните приоритети на партиите и да сведе дебатите до половинминутни изказвания, които да доведат избирателя до състояние на пълна обърканост. За да гласува не с разума си, а през личностни симпатии и съобразно общия пропаганден шум. Що се отнася до нивото на този шум, всички знаем, че е свързано с шумоленето на едни пачки, за които няма да разберем нищо, въпреки усилията на Сметната палата.
Горепосочените първо и второ водят до ГЛАВНАТА ЗАДАЧА – да се внуши на хората, че тези избори не са нищо особено, а поредните. Че тези избори не са решителни за скъсване с проваленото статукво на прехода. Провалено, по данни от ЕС, ЕК, ОЛАФ, „Гардиън“ „Ню Йорк Таймс“, „Файненшъл таймс“ и който се сетите още.

Но нека започнем отначало.
На политическия ландшафт в България е пълна каша. Старите партии до такава степен „еволюираха“, че самите те не знаят къде са. Всъщност знаят – те са там, където има пари.
Най-напред трябва да се съгласим, че на практика у нас не съществува значима лява партия. Политическата баба БСП отдавна е забравила заветите на Димитър Благоев – Дядото.
В класическата БКП винаги е имало неколцина богати и интелигентни хора, които са се посвещавали на левите идеи именно по идейни съображения. Днес нейната наследница упорито си изгражда икономически елит от средите на анонимни функционери /да не кажа никому неизвестни слуги/, между които изпъкват няколко яркооткрояващи се цървуланковци. Това е много жалко, тъй като в нашата история левицата е дала плеяда гиганти на духа. Не знам откъде трябва да започна, но спокойно мога да завърша с Никола Йонков Вапцаров.

За така наречената десница изобщо не ми се говори. То не беше антикомунизъм, то не беше християндемокрация, че неолиберализъм, че либертиянство… Че като се върна Яне Янев от Англия и донесе модната „консервативно-реформистка“ идея, наблюдаваме как Синята коалиция взе да го удря и на консерватизъм. Май множко им дойдоха 8 години в опозиция и са решили, че е време да управляват. При това с „Герб“, тъй като без тях той нямал полезен ход.
Аз лично съм виждал тъмносин гербер само веднъж. Оказа се, че като потопиш обикновен гербер в мастило, той става син. Което си е някакъв вид интоксикация за бедното растение, ако питате мен. Ама нейсе…
Хората на Костов хем негодуват срещу комунистическата манипулация „БойКостов“, хем изпитват някакъв вътрешен трепет.
Хем отричат, че синият гуру седи зад Бойко, хем повтарят, че Бойко не можел без същия този гуру. Ами определете се, бе господа – седите ли зад Борисов или напротив.
Ченгеджийска партия ли е „Герб“ или масово движение на народните маси.
Аз разбирам хамлетизацията на Синята коалиция. Искат да влезат в новата фирма, ама по терлици. При това в стаята на главния счетоводител, ако е възможно. Мечти, мечти…

Сега да погледнем към либералния център в България. Където няма да видим нищо. Тъй като по нашите географски ширини това понятие не съществува. Ние тука му викаме – „и тако, и вако“, а като стане напечено употребяваме „или-или“, а пък напоследък – „или-били“.
НДСВ се опитаха да играят тази игра известно време, в резултат на което се сцепиха на два пъти.
С по-голям успех там години наред се пласира ДПС, тъй като Доган е майстор на иширетите в стил „и тако, и вако“. И заради факта, че никой у нас не обясни разбираемо – що е туй ДПС.
Ако отворите който и да е учебник по политически науки и разгледате стандартите за политическа партия, ще видите, че ДПС всъщност не е партия. Това е крайнолява организация, обременена с тежки исторически, етнически и религиозни комплекси, които рецидивират. Ако въобще ги възприемем като партия, това е партия на селската беднота, управлявана от местни кланове, чиито конци се дърпат от един политически феодал. За каква либерално-центристка формация можем да говорим там, където липсва какъвто и да е вътрешнопартиен диалог. Той изцяло е заместен от спорадичните монолози на Ахмед Доган. Впрочем, за да бъдем докрай честни, нека кажем, че явлението „Доган“, съвсем не е самотно на хоризонта. Характеропатите в нашия политически живот, които се имат за лидери, не са един и двама.
Но защо ДПС и БСП са така неразделни, въпреки възродителния процес?
Не е толкова сложно. Столетницата на този етап не може да си позволи силно ляво крило. От няма и къде – ДПС играе тази роля. Засега.
Влиянието на ДПС ще влезе в нормални граници, когато вместо заклинания, нашата държава посмее да си направи едно Министерство на Движението, Правата и Свободите на малцинствата – МДПСМ. И дотук.

Може и да съм ви доскучал с гореописаното, но се опитвам да докажа колко са важни политическите играчи с малките проценти.
Между тях са тези, които предлагат нова конституция и референдуми със законодателна сила, тоест пряка демокрация – РЗС и Атака.
Между тях са тези, които изкарват напред прагматичния вот от типа „Работя за теб, гласувам за теб“ – Лидер.
Между тях са набедените за аутсайдери от партията на „Зелените“, които се опитват да ни внушат, че има пряка връзка между чистотата на природата и чистотата в отношенията между хората. А не е ли така?

Не правя реклама на малките партии, тъй като въобще не си падам по партиите.
Но не дотам – да не усетя, че съдбата на тази с най-големите проценти е, видите ли, свързана с доверието към нископроцентните. Това са партиите на другите идеи. Някои от тях твърде спорни – ама нови.
А това, което стои между тях и „Герб“, е известно. То е стара бира.

…

КРАЯТ НА ЛЕГЕНДАРНАТА ЛЕНТА KODACHROME

След 75 години легендарно същестуване, КОДАК решиха да спрат производството на фотографски ленти.
Това беше отбелязано с последната култова фотография заснета на Kodachrome – „Афганистанско момиче“ от Стив Маккъри. Снимката е направена през 1984 година в един пакистански бежански лагер.
…

…
Професионалисти като Стив Маккъри, Ерик Меола и Питър Гутман никога няма да се примирят, че цифрата замести класиката. Те казват, че лентата ще живее докато изчезне последната снимка направена на лента.
…
ТУК МОЖЕТЕ ДА ВИДИТЕ ИКОНИЧНИТЕ ФОТОГРАФИИ, ЗАСНЕТИ НА ЛЕНТИТЕ ОТ „КОДАК“.

ТЪНКИ СМЕТКИ БЕЗ КРЪЧМАРЯ

Анализаторите няма защо да се тюхкат чак толкова, че като влезели много партии в парламента, положението щяло да стане твърде нестабилно.
Помним стабилни мнозинства, когато си носехме чаршафи при влизане в болница. Когато ни слагаха насила стикери по колите, къщите и магазините.
При които имаше само един мобилен оператор и за да си сложиш телефон в колата, трябваше да извадиш 2000 долара.
Помним стабилни мнозинства, при които вдигаха тока и парното на всеки три месеца и широки коалиции, при които сиренето вечерта е 4 лева, пък на другата сутрин 7.50.
Тъй, че – аман от стабилитет, приемственост и консенсус.
Поради този консенсус хората от Харманли и Свиленград всяка събота са на пазар в Одрин. И поради факта, че там маслините са 2 лева, пък в Харманли – осем.
Във връзка с този стабилитет половин западна България това лято отива в Гърция на море. А половин южна – в Турция.

Тъй, че политоракулите, вместо да тръпнат като плачущи върби, да внесат малко пояснения. По следните въпроси.

Защо им се колебаят прогнозите за „Герб“ – от 27 до 35 процента? Това означава ли, че динамиката при електората на тази партия, може да я доведе и до пълно мнозинство?

Защо са толкова различни прогнозите за разликата между БСП и „Герб“ – от 5-6 до 11 процента? Очаква ли се срив в лявата партия, или напротив – максимална консолидация. Дайте поне някаква тенденция при електората на социалистите, бе господа социолози.

Защо, с изключение на няколкото плахи намека, не си кажат открито, че „Атака“ върви нагоре? Според някои твърде нагоре. А според самите хора от „Атака“ – до втора политическа сила.
Това, което оракулите премълчават се появява като тенденция на други места. В електронни сайтове като Избори 2009 / www.vot2009.com / , където картинката е с главата надолу.

Защо продължават да държат „граничните“ партии – Лидер,НДСВ,РЗС на ръба? Видно е, че поне една от трите ще изскочи нагоре, но по въпроса коя ще е тя – витае мълчалив консенсус.

И защо, в крайна сметка, вместо да ни дадат ясни и открити прогнози, родните анализатори са седнали на една маса с партиите и медиите да сглобяват пишман-коалиции?
Май си правят сметката без кръчмаря. Който ще се изкаже в неделя.
И както върви – ще удари чертата на онези желаещи, които приемат желаното за действителност.
На демокрацията това и е хубавото, че веднъж на 4 години влиза кръчмаря.
Мен ако питате, трябва да влиза по-често.
Този път ще настояваме да се зачеркне от менюто попарата, която ни дробиха през последните 20 години.

ИДИ МИ – ДОЙДИ МИ…

Играта на „иди ми – дойди ми“ при подкрепата на бъдещото правителство е непонятна.
Може би има някакви много сложни съображения, с които ние, обикновените люде, не сме запознати.
Дори да изключим варианта, че малките се назландисват заради позиции и влияние в бъдещото правителство, пак остава един неприятен привкус, че реденето около „Герб“ може да повтори въртенето на коалиционната баница през последните осем години.

Второто неприятно впечатление е свързано пак със стара версия – да нагласяме бъдещото управление, чрез спекулации по медиите и по метода „проба-грешка“. Партиите от дъното на таблицата пробват най-голямата, чрез типично нашенското „А бе, аз да се изпъча, пък да видим какво ще стане“.
И то стана в отговора на Борисов – или безусловна подкрепа, или отиваме на избори.
Това ще е най-добрия вариант за „Герб“, но в същото време най-балканския , че и най-махаленския.

Другия неочакван ефект от цялата тази история, е че Волен Сидеров си изигра картата блестящо. Не заради евентуалните облаги, които ще получи от безусловната си подкрепа за „Герб“. Той явно се цели по-далече и демонстрира класическо европейско поведение – признавам безспорния победител и го подкрепям в името на националния интерес. Ние тука можем да си говорим за „Атака“ каквото ни скимне, но негативния имидж на тази партия бавно и сигурно се променя към по-добро в средите на европейските политици. За което Сидеров работи поне от две години насам.

За съжаление, последното размътване на водата, непосредствено преди да бъде съставено правителството, може да създаде впечатление, че процесите на българската политическа сцена се диктуват не от политиците, а от други играчи. Никой у нас не се съмнява, че тия дни кукловодите яко дърпат конците. Работата е там, че при това дърпане най-високо скачат най-малките. Това, че моя милост има такива опасения е бял кахър. По важното е как изглежда това отстрани. От западна посока, имам предвид. И доколко се връзва с очакванията на Европа за стабилитет и ново начало след проваления преход.

Струва ми се, че малките партии, пък и не само те, трябва да си дадат ясна сметка, че българският народ гласува против статуквото. Не просто срещу тройната коалиция.
И не просто за „Герб“.
Хората изпратиха в дълбока изолация БСП и компания. В което няма нищо лошо, тъй като най-сетне в България трябва да се появи модерна лява партия, вместо групата от либерални опортюнисти, които си внушават, че са социалисти.
В този смисъл „Герб“ и така наречените „малки“ имат огромно мнозинство и отговорност. Тук ДПС не влиза в сметката, тъй като лидерът им окончателно доказа, че този вот, освен етнически е и полусъзнателен. Той се влияе от иширети, салтанати, курбани, ненужни страхове и азиатска кабалистика с бюлетините.
Което ме навежда на мисълта, че е крайно време българската държава да влезе във владение и при тези наши съотечественици.
Чрез Министерство на Движението, Правата и Свободите на Малцинствата – МДПСМ. Както е навсякъде по света.

Ще бъде жалко, ако която и да е от партиите, които заявиха, че се борят против статуквото, направи опит да повтори упражнението на ДПС като политически балансьор.
Нека си дадем сметка, че живеем в България, а не в страната на курбаните, бедствията и авариите.

НЕОБМИСЛЕНО И КОМИЧНО

Зам. министърът на икономиката Иво Маринов онзи ден каза, че се обмисляла идея разходите на почиващите в родните курорти да се приспадат от годишните им данъци, ако са почивали не по-малко от шест дни в България. Това щяло да става след представяне на документ за похарчените от почиващият средства.
Още от сега се вижда, че обмислящатата се идея е изначално необмислена и комична.
Протекционизма за определени сектори от икономиката си е хубаво нещо и станахме свидетели как световните играчи хем го отричат на книга, хем го провеждат в практиката.
Само че протекционизмът обикновено има за цел да даде предимство на собствената индустрия, за сметка на чуждите.
В нашия случай реверансите към туризма ще бъдат за сметка на собствения ни бюджет.
Простичко казано – всеки, който отиде на море в България, първо ще налее в гушите на туристическите босове 1000 лева, след което ще лиши от същите 1000 лева здравеопазването, образованието и другите социални дейности, които разчитат на бюджета.
Странна логика.
Ако Министерството на икономиката, енергетиката и туризма има желание да налива държавни пари в частния сектор, нека го каже открито. А не чрез популистки хватки, в които отмарящите по Черноморието се използуват като посредници.
На фона на всичко, което се случва и е обещано да се случи в страната при новото управление, такива идеи звучат, меко казано, съмнително.
Нека г-н Маринов, вместо да огласява подобни идеи, да отскочи за няколко часа до морето. За да види как страдащите бабаити от туристическата индустрия са заградили плажа от Несебър, та чак до Влас и ако не платиш 7 лева за чадър, ще стоиш цял ден в храсталаците на 100 метра от водната линия с правото да се топнеш един два пъти под снисходителния поглед на отмарящите по лежанките. Чиито 7 лева за чадър, 8 лева за една бира и още сто-двеста за ежедневни угодии, ще им бъдат приспаднати от данъците. С онези юридически издържани фактурки за „all inclussive” – ако се сещате.
Що се отнася до актуалните цени на хотелите, например в Слънчев бряг – погледнете тези адреси, които на мен ми се сториха най-приемливи:
– това е за по-обикновените хотели.
А това е за стаи с много легла, нещо като туристически спални:

Пък ако някъде видите цена от 10 лева за нощувка, с която ни проглушиха ушите последнете седмица – ми се обадете.

В заключение бих искал да споделя, че дебатът за Черноморските ни и други печалноизвестни курорти тепърва предстои.
Дебат не за това колко струва почивката там, а на какво прилича. И въобще прилича ли на нещо. Което важи и за природата по нашето черноморие.
Това, че българите ходят на море в Гърция, всъщност е добра новина. Значи у нас се заражда нещо като средна класа – хора, които ценят своя труд, държат на спестовността и предпочитат пълноценната почивка.
Лошата новина е, че гърците не идват у нас на почивка, а на проститутки. Което важи и за руснаците, които станаха световноизвестни със своята разпасаност по време на годишния отпуск.
Що се отнася до приспадането на разходите по почивката от данъците на почиващите, бих искал да кажа на г-н Маринов, че по този начин се дава начало на нова голяма игра с фактурите. Зам. министърът би трябвало да знае, че играчите в поверения му сектор са повече и по-големи дори от целия Министерски съвет. Достатъчно е да се вгледа в последните разследвания на контролния блок при община Несебър и Икономическа полиция.
За да види как хотелиерите масово отчитат насред сезона, че са приютявали изключително деца под 12 годишна възраст. За да не плащат туристическа такса.
Тази счетоводна педофилия е само част от голямата порнография с фактурите, която предстои.
Нищо лично, г-н Маринов.

ПРОЗРАЧНАТА ОГРАДА НА ДАНС

Ние тука и с прозрачността се оляхме, както с всичко останало.
Откак Румен Петков повлече крак да осветява Алексей Петров, този човек го размахват по медиите като прочетен вестник.

Преди много години, в началото на прехода имах възможност да се срещна с един уж журналист от „Лос Анджелис таймс“, а всъщност бивш полковник от ЦРУ. Самият той ми каза в прав текст, че не е журналист, а отговоря в изданието за опазване на държавната тайна.
Той преглеждаше, а може би още го прави, някои чувствителни текстове и снимки, но не за да ги цензурира, а за да отбележи дали в тях не се съдържат технологични и чисто технически данни и обекти, свързани с националната сигурност. Ако попадне на такъв случай, обсъжда с редакторите до каква степен този обект – сграда, номер на кола, телефонен номер – може да бъде осветена.
Аз съм невежа относно технологията на работа в спецслужбите, но обичам да гледам новините и си падам по хубавите сгради.
Каквата е сградата на ДАНС, погледната през окото на камерите.
Да не говорим за ажурната ограда и парадния вход.
Напомня ми за нещо между дипломатически клуб и виенска сладкарница.
Истински рай за оператори и фотографи.
Ако си бях направил труда – досега да съм записал поне триста номера и марки на автомобили, които влизат в пространството, което се води секретно и вероятно със специален достъп.
На всичкото отгоре – след като автомобилите влезат и паркират, операторите продължават да снимат хората, които излизат от колите, вадят куфарчета и папки и се упътват към сградата на ДАНС.
Един стоп кадър от телевизора му е майката.
И можеш да си направиш албумче.
По-горе казах, че съм невежа в тази област.
Може би ДАНС си имат таен вход, откъдето влизат баш-разузнавачите. Сигурно е така, а пък аз съм изпаднал в конспиративни теории.
Ама като гледам репортажите на ВВС за Скотланд ярд виждам само онази табела, дето се върти, а после някаква размазана снимка на сътрудник, който говори по телевизията и то с предварително модулиран глас.
Може би в нашата ДАНС през парадния вход влизат само чистачките и технически лица без значение за държавната тайна.
Ама много странни тия чистачки – колите им с регистрации от Русе, Стара Загора, Варна, Бургас и откъдето се сетите.

След като новият шеф на Агенцията заяви, че тя се превръща в истинска тайна служба, да вземат малко да се загърнат, така да се каже. Ажурните огради не подхождат много на такъв род дейност. В тесния и по-широкия смисъл.

Ако не им достигат средства за една по непроницаема ограда, да вземат материалите от оградата на Доган, след като бъде премахната, както чуваме.С нивата на достъп ДПС бяха доста напред в последните години.

Следват няколко примера с фриволни снимки направени през оградата на секретната агенция.

Бившата говорителка на ДАНС Зоя Димитрова – заснета през оградата по време на фалшивата тревога за бомба в агенцията.

Ето и други служители при същата ситуация, които са трудно разпознаваеми, ама само защото ми е кофти компютъра.

Пак по причина на моя кофти компютър, не мога да видя ясно дипломатическите автомобили на кое посолство са заснети в двора на ДАНС.

Бележка: Всички снимки са свалени от мрежата. Представям си какво има по лентите на фотографите.

ПУТИН КЪМ БОРИСОВ: „Южен поток“ ще бъде построен – с вас или без вас“

Със съкращения от белгийското седмично издание „Нова Европа“

Неотдавнашното заявление на Румъния за възможното й участие в „Южен поток“ и подписания в началото на август протокол между Путин и турското правителство за използване териториалните води на страната за полагането на южната тръба към Европа, дава ясен сигнал на българите, че начинанието може да мине и без тяхно участие.

Канстантин Симонов, директор на независимия Фонд за национална енергийна сигурност казва пред „Нова европа“:

„Путин вижда, че България се опитва да се заиграва с Русия и аз мисля, че той ще отговори в типичния си стил. За мен няма да е сензация ако Русия реши да промени маршрута на „Южен поток“.“

Крис Уйфър, главен стратег на московската банка „УралСиб“:

Всъщност Москва каза на България, че може да мине и без нея. – казва Уйфър.

В Москва имат усещането, че България протака преговорите, за да даде в крайна сметка приоритет на „Набуко“ Ето защо в последно време Русия разви активна дипломация в Турция, а също така в Румъния, с която се договарят предварителни условия и някои други сделки.

По време на визитата си в Анкара, Путин усили натиска към България като се съгласи да участвува в проекта Самсун-Джейхан – нефтопровода, който трябва да достави суровината от Черно в Средиземно море. Тази тръба е чиста алтернатива на договореното с Гърция и България трасе „Бургас-Александропулис“.

Русия и България „в някаква степен изчакват на кого по-дълго ще издържат нервите“ – казва Уйфър. – „Но Путин дава ясно да се разбере, че България може да загуби и двата транзитни проекта.“

…

Още по темата:
КОМПЛЕКСАРИТЕ ПАК СЕ НАПРИКАЗВАХА
САМОДЪРЖЕЦЪТ И МАТРИЦАТА

ОЧЕРТАНИЯТА НА НАШАТА ПОЕЗИЯ В СЛОВЕНИЯ: ХРИСТО БОТЕВ – ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА – РУМЕН ЛЕОНИДОВ

Виж повече информация в страница ПРИЯТЕЛИ

 

Виж повече информация в страница ПРИЯТЕЛИ

ТВ УПРАЖНЕНИЯТА ВЪРХУ ТРАГЕДИЯТА СА КОЩУНСТВО

Порнографията, която трябва да мине за журналистика по нашите телевизии, вече не се търпи.

На Охридското езеро стана един злощастен, трагичен за десетки български семейства инцидент.

Заедно със семействата, близките и приятелите на нелепо загиналите хора, зрителите, които изживяват болезнено това, наброяват стотици.

Тези стотици и милионите български граждани, които са покрусени от станалото, биват подложени на системен тормоз.

Още вчера някаква кабеларка, дето се брои за национална , вместо да свали от програмата си един фарфаронски рекламен репортаж за голф турнир, го излъчи целия, барабар с наградата – мерцедес незнам какъв си клас. Барабар с някакви недоразвити нашенски тарикати, които размахваха стикове, облечени в пуловерчета, имитирайки Тъйгър Уудс. И лежерно разхождащи се по родно голф игрище с прегоряла трева, която силно напомняше прегорял троскот.

На финала, някаква девойка със скръбен глас изказа съболезнованията си на семействата на загиналите.

А, ма, утко заспала! /“Утка“ от руски език – „патица“/.

Днес, в деня на траур, когато шоу програмите уж са забранени, „националните телевизии“ сглобиха в утринните си блокове точно такова шоу, само че „информационно“. Или поне така го разбират те и техните шефове.

Още веднъж показаха на всички взеизвестните болезнени кадри от Македония, да не би някой случайно да ги е забравил.

Един водещ от БНТ, който трябва още дълго да ходи на логопед, започна да върти и сучи конспирации, включително да противопоставя позициите на премиера и президента.

Даже повдигна въпроса – не трябва ли, аджеба, да възстановим Министерството на извънредните ситуации. Това същото, дето го запомнихме единствено чрез появата на Емел Етем на една кална дига с блестящо-бял спортен костюм „NIKE”.

Друг един водещ, в друга „национална“, цяла сутрин се правеше на топ-следовател, търсейки истината с блеснали очи – ама въжето ли се е скъсало и как точно, ама валът ли се е счупил, ама как точно се обърнало корабчето, как точно захлупило нещастните загинали . Повтаряйки същите болезнени кадри и „включвайки“ покрусени хора. Само и само да има повече „включвания“.

Хубаво и отвсякъде да огледаме нещастието на нещастните наши сънародници!

В третата „национална“ /но ако питате тях първа по рейтинг/ се появи Божидар Димитров, който пък даде един романизиран вариант – как той пътувал към родния Созопол, когато се обърнало корабчето. Че как чул по радиото. Че как веднага вдигнал телефона на премиера. /Е, бре, машалла/. Че как отишъл в Созопол, че разпитал там местния барба Яни, как аджеба се обръща такова корабче. Пък той му казал, че у нас това не може да се случи щото всички имали спасителни жилетки, че и автоматично надуващи се салове. Всъщност няма лошо да се изтъкват успехите на древната република Аполония Понтика по сравнение с днешната Бивша Югославска Република Македония, ама на мене ми дойде възгеч. Освен това – на хората загубили деца и близки в Охридското езеро няма да им стане по-топло от това, че корабчетата в Созопол са страхотно обезопасени. Което освен това не е точно така.

В общи линии – нашенската „екшън“ тв журналистика са опита да направи нещо като възстановка на нападението върху кулите-близнаци. Само, че тук, дами и господа не е Ню Йорк. Това първо. Второ – атентат няма, колкото и да ви се иска.

Има едно нещастие, пред което всички се изправихме.

И трябва малко да помълчим.

Това в телевизията се прави по следния начин – чрез добросъвестно поднасяне на фактите.

Без допълнително овкусяване и емоционални мерудии.

Биз излишни самоизяви, без варианти на скръбни и загрижени физиономии и безбройни „включвания“. Хората, засегнати от тази трагедия не са котлони, че да ги включвате когато ви скимне, за да се направите на по-интересни отколкото сте.

На всички ни е известно, че чувството за мярка отдавна е напуснало „демократичната“ същност на родната телевизия.

Още от времето на „атомното Ку-Ку“.

Да, ама тогава поне имаше команда и някой друг долар.

А сега – какво?

Чиста проба – разпасаност.

ПРЕЗИДЕНТЪТ КАТО БЛОГЪР

Честно казано, не ми стана ясно какво точно иска да каже г-н Първанов със статията си „В енергийната стратегия и политика са нужни прагматизъм и лидерство“.
На повърхността на този текст се виждат няколко неща, но нито едно от тях няма да хване дикиш в популистки план.
Борисов бил неподготвен за срещата с Путин – това ще да е най-острото внушение, както го разбирам аз..
Още от заглавието наднича намекът, че на премиера му липсват прагматизъм и лидерство.
Да кажеш, че Борисов не е прагматик и няма лидерски качества, е все едно да твърдиш, че Ивана няма бюст, с извинение. И двете твърдения са крайно неприемливи за широките народни маси.
Друг е въпросът – кой как разбира лидерството. У премиера наистина се наблюдава известна грубоватост /недостатъчна дипломатичност/ и малко хулигански уклони от Банкя.
Това е така, защото той не е хвърлял пари на вятъра за тв студиа, в които да си упражнява външния вид. Пък хората сигурно и така си го харесват на фона на вечно зализания Берлускони и вечно ръкомахащия Саркози.
Що се отнася до неговата неподготвеност за срещата с Путин, тук работата е малко по-дебела.
Аз не си спомням в последните десет години някой – от най-остроумния журналист до президента на САЩ – да се е представил особено успешно в пряк диалог с Путин.
Владимир Владимирович не случайно е световен лидер. Рейтингът му в Русия никога не е падал под 70%, а днес, в разгара на кризата е над 80.
По света се изписаха томове за явлението „Путин“. Сравняват го с Петър Първи, със Сталин, със сибирската мечка, наричат го „двуглавия цар на Русия“, по аналогия с двуглавия орел на Империята. Мюнхенската му реч ще остане в историята, не само заради ледения полъх на студената война. А по причина, че обърна представата ни за бъдещото устройство на международните отношения – от еднополярен, към многополярен свят.
Фактът, че Борисов не влезе още от началото в пряк конфликт с този могъщ човек и успя да се позове на едно отложено в близко време колективно решение по наболелите въпроси, би трябвало да е комплимент за българския министър-председател.
Ако г-н Първанов си представя отношенията с Русия като гладки разходки из резиденциите в Сочи и Подмосковието, от които не следва нищо, това е друг въпрос.
Съветниците на нашия президент май не са наясно, че в лицето на путинска Русия имаме един твърд до жестокост партньор. Но партньор.
Ако бяха наясно по въпроса, нямаше да му слагат в статията илюзорни абзаци като този:
Вариантът с транзит на договорения газ от Туркменистан по тръбите на „Газпром” беше предложен от мен в началото на годината, непосредствено след газовата криза. Тогава той беше отклонен от руската страна дори като компенсаторна мярка и едва ли може да разчитаме, че е възможно да се реализира в близко бъдеще.
Не става ясно защо г-н Първанов въобще споменава за този тънък дипломатически ход в стил „ако мине номера“, след като се знаеше от самото начало, че номерът няма да мине. Световноизвестен е фактът, че „Газпром“ е купил за 30 години напред 2/3 от газа на Туркменистан.
В целия текст на президента личи желание да се покаже експертно знание по въпросите за газовите доставки. Към общоизвестните истини, споделени в статията, са прибавени и някои намеци за информираност от задкулисието. В което няма лошо, тъй като е нормално г-н Първанов да знае повече от нас, обикновените граждани. Работата е там, че покрай стотиците експертни мнения по въпроса, темата става все по прозрачна. Ето защо някои от твърденията в статията звучат малко прибързано, например:
- Друго предложение – за тръбопровод под Каспийско море ще бъде трудно осъществимо заради нерешените въпроси на делимитацията и ползването на природните източници в региона.
- Преносът на газ през Иран е в зависимост от решаването на въпроси от геостратегически характер.
- Всички тези препятствия, свързани с трасетата, стоят и пред големия европейски проект „Набуко”.
Зад тези твърде дипломатични изречения прозира все по-натрапчиво тезата, че „Набуко“ ще бъде труден, ако не и невъзможен проект. Може би е крайна време да се каже открито на хората, че Каспийско море е оградено от н.нар. „нефтогазова петица“. Това може да установи всеки за себе си ако просто погледне картата.
Пробиви за идеята „Набуко“ са осъществени до известна степен в Туркмения и Азербайджан. Само, че големите в този регион са други – Иран, Казахстан и Русия. А газопроводът под Каспийско море наистина е трудна работа. Всичко в този район е трудно, особено когато президентът на Казахстан не е убеден в него. Впрочем към края на 2007 г. именно Нурсултан Назърбаев огласи идеята за прокоповане на гигантския канал „Евразия“, който да свърже Каспийско и Черно море. Проектът ще струва близо 14 милиарда долара, но с един замах ще развърже геополитическия възел около Каспия и безбройните „за“ и „против“ този или онзи проект. Това между другото.
Необходима е приемственост в енергийната стратегия и политика на България. Нашата страна трябва да потвърди волята си за участие в големите проекти за пренос на природен газ. И „Набуко”, и “Южен поток” са необходими за европейската енергийна сигурност и отговарят на националния ни интерес.
Това е друг цитат от статията на г-н Първанов. В него чрез азбучни клишета се препотвърждава типичната за България политика при опитите й да седне на два стола едновременно. Всъщност идеята е съблазнителна – всички тръби да минават през нас. Аз също се блазня от тази идея. С нетърпение чакам мига когато в Иран ще разцъфне и върже либералната демокрация. И втората по газови залежи страна в света ще се включи в красивия международен танц с глобалната размяна на фактури. Първите кокичета на свободата вече са покарали в Туркменистан – научаваме, че миналата година разрешили в Ашхабад да има три интернет зали. Дори се предполага, че не се записва кой влиза и излиза от тях. Това в кръга на шегата, но съдбата на „Набуко“ зависи единствено от суровинните източници. На този етап това са твърде специфични, труднопрогнозируеми държави и режими.
С този текст не целя да поставя под съмнение компетентността на българския президент и неговите съветници.
Но когато става дума за енергетика и геополитика в бъдещето на страната, очакваме от най-високото място малко по-широка панорама на сложните процеси, които протичат в тази сфера.
Вместо това, получаваме един разнопосочен текст, пълен с намеци по адрес на новото правителство, което още не е навършило 50 дни.
Премиера получава съвет да зареже „измислените скандали“ в родината, тоест да остави хайдуците намира, и да се хвърли с голи гърди връз международното положение. Което той впрочем направи. Отиде за два дни до Брюксел, освободи 150 милиона по „Сапард“, получи шестмесечен кредит на доверие, при това лично от Барозу, а към това – 300 милиона евро компенсации за 3-ти и 4-ти блок. На всичкото отгоре е на път да осигури финансиране за „Белене“ от EURATOM. Грешката му е, че се върна много скоро. Хайдуците тук не успяха да си реорганизират позициите.
Тъй като текстът е по президентски „балансиран“ в него има нещо и за Мартин Димитров, че да не вземе случайно да се изприщи. Засвидетелствано е уважение  към „Набуко“. На Борисов са дадени указания как да притисне руснаците – хем да си построят сами тръбата, без да пипат нашите, хем ние тука да правим с тръбата каквото си искаме. Което ще успокои г-н Димитров, но само донякъде. Той ще продължи да лобира. Не за нещо ново, а просто против руснаците. С надеждата да постигне онзи знаменателен успех в лобистиката, който отчете когато свали акциза върху кафето в услуга на бившия си приятел Пламен Юруков. Кой ще се разкеши за последните му усилия, ще разберем скоро. Освен ако в ДАНС вече не са разбрали.
В президентската статия, извън множеството конкретни задачи, поставени на Борисов, се наблюдават и поредица от реверанси /метани/ към Катар, Таджикистан, Азербайджан, Туркменистан и почти всичко, което завършва на „стан“, без Бантустан, което май не беше държава, а резерват за аборигени в Южна Африка.
В разгара на празните приказки за българската енергетика, случайно попаднах на съобщение от Франс прес:
First Solar ще построи станция с капацитет 2 гигавата в Ордос сити, Вътрешна Монголия… Слънчевата инсталация ще бъде построена на 4 фази за повече от десетилетие и ще доставя енергия на три милиона китайски домове. Финансовите параметри на договора не се разкриват, но ако подобно съоръжение бъде построено в САЩ, цената му би била 5 до 6 милиарда долара. Очаква се в Китай цената да бъде по-ниска поради по-евтината работна ръка.

Някакви подобни съобщения ми се ще да чуя от устата на първия ръководител.
А не свободни разсъждения на тема „енергиен микс“, характерни за блогерите. От скромното ми участие в блогосферата получих само една парафраза на известна българска пословица.
А именно:
„Залудо пиши, залудо не стой“.

ШАРЪН СТОУН НА 51 ГОДИНИ – ПРЕД „ПАРИ МАЧ“

ИДЕ МИ ДА ВИ ПОКАЖА И МАЛКО СНИМКИ ОТ РОДНИЯ ХАЙЛАЙФ, ЗА ДА ВИДИТЕ НАШИТЕ СИЛИКОНОВИ БОХЧИ, АМА…
ХАЙДЕ, НЕМА НУЖДА…

За плоския данък в една плоска държава

Георги Н. Георгиев, икономист, САЩ

След няколко подканяния и от ляво, и от дясно ГЕРБ да изработи собствена антикризисна програма, президентът на страната реши да нанесе изпреварващ удар и предложи програма, изработена от неговия икономически екип. Най-силна реакция предизвика предложението да се премахне плоският данък и да се премине към прогресивна скала на облагане. Министър Дянков побърза на нарече идеята малоумна, председателят на БСК я окачестви като безумна, подобна беше реакцията и на бившия финансов министър Милен Велчев.
Няма да се спирам на изразните средства на тези високопоставени мъже по няколко причини, най-важната от които е, че първите седем години, когато може да се коригира нечие възпитание, явно вече са пропуснати. Не е допустимо един финансов министър да се изказва по подобен начин за президента на страната, но какво да се прави, след като неговият изказ направо бледнее пред този на премиера, а и самият президент демонстрира поведение, което постоянно кара противниците му да ни подсещат от коя географска точка всъщност е тръгнал. Просто това е равнището в “държавата”.

Няма да коментирам програмата на президента като цяло, а ще се спра на плоския данък именно като мярка за равнището на тази територия.

Хем лесен, хем справедлив – данък като слънчице

Може да прозвучи невероятно, но и привържениците, и противниците на плоския данък в България използват като основен аргумент за или против него идеята за “справедливост”, която се връзва с данъчната материя колкото сметанов сладолед с магданоз. Или както се казва – няма данък, който да е достатъчно нисък.

За едните плоският данък е справедлив, защото “всички са еднакво третирани от данъчните власти и имат еднакви стимули да забогатеят и живеят добре” (Красен Станчев). За другите справедливо е прогресивното облагане на доходите, защото товари по-богатите, тези с по-високи доходи. Има и трето разбиране за “справедливост”, което се споделя от много икономисти – според него трябва да се премахне корпоративният данък и данъкът върху доходите и да се премине към някаква форма на данък, който да облага най-вече потреблението – който купува и респективно потребява повече, да плаща повече данъци.
От казаното дотук става ясно, че няма единно мнение за това кой тип данъчно облагане е “най-справедлив”. Причините са много, но водещата е, че няма единен критерий за това какво всъщност е “справедлива” данъчна система. Различните страни преценяват различните данъчни подходи през различи критерии за справедливост. Доколкото практиката може да се счита също за критерий, огромната част от държавите прилагат прогресивното облагане на доходите, единици са привържениците на плоския данък, а данъчна система, която да премахне корпоративните данъци и тези върху доходите и да се фокусира единствено върху потреблението, все още е в сферата на академичните дискусии, макар и от много години. Тук трябва да отбележа, че ДДС в ЕС и други страни и данъкът върху продажбите на дребно (retail tax) в САЩ в някаква степен адресират проблема с потреблението, но не и по начина, който се обсъжда в академичните среди.
Защо след като огромната част от държавите (с леви и десни правителства на власт) предпочитат да прилагат някаква прогресивна система на доходно облагане, България избра да приеме екзотичния плосък данък? Дали защото сме по-умни от останалите или по-прости, т.е. по-плоски?
Кои са основните причини (скрити и официално заявени), които доведоха до въвеждането на плоския данък, какви са резултатите и респективно аргументите за неговото премахване или запазване:

Андрешко в огледалния свят на Мургина

Масовото укриване на данъци в сивата и легалната икономика и данъчната администрация, която абсолютно не можа да се справи с проблема, бяха сред основните аргументи за въвеждането на плоския данък. На първо четене приходите в хазната се увеличиха, реализираха се бюджетни излишъци, но не стана ясно дали това се постигна благодарение на плоския данък или най-вече поради мощния ръст на икономиката във фазата на бурен растеж – повече печалби за капиталистите и повече доходи за работниците автоматично доведоха до постъпления в хазната. Всъщност излишъци се реализираха и при предишните администрации, когато икономиката се развиваше добре, но нямаше въведен плосък данък.
Показателен е фактът, че още в началото на рецесията излишъците не само изчезнаха, но се стигна и до сериозен бюджетен дефицит. Интересен е въпросът сега, когато икономиката тръгна на юг, доколко плоският данък ще е фактор фирми и наемни работници да продължат плащат данъците си редовно или фокусите ще започнат отново. Много от тях, естествено, изобщо не са спирали укриването на данъци. Скандалите около Мургина категорично показаха, че мишката не само че не е способна да лови плъхове, но е направо ортак с разбойниците. Ако данъчната администрация не влезе в час, и ниският данък няма да спаси бюджета, особено сега в криза, когато фирмата се опитва да задържи всеки лев за собственото си оцеляване. Няма какво да се заблуждаваме, за Андрешко няма предпочитана данъчна система.
Изобщо аргументът, че не сме дорасли за модерни данъчни системи и че не сме в състояние да накараме данъчната администрация да си върши работата качествено, та трябва да разчитаме на семпли (плоски) решения, в крайна сметка води до въпросите защо да не отменим данъците изобщо и какво търсим в ЕС, след като не ни е това равнището?

Плоският данък като кръгъл морков. Магия някаква – работи и без асистенцията на тояга

Идеята за стимулиращата роля на ниските данъци не е лоша, но ако бяхме предприемаческа нация като американците. Уви, извратеният преход, който изгори спестяванията на обикновения българин, доведе до разграбване на абсолютно всички значими активи в страната от шепа разбойници и уби всякакво желание за стопанска инициатива в населението, в крайна сметка изобщо не се връзва с идеята да се използва плоският данък за “справедливо” стимулиране на икономическата дейност на всички.
По същество това е данък, който урежда олигархията и спекулативната икономика. Затова беше и приет. За съжаление този данък не можа да стимулира качествена икономическа активност дори и при тези икономически агенти, защото растежът в икономиката през последните години облагодетелства отделни отрасли като строителната индустрия, където се стигна до буквално закопаване в земята на огромни по размер неликвидни средства, които дълго време няма да имат възвръщаемост, и до развихрянето на туризъм, който докара такива поразии върху екосредата, които няма да могат да бъдат компенсирани дори и да се отнемат за целта доходите и на двете индустрии за следващите десет години. Какво от това, че някой е платил 10% данъци върху доходите от тези безумия? Да има някакви индикации, че едрите български “предприемачи” са инвестирали в развойна дейност, квалификация на кадрите и прочие дейности, които са доказани фактори за повишаване на фирмената и национална конкурентоспособност?

А огромната маса българи си останаха със заплатките от 300–800 лева и очакванията, че държавата със социалните си функции ще компенсира хроничната им беднотия и ще покрие сметката за образование, култура, здравеопазване и т.н. Те отдавна са разбрали, че за капиталисти окончателно са назначени едни други индивиди, и нямат никакво намерение да си правят повече експерименти с предприемачество. За повечето от тях, минали по този буквално трънлив път, са съвсем пресни спомените за насилствените “застраховки”, гарнирани с бухалки, с които бяха охлаждани мечтите им за икономическа независимост. За тези хора е важно не колко е официалната данъчна ставка, а какви са постъпленията в държавата, защото те няма да изпратят с надниците си децата в частни колежи за по 15 000 евро на година. Те всъщност разчитат на държавата, а не на резултатите от своя труд. За тях заплатата продължава да е резултативна и остатъчна като при социализЪма. Резултативна, защото трябва да блъскат по 10–12 часа на ден, и остатъчна, защото “капиталистът” първо заделя каквото му трябва за яхтата, бентлито, пачаврите и т.н. и каквото остане – за “служителите във фирмата”. Ако някой си въобразява, че в България има пазарна икономика, по-добре да си премери температурата.

И ще дойдат едни инвестиции…

Вярно е, че ниските данъци по принцип действат като магнит на инвеститорите. Най-добри примери са Швейцария и Ирландия, а също така и добре известните офшорни зони. Фирмите изнесоха в тях сериозни производствени дейности, а впоследствие прехвърлиха на тези територии основни за бизнеса функции и рискове – развойна дейност, собственост върху интелектуална собственост, управление на дистрибуторски мрежи, формиране на глобална фирмена стратегия и съответното й прилагане и т.н. Всичко това става с една цел – да се изгради съответната аргументация за пред данъчните власти на страната, където е централата на фирмата, че съответните филиали на териториите с ниски данъци наистина извършват доходоносни дейности, които трябва да се облагат на териториите, където извършват тези дейности, а не съответно в Германия или Франция.
Такъв трансфер на доходоносни функции и рискове и съответни инвестиции не беше осъществен на територията на България независимо от абсурдно ниския плосък данък. Консултантите от големите консултантски фирми уведомиха своите клиенти за новите данъчни перспективи, които предлага България, но никоя мултинационална компания не пожела да се възползва. По една проста причина. Те не са луди да прехвърлят интелектуална собственост и да инвестират значими средства на една територия, където цари пълно беззаконие. Каквито и да са данъчните ползи, те са несравними с рисковете една фирма да инвестира значими средства в тази страна. За западните фирми не беше тайна, че плоският данък обслужва вътрешни икономически агенти. Затова и САЩ, и другите развити държави дори не си направиха труда да вкарат България в черните списъци на данъчните пирати, защото на всички беше ясно, че никой няма да си пренесе кошничката със златните яйца в блатото с крокодили, пък дори данъчната ставка да стане и един процент.

Нещо като извод, но да не ме разберете погрешно

Не искам да оставя впечатлението, че съм противник на плоския данък. Прелиствам данъчния кодекс на САЩ – две тухли, над 5000 страници общо. И това е само законът. Правилникът за прилагането му е още 6 (шест) тома, всеки с по 2000–3000 страници. Шрифтът е най-дребният, който съм виждал. При това нямам последното издание, така че може да ми липсва някоя тухла.
Та за какво им е на американците такъв усложнен данъчен кодекс? Има разни мнения, но според мен комплексната икономика изисква комплексни подходи в данъчната политика, защото тази политика не е просто събиране на данъци, а инструмент за управление на стопанството. Ако плоският данък работи у нас и най-добре съответства на социално-икономическото ни равнище, най добре е да вдигнем ръце и да кажем – вярно, навява мисли за десятъка по турско, но поне събираме някакви данъци и връзваме бюджета. Нали американците са измислили принципа KISS за такива като нас (Keep It Simple, Stupid – не усложнявай нещата, тъпако).

Въпросът, естествено, е дали плоският данък наистина работи. Когато имаше бурен икономически растеж и фирмите имаха сериозни печалби, 10-те процента данък добре захранваха приходната част на бюджета. Сега, при рецесия, печалбите и доходите рязко намаляват и приходите, които генерира този данък, може и да не стигнат. Съкращаването на държавните разходи няма да реши проблема. Особено сега, когато държавите и в Европа, и в Северна Америка, а също така и Китай, прилагат активни стимулативни пакети да рестартират икономиките. А България е във валутен борд и не може да действа пряко чрез паричното предлагане, така че какви ще са данъчните постъпления, става решаващ фактор за това дали правителството ще може изобщо да противодейства на кризата. Неприятното е, че ние сме по същество и в данъчен борд с плоския данък. При това положение не е изненада, че правителството не предлага план за справяне с кризата. Дянков и Ко са наясно, че при двата борда (валутен и данъчен) и при практически несъществуващ държавен сектор, чрез който евентуално да въздействат върху икономиката, те могат само да изгледат събитията. Което все пак е в унисон с либералната рецепта за справяне с кризи – не се бъркай, пазарът сам ще възстанови пропорциите. Може и да са прави авторите на тази концепция, лошото е, че в България няма пазарна икономика. Либералните стратегии дават добри резултати в развитите общества. В джунглите обаче някак си облагодетелстват само хищниците.

…
ОЩЕ ПО ТЕМАТА:
ПОМОЩ, ИДВА Д-Р ХАУС!

КУПЕТЕ СИ ТАЗИ КНИЖКА… ВМЕСТО ЛЕКСОТАН

Из новата книга на Кольо Парамов „ВЪПРОСИТЕ НА ДЕНЯ“

 

КОГАТО ОЛИГАРХИЯТА НАПАЗАРУВА КУЛТУРАТА, ДЪРЖАВАТА Е ВЕЧЕ В КАНАЛА

 

 Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
„Богат е“, казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи….”

Христо Ботев

 

 

 

Гърците са странни хора. За разлика от нас, българите, които умеем да скачаме дори върху необяздени конете, националната им култура векове ги е белязала – къде със знание, къде с обучение. Гърците притежават трайно чувство да уважаваш културата на другия, обичат да го изтъкват и то съвсем последователно. А при нас да унижиш другия минава за вид културно надмощие и става водещо условие при публичните взаимоотношения и политиката. Но не дай Боже да попаднеш в полезрението на човек, който дълго време е свързан с културните занимания като занятие и вече е свикнал да се представя като фактор в България. Подобни „културтрегери” са готови с лека „уста” да психологизират всеки в името на собствената си „политкултура”, дори са склонни да сатанизират опонента си. Да обявиш някого за луд и то публично, в ефира, да му лепнеш диагнозата невнятен, за подобни дефектирали фактори не е проблем – явно го правят с културоподобно самоудоволствие – заради изкривеното си вътрешно „аз”-че, което е резултатище от безнаказаната им безпардонност и липса на елементарно чувство за такт и възпитание.

 

Веднъж в един много дълъг разговор у дома на Вера Мутафчиева, в нейната уникална кухня-кабинет, на чашка ракия обсъждахме дисертацията на моя гръцки приятел Трифон Харитос. Попитах я директно: „Защо някои хора, които тръбят, че са толкова видни със своята наука и култура, се проявяват толкова нагло и безпардонно?”.

Академикът ме погледа в очите и отсече: „Тяхната безпардонност идва от лошотията им като човеци. Да знаеш добре това. Това не се променя, то е ген, а се е превърнал вече в смисъл на много животи. Не ги съди „корифеите” – допълни тя с ирония – а ги изследвай в комплекс. Нали така са те учили твоите учители – старите шпиони. Понякога точно с наглостта си „корифеите” могат да свършат и някоя „друга работа”. Иначе читав човек не би се навил да се позори заради лошото.”

Днес думите на уникалния дух, на големия историк и учен Вера Мутафчиева звучат доста по-откровено, дори смразяващо за истината, която ни обкръжава.

 

В началото на декември 1993 г. бяхме на едно особено посещение в Гърция по линия на ГОР. За два дни и половина се срещнахме с толкова хора от елита на елините, че едва успявах нощем да запиша впечатленията си. Гърците ги интересуваше утрешна България. Те искаха да „пипнат” хората, които евентуално ще определят политиката на България и пазара, както и пътя им на север, към другите от Източна Европа.

Най-много ме впечатли ниския на ръст, но странен като подход и стил министър на обществения ред Папатемилис. Като дясна ръка на стария Папандреу, той много не обичаше България, но бе знаков човек с характерната за него информация, дори и за всеки от нас.

И докато Илко Шивачев и Димитър Енчев превеждаха прекаленото ми любопитство, Папатемилис изведнъж се обърна към мен с думите: „Кириос Парамо, теб винаги са те интересували много неща, а сега трябва да добавиш и културата на Гърция. И да знаеш – културата на гърка е духът ни, а възприемането й е основополагащо за гръцката държава”.

Докато се осеферя, министърът беше продължил с новите си обяснения, че бързо трябва гръцка банка да стъпи в София. Това посещение реши идването след четири месеца на Националната банка на Гърция в София и стартирането на първия й клон. Не можех да повярвам за най-важното, а именно, че бях в атинския Пентагон, в кабинета на министъра на всички гръцки шпиони, пия чай с него и разговарям за живота и културата. Все едно за това съм мечтал цели 21 години! А наистина беше реалност! Предупреждението за културата обаче ми се наби сериозно в главата и до ден-днешен си спомням за него – първо културата, и след това банката. Така беше подредил приоритетите си като разбиране министърът на гръцката сигурност, че нямаше начин да не се осъзнае главното. Това бе едно странно впечатление и един голям урок за в бъдеще. Независимо, че се срещнахме с други важни гръцки ръководители и бизнесмени, между които Варвициотис, А. Самарас, Сотиропулус, Вардоянис, от Папатемилис наистина можеше да се научи нещо.

 

Една година по-късно, през ноември 1994 г. в разговора си с действащия кмет на Атина – Димитриус Аврамопулос нарочно го провокирах със същото сравнение, изказано от Папатемилис като представител на ПАСОК. Кметът Аврамопулос, който по-късно стана министър на туризма в дясното правителство на Нова Демокрация, а в момента е министър на здравеопазването, буквално натърти: „По отношение на културата за гърка няма дясно и ляво – тя е вековна и не подлежи на палиатива, а винаги е на пиедестала”.

Тогава в края на 1994 г. в Атина бяхме няколко нови политици от БСП, както и водещите Пирински и Луканов. По-късно гръцкият вестник „Вима” писа, че в Атина се събират на консултации противниците на Жан Виденов, потенциалният млад министър-председател, с цел да ограничат влиянието му и властта вътре в партията. По това време перчемът на Жан все още не беше настръхнал толкова, че да се налагат такива извънредни мерки. Срещата бе за друго и изобщо не даваше повод за подобна констатация. Там умувахме за много неща – търговия, бизнес, банки и не на последно място, за изминалия етап в старта на промяната – октомври 1991 – ноември 1994 г.

БСП бе на прага на властта, но не беше готова – нито организационно, нито морално, нито политически и най-вече като нова мащабна лява идея. Предстояха Лесидрен и Солун, а партията не бе готова. Зад Жан се криеха всякакви муцуни, които не ги интересуваше партията, а по-скоро съдържанието на джоба им. Това бе много важно време за България.

 

Но да се върнем в началото. Краят на юни 1991 г. Миришеше на избори за парламент. СДС бяха взели връх и ситуацията беше изнервена. След като пристигнах от Златоград в София отидох направо в Партийния дом. Там се обозначих на Кольо Добрев и Николай Гюров в Oрг. Отдела. Първият ми съобщи, че Карлович му е поръчал да ме търсят в Смолян за бърза среща. Вторият отговаряше за Смолян, но не знаеше за това. Явих се при Луканов съгласно указанията. Говорихме доста време по партийни дела, включително и за отзивитe и резултата от посещенията му в Смолянския район. Луканов се заинтересува за защитата на дипломата ми в МИО, отнасяща се за участието на България в МВФ, в Световната и Европейската банка, както и за готовността по бъдещата ми емиграция във Венецуела.

Предната година, когато беше министър-председател, бяха му предали едни мои доста нестандартни таблици по тематиката с Фонда за срещата му с Камдесю, от които бе впечатлен. Карлович тогава ме бе похвалил и това ме зарадва, защото трудно и само след доказване признаваше професионализма на другите.

По време на същия разговор стана и дума за Кюлев. Информирах го, че Емил е зарязал последния семестър и има куп невзети изпити. Карлович, гледайки през прозореца от партийния дом към Народната банка, уточни: „Взел-невзел – да се оправя. Бързо го намери и му предай, че 50 млн. лева от Спортния тотализатор може би ще бъдат ползвани за капитала на новата банка („Туристспортбанк”). Провери най-вече кадровото му обезпечение.”. След което повтори рязко: „Провери лично хората му за изпълнителни директори. Кой кой е? Стават ли? Да не излюпим някои пепелянки!”.

Излязох доста смутен, но усещах, че и Луканов е притеснен. Той никога не се издаваше, че е разтревожен, но чрез продължителното си взиране очите на събеседника, от разговора си очи в очи с него, търсеше знак за доверие. В това отношение моят директор Петко Пехливанов ме бе обучил до съвършенство. Луканов имаше неговите реакции, поглед, стил и унификация на езика. И особено, когато ставаше въпрос за пари. Луканов ненавиждаше да говори за пари и никога за някакъв интерес. До юни 1996 г. е ставало често дума за много пари, но само и единствено за държавата. А Живков в същото време най-подло излъга, че Луканов откраднал парите на България.

Намерих бързо Кюлев на първия етаж в „Рила” и на другия ден на обяд с него и с Йотко Йотов работихме върху конструкцията на банката. Предупредих Кюлев да внимава с кадрите и особено за рязкото уточнение на Луканов за изпълнителните му директори. Той ми сподели, че опипва двама, а единият желае да бъде несведущ, бил зъболекар.

„Как зъболекар?” – кипнах аз. „Да, зъболекър, ще го кажа и на „големия”. – (имаше предвид Карлович) – Зъболекарят ще подписва, а вторият ще го проверява.”

„Кой е вторият” – попитах тогава.

„Един млад, слабичък, малко съсухрен, леко прегърбен, с насила набола черна брада. Наш човек е, учил е в Москва. Носи понякога сакото си наметнато, а не облечено”.

„Не ме интересува, какво му е сакото. Важното е да е прецизен и точно да проверява подписващия, иначе ония „пепелянки”, за които ми намекна Карлович, ще те нахапят. Предупредил съм те и съм дотук.”

Емил Кюлев на свой ред също ме изгледа остро, сякаш искаше да ми каже нещо, но не го премълча. Използвах вакуума и продължих: ”Когато случайно бях в Горного Комбината – казвам му на Емил – там имаше много странни съветници. Водеха се консултанти, тази длъжност тогава у нас не беше много позната. Един от тях бе доста интересен и отговаряше за обезпечението. На външен вид – странен тип. Никога не можеш да го засечеш пиян, независимо колко водка е приел. Та този консултант бе наредил в коридора пред кабинета си много портрети на съветски военачалници – маршал Тухачевски, Егоров, Ян Карлович Берзин, Николай Кознецов, а накрая в редицата след Зорге – самият Белински и Марина Цветаева. Когато влязох при него за трети път добих смелост и го попитах: „Началство, портретите на Белински и Цветаева тук са последни. Нима, вие, Пьотр Егорович, вкарвате чрез тази подреденост равнопоставеност между първите и последните личности?”.

Отговорът: „Слушай Коля, нали разбираш, че тези първите няма да могат да се оправят без последните. Белински и особено Цветаева, с нейните „Писма от лятото на 1926 г. до Рильке”, детайлизира по друг начин дълбокия психологизъм на личността. Внимавай Коля, ние сега сме тук, за да регулираме силата и разума по действията ти.”. Тогава останах вцепенен подобно на Кюлев, след като чу забележките ми по избора му на зъболекаря и този с едва наболата брада – кандидати за банкери.

 

Емил Кюлев се заоглежда наляво-надясно, рязко се изправи, провери зад вратата дали няма някой и ме подхвана язвително. Тогава вече бе станал и твърде иносказателен, особено след смъртта на баща му на околовръстното шосе: “Слушай бате, (така се обръщаше, когато бяхме насаме), вие, във вашия аквариум искате само хубави риби да плуват – есетри, моруни, щуки и сьомги. Но животът на Петровка е друг. Разбери. Идва ново, друго време, времето на шараните, на тези отдолу, от най-голямата тиня – мръсни, кални, но много лакоми. Какво да правим с тия шарани, които утре като преядат с власт и пари, ще станат колкото толстолобите? Ако не намерим механизма на влияние и респект… – продължи Кюлев – шараните ще ни оглозгат като пирани”.

 

Не мога да не призная, че Емил Кюлев тогава много ми хареса. Изведнъж се беше изпарила прекалената му гордост, проявяваща се често като надменност. Кюлев беше стъпил здраво на земята и разсъждаваше извън тесния партиен коридор за бъдещето на България – логично и точно, и се оказа прав. За разлика от мен, той бе готов да работи, контактува и респектира чрез парите най-долните етажи на обществото – тихо, по други способи, но реално.

 

Защо си спомних и проверих за всичко това? Защото като този съсухрения, слабия, с наметнатото сако и вече остаряла, но набола черна брада, тези „шарани” днес дърпат конците на културата в България. Те ръководят доста умни интелектуалци и доказали се хора, т.е. хранят ги и ги издържат. Значи преместили са се в по-горен етаж, а на мястото на шараните вече искат да пратят други – тези, които оспорват тяхното забогатяване и техния стил в обществото. У нас не е както беше казал министърът на обществения ред на Гърция Папатимилис – „Кириос Парамо – първо културата, после банките”, а стана точно обратното – „първо банките, а после културата”, за огромно съжаление.

 

Както доста пъти, съдбата ми поднесе уникалната изненада. Бях куриращ свидетел на раждането на новите български банки, и после като главен ревизор на БНБ бях свидетел като закриващ същите институции. Днес като на екран са ми всичките тези лица, маниерите им и физиономиите, виждам фалша и лицемерието им, техните порядки на гуляйджии, на фрапантни картоиграчи, на измислени бизнесмени. Това бяха обикновени крадци и елементарни последователи на Остап Бендер, просто утайката на елита, която днес чрез манипулациите си и олигархията управлява България.

 

Но темата ми бе за културата – измина втората половина на 1991 г. и почти цялата 1992 г. СДС спечели с малко, но завинаги, както обявиха, а БСП се гънеше под прелома. Живковистите се бяха изпокрили и ни помен, ни звук от тях ни идваше, ни се чуваше. Пуснаха ни 42-45 момчета в парламента заради онази кауза, на която се бяхме врекли. Периодът X. 1991 до XII. 1992 г. и после до XII. 1993 г. бе най-интересният от старта на промяната. Той се характеризираше с нескончаеми съвещания, денем и нощем на “Позитано”, а вечерните заседания в парламента бяха до 22.00 ч. След юни 1992 г., когато създадохме ОСД, тихото противоречие между някои от нас във Висшия съвет на БСП явно ескалира. Ние не бяхме съгласни с консервирането на партията и искахме явно новия социалдемократически стил да надделее. В късното лято на 1992 г. у Луканов се чувстваше все по-голямото напрежение във връзка с ареста му на „Развигор. Всеки от нас по различен начин поддържаше връзка с Луканов. Висшето ръководство на партията и най-вече парламентарната група в лицето на Нора Ананиева официализира информационния си канал. Нора беше силно загрижена и много прецизна в отношенията си с Карлович. Велко Вълканов и други се ангажираха с международната му защита, а Петя Шопова стана официален адвокат. Отделно някои от нас поддържахме връзка с него, особено конфендициално, извън властта и партийното ръководство.

Напрежението в ОСД по проблема с арестуването на Луканов растеше сериозно и затова от 30.09.02 г. до 02.10.02 г. организирахме среща в курорта „Дружба”. Ние, ръководството на ОСД, разбирахме, че идеята за промяната в партията пропада, а и Кюранов се нуждаеше от далеч по-голяма организационна и програмна помощ.

Макар и в „Развигор” Луканов имаше детайлна информация за ставащото в партията. Той усещаше недоволството на ръководството на БСП от създаването и разрастването на ОСД, а чрез СДС долавяше, че му готвят по-голям клопка от „Развигор”. Установихме по различни канали, че едните ще подготвят слуха за откраднатите големи „червени пари”, а другите – СДС – ще го ругаят за някаква „безнравственост” към комунизма.

Тогава Андрей Луканов доказа своята уникална подготовка, правото си официално или задкулисно да ръководи партията. Днес малко хора се наемат да говорят за този период от живота на Луканов. Това бяха дни на силна възбуда у мнозина и най-вече в БСП. Тези, които бяха пипали по сметките на външнотърговските дружества си отдъхнаха за момент. Други, които трябваше да се отчитат, се държаха така, все едно, че надничат през ключалката.

Интересни физиономии, изображения и всякакви проявления на човешкия дух можеше да се наблюдават по това време. И най-вече елементарната, продажна хитрост и лукавство, примесено с нагаждачество до и след затвора на Луканов. Предполагаше се, че престоят му там няма да е за кратко, както искаха доста хора от СДС и най-вече шмекерите от БСП.

 

От всички в БСП и управляващи в СДС най-спокоен тогава беше Иван Йорданов Костов. Първо беше взел страха на Филип Димитров, а и чувстваше, че проектът по идващия му звезден миг е на път да се сбъдне. На 20.XI.1992 г. българският Фил Кенеди поиска вот на доверие в парламента, изфабрикуван от същия Ив. Костов, а на другия ден осъзна, че му остават не повече от 40-50 дни да управлява България. Луканов беше в затвора. Бе започнал да пише добре, прокрадваха се указания, напътствия, а и чувството за някаква нова и по-голяма сигурност бе налице. Правителството на Беров се печеше, а Костов всяка вечер чакаше Ахмед да прати нишан, че баклавата е вече готова, а Елена може всеки момент да я сервира.

Андрей Карлович, като всеки прецизно подреден човек, гледаше през решетките на „Развигор” на мераклиите за власт като накичени и напарфюмирани пудели. Тези мечтатели наистина му доставяха определена радост, дори и смях, особено нужен за този момент. Най-много го беше яд само на едно – Тодор Живков го презираше, но вече бе на свобода, а той консумираше несгодите в килията си, предизвикани от лобитата и от крадците в партията му. Имаше само един вече напълно осъзнат шанс – да извади Иван Костов от пъзела на СДС, да събори правителството, да програмира нов кабинет – с или без Костов, но на всяка цена парламентът да го извади от „Развигор”.

Така и стана. На Иван Костов му предстоеше, а после издържа и последния си изпит от голямата комбинация на Луканов, която му гарантираше другото бъдеще. Това на властен и силен лидер, изведен в политиката чрез 3-4 хода по матрицата на Карлович. Андрей Луканов, като новият Дънов за партията, наруши спокойствието в парламентарната група на БСП. То бе накърнено и от силата и завистта му към някакъв нов дух, освободен у него след „Развигор”.

Луканов започна да елиминира последователно уж уважението към себе си, представено като загриженост и вторачи недоверието си към другите. Дори и Лилов бе станал по-самотен и по-стеснителен пред непредсказуемото бъдеще, но умело балансираше в стремежа си да ограничи безпокойството на Луканов. Предстояха 2 години на размисъл и лутане, 2 години на замеряне на живковистите с утопистите, с мечтата на последните да успеят да променят партията издъно. Но така и не можаха!

 

Цяла година, от I.1993 г. до XII.1993 г., не седнах на парлaментарната банка. През цялото време на заседанията стоях най-отзад прав отзад, из правен, и наблюдавах всички детайлно. Взирах се в тях – в колегите-депутати, в министрите, наблюдавах всичко – от маниера до походката, от подготовката до изказа, от физиономията, през интереса до манипулацията. С всеки изминал ден се убеждавах, че сме направили фундаментална, възможно най-лошата си грешка – съхранили сме БСП. Ако тогава бяхме разтурили БКП/БСП, както Елцин разтури КПСС, днес наглата реживковизация нямаше да има онези финансови основи на прогреса си. Днес новата лява партия по коренно различен механизъм щеше да бъде далеч от разни Райчевци, Кънчевци, Станишевци, Минчевци, Заимовци и тем подобни.

Днес със съжаление само можем да констатираме тази уникална реалност, която не съумяхме да преодолеем дори и по по-лошия начин. Имитацията на лявото и дясно в България обективно добре се ситуира, защото предполага един и същ произход – това е казанът на хотел „Рила”. Там в кухнята на хотела през 70-те и 80-те години се е варяла всеки ден супата за новите български леви и десни управляващи. И докато за някои от нас бе отредено да се скитаме немили – недраги по държавните граници и в оловните мини, при това за една консерва русенско варено и 100 гр. халва, то волгата на УБО всяка сутрин довозваше вкусната супа за закуската – било то на Мартин Заимов, брат му Михаил или приятелчето им Сергейчо. Така под уникалните грижи на УБО – майстор готвачите на хотел „Рила” захранваха и отглеждаха новите бъдещи, т.е. днешни ръководители на България. И те получаваха необходимата сила, за да осигурят снага за управлението на държавата.

Те се утвърдиха благодарение на глупостта ни, че ги запазихме в партиен план за онова тяхно бъдеще, станало вече днешно настояще. А за нас оставиха само едно – ликвидация – индивидуална, материална, а вече и духовна. За този процес са приготвени опитни и авторитетни за обществото хора, личности, чиито имена са познати в България и могат да натрапят измислени и фалшиви тези, да ни „деградират” като „стари и замиращи” партийни функционери от прехода към пазара, като „гадни ченгета и псевдоспециалисти”.

Къде да ги търсим тези оръдия на сериозната пропаганда и манипулация – ами в културата. Днес срещу малко пари олигархията може да намери достатъчно индивиди, които да тропнат на масата, и като че ли с правото си на последна дума, да елиминират всеки, който застрашава или разкрива методите им. И имената им. Всички до един о същата тази освирепяла и забогатяла върхушка.

Днес олигархията си пазарува култура, защото се чувства неспокойна за няколкото тесни места – това са парите им в чужбина, имотите в България, гладът на събратя им, който може да им развали спокойствието. Днес олигархията се нуждае от Голямата култура. Тя иска да се представи достатъчно сраснала се с нея – с културата, за да не я упрекнат утре в уклон на антиинтелигентност, в уклон на зависимост или като надстройка за хегемония на демокрацията в страната. Олигархията има силна потребност да притежава творците, пишещите и говорещи глави. На тях олигархията ще им поръча да кажат кой е добър в стадото и кой не е. Кой става за тая, оная или никаква работа. Срещу жълти стотинки олигархията ще им препоръча, кой как да се кипри пред телевизионните камери, какви тези да изкажат в радиото, как още по-добре да баламосва стадото.

И тук е вече разковничето. Колкото повече олигархията купува и прекупува културата, толкова по–зле става с демокрацията, а оттам и с държавата. Време е да озаптим олигархията, за да не ни изкупи всички.

 

След като се върнахме от Гърция през декември 1993 г. ГОР бе в заченато положение. Макар и с надежда за социалдемократизиране, обединението беше стартирало само с една идея – т.н. ТРЕТИ ПЪТ. С него хем се целеше да се тества БСП отвътре, хем да се използва насъбраната енергия за формиране на нова и модерна левица. Левица, която с центризма си да овладее по–свободно мислещите умове, а чрез „Третия път” на Блеър да обедини всички ония, които чувстваха и не понасяха вече мухъла в БСП.

В началото на февруари 1994 г. на едно заседание на висшето ръководство на ГОР стана сериозен разговор по програмните намерения. На него присъстваха Александър Томов, проф. Карасимеонов, Огнян Минчев, проф. Димо Димов, Въло Радев, Генчо Стоев, Петя Шопова, Илиян Илиев, Васил Дончев, Николай Шопов, Камелия Иванова, Димитър Енчев и др. Заседавахме в един апартамент на 3-тия или 4-тия етаж, на един разкрач до НДК. В хода на заседанието всички спореха за пътя, който трябва да премине ГОР, за да социалдемократизира центъра и лявото пространство в България. А. Томов изнесе голяма, пламенна реч, в която много място отдели „на големите личности от културата, които трябваше да го последват“. Усетих как Въло Радев и Генчо Стоев го наблюдаваха остро и като че ли му мереха шапката. Огнян Минчев се разфилософства, правейки сравнение между миналата БКП, настоящата БСП и евентуалната ГОР, но не пропусна да отбележи, че това става с „много осигурени пари“. Проф. Карасимеонов го подкрепи, но интелигентно го оспори за старта на ГОР. Петя Шопова ни наблюдаваше, а моя милост, Васил Дончев и Илиян Илиев бяхме като във фризера, заради тежкото професорско тяло и толкова умните хора край нас.

На нас, по-младите, ни казваха „шерпите”. А и ние се определяхме като такива. Е, и като такива работехме сериозно по идеите на старите. Носехме, с каквото ни натоварят. Но винаги успявахме да докажем, че

сме мислещи хора.

В края на заседанието се престраших и поисках да попитам нещо Огнян Минчев. Тъй като беше много пълен, Минчев трудно се обърна, за да види, кой от пройдохите иска да оспори тезите му и светлите му мисли за бъдещето на България. Уточних, че ако започваме да говорим за фактора пари, по–добре да си останем в БСП, тъй като там тепърва ще има доста много пари. Другото бе за невъзможността да се преборим вътре в парламентарната група с някои от закостенелите комунисти, а това ни тласка да правим нещо модерно, нов тип партийно по стила на третия път на Блеър, а не да се увъртаме около старите ни другари.

С една дума тогава в ГОР не се нуждаехме от някакво мнимо преустройство, за да бъдем пак отгоре и при това с пари, а трябваше задължително да променим матрицата на политическата реалност в страната.

Така или иначе, след остри спорове за пътя на ГОР закрихме заседанието. След това – от февруари 1994 г. до май 2004 г. – имаше стотици заседания на ГОР, ДАР, Евролевица, за да се даде накрая картбланш на идеята в ръцете на Райчев и Кънчев, Сергей Станишев да овладее партията, от което да последва новият уникален банкрут на държавата и голямата промяна на собствеността. Тази уникална политическа боза е политическата БСП днес.

 

След заседанието на ГОР тръгнахме пеш по „Витошка“ с Генчо Стоев, в посока на хотел “Рила“. Бях му направил с нещо впечатление и той искаше насаме допълнително да се убеди кой съм. Вървеше бавно, питаше и пак уточняваше. Цели два часа навън в студената февруарска вечер. По средата на разговора ненадейно ме попита: „Защо си толкова открит, партийците са обикновено по–лукави, увъртащи, а ти направо бос през просото?“.

Отговорих му: “Другарю Стоев, ако ти не беше написал „Цената на златото“ още щеше да пасеш биволите в Харманлийско…“.

Този отговор страшно му хареса. Генчо Стоев разбра, че не съм толкова бос, колкото е очаквал, в литературната материя, и продължи: “Ей младо, пасъл ли си биволи и кой те праща в онова минало сега?“

Почувствах се неудобно, че може би съм го засегнал и му отговорих: “Аз не съм пасъл биволи, но майка ми е разказвала. Биволите много обичали през лятната жега да влизат в калта и целите да се овъргалят.

Абе, другарю Стоев” – допълних със сериозен тон – те, биволите, са като днешните кандидат–чорбаджии – едни такива меки, тъмни, лъскави и пухкави, а целите в кал. Точно такива като един от директорите на “Туристспортбанк“ с наметнато сако и едва наболата черна брада; един такъв смуглив, че чак очите му блещят…”.

„Блещят му очите, на него и на другите като него, защото у тях винаги най-напред в акъла им е златото. Те от друго не се интересуват. Пред тях са трупове, сила и безнравственост. Но златото най ги успокоява. Блести, лъщи, чак ги изпълва – духом и всякак. Но само, когато е тяхно! Това е болест, Парамов. За теб съм спокоен, на теб злато, доколкото усещам, няма да ти трябва”.

Благодарен съм на Генчо Стоев – само от няколко заседания авторът на уникалния роман „Цената на златото” усети кой от нас го сърбят ръцете за пари и у кого липсва алчността към жълтия метал. Три години по-късно като главен ревизор, когато действително описвах, теглих, отмятах и регистрирах в подземията на БНБ тонове злато – по-точно 32 тона жълтици, кюлчета, торби и сандъци с жълтия метал, винаги гледах на него през думите на Генчо Стоев, а не с блещукащите очи на днешния милионер от вчерашната “Туристспортбанк“.

 

Петнадесет години по-късно – 2009 г. вече е ясно и другото. Олицетворението на олигархията са онези, които им беше предадена собственост за милиарди, след „блестящия” край по фалита на банките от първата вълна, след псевдоприватизацията на Ив. Костов и стартирането на банките от втората вълна, те регламентираха кражбата си. Нямаше действие на закона, нямаше реална управа и олигархията си зае своето свободно място в нашето общество.

След манипулацията по произхода на капитала, след промяната и продажбата на част от собствеността, пред олигархията възникнаха други проблеми. Главната й задача вече бе друга. Трябваше да се смени посоката на часовниковата стрелка, трябваше да се промени истината за нейното забогатяване. Как може да стане това? Само чрез медиите и „факторите” в културата. И тъй като в страната няма цялостен културен процес, обоснован от друг тип възприемане, творците поотделно подлежат на купуване. Купуваш фигури, както си купуваш министър – факт: Нина Чилова. Купуваш депутати, както си купуваш закон за историческото наследство. Купуваш депутати, правиш си музей от откраднатото в държавата и печелиш от него. Това е в кратце. Лошата и тежка констатация, която обаче е истинска и справедлива.

Днес олигархията напазарява културата, а чрез това праща държавата в канала. Няма истинска демократична държава, на която културата й да е изцяло погълната от олигархията.

И понеже говорим за олигархията и свързаната с нея култура, да вметна нещо скромно, което ме засегна или по-просто – то ме унизи. Чрез интернет се запознах с интервюто на гл. редактор на вестник „Култура” г-жа Копринка Червенкова и неин помощник с известната тв журналистка, озаглавено – „Цветанка Ризова – журналистката прелъстителка”. От него ми стана ясно, че г-жа Червенкова настойчиво препоръчала на журналистката Ризова, такива люде като мен да не се допускат никога до никоя телевизия. С цел сигурно да не смущават добре подреденото ни общество, още повече и добре облечените ни културни милионери-олигарси. На въпроса на г-жа Червенкова – „Добре, но как тогава ще обясниш поканите от предаване като твоето към хора като Колъо Парамов – за мен е проблем това лице”?, журналистката-прелъстителка уточнява – „Мога да ти отговоря, защото говори неща, които звучат абсурдно и поради това никой друг няма да ги изговори”. Ако обаче се позовем на Любомир Милчев – Денди, ще разберем и другата оценка, че „тази й роля сега на тв журналистката-общественица, загрижена за демокрацията на мен ми се струва доста пасквилна”. На свой ред приемам, че г-жа Ризова не е доста пасквилна, а по-скоро в случая – неточна. Ако се бе поровила и проследила в детайл съобщените публично факти от въпросния Парамов, „които звучали абсурдно”, щеше да разбере, че впоследствие са се оказали твърде точни и самата истина. Въпросът по-скоро е във времето на говорене и акцентът по конкретизацията. Колкото до г-жа Червенкова, като някакъв страж на свободното слово, регистратор, цензор или пък като губернски секретар от времето на Петър I, необяснимо за мен е да оправдая ненавистта й към скромната ми персона. Ползвайки стила и правото си на последна дума, тя отправя въпросите си и констатациите, касаещи мен, в директна и груба форма. Госпожата препоръчва в добрите си „действия” на младата Ризова, че Парамов няма място в нейни и подобни тв предавания.

Жалко, изненадан съм от толкова лошите думи, изречени по мой адрес от културната госпожа Червенкова, без да ме познава. Може би е плод на лошото време или пък е вече пренаситена от културните си концепции, но явно дават признаци на преумора. Защото е общоприето, когато се правят характеристики на хора от обществено-политически спектър, оценителите би трябвало да имат по-задълбочени познания за отделните личности.

А умората може да е плод и на миналото. Правило ми е впечатление по времето на Т. Живков и отразяването на неговата априлска линия, как доста от културтрегерите пригласяха на Първия като папагали, когато трябваше да опозорят някого. Те просто цитираха думите на „човека от народа” директно, без да се замислят за иронията и болката към незаслужено обидения вече бивш техен другар.

Но г-жа Червенкова не е сигурно такъв човек. Тя възприе навремето достатъчно добре линията на перестройката, мотивира я в себе си, а чрез вестник „Народна култура” до края на 1991 г. я програмира и за масите, които искаха да чуят нещо по-свежо, по-нестандартно и по-фрапиращо от Живковото слово, но вестникът й не успя да си извоюва търсения обществен респект, като например тогавашния „Московски новости”.

Не знам, може и да се лъжа, но би следвало да е невъзможно човек с толкова голям авторитет в културните среди на България да се опозорява толкова неграмотно, дори бих казал на ръба на простащината. Госпожа Червенкова притежава голяма професионална и обществена позиция, тя говори френски, чете в оригинал Монтескьо и Дидро, Мопасан и Дюма, закусва с френския президент Митеран и определя бъдещето на демокрацията в България. Какво толкова лошо й е направил един човек, който е стоял двадесет и кусур години по границите на България и оловните мини, съмнявал се е в правотата на априлската линия на глас, но е устоял себе си като прецизност.

Ако можех днес да видя на живо уважаемата г-жа К. Червенкова, бих й казал: „Г-жо Червенкова, през 1972-1992 г., през този период на най-силната си младост, аз работих на светло като учител, кмет и заместник директор на мина с 3 400 души, а на тъмно бях шпионин. Шпионин в най-тежкия и най-опасен за България район – Подкова – Чорбаджийско – Бенковски. Аз, г-жо Червенкова, шпионирах, а не доносничех, срещу най-силните на Балканите разузнавания, за да можете Вие – културната интелигенция, спокойно да получавате валута за командировки в чужбина и да отразявате достойнствата на Живковата демокрация, макар и да не Ви бе приятно. Ваше задължение бе да посещавате и приемите в посолствата и НДК, където по-културно да обсъждате априлските ценности от линията на живковизма. Това правихте Вие, а аз, и моите колеги, Ви осигурявахме спокойствието”.

 

Сигурно някога съм прегрешил я към културата, я към олигархията, което вече си е повод за един сериозен размисъл, дори и страх. Ако обаче перифразирам Радой Ралин, дали се страхувам от г-жа К. Червенкова, мога и да допълня, „че не ме е страх от главния редактор на вестник „Култура”, а започвам да се замислям и страхувам за културата на главния редактор на това сериозно издание”. А за това наистина може да се съжалява. Наистина, сега сме друг тип общество и по друг път всеки ще докаже себе си. Обществото ще приеме или ще отхвърли тезите ни, но вече отсъства онзи с правото на първа и последна дума, с правото на заклинание и всеядни оценки.

И вместо заключение нека г-жа Червенкова и нейните колеги от вестник „Култура” да оценят мястото си от другия ъгъл на обществото срещу олигархията. Затова Кольо Парамов не може да им бъде пречка. Надеждите в спомена за голямата закуска с френския президент Митеран през януари 1989 г. ни пращат винаги там като уважение за осмислените публично първи стъпки към промяната, а по този начин и към истината. А истината за българската култура днес е свързана с ограничителните прийоми на олигархията към нея. Трябва да направим всичко възможно, след като не сме в състояние да прекършим реживковизацията в икономически план, да ограничим влиянието на олигархията над културата, с цената на всичко.

                                               Кольо Парамов

БЕЗМИСЛЕНИ ТУРНИРИ

 

Отдавна не гледам „Сблъсък“.

От мига, в който осъзнах, че когато го гледам, почти нищо не чувам.

Авторите на това предаване или не могат да го овладеят, или се съзнателно го водят към онази степен на хаос, която да превърне сблъсъка на идеи в обикновена тв мазня – поредното кудкудякане по нашите телевизии.

В хаоса на поредния „Сблъсък“ беше въвлечен и моя приятел Румен Леонидов.

Той със сетни сили се опитваше да овладее неовладяемото.

Впрочем, хаосът и неговото овладяване се обозначава с понятието ентропия.

Може би поради тази причина темата на предаването беше дъвканата и предъвкана инсталация на Давид Черни – „Ентропа“. Където България е изобразена като поредица от така наречените турски тоалетни, а всъщност селски кенефи.

Но в „Сблъсък“ си бяха поставили и „свръхзадача“ – да изяснят въпроса с националното ни достойнство. Тези от Европа/Ентропа уважават ли ни, или напротив? Ще ни се извинят ли, или… „да препашем остра сабя, знаме да развеем“.Голям майтап.

Впрочем, Румен Леонидов се опита да обясни що е туй цивилизован национализъм, ала думите му потънаха като глас в кудкудякаща пустиня.

 Но нека помислим – защо е цялата тази дандания.

Кой всъщност е Давид Черни? Изкушавам се да цитирам Владимир Путин: „Дайте да ги видим тези дисиденти – адреси, явки, имена.“

Черни е художник-инсталатор, относително известен със своите провокации. В Чехия се прочува когато боядисва в розово един съветски танк и поставя върху него огромен кукиш.

Така той протестира срещу съветската агресия от 1968 година. Само че 23 години по-късно, с извинение…

За разлика от великия Ян Палах, който се самозапали по онова време пред очите на съветските офицери, Давид Черни протестира една година след като истинските руски танкове са се изтеглили от Чехословакия.

И тъй като вече няма върху кого да упражнява своя провокативен стил, Черни се насочва към една от националните светини на чехите – Свети Вацлав. Срещу прочутия паметник на Вацлавския площад през 1999 г. той инсталира светията яхнал умрял кон.

 Пошлостите с националните светини продължават през 2002 г. с проекта му да сложи върху сградата на Националния театър огромна златна фигура на онанист, пародирайки надписа „Народът за себе си“ – поставен още в 19 век, когато с подписка по цяла Чехия хората събират средства за да си построят народен театър. Замисълът на това велико остроумие е да се появи на бял свят точно преди приемането на Чехия в ЕС.

 Черни не изпуска и другия ключов политически момент – чешкото председателство на ЕС, когато се прочува с инсталацията „Ентропа“.

 Някои умни глави в България побързаха да обявят Давид Черни за световна фигура в концептуалното изкуство. По-полека, господа от Пловдив. Обърнете се назад към близкото си минало и ще видите, че сред вас имаше един концептуалист, който е на светлинни години пред елементарните внушения на чешкия си колега. Казва се Кольо Карамфилов. В творчеството на Кольо се очертават само две слабости – първо, че не е чужденец и второ, а всъщност първо, че не е евреин.

Малкият Давид от Чехия е твърде малък до фигури като Джаспър Джоунс, да не говорим за Деймиън Хьорст. Прашката му дори не може да докосне тези великани. Но те са удобни за имитаторски постижения в „инсталациите“. През 2005 г. Черни прави именно това като поставя полуразголена фигура на Саддам Хюсеин в аквариум с формалдехид. Фигурата на бившия диктатор е изобразена с болезнено вързани ръце и крака. Работата е представена като някакво уж намигване към световноизвестната, и струваща 20 милиона лири, инсталация на Деймиън Хьорст, със заглавие, което приканва зрителя да мисли когато гледа. Инсталацията се казва „ The Physical Impossibility of Death in the Mind of Someone Living“ – в буквален превод – „Физическата Невъзможност на Смъртта в Съзнанието на Някой, който Живее“. 

А препарираният Саддам на Черни от 2005 година е проста регистрация на факта, че една година по-рано иракския диктатор беше хванат от американците и вързан по подобен начин, преди да бъде убит по политически причини, а не вследствие нормален съдебен процес. Което, впрочем, предизвика взрив от възмущение в консервативните среди на световната общественост. Ако си спомняте.

 Аз не съм специалист по концептуално изкуство, но не чак дотам, че да го бъркам с плоскодънните политически изяви.

Изкуството, било то концептуално-инсталационно, ако е изкуство, тръгва по два пътя – към ума и сърцето на зрителя. Свидетелство за това е творчеството на самия Деймиън Хьорст. Неговите творби – „Девствената майка“ и особено разтърсващата „Благотворителност“ – ни показват как този художник, който е може би най-високоплатения концептуалист, прекарва своите творби през сърцето си, а не през банковите сметки. Що се отнася до „Ентропа“, нека нашите пишман националисти да не скачат толкова. Тази нескопосана „инсталация“ обиди не само нас, българите. Вижте само как е представена Италия – футболно игрище, по което безцелно тичат онаниращи футболисти.

Единственият, който се е смял на плоските вицове в творбата на Черни е неговия приятел и бивш премиер на Чехия, Мирек Тополанек. Той явно споделя възгледите на Давид, хеле що се касае до онанизма.Или поне така ми се струва, като гледам папарашките снимки от вилата на Берлускони. Където е видно, че в присъствието на самия Берлускони и група италиански курви, Тополанек бая се е натополчил.

Озаглавих този текст „Безмислени турнири“ заради безмисления „Сблъсък“, в който имаше неудоволствието да участва Румен Леонидов. Тъй като той там не успя да обясни що е туй „цивилизован национализъм“, ще кажа някои от нещата, които съм чул от него по темата.

Всъщност само едно. В основата на неговите убеждения стои следното правило: Любовта към Отечеството трябва да бъде благородно окована в белезниците на културните задръжки.

Тази любов не бива да ни води към шаблонни представи за различните от нас – било по вяра, нация или раса.

Признавам си, че не споделям докрай възгледите на Румен. Но се старая да ги спазвам. Ако не ги спазвам, би трябвало да напиша следния текст, който ви съветвам да забравите, веднага след като го прочетете:

 Давид Черни е типичен представител на еврейската раса и нейната деструктивна роля в световната история.

В творбата си „Ентропа“ той нахално демонстрира откритата си ксенофобия към всички европейски нации, поставяйки себе в ролята на съдник, комуто е позволено да се гаври с техните чувства и национални комплекси.

В умишлената разпокъсаност на Ентропа/Европа лесно могат да се разпознаят древните еврейски ритуали, култове и жестове, чрез които това племе се опитва да докаже своята богопомазаност през вековете.

Единствената що годе интересна работа на Черни е поставена в Северна Каролина, САЩ.

Откъдето вероятно идват парите на автора да се размотава с частния си самолет от Израел до Щатите – другата люлка на световното еврейство.

„Ентропа“ е посредствена творба, но затова пък много ясно изразява страха на Черни и неговите отвъдокеански спонсори от консолидацията и единството на Европейския съюз като глобална икономическа сила.

 Е, те – това е. Толкова се увлякох, че съм готов за „Атака“.

Но когато Румен Леонидов прочете този текст, ще каже:

• А бе, Живко, това не е портрета на типичния евреин. Ти си обрисувал един класически бездарник.

 …